Р Е Ш Е Н И Е
Гр. София, 13.06.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГО, І-17 състав, в открито съдебно заседание на петнадесети април
през две хиляди двадесет и втора година, в състав:
СЪДИЯ:
СТИЛИЯНА ГРИГОРОВА
като
сложи за разглеждане докладваното от съдията гр.д. № 7260 по описа на съда за
2018 г., взе предвид следното:
Производството
е образувано по искова молба от „Б.Д.” ЕАД срещу М.Г.М. за признаване за
установено, че дължи сумата от 137 864.51 лева главница по договор за
ипотечен кредит от 28.03.2007 г., ведно със законната лихва от 07.07.2017 г. до окончателното й изплащане, договорна лихва за
периода 04.11.2012 г. – 06.07.2017 г. в размер на 94 847.69 лева,
санкционна лихва в размер на 2 295.40 лева за периода 05.01.2013 г. –
06.07.2017 г. и 1 808.92 лева заемни такси.
Ищецът
твърди, че предоставил на кредитополучателя М.Г.М. сумата от 150 000 лева по
договор за ипотечен кредит, която сума била напълно усвоена от него на
30.03.2007 г. Поради нередовно обслужване на кредита на 23.12.2010 г. страните
подписали допълнително споразумение, с което била променена падежната дата от
30-то на 5-то число на месеца, гратисен период за
издължаване на главницата от 9 месеца и натрупаната лихва от 8 596.99 лева
се капитализирала към главницата, чийто нов размер възлизал на 153 800
лева.
Внасяните
от ответника суми не били достатъчно за погасяване на вноските по кредита от
октомври 2012 г. Не били погасени и последващите вноски за периода ноември 2012
г. – февруари 2013 г. При забава в плащането на месечна вноска от седмия ден
остатъкът от кредита се олихвявал с договорената лихва, увеличена с надбавка от
3 процентни пункта. При забава над 90 дни остатъкът от кредита ставал
предсрочно изискуем и се отнасял в просрочие, а надбавката за забава била 10
процентни пункта. По този начин общият размер на задължението за неустойка
възлизало на 2 295.40 лева, от които 1 950.70 лева при надбавка от 3%
за периода 05.01.2013 г. – 27.06.2017 г. и 344.70 лева при надбавка от
28.06.2017 г. до 06.07.2017 г. Длъжникът М.М. дължал
и заемни такси на обща стойност 1 808.92 лева.
Банката
упражнила правото си да превърне кредита в предсрочно изискуем, като на
регистрирания постоянен и настоящ адрес на длъжника изпратила нотариални
покани, оформени и връчени при условията на чл. 47, ал. 5 от ГПК.
На
28.06.2017 г. кредитът бил обявен за предсрочно изискуем. До подаване на
молбата за събирането му по съдебен ред остатъкът е олихвен
с договорения лихвен процент, увеличен с наказателна надбавка от 10%.
Ищецът
подал заявление за издаване на заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 от ГПК, срещу която М.М. възразил, поради което „Б.Д.“
ЕАД предявява иск за установяване съществуването на вземанията по заповедта.
При
условията на евентуалност предявява осъдителен иск, като твърди предсрочната
изискуемост да е настъпила с подаване на исковата молба.
Ответникът
е подал отговор, в който оспорва настъпване предсрочна изискуемост на кредита и
това изявление да банката да е стигнало до него.
Оспорва
и твърдението за неизпълнение на договора за ипотечен кредит. Допълнителното
споразумение имало характер на новация и не
представлявало преструктуриране на дълга.
Възразява
за нищожност на клаузи от приложимите към договора общи условия, свързани с
правото на банката да променя едностранно БЛП. В общите условия не се съдържали
и условията, при които се допускало изменение на възнаградителната
лихва. Не била предвидена и възможност потребителят да се откаже от договора
при завишаване на цената за ползване на финансовия ресурс.
Ответникът
въвежда и възражение за прихващане на надплатените от него суми за
възнаградителна лихва с претендираните от банката суми по главницата.
Нищожни
били и клаузите за наказателни лихви и неустойки.
Съдът, след като обсъди доводите
на страните и прецени събраните по делото доказателства, прие за установено
следното от фактическа и правна страна:
Предявен
е иск с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК и евентуални обективно съединени
искове с правно основание чл. 79, ал. 1, чл. 86, ал. 1 и чл. 92, ал. 1 от ЗЗД.
Не се
спори между страните и от приложеното по делото ч.гр.д. № 10526/2017 г. по
описа на РС – Пловдив се установява, че на 07.07.2017
г. заявителят „Б.Д.“ ЕАД е подал заявление за издаване на заповед за незабавно
изпълнение, с която на М.Г.М. да бъде разпоредено да заплати
на заявителя сумата от 137 864.51 лева главница, 94 847.69 лева договорна
лихва за периода 04.12.2012 г. – 06.07.2017 г., 2 295.40 лева наказателна лихва
върху просрочена главница за периода 05.01.2013 г. – 06.07.2017 г., 1 808.92
лева заемни такси и законна лихва върху главницата от датата на подаването на
заявлението – 07.07.2017 г. до окончателното
изплащане.
Срещу постановената
на 10.07.2017 г. заповед по чл. 417 от ГПК длъжникът М.М.
е подал възражение, поради което „Б.Д.“ ЕАД предявява иск за признаване
съществуването на задължението по заповедта от 10.07.2017 г.
Установява
се от неоспорения и приет по делото договор за ипотечен кредит № от 28.03.2007
г., че „Банка ДСК“ АД е предоставила на М.Г.М. сумата от 150 000 лева, като
кредитополучателят се е задължил да върне сумата, ведно с дължимите лихви за
ползване на кредита, такси и комисионни. Според чл. 7 от договора лихвеният
процент се формира от сбора на базовия лихвен процент (БЛП), който към
28.03.2007 г. е в размер на 3.69% и стандартна надбавка от 9.30%. По този начин
лихвеният процент към датата на сключването на договора е 12.99%.
Видно от
приетото по делото заключение на вещото лице, през септември 2007 г., април
2008 г. и октомври 2008 г. лихвеният процент е променен съответно на 13.49%,
13.99% и 14.99%.
Установяването
на действителния размер на задължението на ответника е обусловено от
произнасяне по направеното от М. възражение за нищожност на клаузи от общите
условия – т. 8.1 и т. 9.1 от общите условия, действали към 28.03.2007 г.,
свързани с правото на банката да променя БЛП, уведомяване на кредитополучателя
по подходящ начин за променения БЛП; определяне на нов размер на месечната
погасителна вноска и предоставяне на актуализиран погасителен план.
По
отношение на договора са приложими нормите на ЗЗП, тъй като М.М. е потребител - ползвател на финансова услуга извън
рамките на своята търговска или професионална дейност, съгласно § 13, т. 1 от
ДР на ЗЗП, а ответникът – търговец по смисъла на § 13, т. 2 от ЗЗП. Законът
определя неравноправната клауза като такава, уговорена във вреда на
потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до
значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или
доставчика и потребителя (чл. 143 от ЗЗП). Това общо условие на
неравноправността е конкретизирано с отделни хипотези, посочени в т. 1-18 (ред -
ДВ, бр. 105/2006 г.), като в случая М. се позовава на т. 3 – изпълнението на
задължението на търговеца е поставено в зависимост от условие, чието изпълнение
зависи само от неговата воля; т. 10 – едностранна промяна на условията на
договора на непредвидено в него основание и т. 12 – право на търговеца да завиши
на цената на ползването на стоката или услугата, без потребителят да има право
в тези случаи да се откаже от договора.
Законът
забранява прилагане на неравноправни клаузи и поради това ги счита за нищожни,
освен ако са индивидуално уговорени (чл. 146, ал. 1 от ЗЗП). В ал. 2 на чл. 146
от ЗЗП е посочено, че не са индивидуално уговорените клаузите – предварително
изготвените, без възможност за потребителя да влияе върху съдържанието им. В
настоящия случай договорът от 28.03.2007 г. е сключен при общи условия, като в
тях е предвидено право кредиторът да променя БЛП, без посочено основание за
това (т. 8.1). Клаузите на договора не са индивидуално уговорени. Промяната в
лихвения процент е зависи само от волята на кредитора, без в договора и
приложимите ОУ да е предвидено конкретно основание за това, а завишаването на
цената за ползването на услугата не предвижда право за потребителя да се откаже
от договора. Такава възможност е предвидена в т. 26 от ОУ – при съществена промяна
на пазара кредиторът има право да превалутира служебно
кредита от лева в евро, а при несъгласие на потребителя, последният разполага с
възможност да погаси кредита, без да дължи такса за предсрочно погасяване.
В
нарушение на нормата на чл. 58, ал. 1 от ЗКИ, действаща по време на сключването
на договора на 28.03.2007 г., при отпускане на кредит банката не е предоставила
на клиента си в писмена форма данни за лихвения процент, изразен като годишен
лихвен процент, за метода за изчисляване на лихвата, както и за условията, при
които може да се променя лихвата до пълното погасяване на кредита.
Не могат
да бъдат санирани сочените нищожни клаузи от ОУ чрез
представяне на решения на Комитета за управление на активите и пасивите, по
силата на които БЛП се увеличава. Решенията по протокол № 40/23.08.2007 г.,
протокол № 13/20.03.2008 г. и протокол № 46/16.10.2008 г. за увеличаване на БЛП
са мотивирани с изменение над 1% на месец на стойностите на LEONIA и EURIBOR и
изменение над 0.5% на месец на индекса на потребителските цени в България през
последното шестмесечие. Тези основания за промяна в лихвения процент обаче не
са предвидени нито в договора, нито в ОУ. Липсва и съответно на тях право на
потребителя да погаси предсрочно кредита. Не на последно място, не е изпълнено
и предвиденото в т. 9.1 от ОУ условие – определяне на нов размер на месечната
вноска за лихва и главница и представяне на кредитополучателя на актуализиран
погасителен план. Обстоятелството, че М. е заплащал завишените вноски в размер
съответно на 1 809.74 лева, 1 863.26 лева и 1 969.54 лева не
освобождава банката от задължението да изготви и предостави на
кредитополучателя актуализиран погасителен план, нито е от естество да санира нищожността на клаузите, въз основа на които
неправомерно е завишена цената на финансовата услуга.
Клаузите
на т. 8.1 и т. 9.1 от ОУ, ред 01.01.2007 г. са
нищожни, тъй като се установи тяхната неравноправност: те са във вреда на
потребителя, не отговарят на изискването за добросъвестност и водят до
значително неравновесие между правата и задълженията на банката и потребителя
на банковата услуга – М.М..
Неравноправните
клаузи, отнасящи се до промяната в лихвения процент следва да бъдат зачетени
при определяне на размера на дължимите от кредитополучателя вноски.
До
сключване на допълнителното споразумение на 23.12.2010 г. към договора за
кредит заплатените от М. суми възлизат на сумата от 79 210.17 лева. За
периода от 28.03.2007 г. до 23.12.2010 г., при прилагане на договорения между
страните лихвен процент и съгласно погасителен план към договора от 28.03.2007
г., дължимата от него сума е била 78 580.26 лева. Надплатени са 629.91
лева и в този смисъл неправилно е счетено, че е налице просрочена лихва в
размер на 8 596.99 лева (чл. 2 от допълнителното споразумение).
Неоснователно
е възражението на ответника, че допълнителното споразумение представлява новация. То не отговаря на характеристиките на чл. 107 от ЗЗД. На първо място, то не съдържа уговорки за погасяване на кредитните
задължения и за замяната им с нови, различни по основание и/или по предмет от
тези по договора от 28.03.2007 г. В т. 1 от споразумението изрично е посочено,
че се преструктурира кредит от 28.03-2007 г., а в т. 2 е установено
задължението за лихва в размер на 8 596.99 лева, която се капитализира към
главницата от 144 348.35 лева. След това, в т. 3 е определен броя на
погасителните вноски и падежната дата, а в т. 4 е предвиден гратисен
период от 9 месеца за издължаване на главницата.
Клаузите
на споразумението не материализират съгласие за промяна на предмета или на
основанието на съществуващото задължение по договора за кредит от 28.03.2007 г.
и заместването му с ново основание или предмет. В т. 7 фигурира запазване на
приетото обезпечение по договора от 28.03.2007 г., а съгласно т. 14, всички
останали клаузи на договора остават непроменени. Следователно, уговорките в
споразумението представляват съглашение между страните да запазят стария дълг.
В
решение № 60160/08.06.2021 г. по т.д. № 2751/2019 г. на ВКС, І т.о. е даден
отговор на въпроса за действителността на спогодба, основана на нищожна клауза.
Според дадения в това решение отговор, когато
отделна клауза от договор, сключен с потребител, е неравноправна и поради това
нищожна съгласно чл. 146, ал. 1 от ЗЗП, спогодбата, основана на такава клауза,
също е нищожна по смисъла на чл. 366 от ЗЗД. Договор за спогодба или
допълнително споразумение, какъвто е конкретният случай, установяващи права и задължения
на страните, произтичащи от неравноправна клауза в първоначалния договор, биха
представлявали предварителен отказ от потребителска защита, който е недопустим.
Едностранно определеният от търговеца размер на дълга в резултат от прилагането
на неравноправна клауза и сключването впоследствие на спогодба, зачитаща този
размер на дълга, представлява спогодба върху непозволен договор по смисъла на
чл. 366 от ЗЗД независимо от обстоятелството, че основният договор не е обявен
за нищожен в неговата цялост.
Към момента на
сключване на допълнителното споразумение от 23.12.2010 г. не е налице
подзаконов нормативен акт на БНБ, който да предвижда възможност за олихвяване
на изтекли лихви. Поради това уговорената в споразумението договорна клауза по
т. 2, създаваща такава възможност, е нищожна на основание чл. 26, ал. 4 вр. чл.
10, ал. 3 от ЗЗД и чл. 146, ал. 5 от ЗЗП. В този смисъл е постановена съдебна
практика по чл. 290 от ГПК – решение № 66/29.07.2019 г. по т.д. № 1504/2018 г.
на ВКС, ІІ т.о. и решение № 150/20.03.2020 г. по т.д. № 279/2019 г. на ВКС, ІІ
т.о. Това налага изводът, че между страните са приложими клаузите на договора
от 28.03.2007 г., според които дължимата от кредитополучателя вноска е в
размерите, посочени в погасителния план от 30.03.2007 г. – 1 756.30 лева.
Към 07.07.2017 г., когато е подадено заявлението за издаване на
заповед за незабавно изпълнение, М.М. е заплатил сума
на обща стойност 145 314.86 лева, съгласно заключението на
съдебно-счетоводната експертиза. Прилагайки погасителния план от 30.03.2007 г.,
М.М. е дължал общо 216 364.83 лева, от които 33 887.55
лева главница и 182 477.28 лева договорна лихва. Допълнително е
съществувал негов дълг за такси - по 110 лева годишно, или за периода
28.03.2010 г. – 06.07.2017 г. общо 1 100 лева. Заплатените 145 314.86
лева са били достатъчни за пълно погасяване на задължения за главница,
договорна лихва и такси до януари 2014 г. – 144 676.60 лева, от които 17
361.33 лева главница, договорна лихва в размер на 127 293.53 лева и 660
лева такси. За февруари е частично заплатено задължението за договорна лихва от
1435.81 лева със сумата от 638.26 лева. Останала е за плащане договорна лихва в
размер на 797.55 лева и главница от 320.49 лева.
Следователно, към
07.07.2017 г. са били налице предпоставките за
обявяване на кредита за предсрочно изискуем на предвиденото в т. 21.1.1 от ОУ
основание – неплащане в срок на уговорените погашения на лихва и/или главница.
Съобразно дадените задължителни за съдилищата указания в т. 18 на ТР №
4/18.06.2013 г. на ОСГТК на ВКС, когато в производството по предявен иск с
правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК банката заявява установяване на вземане,
произтичащо от договор за банков кредит с уговорка, че целият кредит става
предсрочно изискуем поради неплащане на определен брой вноски, правото на
банката да получи вземането е предпоставено от надлежно извършено уведомление
до длъжника, че е упражнила правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем.
Това потестативно право следва да бъде упражнено от страната, на която то
принадлежи преди подаване на заявлението за издаване на заповед за незабавно
изпълнение.
На 19.04.2017 г. „Б.Д.“ ЕАД е представила нотариална покана пред нотариус
рег. № 640 на НК за връчването й на М.Г. ***, с която го уведомява за обявяване
на кредита предсрочно изискуем. Поканата е оформена като връчена по реда на чл.
47, ал. 5 от ГПК на 05.06.2017 г., след като адресът е бил посетен на три дати
и лицето не е било открито.
Втора нотариална покана за решението на банката да направи кредита предсрочно
изискуем е била представена пред нотариус рег. № 637 на НК за връчването й на М.М. ***. Тази нотариална покана също е оформена като връчена
на адресата по реда на чл. 47, ал. 5 от ГПК.
Нито една от двете покани не е изпратена на адреса, посочен от
кредитополучателя при сключването на договора от 28.03.2007 г. в гр. Пазарджик,
нито на адреса, посочен в допълнителното споразумение от 23.12.2010 г. в гр.
Пловдив.
След като кредитополучателят е посочил на кредитора си адрес за
кореспонденция, не е било необходимо да се издирва регистриран постоянен и
настоящ адрес на лицето и съответно там да се изпращат уведомления от
кредитора. В случая банката не е положила дължимите от нея усилия да доведе до
знанието на М. намерението си да направи кредита предсрочно изискуем, поради
което към датата на подаване на заявлението не са изпълнени предпоставките за настъпване
на предсрочната изискуемост, имаща за последица падежиране
на целия размер на остатъка по главницата.
По отношение на изявлението на банката, че с исковата молба прави кредита
предсрочно изискуем съдът намира следното:
В молба от 12.06.2019 г., подадена в изпълнение на дадени от съда указания
за уточняване на правния интерес на ищеца от предявяване на осъдителен иск, „Б.Д.“
ЕАД е заявила, че при установяване ненастъпила предсрочна изискуемост на
кредита към 28.06.2017 г., съответно че кредитополучателят не е редовно
уведомен за това, предсрочната изискуемост е настъпила от датата на подаването
на исковата молба – 31.05.2018 г. С това изявление на практика ищецът упражнява
правото си да направи кредита предсрочно изискуем в хода на процеса, като
връчването на исковата молба има характера на такова уведомление. В решение №
10/25.02.2020 г. по т.д. № 16/2019 г. на ВКС, ІІ т.о., даващо отговор на
въпроса за възможността кредитът да бъде обявен за предсрочно изискуем чрез връчване на препис от исковата молба
по чл. 422, ал. 1 ГПК, се съдържа позоваване на мотивите
на ТР № 4/18.06.2014 г. по тълк.д. № 4/2012 г. на ОСГТК на ВКС. В т. 9 е
прието, че в производството по чл. 422, ал. 1 ГПК, респ. чл. 415, ал. 1,
съществуването на вземането по издадена заповед за изпълнение се установява към
момента на приключване на съдебното дирене в исковия процес, като в това
производство разпоредбата на чл. 235, ал. 3 от ГПК намира приложение по
отношение на фактите, настъпили след подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение, с изключение на факта на удовлетворяване на вземането
чрез осъществено принудително събиране на сумите по издадения изпълнителен лист
въз основа на разпореждането за незабавно изпълнение в образувания изпълнителен
процес. Това е така, защото следва да бъде съобразено материално правното
положение към деня на приключване на съдебното дирене в съответната инстанция.
Съдът дължи да вземе предвид фактите от значение за спорното право, настъпили
след предявяването на иска.
В горецитираното решение № 10/25.02.2020 г. изрично е посочено, че изявлението на банката за
обявяване на кредита за предсрочно изискуем може да бъде инкорпорирано в
исковата молба ,като в тези случаи изявлението поражда правни последици с
връчването на препис от исковата молба с приложенията към нея на ответника –
кредитополучател, ако са налице и предвидените в договора за кредит обективни
предпоставки за загубване преимуществото на срока.
Установи се по безспорен начин, че след подаване на заявлението за издаване
на заповед за незабавно изпълнение на 07.07.2017 г.,
когато са бил налице само обективният елемент на предсрочната изискуемост – просрочието на погасителни вноски от М.М.,
до приключване на устните състезания по делото на 15.04.2022 г. ответникът не
заплатил суми над тази, посочена в заключението на вещото лице –
145 314.86 лева.
С връчване на исковата молба за отговор на 04.12.2018 г. банката е
упражнила потестативното си право да доведе до
знанието на кредитополучателя М.М., че обявява кредита
за предсрочно изискуем и този факт съдът е длъжен да съобрази, на основание чл.
235, ал. 3 от ГПК.
От дължимата главница на стойност 150 000 лева кредитополучателят е
заплатил 17 361.33
лева, поради което е останал задължен за сумата от 132 638.67 лева.
Що се
отнася до договорните лихви, неоснователна е претенцията за периода от
04.12.2012 г. до 11.02.2014 г. За времето от 12.02.2014 г. до 06.07.2017 г. се
дължат договорни лихви в размер на 55 183.75 лева.
Неустойката
върху просрочените вноски за главници за периода февруари 2014 г. – 06.07.2017
г. възлиза на сумата от 316.62 лева.
Що се
отнася до задължението за такси, в погасителния план, съставен въз основа на
договора от 28.03.2007 г. и ОУ, ред. 01.01.2007 г., са
предвидени само годишни такси в размер на 110 лева, определена съгласно пар.
610522. Доказателства за други такси, различни от горепосочената, ищецът не
ангажира. Дължимите и незаплатени такси са в размер на 440 лева.
Предявените от
ищеца искове са частично основателни, поради което право на разноски има всяка
от страните, предвид заявените в тази насока претенции.
Съразмерно на
уважената част от исковете, на ищеца се дължат разноски в размер на 4 249.37
лева.
На ответника е
оказана безплатна правна помощ, поради което на процесуалния му представител
адв. Н. Т. се следват 2 160.74 лева, съразмерно на отхвърлената част от
иска.
Съгласно чл. 77 от ГПК, когато страната остане задължена за разноски, същите се събират
принудително от съда.
Въпреки указанието
на ответника да внесе по сметка на СГС сумата от 300 лева депозит за
съдебно-счетоводна експертиза, това свое задължение М. не е изпълнил. Сумата
следва да бъде принудително събрана по реда на чл. 77 от ГПК.
Съгласно задължителните указания
на ВКС в т. 12 на ТР № 4/2013 г. на ОСГТК, съдът, който разглежда иска, предявен по реда на чл. 422 от ГПК, следва да
се произнесе за дължимостта на разноските, направени и в заповедното
производство, като съобразно изхода на спора разпредели отговорността за
разноските и в заповедното производство. Тези разноски са в размер на 3 811.40
лева, дължими от длъжника от присъдените със заповедта по ч.гр.д. № 10526/2017
г. по описа на РС - Пловдив.
Така
мотивиран, съдът
Р Е Ш
И:
Признава за установено, по предявен от „Б.Д.“ ЕАД, ЕИК ********
иск с правно основание чл. 422 от ГПК, че М.Г.М., ЕГН ********** дължи на ищеца
сумата от 132 638.67 лева, представляваща главница по договор за ипотечен
кредит от 28.03.2007 г., ведно със законната лихва върху сумата от
16 526.22 от 07.07.2017 г., а върху остатъка от
116 112.45 лева – от 04.12.2018 г. до окончателното изплащане, като
отхвърля иска за горницата до 137 864.67 лева; сумата от 55 183.75
лева договорни лихви за периода от 12.02.2014 г. до 06.07.2017 г., като
отхвърля иска за горницата до 94 847.69 лева и за периода 04.11.2012 г. –
11.02.2014 г.; неустойка в размер на 316.62 лева за периода 01.03.2014 г. –
06.07.2017 г., като отхвърля иска за горницата до 2 295.40 лева и за
периода 05.01.2013 г. – 28.02.2014 г.; заемни такси в размер на 440 лева, като
отхвърля иска за горницата до 1 808.92 лева, за които суми е издадена
заповед за незабавно изпълнение по ч.гр.д. № 10526/2017 г. по описа на РС – гр.
Пловдив.
Осъжда, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, М.Г.М., ЕГН **********,
с адрес *** да заплати на „Б.Д.“ ЕАД, ЕИК ********, със седалище и адрес на
управление *** сумата от 4 249.37 лева разноски за производството и 3 811.40 лева разноски в
производството по ч.гр.д. № 10526/2017 г. по описа на РС – гр. Пловдив.
Осъжда, на основание чл. 77 от ГПК, М.Г.М., ЕГН **********,
с адрес *** да заплати по сметка на СГС сумата от 300 лева, депозит за
съдебно-счетоводна експертиза по делото.
Решението може да се обжалва с въззивна жалба пред
САС в двуседмичен срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ: