РЕШЕНИЕ
№ 20.01.2021 г.
Град Пазарджик
В И
М Е Т О Н А Н А
Р О Д А
РАЙОНЕН СЪД -
Пазарджик, ХІІ-ти граждански състав
На шести ноември, две хиляди и двадесета година
В публично
заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ХРИСТО ГЕОРГИЕВ
СЕКРЕТАР: Стоянка Миладинова
Като разгледа докладваното от Районен съдия
Георгиев
Гражданско дело №1371 по описа
за 2020 година.
Предявена е искова молба от К.М.К., ЕГН- ********** ***, срещу „Изи Асет
Мениджмънт“АД, ЕИК- *********, със седалище и адрес на управление- гр. София,
ж.к. „Люлин 7“, бул. „Джавахарлал Неру“№28, ет.2, ап.40-46, представлявано от С.К.К..
В подадената искова молба се твърди,
че на 20.09.2018 г. ищецът е сключил с ответното дружество договор за кредит,
по силата на който са му предоставени в собственост заемни средства в размер на
1500, 00 лева, при фиксиран лихвен процент по заема 35, 00%, годишен процент на
разходите - 41,71% и срок за погасяване на заема: 40 седмици, с размер на
двуседмична погасителна вноска в размер на 86,05 лева.
Сочи се, че съгласно чл.4 от
договора, договорът за заем е следвало
да бъде обезпечен с поне едно от следните обезпечения: две физически лица -
поръчители, всяко от които да отговаря на следните изисквания: да представи
служебна бележка от работодател за размер на трудово възнаграждение; нетният
размер на осигурителния му доход да е в размер над 1000,00 лева; да работи по
безсрочен трудов договор; да не е заемател и поръчител по друг договор за
паричен заем; да няма неплатени осигуровки за последните две години; да няма
задължения към други банкови и финансови институции или ако има - кредитната му
история в ЦКР към БНБ една година назад да е със статут не по - лош от
„Редовен" или да представи банкова гаранция с бенефициер - заемодателят,
за заемната сума, със срок на валидност - 30 дни след крайния срок на плащане на
задължението по договора. В случай на неизпълнение от страна на
кредитополучателя на условията визирани в чл.4, ал.1 от договора, същият дължи
неустойка на кредитора в размер на 1051,80 лева съгласно чл.4, ал.2, която той
следва да престира разсрочено заедно с погасителната вноска, към която се
кумулира месечна вноска за неустойка в размер на 52,59 лева, с която неустойка
падежното вземане нараства значително, а именно: сумата от 138,64 лева. Ищецът е
усвоил изцяло заемният ресурс, но не дължи плащания за лихва и неустойка, тъй
като договорът за кредит е нищожен, поради следните съображения:
Счита, че посоченият в договора
фиксиран лихвен процент в размер па 35,00% не отговаря на действително
приложения лихвен процент, тъй като уговорената неустойка представлява добавък
към договорната лихва. Поради по-високия лихвен процент нараства и стойността
на годишния процент на разходите /доколкото възнаградителната лихва е един от
компонентите му/, но същият не е обявен на потребителя и не е посочен в чл.2 от
договора в действителния му размер в нарушение на изискванията на чл. 5 и на
чл. 11, т. 10 от ЗГ1К. Счита, че с договорения фиксиран лихвен процент в размер
на 35,00 %, към който се кумулира вземането, представляващо скрита печалба
визирана в чл.4, ал.2 от договора за неустойка, с която кредиторът допълнително
се обогатява се нарушават добрите нрави и се внася неравноправие между правата
и задълженията на потребителят и доставчика на финансова услуга в разрез с
изискванията на добросъвестността и в негов ущърб, което води до нищожност на
договорното съглашение.
Сочи, че възнаградителната лихва
съставлява цена за предоставеното ползване на заетата сума. Когато е налице
явна нееквивалентност между предоставената услуга и уговорената цена, се
нарушава принципът на добросъвестност при участие в облигационните отношения. Сочи,
че когато едната престация е предоставяне в собственост на парични средства, то
насрещната престация - заплащане на възнаградителна лихва следва да се
съизмерява както със стойността на отпуснатия заем, така и със срока, за който
се уговаря връщане на заетата сума, и с обстоятелството, дали заемът е
обезпечен . Цитира съдебна практика. По аргумент от цитираните решения, при
необезпечени заеми възнаградителната лихва следва да не надхвърля повече от три
пъти законната лихва. В настоящият случай договорената между страните лихва
надхвърля повече от три пъти законната, което представлява нарушение на добрите
нрави, като критерий за норми на поведение, установени в обществото, на
основание на това, че тя не отговаря на действителните параметри на договора,
тъй като към нея се кумулира уговорената в чл.4, ал.2 от договора неустойка.
Били предвидени ограничения, създаващи условия
кредитополучателят да не може да изпълни договорното си задължение: за кредит
от 1500,00 лева, заемателят се е задължил да осигури поръчителство на физическо
лице с трудово възнаграждение в размер на най- малко 1000,00 лева, т.е. лица,
които месечно получават доходи всеки от тях в пъти повече на предоставената в
заем сума.
Сочи, че ограничение в процесния
договор за заем е налице и по отношение на изискванията относно лицата, които
може да поръчителстват- те могат да бъдат само физически, не и юридически лица,
които следва да отговарят на определени условия. Твърди се, че недобросъвестно и в ущърб на
потребителя, небанковата финансова институция е поставила към нея неизпълними
изисквания, за да обоснове получаването на допълнителна печалба в нарушение на
ограниченията по чл. 19, ал. 4 от ЗПК.
Сочи се, че неустойката е
договорена в нарушение на изискванията на добросъвестността и е излязла извън
присъщата й обезпечителна функция. Съгласно изложеното в исковата молба, преддоговорното
задължение на кредитора да направи оценка на кредитоспособността на
кредитополучателя, доколкото цели да предпази потребителите от свръх задлъжнялост
и неплатежоспособност, допринася за постигането на целта на Директива 2008/48,
която се състои, както става ясно от съображения 7 и 9, в предвиждането в
областта на потребителските кредити на пълна и наложителна хармонизация в
редица ключови области, която се приема като необходима, за да се осигури на
всички потребители в Съюза високо и равностойно равнище на защита на техните
интереси и за да се улесни изграждането на добре функциониращ вътрешен пазар на
потребителски кредити. Сочи, че неустойката по спорния договор има санкционен
характер, но поставянето на условие за обезпечение на задължение за всяка
вноска с поемане на поръчителство от физическо лице, което да отговаря на
изисквания, създаващи значителни за изпълнението им препятствия, противоречи на
принципа на добросъвестността, тъй като цели да създаде предпоставки за
начисляването на неустойката.
Оформен е петитум, с който се
иска от съда да прогласи нищожността на договора за кредит с „ИЗИ АСЕТ
МЕНИДЖМЪНТ“ АД от 20.09.2018 г. В случай, че съдът не уважи този иск се иска, в
условията на евентуалност, да прогласи нищожността на клаузата на чл.4, ал.2 от
договора за кредит като противоречаща на принципа на добрите нрави, заобикалящи
материално - правните изисквания на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, накърняващи
договорното равноправие между страните и нарушаващи предпоставките на чл. 11,
т. 9 и 10 от ЗПК относно същественото съдържание на потребителските договори за
кредит.
Сочат се доказателства. Правят се
доказателствени искания.
В срока по чл. 131 от ГПК е
постъпил писмен отговор от ответника, с който счита предявеният установителен
иск за недопустим, поради липса на правен интерес от ищеца, тъй като същият е
изплатил задълженията си по така сключения Договор. К.М.К. е разполагал с друга
възможност да упражни правото си на защита, а именно предявявайки осъдителен
иск с искане за осъждане на ответника, да върне заплатените без правно
основание суми. В настоящия случай ищецът е разполагал с по-засилена защита, а
именно осъдителен иск за връщане на даденото, поради което не е налице правен
интерес от установяване несъществуване на вземането. Предявяването на
установителен иск за нищожност на Договор е абсолютна положителна процесуална
предпоставка, каквато не е налице в конкретния случай. Във тази връзка се моли
съдът да прекрати настоящото производство като недопустимо.
Досежно
твърдението, че посоченият в договора лихвен процент не отговаря на
действително приложения, както и че същият противоречи на добрите нрави, се изразява становище, че уговореният лихвен процент не представлява и
не се свежда единствено до възнаграждение за ползване на главницата до нейното
връщане, а е цена на услугата по предоставяне на паричния заем. Заемът е
предоставен от финансова институция по чл. 3, ал. 2 от Закона за кредитните
институции, която отпуска заеми със средства, които не са набрани чрез публично
привличане на влогове или други възстановими средства, т. е. възможностите й в
тази насока са по-ограничени в сравнение с банките. Достъпът на ищеца до
паричния ресурс - предмет на договора е бърз, лесен и необезпечен. Обективните
ползи за заемателя от този начин на предоставяне на кредит имат своята цена в
гражданския оборот, която е фиксирана в договора и ищеца се е съгласила да я
заплати при сключването му. Поради
това тази цена не може да бъде приравнена на възнаградителна лихва и не следва
да бъде обсъждано съответствието на размера й с добрите нрави. Към
момента на сключване на договора за кредит в действащото законодателство е
нямало ограничение на максималния размер на цената на услугата - предоставяне
за ползване на паричен заем. От друга страна, законната лихва за забава, по
никакъв начин не ограничава правото на страните да уговорят цена на услуга
(ползване на паричен заем) в различен размер. Поради това следва да се приеме,
че няма пречка страните да уговарят договорна лихва над размера на законната
такава - свободата на договаряне не е ограничена от разпоредбата на чл. 10, ал. 2 от ЗЗД.
Досежно твърдението, за нищожност на неустойката, поради противоречие с
добрите нрави и прекомерност, то същото не следвало да бъде кредитирано. Неустойката по своята същност
представлява форма на договорна отговорност, служеща за обезщетение за вредите,
причинени от неизпълнението. Процесната неустойка била начислена вследствие на
неизпълнение на поетите договорни задължения от страна на заемателя за
представяне в срок на обезпечение - поръчител или банкова гаранция.
Предназначението на посочената неустойка е да обезщети евентуалните вреди от
неизпълнението на договора, като обичайните вреди, които причинява
неизпълнението на парично задължение, са пропуснати ползи - от пропуснатата
сигурна възможност за печалба, която кредиторът би реализирал, ако бе получил в
срок паричната престация; претърпени загуби - евентуалните допълнителни
разходи, които кредиторът би дължал, ако би си набавил чрез заем същия паричен
ресурс на свободния пазар (за банкови лихви и такси). Сочи, че в Tълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г.
по тълк. д. № 1/2009 г., ОСТК на ВКС, върховният съд приема, че
неустойката следва да е нищожна, само ако единствената цел, за която тя е
уговорена излиза извън присъщата й обезпечителна, обезщетителна и санкционна
функция. Хипотези, които в настоящия случай не били налице, тъй като
уговорената неустойка имала обезщетителна функция.
Твърди, че неустойката сама по
себе си не е била част от печалбата на Кредитора, а е договорено между страните
обезщетение за неспазване на договорното от страна на заемателя. Претендираната
неустойка представлява такава за неизпълнение на договорно задължение за
предоставяне на обезпечение, а не мораторна неустойка за забава. Сочи се, че
неоснователни са твърденията, че са налице нарушения и на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, както и че липсват нарушения и на
чл. 11, ал.1, т. 10 ЗПК. ГПР е посочен ясно в сключения договор за заем и е в
размер на 41.71 %, а годишният
процент на разходите не бил по-висок от пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Република България . Счита, че процесният Договор за
паричен заем напълно отговаря на изискванията на чл. 22 ЗПК към момента на
сключването му.
Моли се съдът да постанови
решение, с което да отхвърли изцяло като неоснователни и недоказани предявените
установителни искове от страна на К.М.К., с ЕГН: **********.
Претендират се разноски.
Районният съд, като се запозна с твърденията и
исканията, изложени в молбата и доразвити в хода на производството,като обсъди
и анализира събраните по делото доказателства поотделно и в съвкупност, при
съблюдаване на разпоредбата на чл.235
ал.2 от ГПК, прие за установено следното от фактическа и правна страна:
По делото
се установява от събраните доказателства, че на 20.09.2018г. ищецът К.М.К., ЕГН- ********** /в качеството си на
Заемател/ е сключил договор за паричен заем №3326818 /приложен по делото/ с „Изи Асет Мениджмънт“АД, ЕИК- *********, със
седалище и адрес на управление- гр. София / в качеството му на заемодател/. При условията на сключеният между страните
Договор за паричен заем, на ищеца са били предоставени в собственост заемни средства в
размер на 1500, 00 лева, при фиксиран лихвен процент по заема 35, 00%, годишен
процент на разходите на заема- 41,71% и
срок за погасяване на заема: 40 седмици, при 20 на брой вноски, с размер на
двуседмична погасителна вноска в размер на 86,05 лева.
Съгласно
сключеният между страните договор, общата сума, дължима от заемателя, като се
вземат предвид допусканията, посочени в договора , е 1721.00 лв. С подписването
на посоченият договор за заем,
заемателят е удостоверил, че е получил от заемодателя изцяло и в брой
заемната сума, за което не се спори между страните по делото.
Съгласно
чл.4 от сключеният между страните
договор, договорът за заем е следвало да
бъде обезпечен с поне едно от следните обезпечения: две физически лица -
поръчители, всяко от които да отговаря на следните изисквания: да представи
служебна бележка от работодател за размер на трудово възнаграждение; нетният
размер на осигурителния му доход да е в размер над 1000,00 лева; да работи по
безсрочен трудов договор; да не е заемател и поръчител по друг договор за
паричен заем; да няма неплатени осигуровки за последните две години; да няма
задължения към други банкови и финансови институции или ако има - кредитната му
история в ЦКР към БНБ една година назад да е със статут не по - лош от
„Редовен" или да представи банкова гаранция с бенефициер - заемодателят,
за заемната сума, със срок на валидност - 30 дни след крайния срок на плащане
на задължението по договора. В случай на неизпълнение от страна на
кредитополучателя на условията, посочени в чл.4, ал.1 от договора, същият дължи
неустойка на кредитора в размер на 1051,80 лева съгласно чл.4, ал.2 от Договора,
която той следва да престира разсрочено заедно с погасителната вноска, към
която се кумулира месечна вноска за неустойка в размер на 52,59 лева.
В хода на
производството по делото, съдът е допуснал извършването на съдебно-счетоводна
експертиза, видно от заключението по която, годишният процент на разходите,
изчислен съобразно формулата, определена
по силата на Приложение 1 към чл.19, ал.2 от ЗПК е в размер на 41.71%.
В годишният процент на разходите за заемателя са включени разходи за лихви, при годишен лихвен процент
от 35.10 %. При месечна вноска от
86.05лв. /включваща главница и лихва/ и
годишен лихвен процент в размер на 35.10 %, дължимата лихва за целият срок на
заема е в размер на 221.00лв. При месечна вноска от 138.64лв. /вкл. главница, лихва и
неустойка/ и годишен лихвен процент в размер на 175.47%, получената лихва за
целият срок на заема е в размер на
1272.72лв. С уговорената в чл.4,ал.2 от процесният договор неустойка, заемът се
оскъпява с 140.37%.
По делото не са били разпитвани свидетели.
Предвид установената фактическа обстановка,
от правна страна съдът съобрази следното:
По отношение допустимостта на предявените искове:
Предявените искове са допустими, тъй като е налице правен интерес за ищеца потребител от воденето
на настоящето производство. Исковете са допустими, тъй като ищецът има право на избор по какъв начин да
предяви претенциите си и да защити правата си на потребител- дали чрез
установителен иск за недействителност на договора или осъдителен иск за връщане
на дадено по недействителен договор. Обстоятелството, че ищецът има на
разположение да предяви осъдителен иск за връщане на платени суми по
недействителен договор, респективно клаузи от него, не изключва правото му да
предяви иск за установяване на недействителност на договора, което е залегнало
и в мотивите на т.2 от ТР № 8/2012 г. на ВКС.
По отношение основателността на предявените
искове:
Предявен
е главен иск по чл. 26, ал.1
от ЗЗД във вр. с чл.22, вр. с чл.11
от ЗПК за прогласяване на нищожността на Договор за паричен заем №3326818 от
20.09.2018г. поради противоречие със закона, заобикаляне на закона и
противоречие с добрите нрави.
В условията на евентуалност е
предявен иск за признаване за недействителна клауза за неустойка по чл.4,
ал.2 от договора, поради противоречие с добрите нрави и заобикаляне на закона –
чл.26, ал.1, пр.3 и пр.2 ЗЗД.
За да бъдат уважени
така предявените искове, ищецът следва да установи твърдението си за
недействителност на договора и клаузата за неустойка, поради противоречи на
добрите нрави. В тежест на ответника е да докаже валидно възникнало
правоотношение по договор за паричен заем от 20.09.2018 г., че в него е
предвидено съдържанието по чл.11, ал.1, т.9 и т. 10 от ЗПК, а по евентуалния
иск, че вземането за неустойка е включено в ГПР, което е в общ размер на 41.71
%, като за последното ответникът не сочи доказателства.
От приетите по
делото писмени доказателства, вкл. от приетата и неоспорена от страните
съдебно-счетоводна експертиза, чието заключение съдът кредитира, по безспорен
начин се установява, че между страните е
бил сключен Договор за паричен заем №3326818 от 20.09.2018г. /приложен по
делото/. В чл.4, ал.2 от сключения между страните договор е уговорена клауза за неустойка за
неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение.
Безспорно между
страните е обстоятелството, че ответникът „Изи Асет Мениджмънт“ АД представлява
финансова институции по смисъла на чл.3, ал.2 от ЗКИ, поради което може да
отпуска заеми със средства, които не са набавени чрез публично привличане на
влогове или други възстановими средства. Това означава, че дружеството
предоставя кредити, което го определя като кредитор по смисъла на чл. 9,
ал. 4 ЗПК.
Безспорно
между страните е обстоятелството, че ищецът е потребител по смисъла на чл.9,
ал.3 ЗПК.
Предвид
изложеното сключеният между страните договор за заем по своята същност е
договор за потребителски кредит по смисъла на чл.9, ал.1 ЗПК, спрямо който са
приложими разпоредбите на Закона за потребителския кредит.
По
иска за нищожност на договора за заем
За
да бъде валидно сключен договорът за потребителски кредит е необходимо да
отговаря на предвидените в разпоредбите на чл.10, ал.1 ЗПК, чл.11, ал.1, т.7-12 и т.20 и ал.2 ЗПК и чл.12,
ал.1, т.7-9 ЗПК.
В
настоящия случай, съдът е обвързан от заявените в исковата молба основания за
недействителност на процесния договор, които са предмет на делото и не следва
служебно да разглежда други основания за нищожност на договора, незаявени от
ищеца.
В
исковата молба са изложени обстоятелства и твърдения за недействителност на
процесния договор за заем, поради липсата на реквизитите, предвидени в чл.11,
ал.1, т.9 и т.10 от ЗПК, както и че същият е сключен при противоречие с добрите
нрави и се заобикаля закона – чл.19, ал.4 ЗПК.
След
изследване съдържанието на договора, съдът намира, че са спазени изискванията
към съдържанието на договора за потребителски кредит, предвидени в цитираните
разпоредби.
Ищецът
счита, че договорът за кредит е сключен в нарушение на разпоредбата на чл.11,
ал.1, т.9 ЗПК, доколкото посочения лихвен процент не отговаря на действителния
по договора,тъй като към него следвало да се включи и вземането за неустойка по
чл.4, ал.2, която представлявала скрита възнаградителна лихва. В чл.11, ал.1,
т.9 ЗПК ясно е посочено какви следва да са реквизитите на договора за кредит
съобразно тази разпоредба – лихвен процент и условията за прилагането му.
Видно
от Договора за заем, в чл.2, т.6 е посочен фиксиран годишен лихвен процент по
заема от 35 %, представляващ реквизит по чл.11, ал.1, т.9 ЗПК и
доколкото е фиксиран за целия период от договора, не е необходимо да се
посочват условията за прилагането му.
Дори
да се приеме, че в договора няма отделно
записване на общия размер на договорната лихва,
това не би довело до недействителност на договора. Такова самостоятелно
изискване за съдържанието на договора за потребителски кредит не е предвидено
в чл. 11 ЗПК или
в друга разпоредба, към която да препраща гл. „Шеста – Недействителност на
договора за потребителски кредит. Неравноправни клаузи“ от ЗПК. Освен това от
договора става ясно какъв е общият размер на дължимата договорна лихва за целия
срок на договора, а именно 221.00 лева /разликата между предоставения
кредит в размер на 1500.00 лева – чл.2 и общо дължима сума по договора
1721.00 лева – чл.2, т.7, който размер е фиксиран за целия период на
договора.
Обстоятелството
дали предвидената в договора за кредит неустойка представлява скрита
възнаградителна лихва и следва да бъде включена в лихвения процент не
рефлектира върху действителността на договора като цяло, то би могло да доведе
до разсъждения за недействителност на клаузата за неустойка.
Не
би могло да се приеме, че сключеният договор за заем е недействителен поради нарушение на разпоредбата на чл.11,
ал.1, т.10 ЗПК, съгласно която в договора за потребителски кредит следва да е
посочен Годишния процент на разходите и общо дължимата сума, като се посочат
взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР. В чл.2, т. 7 от
договора е посочен общият размер на всички плащания по договора в размер на
1721.00 лева, а в т.8 и годишния процент на разходите на заема 41.71 % – реквизити
по чл.11, ал.1, т.10 ЗПК. Обстоятелството дали така посочения ГПР в договора
отговаря на действителния размер, както и какво включва същия по смисъла на
чл.19, ал.1 ЗПК е относимо към разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК и касае
действителността на клаузите за вземания, относими към ГПР и невключени в него,
което не влече след себе си недействителност на целия договор. Също така
обстоятелството дали предвидената в договора неустойка следва да бъде включена
към общо дължимата сума по договора и в ГПР е въпрос, който е относим към действителността на тази клауза, а
не на договора. Предвид изложеното съдът намира, че е спазена и тази разпоредба
от ЗПК – посочен е ГПР и общо дължима сума, съобразно допусканията при
изчисление на ГПР.
По
изложените съображения съдът не споделя становището на ищеца за недействителност
на договора поради заобикаляне на закона, в частност на разпоредбата на чл.19,
ал.4 ЗПК, доколкото тази разпоредба касае действителността на клаузите за
вземания, относими към ГПР и невключени в него, което не влече след себе си
недействителност на целия договор
Договорът
за кредит не противоречи на добрите нрави, доколкото не се установява като цяло
нееквивалентност на престацията на ищеца с престацията на ответника. За
предоставен в полза на ищеца кредит в размер на 1500.00 лева, ответникът, в
качеството си на заемодател, получава като възнаграждение за тази престация
сума в размер на 221.00 лева, като възнаградителна лихва. Съдът не открива
нееквивалентност на насрещните престации на страните. Определеното
възнаграждение на ответника, за предоставения заем съответства на принципа на
добросъвестност и справедливост. Дали клаузата по договора за неустойка
представлява скрита лихва, с която необосновано се увеличава размера на
насрещната престация на ищеца, като заемател е относимо към преценка
действитеността на клаузата за неустойка, а не на договора като цяло.
В заключение би могло да се добави, че Договорът е писмен, формулиран е по ясен и разбираем начин, в два
екземпляра – по един за всяка от страните по договора. Има посочване на общия размер на кредита и
условията за усвояването му, на лихвения процент по кредита,
условията за прилагането му. Тъй като лихвата е фиксирана за целия период на
договора , неприложемо е изискването за индекс или референтен лихвен
процент, който е свързан с първоначалния лихвен процент, както и периодите,
условията и процедурите за промяна на лихвения процент, или за
посочване на методиката за изчисляване на референтния лихвен процент
съгласно чл. 33а. Има посочване на годишния
процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя,
изчислени към момента на сключване на договора за кредит. Има посочване
на условията за издължаване на кредита от потребителя, включително
погасителен план, съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите
на плащане на погасителните вноски. Има информация за правото на
потребителя при погасяване на главницата по срочен договор за кредит да получи
при поискване и безвъзмездно, във всеки един момент от изпълнението на
договора, извлечение по сметка под формата на погасителен план за извършените и
предстоящите плащания; погасителният план посочва дължимите плащания и
сроковете и условията за извършването на тези плащания. Има информация за
наличието или липсата на право на отказ на потребителя от договора, срока, в
който това право може да бъде упражнено, и другите условия за неговото
упражняване, включително информация за задължението на потребителя да погаси
усвоената главница и лихвата, както и за размера на лихвения процент на ден.Не
се намериха основания за общата недействителност на договора според чл. 22 от ЗПК.
С оглед
изложеното този иск е неоснователен и ще
се отхвърли.
Предвид
отхвърляне на главният иск, съдът дължи произнасяне по евентуалния иск.
По
евентуалния иск за недействителност на клаузата за неустойка:
На първо
място ищецът е посочил като основание за недействителност на клаузата за
неустойка противоречие с добрите нрави.
Критериите
дали е налице нищожност поради противоречие с добрите нрави на неустойка, се
съдържат в ТР № 1 от 15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, а
именно - такава е неустойка, която е уговорена извън присъщите й обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функции. Преценката за нищожност се извършва в
зависимост от специфичните за всеки конкретен случаи факти и обстоятелства, при
съобразяване на примерно посочени критерии, като естеството и размер на
обезпеченото с неустойката задължение, обезпечение на поетото задължение с
други, различни от неустойката правни способи, вида на самата уговорена
неустойка и на неизпълнението, за което е предвидена, съотношението между
размера на неустойката и очакваните за кредитора вреди от неизпълнението. В
този смисъл решение № 107/25.06.2010 г. на ВКС по т. д. № 818/2009 г., II
т. о./.
В случая
страните са уговорили клауза за задължаване на заемополучателя да осигури
надлежно обезпечение на кредитора в тридневен срок от сключването на договора,
като обезпечението следва да отговаря на конкретно посочени в договора условия
/чл.4, ал.1 от договора/, като при неизпълнение са предвидили неустойка във
фиксиран размер от 1051.80 лв. – чл.4, ал.2 от договора.
Така, както
е уговорена, неустойката е предназначена да санкционира заемателя за виновното
неспазване на договорното задължение за предоставяне на обезпечение.
Задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и
неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване
на договора за паричен заем, съобразно договора и общите условия. Съдът намира,
че въведените в договора изисквания за вида обезпечение и срока за
представянето му създават значителни затруднения на длъжника при изпълнението
му до степен, то изцяло да се възпрепятства. Непредоставянето на обезпечение не
води до претърпяването на вреди за кредитора, който би следвало да прецени
възможностите на заемодателя да предостави обезпечение и риска по
предоставянето на заем към датата на сключването на договора с оглед
на индивидуалното договаряне на договорните условия. Макар и да е уговорена
като санкционна доколкото се дължи при неизпълнение на договорно задължение,
неустойката води до скрито оскъпяване на кредита. Неустойката по съществото си
е добавък към възнаградителната лихва и в този смисъл би представлявала сигурна
печалба за заемодателя, която печалба би увеличила стойността на договора.
Основната цел на така уговорената неустоечна клауза е да дoведе до
неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на заемополучателя, до
увеличаване на подлежаща на връщане сума, поради което същата излиза извън
присъщата й обезпечителна функция и се явява нищожна, поради противоречие с
добрите нрави.
Тъй като
противоречието между клаузата за неустойка и добрите нрави е налице още при
сключването на договора, то следва извода, че в конкретния случай не е налице
валидно неустоечно съглашение и съобразно разпоредбата на чл.26, ал.1 във вр. с
ал.4 ЗЗД, в тази си част договорът изобщо не е породил правно действие, а
нищожността на тази клауза е пречка за възникване на задължение за неустойка по
чл. 4, ал.2 от договора.
Клаузата на
чл. 4 ал. 2 от договора е нищожна, тъй като същата предвижда неустойка при непредставяне на
обезпечение на вземанията на кредитора по договора, и противоречи на добрите нрави, като липсата на представени обезпечения е
безспорен факт. С оглед дадените от ВКС в ТР № 1 от 15.06.2010 г. по
т. д. № 1/2009 г. на ОСТК критерий, следва да се каже , че тази неустойка не
разполага с присъщите си функции. Тя не обезпечава вземане на кредитора за
вреди, каквито не биха могли да настъпят само заради неизпълнението на
задължението на ответника да представи обезпечение. Пак по същата причина,
неустойката няма възстановителна функция, а прилагането й като санкция не може
да обоснове законосъобразност, доколкото паричния й еквивалент е значителен-
две/трети части от главницата. Изводът на съда е ,
че плащането на сумата по тази неустойка е самоцелно, а оттам – тази клауза
противоречи на добрите нрави.Тази клауза е и неравноправна по смисъла на чл.
143 от Закона за защита на потребителите – тя води до значително
неравновесие между договорените права на страните, като облагодетелства
недобросъвестно и нееквивалентно кредитора по договора. Няма данни тази клауза
да е индивидуално договорена, ищецът не доказва такива преговори , следователно
тази клауза е нищожна и на основанието по чл. 146 от ЗЗП.
Нищожността на посочената клауза
се следва и от това, че с нея се предвижда обезщетение за неизпълнението на
едно акцесорно задължение – недадено обезпечение, от което пряко обаче не
произтичат вреди. Косвено вредите, чието обезщетение се търси с тази неустойка,
са, че вземането няма да бъде събрано. На практика така се стига до кумулирана
неустойка за забава, компенсаторна неустойка и иск за реално изпълнение, което
е недопустимо. При това следва да се подчертае, че тези вреди са самопричинени,
тъй като, ако има предварителна оценка, че е нужно обезпечение, за да се
отпусне кредитът (заемът), той не би трябвало да се отпусне преди да се
предостави обезпечението. В случая това изискване не е спазено и от
неизпълнение на това задължение за предварителна оценка финансовата институция
не може да черпи права за себе си, за да изведе легитимен интерес да претендира
описаната неустойка. Неустойка за неизпълнение на акцесорно задължение, което
не е свързано пряко с претърпени вреди, е типичен пример за неустойка, която
излиза извън присъщите си функции (обезпечителна, обезщетителна и санкционна) и
цели само и единствено постигане на неоснователно обогатяване, какъвто е
настоящия случай и съответно клаузата, с която е уговорена е нищожна, поради
противоречие с добрите нрави – чл. 26, ал.1 ЗЗД. Допълнителен аргумент за нищожността на клаузата, с която е
уговорена тази неустойка може да бъде изведен и от Директива
2008/48/ЕО, доколкото в случая не е спорно, че заемодателят
"Изи Асет Мениджмънт" АД е финансова институция. Преддоговорно
задължение на кредитора е да направи оценка на кредитоспособността на
кредитополучателя. На практика такава клауза прехвърля риска от неизпълнение на
задълженията на финансовата институция за предварителна оценка на
платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до допълнително
увеличаване на размера на задълженията. По този начин на длъжника се вменява
задължение да осигури обезпечение след като кредита е отпуснат, като ако не го
направи, дългът му нараства, тоест опасността от свърхзадлъжнялост на длъжника
се увеличава. Целта е, ако има съмнение в платежоспособността на длъжника,
първо да се поиска обезпечение и след предоставянето му да се да отпусне
кредитът, която практика би съответствало на изискванията на Директивата.
Задължение за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника преди
отпускане на кредита произтича и от разпоредбата на чл. 16 от
Закона за потребителския кредит. Съдът има задължение да се придържа
към Директивата при тълкуването на националния закон, като той следва да се
тълкува изцяло във връзка и с оглед целите на директивата. Оттук следва
недължимост на претендираното вземане за неустойка поради нищожност на
клаузата, с която е уговорена.
Предвид
изложеното съдът намира, че предявения иск за недействителност на клаузата за
неустойка, предвидена в чл.4, ал.2 от Договор за паричен
заем №3326818 от 20.09.2018г. се явява основателен поради противоречие с добрите нрави и следва да бъде
уважен.
По
отношение на разноските: С оглед изхода на делото и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца разноските
в исковото производство съразмерно уважената
част от исковете. Непротиворечива е съдебната
практика, че отговорността за разноски се преценява с оглед основателността на
предявената претенция срещу ответника – предявена по главен иск или по съединен
с него евентуален иск. Ако претенцията бъде уважена по главния иск, ответникът
дължи направените от ищеца разноски, ако главният иск бъде отхвърлен или
производството прекратено, тогава отговорността за разноски по делото се
определя от изхода по евентуалния иск. Както е посочено в Определение
№284/6.04.2012г. по ч.гр.дело № 238/2012г. на ВКС, ГК, ІV г.о., когато между
същите страни са предявени алтернативно или евентуално съединени искове
държавната такса е една, едно и също е адвокатското възнаграждение, какъвто е случая
по настоящото дело.
Видно от материалите по делото, ищецът
е направил разноски във връзка с
образуването и воденото на гр.дело №1371/2020г. в общ размер на 310.91лв, от
които 110.91лв. – държавна такса и 200.00лв. – внесен от ищеца депозит за
възнаграждение на вещото лице по изслушаната експертиза., като тези разноски
следва да му се присъдят. Предвид изхода на делото , в полза на адвокат Е.И. ***, със съдебен адрес-*** се
дължи адвокатски хонорар на основание чл.38 от Закона за адвокатурата в размер на 424.00лв
Воден от горното, Районен съд-
Пазарджик,
Р Е
Ш И :
ОТХВЪРЛЯ предявеният от К.М.К., ЕГН- ********** ***, срещу „Изи Асет
Мениджмънт“АД, ЕИК- *********, със седалище и адрес на управление- гр. София,
ж.к. „Люлин 7“, бул. „Джавахарлал Неру“№28, ет.2, ап.40-46, представлявано от С.К.К.-
изпълнителен директор , иск с правно
основание чл. 26, ал.1 от ЗЗД във вр. с чл.22 вр. с чл.11,ал.1, т.9 и т.10 от ЗПК за прогласяване на нищожността на Договор за паричен заем №3326818 от
20.09.2018г., сключен между К.М.К., ЕГН- ********** *** /заемател/, и „Изи Асет Мениджмънт“АД, ЕИК- *********
/заемодател/, като неоснователен и недоказан
ОБЯВЯВА за нищожна клаузата за
неустойка, обективирана в чл.4, ал.2 от Договор за паричен заем №3326818
от 20.09.2018г., сключен между К.М.К.,
ЕГН- ********** *** и „Изи Асет
Мениджмънт“АД, ЕИК- *********, със седалище и адрес на управление- гр. София,
ж.к. „Люлин 7“, бул. „Джавахарлал Неру“№28, ет.2, ап.40-46, представлявано от С.К.К.-
изпълнителен директор, като противоречаща на добрите нрави.
ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт“АД, ЕИК-
*********, със седалище и адрес на управление- гр. София, ж.к. „Люлин 7“, бул.
„Джавахарлал Неру“№28, ет.2, ап.40-46, представлявано от С.К.К.- изпълнителен
директор, да заплати на К.М.К., ЕГН- ********** ***, сумата
от 310.91лв. /триста и десет лева и деветдесет и
една стотинки/ за сторените от ищеца разноски по гр.дело №1371/2020г. по описа
на РС-Пазарджик, на осн. чл.78,ал.1 ГПК
ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт“АД, ЕИК-
*********, със седалище и адрес на управление- гр. София, ж.к. „Люлин 7“, бул.
„Джавахарлал Неру“№28, ет.2, ап.40-46, представлявано от С.К.К.- изпълнителен
директор, да заплати на адвокат Е.Г.И. ***00122040, със съдебен адрес-*** , на
основание чл.38, ал.2 от ЗАдв.,
адвокатско възнаграждение в размер на
424.00 лв. /четиристотин двадесет и четири лева/
Решението
подлежи, на обжалване с въззивна жалба,в двуседмичен срок от връчването му на
страните,пред ОС- Пазарджик.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: