РЕШЕНИЕ
№ 184
гр. Перник, 26.06.2020год.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
Пернишкият окръжен съд, гражданска колегия в публичното заседание на 28.05.2020год.
/ двадесет и осми май през две хиляди и двадесета
година / в състав :
Председател: Методи Величков
Членове: Рени Ковачка
Антон Игнатов
при секретаря Емилия Павлова като разгледа докладваното от съдия Ковачка
възз. гр. дело № 157 по описа за 2020
г., за да се произнесе взе предвид следното:
С Решение №
1942/27.12.2019год., постановено по гр.дело № 09239/2018 год., Пернишкият
районен съд е признал за установено по
отношение на В.Е.К. от ***, че дължи на „Фронтекс Интернешънъл„ ЕАД гр. С. сумата от 416 лева,
представляваща непогасена главница
по договор за кредит от ***год., сумата от 69.26лева -
договорна възнаградителна лихва на периода от 03.12.2016год. до 07.05.2017год.,
сумата от 71.41лева - лихва за забава за периода от 04.12.2016год. до
23.08.2018год. и законна лихва върху главницата от 30.08.2018год. до изплащане
на вземането.
Със същото решение съдът е осъдил В.К. да
заплати на „Фронтекс Интернешънъл„ ЕАД гр. С. разноски по делото в размер на
830лева.
Против
постановеното решение е постъпила въззивна жалба от адв. Г. като особен представител на
ответницата К.. По изложени в нея доводи
за недопустимост и неправилност на
обжалваното решение се прави искане за неговото обезсилване и съответно
–отмяна с отхвърляне на предявеиня иск.
Въззиваемото
дружество не е подало писмен отговор . В писмена молба по делото е
направило искане за отхвърляне на
подадената въззивна жалба и присъждане на юрисконсултско възнаграждение в
размер на 200 лева.
При извършената
служебна проверка по реда на чл.269 от ГПК съдът установи, че атакуваното първоинстанционно решение е валидно и
допустимо. Съдът не споделя доводите за недопустимост на обжалваното решение
поради липса на субективен идентитет между заповедното производство и исково
производство. Ч. гр.дело № 06098/2018год. на ПРС е образувано по заявление на „Фронтекс Интернешънъл“ ЕАД за издаване на заповед за изпълнение на
парично задължение по чл.410 от ГПК против
В. Е.К. с ЕГН ********** за цедирани вземания, произтичащи от договор за стоков кредит от ***год., сключен
между В.К. и „Банка ДСК“ ЕАД гр.С..
Заявление е уважено като в полза на заявителя е издадена заповед № ***год., с която е разпоредено на
длъжника - В.Е.К. с ЕГН ********** да заплати суми, дължащи се по цитирания
договор за стоков кредит. В изпълнение разпореждане на съда от 15.11.2018год.
заявителят в заповедното производство е предявен установителен иск по чл.422 от ГПК за вземането по заповедта за изпълнение като в исковата молба е посочена като ответник В.К. с
ЕГН- „ **********“ . В съдебно
заседание на 16.10.2019год. и по искане на ищецът е допусната поправка на
техническа грешка в исковата молба като
е прието ,че искът е предявен против ответницата К. с „ ЕГН **********“ вместо
с ЕГН „**********“.
Предвид на
гореизложеното, въззивният състав намира, че в случая е налице допусната
техническа грешка в изписването на ЕГН-то на ответника в исковата молба, която
е коригирана по надлежния ред. Поправката е допустима, тъй като същата не води
до промяна в идентификацията на ответника
в исковото производство, която е идентична на идентификацията на
длъжника в заповедното производство. Длъжникът в заповедното производство и ответникът в исковото производство са едно
и също лице, поради което е налице идентичност в страните на заповедното и исково производство
и твърденията за противното се явяват несъстоятелни. Разгледаният от районния
иск е допустим, поради което постановеното по него решение е допустимо и следва да бъде извършена проверка относно
правилността му въз основа на наведените в жалбата доводи.
Пeрнишкият районен
съд е сезиран с искова молба от „Фронтекс
Интернешънъл„ ЕАД гр.С. с искане да бъде признато за установено по отношение на В.Е.К. от ***, че дължи на ищеца сумата
от 416 лева, представляваща непогасена
главница по договор за стоков кредит №
***год., сключен между В.К. и „ Банка
ДСК“ ЕАД., сумата от 69.26 лева –
договорна възнаградителна лихва за периода от 03.12.2016год. до 07.05.2017год.,
сумата от 71.41 лева - лихва за забава от 04.12.2016год. до 23.08.2018год.,
ведно със законната лихва върху главницата от 416 лева, считано от датата на подаване на заявлението за издаване
на заповед за изпълнение – 30.08.2018год. до окончателното й изплащане, за
които суми е издадена Заповед за изпълнение
№ ***год. по ч. гр.дело № 06098/2018год. на ПРС.
В исковата молба
се твърди, че на ***год. „Банка ДСК“ ЕАД и В.К. са сключили договор за кредит № ***, с който банката е предоставила на ответницата в заем сума в размер на
547.88лева, която е последната е усвоила изцяло. Посочва се, че ответницата се е задължила да погаси кредита на 12 месечни погасителни вноски, включващи главница
и добавка, съставляваща печалбата на заемодателя /договорна
възнаградителна лихва/. Твърди се също така, че е преустановила обслужването на
кредита, като падежът на първата непогасена вноска е настъпил на ***год.,
а крайният срок за изпълнение на
договора - на ***год. и че към тази дата е станал изискуем целия неплатен
остатък от главното задължение като се дължат неплатената част от договорната
лихва, както и обезщетение за забава.
Посочва се, че на
***год. между кредитодателят „банка ДСК“
ЕАД и ищецът „Фронтекс Интернешънъл“ ЕАД е сключено допълнително
споразумение за цедиране на вземания към
рамков договор за покупко-продажба на вземания
/цесия/ от ***год., по силата на което титуляр на вземанията по
сключения с ответницата договор за кредит е станал ищецът. Твърди се, че
съгласно задължението си по чл. 99, ал.3 от ЗЗД цедентът е упълномощил и
цесионерът е връчил на ответницата като
част от приложенията на исковата молба уведомление за извършената цесия.
В срока по чл.131
от ГПК назначеният на ответницата особен представител е депозирал писмен
отговор, с който предявеният иск е оспорен по основание и размер. Твърди се, че
ответницата не е получила сума по договор за стоков кредит, нито вещи, които да
са закупени с нея. Поддържа се, че ответницата не е била уведомена за договора
за цесия, поради което същият не й е противопоставим, както и че договорът за
цесия е нищожен поради липса на предмет като заобикалящ закона и като
противоречащ на добрите нрави. Посочва се,
че договорът за стоков кредит е сключен
в противоречие на нормите на закона за потребителския кредит и е
недействителен, поради което
претендираните суми, извън главницата /без сумата от 34.98лева
представляваща еднократна застрахователна премия“, не се дължат. По отношение
„еднократната застрахователна премия„ се твърди, че е недължима, поради липса
на застрахователно правоотношение между
ответницата и цитираните в договора
застрахователи. Като недължима се посочва и сумата от 69.26лева, претендирана
като договорна възнаградителна лихва, поради недействителност на договора за
кредит. На същото основание се поддържа недължимост и на сума в размер на
71.41лева, като се твърди, че в случая се касае за „анатоцизъм“, тъй като се претендира „лихва“ върху „лихва“. По
изложените доводи се прави искане за отхвърляне на иска.
Районният съд е уважил предявеният иск като е приел, че между «Банка ДСК» ЕАД и В.К. е възникнало
облигационно провоотношение по договор за кредит и че ответницата е неизправна страна по него и дължи
процесните суми. Приел е също така, че договорът за цесия е валиден, произвел е
действие, поради което носител на
процесното вземане е цесионера «Фронтекс Интернешънъл» ЕАД, както и че
ответницата е уведомена за цесията чрез
връчване на приложенията към исковата молба.
От фактическа страна по делото се установява следното:
По делото е представен договор за стоков кредит № ***год., сключен между „Банка ДСК“ ЕАД и В.К., по силата на който „Банка ДСК“ ЕАД
се е задължила да предостави на ответницата стоков кредит в размер на
547.88лева за закупуване от „Технополис България„ ЕАД
на абсорбатор TAURUS GALA 2 M WHITE цена 135 лева брой 1, SAMSUNG GW 711 K-B цена 129 лв. 1 бр, SANG
ZA KOLA цена 229 лв. - 1 бр и KAVEL цена 19.90лв. 1 бр., както и за сключване чрез банка ДСК ЕАД на застраховка с „Групама Животозастраховане„ ЕАД и „Грепама
застраховане„ ЕАС по пакет: „Стандарт +„ за лица от 18 до 64 год. - с еднократна
застрахователна премия в размер на 34.98лева. В договора е посочено, че срокът за издължаване на кредита е 12 месеца,
считано от неговото усвояване, съгласно погасителен план като
падежът на месечните вноски е 15 число на месеца. Уговорено е кредитът
да се олихвява с фиксиран годишен лихвен процент по договора в
размер на 28.67 % и годишен лихвен процент на разходите - 32.78 %. Посочено
е сумата по кредита, предоставена за
закупуване на посочените в него стоки се усвоява еднократно, безкасово по
сметка на търговеца, а сумата по кредита, предоставена за финансиране на
застраховката се усвоява еднократно, безкасово по сметка посочена от
застрахователите.
От изготвената по делото и неоспорена от страните съдебно-икономическа
експертиза се установява, че отпуснатия
на ответницата стоков кредит е в общ
размер на 547.88лева, от които 512.90лева
главница, 34.98лева застрахователна премия 77.02лева договорна
възнаградителна лихва при 28.67 % фиксирана годишна лихва, ГПР-32.78% и първа
погасителна вноска 15.05.2016год. и последна погасителна вноска- 07.05.2017год.
Установява се, че кредитът е усвоен на
***год. с превод на сумата от 512.90лева
на „търговеца“ - „Технополис България“ ЕАД, а сумата на застраховката от
34.98лева е преведена на застрахователя на ***год. Посочва се, че ответницата е
заплатила единствено сума в размер на
159.25лева, с която са погасени 131.88 лева от главницата, 26.71лева договорна лихва и 0.66 санкционираща лихва. Остатъчното
задължение възлиза на сумата от 416 лева главница, 69.26 лева договорна лихва
за периода от 03.12.2016год. до 07.05.2017год. и 71.41лева лихва за забава за
периода от 04.12.2016год. до 23.08.2018год.
На ***год. е сключено между „Банка ДСК“ ЕАД и „Фронтекс
Интернешънъл“ ЕАД Допълнително
споразумение за цедиране на вземания към
рамков договор за покупко-продажба на вземания /цесия/ от ***год., с който
произтичащото от Договор за стоков кредит № ***год. вземане към
В.Е. К. е прехвърлено от „Банка ДСК“ ЕАД на „Фронтекс Интернешънъл“ ЕАД. Цесията е изрично потвърдена и съгласно уговореното, цесионерът е изпратил
на длъжника уведомление за извършената цесия, което не е получено от него преди
предявяване на иска по чл.422 от ГПК.
При така установената по делото фактическа обстановка, настоящият въззивен
състав намира за неоснователни
изложените в жалбата твърдения за липса на редовно уведомяване на
длъжника за договора за цесия, сключен
на ***год. Договорът за цесия е договор, по силата на който
носителят на едно вземане го отстъпва на трето лице и по силата на който
настъпва промяна в субектите на облигационното правоотношение - кредитор става
цесионерът, на когото цедентът е прехвърлил вземането си. По делото се
установи, че между „Банка ДСК“ ЕАД и „Фронтекс Интернешънъл„ ЕАД е сключен договор за цесия по смисъла на
чл.99,ал.1 от ЗЗД, с които в полза на ищеца в първоинстанционното производство
са прехвърлени вземанията към В.К.,
произтичащи от договор за стоков кредит
№ ***год.
Съгласно чл.99, ал.3 от ЗЗД
прехвърлянето на вземането има действие спрямо длъжника от момента,
когато е съобщено от цедента. В случая уведомлението за прехвърляне на
вземанията е приложено към исковата
молба и същите са били връчени на особения представител на ответницата, тъй
като последната е била призована при условията на чл.47, ал.1-5 от ГПК. При тези факти съдът намира, че е налице редовното връчване на особения представител
на книжата по делото, сред които е и уведомлението по чл.99, ал.3 от ЗЗД и това
е достатъчно да се приеме, че длъжникът
е уведомен за цесията и същата има действие спрямо него. Особеният представител
не може да извършва само онези действия, за които в чл.34, ал.3 от ГПК е
предвидено представянето на изрично пълномощно и доколкото за получаване на
уведомление по чл.99, ал.3 от ЗЗД не е предвидено предоставянето на изрично
пълномощно, се налага извод, че няма пречка съобщението за цесията да се връчи
на особен представител. В подкрепа на тези изводи е и приетото в решение № 198
от 18.01.2019год. на ВКС по т.д. № 193/2018год., където е посочено, че в
хипотезата на осъдителен иск за заплащане на суми по договор за кредит, в
исковата молба по който е обективирано изявление на банката-ищец, че упражнява
правото си да направи целия дълг по кредита предсрочно изискуем, връчването на
особения представител представлява надлежно уведомяване на длъжника-ответник.
Съдът намира, че това разрешение е приложимо и в настоящия случай, доколкото,
както волеизявлението за предсрочна изискуемост, така и уведомлението за
цесията следва да достигне до знанието на длъжника. Съгласно задължителната практика на ВКС по чл.290 от ГПК - решение №
3/16.04.2014год. по т.д.№ 1711/2013год.,
Решение № 123/24.06.2009год. по т.д. № 12/2009год., уведомлението, изходящо от
цедента и приложено към исковата молба на цесионера, достигнало до длъжника със
същата, представлява надлежно съобщаване на цесията съгласно чл.99, ал.3 от ЗЗД, с което прехвърлянето на вземането
поражда действие за длъжника на основание чл.99, ал.4 от ЗЗД. Същото следва да
бъде съобразено като факт от значение за спорното право, настъпил след предявяване
на иска на основание чл.235, ал.3 от ГПК.
Неоснователно се поддържа, че договорът за цесия не е породил правно
действие, тъй като към момента на
сключването му вземането по договор за стоков кредит № ***год. не е било
изискуемо. Съдът намира, че няма пречка с договор за цесия да се прехвърли валидно възникнало и съществуващо вземане,
макар и с ненастъпил падеж, който настъпва по-късно. В случая не се касае за
бъдещо невъзникнало вземане, а за неизискуемо вземане. Изискуемостта не е
пречка за прехвърляне на възникнали вземания като по отношение предмета на
договора за цесия би било от значение единствено прехвърлянето на бъдещо невъзникнало вземане
/Решение № 32/09.09.2010год. д. № 438/09год. на ВКС/. Вземането по договор №
***год. е прехвърлено на «Фронтекс Интернешънъл» ЕАД и това се установява от
приложеното по делото Приложение 1.1 към допълнително споразумение
от ***год. В същото се съдържа информация за цедираните вземания с
посочване на всеки отделен договор за кредит, в това число и вземането по процесния договор за кредит. С
оглед на това съдът приема, че между
«Банка ДСК» ЕАД и «Фронтекс Интернешънъл» ЕАД е сключен валиден договор за
цесия, по който е цедирано вземането, произтичащо от договор за кредит №
***год.
Процесните суми се претендират като
дължими по договор за стоков кредит, който валидно
обвързва страните по него. Не може да се
спореди твърдението на ответницата за противното, доколкото върху процесния
договор съществува нейн подпис и същата
не е оспорила автентичността на документа. Същевременно, чрез изготвената по делото съдебно-икономическата
експертиза се установи, че
кредитодателят е изпълнил своето задължение по договора като е превел на
търговеца и застрахователя съответната
част от предоставената в заем сума.
Сключеният между «Банка ДСК» ЕАД
и В.К. договор е потребителски, поради
което по отношение на него намират приложение разпоредбите на Закона за потрелителския кредит /ЗПК/ и
Закона за защита на потребителите /ЗЗП/. Ответницата навежда доводи за
недействителност на договора за стоков кредит като сключен в противоречие с
нормите на чл.21, ал.1, чл.22 вр. с чл.10 и чл.11 и чл.33, ал.1 и 2 от Закона
за потребителския кредит, каквито според него са и клаузите на договора
за възнаградителна лихва и обезщетение за забава. Тук следва да се отбележи че съдът следи служебно за неравноправния
характер на клаузите на потребителския
договор, независимо от това дали страните са навели такива възражения, като
служебното начало следва да се приложи и при преценка дали клаузите на договора
са нищожни -ТР № 1/09.12.2013год. по
т.д. № 1/13г на ОСГТК на ВКС.
При извършената проверка относно
действителността на сключения между „Банка ДСК„ ЕАД и В.К. договор за стоков кредит въззвиният съд
намира, че договорът за потребителски кредит не страда от пороци, водещи до
неговата недействителност в цялост и не противоречи на изискванията на
разпоредбите на ЗПК .
Спазени са изискванията на чл.10,
ал.1 от ЗПК относно формата на договора,
като същият е сключен в писмена форма, на хартиен носител, по ясен и разбираем
начин, като всички елементи на договора са предоставени в еднакъв по вид,
формат и шрифт в посочения в закона размер.
Спазени са изискванията на чл.11, ал.1 -12 и т.20 и ал.2 от ЗПК, тъй
като е посочен ясно общия размер на кредита - 547.88лева, а и в приложените Общи условия
е посочен начина на усвояване на стоковия кредит - чрез превеждане на
паричната сума по банковата сметка на търговеца, от който се закупува стоката,
посочени са фиксиран ГЛП и ГПР като са
посочени и взети предвид допускания при изчисляването му, налице е и
погасителен план, съдържащ информация относно размера, броя, периодичността и
датите на плащане на погасителни вноски. В Общите условия се съдържа информация
относно възможността за кредитополучателя да получи информация за движението по
сметката за погасяване на кредита. Неоснователно се твърди, че ответницата не
е одобрила изрично общите условия срещу
подпис, което прави договора недействителен само на това основание. В договора
за стоков кредит страните изрично са
посочили, че Общите условия по договори
за стоков кредит съставляват неразделна част от него и че кредитополучателят ги
е получил и приел с подписването на договора. Подписвайки договора за стоков
кредит, кредитополучателят е декларирал че е получил и приел общите условия,
поради което твърдението за противното не се подкрепя от фактите по делото и е голословно.
Предвид на горното съдът намира, че не са налице предпоставките на чл.22 от ЗПК за прогласяване недействителността
на целия договор, както и на
клаузите му за възнаградителна
лихва и обезщетение за забава.
Съгласно чл.11 от ЗПК, посочването
на ГПР и ГЛП е задължителен реквизит на всеки на всеки договор за потребителски
кредит. По процесния договор ГПР е 32.78 %, а ГЛП - в размер на 28.67 %. Същият
е сключен на ***год., поради което при преценка действителността на тази клауза се прилагат критериите на чл.19, ал.4 от ЗПК, в
редакцията на разпоредбата в сила от
23.07.2014год. В нея е предвидено, че
ГПР не може да бъде по-висок от 5 пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в лева и във валута,
определена с ПМС. Годишният процент на разходите включва общите разходи по кредита за потребителя,
настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисионни,
възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. дължими на последните за сключване на
договора, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит
- чл.19, ал.1 от ЗПК. С приемането на посочената разпоредба - чл.19, ал.4 от ЗПК се поставя ограничение по отношение на уговорките при потребителските
кредите за размера на лихвите. При съобразяване на нарушение на законови
ограничения, клаузите в договора за
дължимото на всеки един от компонентите на ГПР са нищожни.
Тъй като процесният договор за потребителски кредит е сключен след приемане
на посочената норма, то същата намира приложение по отношение действителността
на неговите клаузи. Съобразявайки размера на
законната лихва, определен с действащото към ***год. ПМС № 426/18.12.2014год. /обн. в ДВ бр.
106/23.12.2014год./ към уговорения размер на ГПР, се налага извода че
уговорения ГПР не надвишава петкратно
размера на законната лихва, а
договореният лихвен процент е фиксиран и е в размер на 28.67 %, поради което
посочените клаузи не са нищожни поради противоречие със закона - чл.19, ал.5 от ЗПК.
Преценката за действителността им следва да се направи при съобразяване
разпоредбата на чл. 9 от ЗЗД, съгласно която страните могат свободно да
определят съдържанието на договора, ако то не противоречи на добрите нрави.
Съгласно чл.26, ал.1 от ЗЗД нищожни
са договорите, които накърняват добрите нрави. Такива са сделките, с които
неравноправно се третират икономически слабите участници в оборота, използва се
недостиг на материални средства на един субект за облагодетелстване на друг.
Ако уговорените престации са за предоставена услуга и уговорена за това цена, принципът за
добросъвестност ще бъде нарушен, ако е налице нееквивалентност на двете
престации.
В конкретния случай на В.К. е отпуснат кредит в размер на
547.88лева при уговорен ГПР от 32.78%
и ГЛП от 28.67%. Към момента на
сключване на договора, за да е
действително съглашението за заплащане на възнаградителна лихва,то
размерът й не следва да надвишава с повече от пет пъти законната лихва. По
процесния договор, токова надвишаване не се установи. Към момента на сключване
на процесния договор е бил 10.01.%. Съпоставяйки този процент с процента на договорената между страните годишна лихва
от 28.67% е видно, че същата не надвишава фиксирания от законодателя максимален размер, поради което уговорката
противоречи на добрите нрави и не е
нищожна. В случая не може да се говори за нееквивалентност на
престациите, което да създава предпоставки за неоснователно обогатяване на една
от страните в правоотношението. Тази клаузи не са неравноправни съгласно чл.143
от ЗЗП, тъй като не са във вреда на
потребителя .
Не може да се сподели виждането на
жалбоподателката, че договорената
възнаградителна лихва не се дължи, тъй като
ответницата не е била поканена да
я плати. Договорната лихва
съставлява възнаграждението на
кредитополучателя за това, че е предоставил определена в заем сума. Договорната лихва съставлява част от
месечната погасителна вноска, падежът на която е определен в договора /15 число на месеца/ и отразен в
погасителния план. След като момента на
плащане е изрично определен, то кредиторът не е бил длъжен да отправя покана за плащане й до длъжника.
Сумата от 71.41лева представлява
обезщетение за забава, а договорната лихва – възнаграждение /печалба/ на
кредитополучателя за предоставени в заем суми. В първия случай се касае за
обезщетение за вреди, претърпени от
забава, а във втория случай - за възнаграждение, поради което е несъстоятелно
да се твърди, че е налице „анатоцизъм“.
С оглед на гореизложеното във връзка
с действителността на договора за стоков кредит и договора за цесия и предвид липсата на доказателства за
погасяване на кредита /извън сумата от 159.25лева/, съдът намира, че сумите предмет на иска по чл.422 от ГПК са дължими на
ищеца. До същия извод е достигнал и първоинстанционния съд в обжалваното
решение, поради което същото следва да се потвърди като правилно и
законосъобразно.
С оглед изхода от спора, на въззиваемото
дружество следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение в размер на 100лева. Съдът намира, че този размер е в
границите на размерите за конкретния вид дело, определен в чл.25 от Наредбата за заплащането на правна
помощ, а и съответства на действителната
и правна сложност на делото. Пред въззивната инстанция е проведено само едно
съдебно заседание, в което не са събирани и анализирани доказателства и не
са извършвани други процесуални
действия.
Въпреки указанията на съда, дадени в Определение
№ 213/04.03.2020год., въззиваемото дружество не е внесло определеното
възнаграждение от 300 лева за особения
представител на жалбоподателката - адв. Г. от ПАК. В този смисъл
въззиваемото дружество не е направило разходи от такова естество, които
да му бъдат присъждани като разноски във въззивното производство.
Водим от горното и в същия смисъл, Пернишкият окръжен съд
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА Решение №
1942/27.12.2019год., постановено по
гр.дело № 09239/2018год. по описа на Районен съд-Перник.
ОСЪЖДА В.Е.К. с ЕГН ********** от ***
да заплати на „Фронтекс Интернешънъл„ ЕАД с ЕИК ********* със седалище и адрес
на управление: *** сумата от 100 лева, представляваща юрисконсултско
възнаграждение.
РЕШЕНИЕТО не
подлежи на обжалване.
Председател: Членове: