Р
Е Ш Е Н И Е
гр. София, 31.05.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, IV-„A“ въззивен
състав, в открито съдебно
заседание на дванадесети април през две хиляди двадесет и първа година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТЕЛА КАЦАРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГАЛИНА ТАШЕВА
мл. с-я: НАТАЛИ ГЕНАДИЕВА
при
участието на секретаря Цветелина Добрева – Кочовски, като разгледа докладваното
от съдия Ташева в. гр. д. № 4020 по
описа за 2020 г., за да се
произнесе, взе предвид:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С
решение № 256214 от 27.10.2019 г., постановено по гр. д. № 24843/2018 г. по
описа на СРС, ІІ ГО, 58 с-в „П.П.Г.“ ЕООД, ЕИК*******е осъдено да заплати на „Т.-Т.“
ЕООД, ЕИК*******на основание чл. 288 ТЗ вр. чл. 266, ал. 1 вр. чл. 258 вр. чл.
79, ал. 1 ЗЗД сумата от 17 116,20 лв. (с ДДС) – неизплатен остатък от възнаграждение
за изпълнени от „Т.-Т.“ ЕООД строително-монтажнти работи по силата на Договор
от 07.09.2015 г. за изпълнение на строително-монтажнти работи (в частта на Подобект 2:Б.укрепителна стена от км 2 +
316.40 до км 2 + 392.959 от обект: „Лот 27 Рехабилитация на път III – 866 Смолян – Михалково – Кричим от км 17 + 600 до км 20+ 100 и от км 22
+ 490 до км 26+490“), ведно със законна лихва от датата
на исковата молба (11.04.2018 г.) до окончателното изплащане, на
основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата от 2567 лв. – обезщетение в размер на
законната лихва за забава в периода 28.09.2016 г. – 11.04.2018г. и сумата от
2587,33 лв. – съдебни разноски, като с решението са оставени без уважение
заявените от „П.П.Г.“ ЕООД при евентуалност възражения за прихващане: със
сумата от 1970,66 лв. – претендирана като неустойка за забава по т. 11 от
договора, изчислена за 29 дни закъснение за периода от 7.10.2015 г. и със
сумата 2980,04 лв., изчислена за 29 дни закъснение за периода от 7.10.2015 г.
Срещу
първоинстанционното решение е депозирана въззивна жалба от „П.П.Г.“ ЕООД, с
която се обжалва изцяло съдебното решение като неправилно, немотивирано и незаконосъобразно.
В жалбата се навеждат доводи, че противно на приетото от първоинстанционния съд
недоказани са останали по делото, както по основание, така и по размер
претенциите на ищеца за заплащане на допълнителните строителни работи,
възложени с Анекси към процесния договор. В тази връзка се поддържа, че не е
доказано, че процесните Анекси са част от договора от 07.09.2015 г., респ. че има
надлежно възлагане, както и че не е доказано, че същите са подписани от
законния представител на ответното дружество. В тази връзка се твърди, че подписът
на законния представител на дружеството М.П., положен в процесния договор, не
съвпада с този, който е положен върху анексите, което обстоятелство разколебава
твърденията на ищеца за наличието на облигационна връзка между страните с
предмет възлагане на СМР, обективирани в процесните Анекси. Въззивникът
поддържа, че сключването на Анексите е било оспорено от негова страна, поради
което са оспорени и всички съпътстващи ги документи, вкл. на представения протокол
Обр. 19 от 28.12.2015 г. Твърди се, че посоченият протокол не е подписан от
законния представител на дружеството и следва да се цени, че ответното дружество
оспорва да дължи каквото и да е суми по процесните Анекси и издадените във
връзка с тях фактури, които също са оспорени, тъй като посочените СМР са възложени,
приети и подписани от лице без представителна власт, поради което се
противопоставя по смисъла на ТЗ на тези действия. Поддържа, че е неправилен и изводът
на съда, че писмо с изх. № 69/20.02.2017 г. може да се третира като признание на
задължение.
Поддържа,
че осчетоводяването на фактура с № 512/28.12.2015 г. не може да се приравни на
приемане на работата като се сочи, че съдът е счел работата за изпълнена и
приета, на база на документи, които не са подписани от законния представител на
ответното дружество или упълномощено от него лице.
В
жалбата се навеждат доводи за неправилност на изводите на първоинстанционния
съд и относно основателността на акцесорния иск за забава, като се поддържа, че
дружеството „П.П.Г.“ ЕООД не е изпаднало в забава. Оспорва, че дружеството е възложило, че ищецът
е изпълнил и че са приети посочените СМР - предмет на претенцията, като твърди,
че няма уговорен падеж между страните спрямо дейностите, предмет на
допълнително договаряне, поради което няма и забава, като твърди, че в тежест
на ищеца е да докаже момента, от който ответника е изпаднал в забава, обстоятелство
което счита, че не е установено по делото. Излагат се доводи за основателност и
на заявеното възражение за прихващане.
Предвид
изложеното, въззивникът моли съда да отмени първоинстанционното решение и
вместо него да постанови друго, с което да отхвърли предявените искове, а в
случай, че приеме главният иск за доказан, то моли решението да бъде отменено,
в частта, в която е прието за неоснователно възражението за прихващане, като
постанови друго, с което да уважи възражението за прихващане в претендирания
размер.
Въззиваемата
страна „Т.-Т.“ ЕООД е депозирал отговор на въззивната жалба в срока по чл. 263,
ал. 1 ГПК, чрез адв. Д.К., в който се излага становище за неоснователност на
същата. Поддържа, че първоинстанционното решение е правилно, обосновано и
постановено при спазване на материалния закон и съдопроизводствените правила,
както и че не са налице посочените в жалбата основания за отмяна на решението.
Претендира разноски за въззивното производство.
Софийски градски съд, като обсъди събраните
по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно
разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа страна следното:
Първоинстанционният
съд е сезиран с предявени искове от Т.-Т.“ ЕООД, ЕИК*******срещу „П.П.Г.“ ЕООД,
ЕИК*******с правно основание чл. 288 ТЗ вр. чл. 266, ал. 1 вр. чл. 258 вр. чл.
79, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 17 116,20 лв. (с ДДС) –
представляваща неизплатен остатък от възнаграждение за изпълнени от „Т.-Т.“
ЕООД строително-монтажнти работи по силата на Договор от 07.09.2015 г. за
изпълнение на строително-монтажнти работи (в частта на Подобект 2:Б.укрепителна стена от км 2 + 316.40 до км 2 +
392.959 от обект: „Лот 27 Рехабилитация на път III – 866 Смолян – Михалково – Кричим от км 17 + 600 до
км 20+ 100 и от км 22 + 490 до км 26+490“), ведно със законната лихва от
датата на исковата молба (11.04.2018 г.) до
окончателното изплащане, на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата от 2567 лв. –
обезщетение в размер на законната лихва за забава в периода 28.09.2016 г. –
11.04.2018 г.
В исковата молба ищецът твърди, че на 07.09.2015 г.
между страните по делото е сключен Договор за изпълнение на
строително-монтажнти работи (в частта на Подобект 2:Б.укрепителна
стена от км 2 + 316.40 до км 2 + 392.959 от обект: „Лот 27 Рехабилитация на път
III – 866
Смолян – Михалково – Кричим от км 17 + 600 до км 20+ 100 и от км 22 + 490 до км
26+490 и път III – 8641
Пампорово – (Смолян –
Стойките) от км 0 +
000 до км 1 1+350.73 и път III – 8681 Рудозем – Смолян от км 0+000
до км 8+431, с обща дължина 26.282 км., област Смолян. Твърди се, че с два
допълнителни анекса, е бил изменен раздел I, чл. 1 от договора и са договорени
за изпълнение допълнителни видове СМР с посочени единични цени, описани в
Приложение № 1 към анексите. Поддържа се, че ищцовото дружество е изпълнило
задълженията си по договора и анексите към него, като извършените допълнителни
видове работи по количества и обща стойност са приети с протоколи обр. 19 от
30.11.2015 г., 07.12.2015 г. и 28.12.2015г. За извършените услуги в периода м.
Септември – м. Декември 2015 г. са били издадени 7 броя фактури на обща
стойност 123 304,57 лева с ДДС. Твърди се, че ответникът е изплащал
периодично задълженията си по издадените фактури, като от последната фактура №
**********/28.12.2015 г. на стойност 23 573,06 лв. частично е била платена
сумата от 6456,86 лв., като след м. 04.2016 г. ответното дружество е спряло
плащанията и към м. 09.2017 г., както и към настоящия момент задълженията му
към ищеца възлизат общо в размер на сумата от 17 116,20 лв. с ДДС.
Ответникът
„П.П.Г.“ ЕООД в депозиран отговор на исковата молба в срока по чл. 131 ГПК е
оспорил предявените искове. Признава сключването на посочения от ищеца договор
от 07.09.2015 г., като се твърди, че съгласно протокола за приети СМР от
03.11.2015 г., окончателната стойност на изпълнените и приети СМР възлиза на
сумата от 67 954,30 лв. без ДДС, която сума ответникът е платил точно
съобразно предвиденото в чл. 3 от договора. Оспорва се от ответника да са
сключвани анекси за допълнителни СМР, като се твърди, че същите не са подписани
от законния представител на дружеството М.П., а от лице без представителна
власт, за дейдствията на което лице научава от исковата молба и се
противопоставя по см. на ТЗ. Ответникът е заявил и по делото е прието за съвместно
разглеждане възражение за прихващане със сумата от 1970,66 лв. – претендирана
като неустойка за забава по т. 11 от договора, изчислена за 29 дни закъснение
за периода от 7.10.2015 г. и със сумата 2980,04 лв., изчислена за 29 дни
закъснение за периода от 7.10.2015 г., а ако съдът приеме, че анексите са част
от договора, възражението за прихващане е за неустойка за забава в размер на
2980,04 лв.. Оспорва иска за обезщетение за забава с възражение, че няма
уговорен падеж между страните, спрямо дейностите, предмет на допълнително
договаряне.
Софийски градски съд, като обсъди
доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната
съвкупност, намира, че фактическата обстановка се установява, така както е
изложена от първоинстанционния съд. Пред настоящата въззивна инстанция не са
ангажирани нови доказателства по смисъла на чл. 266 от ГПК, които да променят
така приетата за установена от първоинстанционния съд фактическа обстановка. В
тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят
изцяло събраните в първата инстанция доказателства, които са обсъдени правилно,
като са преценени релевантните за спора факти и обстоятелства, а препраща към
установената фактическа обстановка на основание чл. 272 ГПК.
При така установената фактическа
обстановка, съдът приема от правна страна следното:
Въззивната
жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, изхожда от легитимирана страна
и е насочена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално
допустима.
Разгледана
по същество, същата е неоснователна.
Съгласно
нормата на чл. 269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси съдът е ограничен от посоченото в жалбата.
При
извършена служебна проверка въззивният съд намира, че обжалваното
първоинстанционно решение е валидно и процесуално допустимо, като при
постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и
процесуалноправни норми.
Настоящият
съдебен състав намира, че обжалваното решение е и правилно, като фактическите и
правни констатации на въззивния съд съвпадат с направените от районния съд в
атакувания съдебен акт, поради което и на основание чл. 272 от ГПК, настоящият
състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Във връзка с изложените във
въззивната жалба доводи
следва да се добави следното:
Производството
е образувано по предявени искове с правно основание чл. 288 ТЗ вр. чл. 266, ал.
1 вр. чл. 258 вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД.
След
анализ на събраните доказателства и изготвеното по делото заключение на
съдебно-счетоводна експертиза въззивният съд намира, че по делото е безспорно
доказано сключването на Договор от 07.09.2015 г. за изпълнение на
строително-монтажнти работи, по силата на който „П.П.Г.“ ЕООД – като възложител
е възложил на „Т.Т.“ ЕООД - като изпълнител извършването на посочените СМР
срещу определено възнаграждение.
Спорен
по делото е въпросът налице ли са сключени анекси към договора, по силата на
които страните да са договорили извършването на допълнителни видове СМР, за
които се твърди, че не са подписани от законния представител на дружеството, а
от лице без представителна власт, за действията на което ответникът е научил от
исковата молба, поради което се противопоставя по см. на ТЗ, както и дали е
налице неизплатен остатък за посочените СМР по фактура № **********/28.12.2015
г. в претендирания размер от 17 116,20 лв., предвид наличието на частично
плащане по нея.
В
случая, сключената сделка между страните има характер на търговска, тъй като е
сключена между търговци и е свързана с упражняваното от тях занятие. С оглед на
обстоятелството, че този вид сделки няма изрична правна регламентация в ТЗ, по
силата на препращащата норма на чл. 288 от ТЗ се уреждат от гражданското
законодателство и по-конкретно от чл. 258-269 от ЗЗД.
Съгласно
нормата на чл. 258 от ЗЗД с договора за изработка изпълнителят се задължава на
свой риск да изработи нещо, съгласно поръчката на другата страна, а последната
- да заплати възнаграждение. Договорът за изработка по своята правна същност
представлява неформален, консенсуален, двустранен, комутативен, възмезден договор,
като при учреденото от него материално правоотношение за изпълнителя - ищец са
породени две основни облигаторни задължения – да извърши съобразно поръчката в
срок и без отклонение от нея и без недостатъци процесните услуги, както и да
предаде работата на възложителя, а за възложителя – да приеме (одобри)
извършената работа и да заплати уговореното възнаграждение на изпълнителя -
арг. чл. 258 от ЗЗД и чл. 266, ал. 1, изр. 1 от ЗЗД.
По
аргумент на чл. 266, ал.1 от ЗЗД възнаграждението може да се претендира
поначало, освен ако не е уговорено друго, след като работата бъде приета от
възложителя. Следователно от приемането на извършената работа възниква
задължението за поръчващия - в случая възложителя, за заплащане на договореното
възнаграждение на изпълнителя. В този смисъл следва да се приеме, че
изискуемостта на вземането на изпълнителя за възнаграждение е обусловено от
приемане на работата от възложителя /чл. 264, ал.1 ЗЗД/. При приемането, възложителят трябва
да прегледа работата и да направи всички възражения за неправилно изпълнение,
освен ако се касае за такива недостатъци, които не могат да се открият при
обикновения начин на приемане или се появят по-късно. Приемането на извършената работа включва
два елемента: 1/ получаване на фактическа власт върху изработеното от страна на
възложителя и 2/ заявяване /признание/, че изработеното съответства на
поръчаното и уговорено в договора, което всъщност е израз на одобряването му. Приемането
може да бъде извършено изрично или с конклудентни действия. Следователно
релевантно за приемането по смисъла на чл. 264, ал. 1 ЗЗД е или онова изрично
изявление на възложителя, придружаващо реалното предаване на изработеното, че
счита същото за съответстващо на уговореното с договора, или онези конклудентни
действия, придружаващи фактическото получаване на изработеното, от които
недвусмислено следва, че е налице мълчаливо изразено съгласие от последния за
такова одобрение (така Решение № 231 от 13.07.2011 г. на ВКС по т. д. №
1056/2009 г., II т. о., ТК; Решение № 218 от 23.12.2016 г. на ВКС по т. д. №
3709/2015 г., II т. о., ТК и цитираните в него Решение по т. д. № 621/2012 г.,
I т. о. и Решение по т. д. № 728/2010 г., II т. о.). Конклудентните действия
могат да бъдат от всякакъв характер, стига от тях да следва по ясен и
недвусмислен начин, че възложителят се съгласява да се ползва от изработеното и
не релевира възражения срещу него.
Въззивният
съд намира, че след съвкупен анализ на събраните по делото доказателства и
приетото като неоспорено заключение на ССчЕ, правилно е преценено от
първостепенния съд, че в случая фактурираните на стойност 17 116,20 лв. (с ДДС) с
процесната фактура № **********/28.12.2015 г. строително-монтажни работи са
били възложени от ответника и изпълнени от ищеца, което се установява от
представения протокол за приемането им – Обр. 19 от дата 28.12.2015 г.
Сключването
на договора и плащането на извършените и приети по него СМР, фактурирани с
фактура № **********/03.09.2015 г., № **********/17.09.2015 г., фактура № **********/06.11.2015
г. и № **********/23.11.2015 г. не се оспорва от ответника. От доказателствата
по делото е установено, че възложените допълнителни видове работи СМР, описани
по количества в двата анекса към договора, са приети от ответното дружество с
двустранно подписани протоколи обр. 19 от 30.11.2015 г., 07.12.2015 г. и
28.12.2015 г.. Въз основа на същите са издадени фактура №
**********/30.11.2015г. на стойност 7114.80 лв. /с ДДС/, фактура № **********/07.12.2015
г. на стойност 7482.28 в. /с ДДС/ и фактура № **********/28.12.2015 г. на
стойност 23 573.06 лв. /с ДДС/. От заключението на експертизата се установява
също така, че съгласно хронтологичен опис – частичен за сметка 411 – Клиенти за
периода от 01.09.2015 г. до 31.12.2018 г. на „Т.Т.“ ЕООД, Счетоводна справка за
задълженията на клиенти на „Т.Т. ЕООД и Извлечение от сметка 401-64 – Т.Т. ЕООД
за периода 01.01.2015 г. – 07.06.2019 г. на „П.П.Г.“ ЕООД се установяват извършените
плащанеия от „П.П.Г.“ ЕООД към „Т.Т. ЕООД на процесните фактури, а именно, че задължението
по първите две фактури е платено изцяло. От заключението от експертизата се
установява, че по отношение на процесната фактура № **********/28.12.2015 г., с
която са фактурирани извършени СМР съгласно Протокол обр. 19 от 28.12.2015 г. е
било извършено частично плащане в общ размер на сумата от 6456.86 лева, както следва: на
23.03.2016 г. е платена по банков път сумата от 1813,66 лв., а на 30.06.2016 г.
е платена по банков път сумата от 4643,20 лв., като остатъкът за плащане по
фактура № **********/28.12.2015г. е в размер на 17 116,20 лв. Съгласно
заключението от експертизата се установи също така, че всички фактури са
осчетоводени своевременно в счетоводството на ответника „П.П.Г.“ ЕООД, включени
са в дневника за покупките по ЗДДС за м. 09, м. 11 и м. 12.2015 г., като с
начисления ДДС „П.П.Г.“ ЕООД е ползвало правото на приспадане на данъчен
кредит.
По
отношение на процесната фактура № **********/28.12.2015 г., с която са
фактурирани извършени СМР съгласно Протокол обр. 19 от 28.12.2015 г. се
удтанови по делото, че същата е осчетоводена своевременно в счетоводството на „П.П.Г.“
ЕООД на 28.12.2015 г. и е включена в дневника за покупки под пореден № 2 за м.
12.2015 г. като с начисленият ДДС „П.П.Г.“ ЕООД е ползвало правото на
приспадане на данъчен кредит в размер на 3928,84 лв. Посоченото заключение на
ССЕ не е оспорено от ответника по делото.
Наред
с това в писмо изх. № 69/20.02.2017 г., изпратено от „П.П.Г.“ ЕООД до „Т.Т.“ ЕООД
също се съдържа потвърждение на задължението по процесната фактура № **********/28.12.2015
г. в размер на 17 116,20 лв.
Въззивният
съд намира за неоснователни възраженията във въззивната жалба, че анексите не
са част от договора от 07.05.2015 г., както и че анексите и представения протокол
Обр. 19 от
28.12.2015 г. са подписани от лице без представителна власт, поради което
работите не са възлагани, не са приети и не се дължи плащане за тях. В
конкретния случай изпълнението на посочените в анексите СМР се установява от
подписаните от представител на ответното дружество приемо-предавателни
протоколи, осчетоводяването на издадените фактури и ползването на данъчен
кредит за тях, плащането по тези фактури и разменената между страните писмена
кореспонденция. В тази връзка, въззивният съд намира, че независимо, че
ответникът е оспорил, че протоколите са подписани от неговия представител или
от упълномощен за това представител с оглед на приетата съдебно-счетоводна
експертиза, в която вещото лице е имало задача и изрично е посочило, че е
работило след проверка на счетоводната документация както при ищеца, така и при
ответника и която съдът кредитира като компетентно изготвена се установява, както
вече бе изложено по-горе, че всички фактури, включително процесната фактура № **********/28.12.2015
г. са осчетоводени в счетоводството на ответника и на ищеца и са включени в
справките-декларации по ЗДДС, като по посочената фактура е било извършено
частично плащане на сумата от 6456.86 лева и незаплатената част по нея възлиза
в размер на 17 116,20 лв. В тази връзка, съдът намира, че след като протоколите
образец № 19 за приемане на работата са подписани от служители на ответника
възложител, при оспорването, че не са подписани от надлежен представител на
ответника, то следва да се приеме, че след като са осчетоводени в
счетоводството на ответника и включени в справките декларации по ЗДДС, има и
частично плащане по една от фактурите и с оглед на чл. 301 ТЗ, която установява
презумпция за съгласие на търговеца със сключената без представителна власт
сделка, ако не се противопостави веднага след узнаването й, следва да се
приеме, че в случая не е налице противопоставяне веднага. Разпоредбата на чл. 301 от ТЗ се
прилага и относно приемането на извършената работа/СМР/ от страна на
възложителя с акт обр. 19 /решение № 18/04.04.2014 г., по т.дело № 24/2013 г.,
ТК, І и решение № 154 от 30.09.2013 г. по т.дело № 1263/2011 г., ТК, ІІ ТО на
ВКС/.
Съгласно
разпоредбата на чл. 301 от ТЗ, когато едно лице действа от името на търговец
без представителна власт, се смята, че търговецът потвърждава действията, ако
не се противопостави веднага след узнаването. В случая ответникът не само не се
е противопоставил след узнаването за извършените от негово име действия, но ги
е потвърдил е конклудентни действия. Такова конкрудентно действие според константната
съдебна практика представлява и приемането и осчетоводяването на издадените от
изпълнителя фактури за уговореното възнаграждение. Фактурите отразяват
възникналото между страните правоотношение и тяхното осчетоводяване от
ответното дружество, включването им в дневника за покупко-продажби по ДДС и
ползването на данъчен кредит по тях, представляват недвусмислено признание на
задължението по тях. Неподписаната фактура от купувача по договор за търговска
продажба или от възложителя по договор за изработка, може да послужи като
доказателство за възникване на отразените в нея задължения, ако съдържа
реквизити на съществените елементи на конкретната сделка, отразена е в
счетоводните регистри на двете страни, както и е ползван данъчен кредит по нея.
(така Решение № 45 от 28.03.2014 г. на ВКС по т. д. № 1882/2013 г., I т. о.,
ТК; Решение № 71 от 8.09.2014 г. на ВКС по т. д. № 1598/2013 г., II т. о., ТК;
Решение № 114 от 26.07.2013 г. на ВКС по т. д. № 255/2012 г., I т. о., ТК;
Решение № 138 от 17.10.2011 г. на ВКС по т. д. № 728/2010 г., II т. о., ТК;
Решение № 30 от 8.04.2011 г. на ВКС по т. д. № 416/2010 г., I т. о., ТК, и
други). В
разглеждания случай тези предпоставки са налице, поради което се налага
заключението, че ответникът – жалбоподател е приел изпълнението по договора за
изработка, като е включил фактурата в дневникa си за покупки и я е декларирал в
справката декларация по ЗДДС, като е ползвал и данъчен кредит. С тези действия
по недвусмислен начин е приел изработеното и е признал, че то отговаря на
договореното, поради което същият дължи договореното възнаграждение съгласно
чл. 266, ал. 1 ЗЗД.
Във
връзка с изложените правни изводи, съдът намира за неоснователно възражението
във въззивната жалба, че за извършването на СМР и издадените допълнителните
анекси, протокол Обр.19 от 28.12.2015 г. и фактури е узнал при получаване на
исковата молба и е налице противопоставяне по смисъла на ТЗ. Това е така, тъй
като, както вече бе посочено съгласно установената съдебна практика на ВКС на
РБ, установеното в хода на производството обстоятелство за счетоводното
записване на издадените от ищеца фактури от страна на ответника, който е
включил стойността на услугите в дневника за покупки през съответния период, в
т. ч. и е ползвал данъчен кредит по тях, по същество е признание на задължението
и доказва съществуването му.
С
оглед на изложеното, въззивният съд намира, че по делото е доказано сключването
на процесния договор за изработка, по който съобразно чл. 258 ЗЗД
дружеството-изпълнител има задължение да изработи поръчаното съгласно
уговореното без отклонения от поръчката, а ответникът-възложител съгласно посочената
разпоредба и чл. 266, ал. 1 ЗЗД има задължението да приеме работата и да плати
уговореното възнаграждение за приетата работа. Според настоящия съдебен състав
по делото е доказано, че ищецът „Т.Т. ЕООД - като изпълнител е изпълнил
възложената работа, която е била приета от възложителя „П.П.Г.“ ЕООД. Според
заключението на приетата ССчЕ остатъкът от дължимото възнаграждение по договора
е в размер на 17 116,20 лв., дължимо по фактура № **********/28.12.2015 г.,
като с оглед на диспозитивното начало правилно районният съд е уважил предявеният
главен иск с правно основание чл. 288 ТЗ зъз вр. чл. 266, ал. 1 ЗЗД за
заплащане на главница в предявения размер от 17 116,20 лв., ведно със
законна лихва върху тази сума от датата на исковата молба до окончателното й
изплащане.
Правилно
е решението на съда и в частта, с която е уважен предявеният акцесорен иск с
правно основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за заплащане на законна лихва за забава в
рамер на 2567.00 лева. за периода от 28.09.2016 г. до 11.04.2018 г., тъй като в
чл. 3.3 от договора за изпълнение на СМР от 07.09.2015 г., страните са
уговорили 5 – дневен срок за окончателно плащане след издаване на окончателната
фактура. В случая, доколкото по делото не е доказано плащане по процесната фактура
в 5 - дневния срок, уговорен е чл. 3.3 от договора, а претендираният размер на
законната лихва е установен в експертното заключение, то изцяло основателен се
явява и иска с правно осонвание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 2567.00
лева. – законна лихва за забава.
При
така доказаната основателност на иска по чл. 266, ал.1 от ЗЗД, съдът дължи
произнасяне и по заявеното от ответника възражение за прихващане с
претендираното от него вземане за неустойка за забава по т. 11 от процесния
договор, изчислена за 29 дни закъснение за периода от 7.10.2015 г., както и със
сумата 2980,04 лв., изчислена за 29 дни закъснение за периода от 7.10.2015 г. От
представените по делото Протокол обр. 19 от 28.12.2015 г. се установи, че работата
е предадена от ищеца - изпълнител и съответно - приета от ответника- възложител
без възражения считано към тази дата, в съответствие с постигнатото съгласие в
договора относно начина на отчитане на изпълнените СМР, подлежащи на заплащане.
С оглед на изложеното, съдът намира, че възражението е преклудирано с изтичане
на срока по чл. 264, ал. 2 от ЗЗД, тъй като при приемането на работата
възложителят трябва да я прегледа и да направи всички възражения за неправилно
изпълнение, което в клучая не е сторено. Наред с това следва да се посочи, че в
случая с подписване на анексите към процесния договор от 07.09.2015г., срокът
за изпълнение на СМР е удължен и не е налице виновно неизпълнение на
договорения срок. На отедлно основание, по делото се установи, че е налице
неизпълнение на задълженията за ответника за плащане на дължимите по договора
суми в срока по чл. 3, поради което същият е неизправна страна. Сумата по
фактура 474/06.11.2015 г. е платена на 20.11.2015 г., а последното частично
плащане е на 22.03.2016г, поради което съд намира възражението за прихващане за
неоснователно.
С
оглед изложените мотиви, съдът приема, че правилно с обжалваното решение искът
по чл. 266, ал. 1 ЗЗД е уважен в пълния му предявен размер, предвид
установената по делото неоснователност на заявеното от ответника възражение за прихващане.
По разноските:
С
оглед изхода от настоящото производство, право на разноски за въззивното
производство има въззиваемата страна, която претендира разноски по делото,
съгласно представен списък с разноски по чл. 80 ГПК в размер на 800 лв.
Водим
от гореизложеното, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 256214 от
27.10.2019 г., постановено по гр. д. № 24843/2018 г. по описа на СРС, ІІ ГО, 58
с-в.
ОСЪЖДА „П.П.Г.“ ЕООД, ЕИК *******, със
седалище и адрес на управление:*** да заплати на „Т.-Т.“ ЕООД, ЕИК *******, със
седалище и адрес на управление:*** на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК сумата от
800 лева – разноски за въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на касационно обжалване пред ВКС.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.