№ 330
гр. Варна , 25.01.2021 г.
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, IV СЪСТАВ в закрито заседание на двадесет и
пети януари, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Жана И. Маркова
Членове:Тони Кръстев
Десислава Г. Жекова
като разгледа докладваното от Жана И. Маркова Въззивно частно
гражданско дело № 20213100500143 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 274 и сл. ГПК, вр. чл. 413, ал. 2 ГПК и е образувано
по частна жалба вх. № 289722/16.12.2020 г. на „АЙ ТРЪСТ“ ЕООД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление гр. София, бул. „Витоша“, № 146 (сграда А), ет. 4, Бизнес
център „България“ срещу Разпореждане № 271932/25.11.2020 г., по ч.гр.д. № 13078/2020 г.,
на ВРС, X с., в частта, с която е отхвърлено заявление за издаване на заповед за изпълнение
по чл. 410 ГПК срещу длъжника М. Л. С., ЕГН **********, с местожителство в гр. Варна,
******, за сумата 45.30 лв., представляваща административни разноски, сумата 79.05 лв.,
възнаграждение за предоставяне на поръчителство и сумата 27.66 лв., наказателна лихва
върху възнаграждението за периода 01.01.2019 г. – 17.09.2020 г., всички дължими по силата
на сключен Договор за предоставяне на поръчителство от 13.12.2018 г.
Частният въззивник счита постановеното разпореждане, в атакуваната му част, за
неправилно, незаконосъобразно и необосновано. Оспорва извода на първоинстанционния
съд, че административните разноски целят заобикаляне на забраната, въведена с
разпоредбата на чл. 33 ЗПК и противоречат на разпоредбата на чл.10а, ал. 2 от същия Закон.
Извършването и размера на тези разходи било удостоверено с представения пред ВРС
Протокол. Излага, че разходът е направен за събиране на вземането и не попада в обхвата на
чл. 33, ал. 1 ЗПК, а не е такса за действия, свързани с усвояване и управление на кредита,
поради което и не противоречи на чл. 10а, ал. 2 ЗПК. Счита, че длъжникът сам е избрал
задълженията по сключения договор за кредит да бъдат обезпечени с поръчителство и, че
същият е имал възможност да избере и необезпечен кредит или предоставяне на банкова
гаранция. В този смисъл, предоставянето на обезпечение не е било задължително условие за
сключването на договора за кредит. Твърди, че предварителното одобряване на поръчителя
от кредитора и, че дружеството-поръчител е собственост на дружеството-кредитор, не прави
сключения договор за поръчителство част от договора за кредит, нито го прави
недействителен спрямо длъжника. Оспорва се извода на ВРС, за неспазване на изискванията
1
да оцени неплатежоспособността на потребителя, съобр. изискването на чл. 16 ЗПК и
твърди, че такава оценка е извършена преди сключването на договора за поръчителство.
Сочи, че разходите на длъжника по договора за поръчителство не са предварително известни
на кредитора, поради което не са налице основания за включването им в общия разход по
кредита, както и, че този разход е доброволно поет на от длъжника. По същество, отправя
искане за отмяна на разпореждането в атакуваната част и издаване на заповед за изпълнение
като бъдат присъдени разноските в заповедното производство в пълен размер, както и да
бъдат присъдени на сторените във въззивното производство разноски.
Жалбата е подадена в срок, от надлежно легитимирана страна, при наличието на
правен интерес от обжалване и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е
допустима и следва да бъде разгледана по същество. Предвид разпоредбата на чл. 413, ал. 2
ГПК, насрещна страна в настоящото производство не се конституира.
След запознаване с писмените доказателства по делото и като съобрази приложимия
закон, настоящият състав на Варненски окръжен съд намира частната жалба за
неоснователна, по следните съображения:
Производството по ч.гр.д. № 13078/2020 г., на ВРС, X с., е образувано по заявление
за издаване на заповед по чл. 410 ГПК от „Ай Тръст” ЕООД, ЕИК ********* срещу
длъжника М. Л. С., ЕГН **********, за заплащане на сумата 350.00 лв., главница, сумата
45.30 лв., административни разноски, сумата 79.05 лв., възнаграждение по договор за
предоставяне на поръчителство, сумата 27.50 лв., договорна възнаградителна лихва за
периода 12.12.2018 г. – 30.04.2019 г., сумата 58.33 лв., наказателна лихва, в размер на
законната такава, върху главницата, за периода 01.01.2019 – 17.09.2020 г., сумата 27.66 лв.,
наказателна лихва, в размер на законната такава, върху възнаграждението за предоставяне
на поръчителство за периода 01.01.2019 г. – 17.09.2020 г., ведно със законната лихва върху
главницата, считано от депозиране на заявлението в съда до изплащането. В заявлението е
посочено, че произходът на вземанията е Договор за предоставяне на поръчителство от
13.12.2018 г. и Договор за кредит № 1184590/13.12.2018 г., сключен между М.С. и
„Кредисимо“ ЕАД, задълженията, по който са платени от молителя, в качеството му на
поръчител. В т. 12 молителят е обосновал обстоятелствата, от които произтича вземането.
Компетентният районен съд е сезиран с надлежен формуляр по чл. 410 ГПК.
Във връзка с дадени указания, са депозирани уточняващи молб вх. №
27703/29.10.2020 г. и вх. № 283289/20.11.2020 г., в която по отношение на претендираните
административни разноски сочи, че произтичат от чл. 7, р. VI, вр. чл. 2.6., р. VIII от ОУ и е
начислено за действително извършени разноски по изпращане на покани и съобщения на
длъжника, удостоверени с Протокол № 095/01.06.2020 г., който представя. По отношение на
лихвата за забава по договора за кредит сочи, че е начислена върху главницата по всяка една
падежирала неплатена вноска. Лихвата за забава по договора за кредит и договора за
поръчителство била съобразена с чл. 6 от ЗМДВИП и ЗЗДр като за периода 13.03.2020 г. –
2
14.07.2020 г., лихви не са начислявани. По отношение на претендираното възнаграждение
по Договор за поръчителство от 13.12.2018 г., сочи че договореното възнаграждение възлиза
на 75.50 лв., месечно, съгл. уговорения срок на погасителния план към Договора за кредит
като претенцията в размер на 79.05 лв., била по-малка от дължимата, което било в полза на
длъжника.
След като е разгледал заявлението, първоинстанционният ВРС е постановил
атакуваното Разпореждане № 271932/25.11.2020 г., с което е отхвърлил искането за издаване
на заповед за сумата 45.30 лв., сумата 79.05 лв. и сумата 27.66 лв., така както са били
конкретизирани по основание и размер от заявителя.
При произнасянето си по основателността на подаденото заявление съдът преценява,
както наличието на положителните предпоставки, визирани в чл. 410, ал. 1 ГПК, така и
липсата на отрицателни такива, съобразно разпоредбата на чл. 411, ал. 2 ГПК.
По претендираната сума 31.49 лв., административни разноски, съставът на
въззивния съд намира, че същата не следва да бъде присъждана.
На първо място, фактическото основание на тази претенция не е индивидуализирано
по начина разписан в разпоредбата на чл. 410, ал. 2 ГПК. Такава индивидуализация не е
налице и в коментираните по-горе уточняващи молби. За удостоверяването на подобни
извършени услуги е предсатвен – Протокол № 095/01.06.2020 г., за извършени услуги.
Протоколът съдържа изброяване на действия, без да ги индивидуализира в достатъчна
степен по време на извършване, брой от всеки вид и стойност. Отделно от посоченото,
Протоколът е съставен от самия кредитор - „Кредисимо“ ЕАД и удостоверява изгодни за
него факти. Не са налице доказателства за реалното извършване на посочените в него
действия или определянето на тяхната единична стойност.
Следва да бъде посочено, че разпоредбата на чл. 7, р. VI от ОУ, цитирана от
заявителя като едно от основанията за дължимост на коментираните разноски, всъщност
касае поредността на погасяване на задълженията при недостатъчност на извършено
плащане. Действително, посочената като второ основание за дължимост на разноски,
разпоредба на чл. 2.6., р. VIII от ОУ, вменява задължение на кредитора да провежда с
кредитополучателя телефонни разговори, да му изпраща ел. съобщения, писма, стикери, в
случай на неизпълнение на задълженията по договора. Тези разпоредби обаче по никакъв
начин не освобождават кредитора от индивидуализиране на направените разходи по
основание и размер в достатъчна степен, както и от надлежното им доказване, при заявяване
на претенция на това основание.
По претендираната сума 79.05 лв., възнаграждение за поръчителство: Тази
претенция е обоснована с възмездния характер на предоставеното обезпечение,
обективирано в сключения Договор за предоставяне на поръчителство от 13.12.2018 г.
Безспорно е, че възнаграждението е уговорено в отделен договор, сключен между длъжника
3
и поръчителя. Видно от Приложение № 1 към този Договор е, че противно на твърденията
на частния въззивник, в действителност възнаграждението за поръчителството е изцяло
обвързано със сключения договор за кредит и погасителния план към него, както и с
падежните дати на погасителните вноски като е предвидено заедно с погасителната вноска,
длъжникът да заплаща и помесечно възнаграждение за поръчителството в размер на 35.81
лв. Прави впечатление, че уговорения размер на месечното възнаграждение за
поръчителството се доближава до 50 % от размера на месечната погасителна вноска по
договора за кредит – 75.50 лв. Нещо повече, при наличните твърдения на частния въззивник,
че дружеството-кредитор „Кредисимо“ ЕАД и дружеството-поръчител „Ай Тръст“ ЕООД,
били съвсем отделни търговски субекти въпреки, че първото дружество е едноличен
собственик на капитала на второто, в сключения с длъжника договор за поръчителство е
предвидено месечното възнаграждение по него да се заплаща по банковата сметка, по която
се дължи заплащане и на погасителните вноски по договора за кредит с титуляр
„Кредисимо“ ЕАД. Всичко това прави възможен извода, че с уговарянето на възнаграждение
за поръчителството всъщност се цели и то има за последица скрито оскъпяване на кредита и
се явява допълнителна печалба за кредитора, без същата да е намерила отражение в
годишния процент на разходите, който изначално е уговорен в максималния допустим
размер от 50 % като по този начин се заобикаля нормативно заложеното ограничение в
размера на ГПР, установено с разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК.
По претендираната сума 27.66 лв., наказателна лихва върху възнаграждението за
поръчителство. С оглед недължимостта уговореното възнаграждение по договора за
поръчителство, недължима се явява и наказателната лихва върху него, предвид акцесорния й
характер.
Като е достигнал до идентичен краен извод, първоинстанционния съд е постановил
правилен и законосъобразен акт, който следва да бъде потвърден в атакуваната му част.
С оглед изхода от спора, разноски на частния въззивник не се присъждат.
Мотивиран от изложеното, съдът
ОПРЕДЕЛИ:
ПОТВЪРЖДАВА Разпореждане № 271932/25.11.2020 г., по ч.гр.д. № 13078/2020 г.,
на ВРС, X с., в частта, с която е отхвърлено заявление за издаване на заповед за изпълнение
по чл. 410 ГПК срещу длъжника М. Л. С., ЕГН **********, с местожителство в гр. Варна,
******, за сумата 45.30 лв., представляваща административни разноски, сумата 79.05 лв.,
възнаграждение за предоставяне на поръчителство и сумата 27.66 лв., наказателна лихва
върху възнаграждението за периода 01.01.2019 г. – 17.09.2020 г., всички дължими по силата
на сключен Договор за предоставяне на поръчителство от 13.12.2018 г.
4
Определението е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5