Р Е
Ш Е Н
И Е
№ …
гр. София, 13.12.2019 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, ІІ-д въззивен състав, в публичното заседание на петнадесети
ноември две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР МАЗГАЛОВ
ЧЛЕНОВЕ:
СИЛВАНА ГЪЛЪБОВА
Мл.с. ДЕСИСЛАВА ЙОРДАНОВА
при
секретаря Илияна Коцева, като разгледа докладваното от съдията Гълъбова гр.д. №16991 по описа на СГС
за 2018 г.,
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 –
273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на
ответника „Б.к.б.“ АД /„БАКБ“ АД/ срещу решение от 12.07.2018 г. по гр.д.
№47179/2017 г. на Софийски районен съд, 64 състав, с което са уважени
предявените от В.Е.П. срещу жалбоподателя искове с правно основание чл.344 ал.1
т.1 КТ – за признаване на уволнението, извършено със заповед №9-50-В/25.05.2017
г. за незаконно и неговата отмяна, с правно основание чл.344 ал.1 т.2 КТ – за
възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност „Главен експерт” в
дирекция „Кредитиране“, отдел „Кредитиране на корпоративни клиенти“, сектор
„Проекти“, с правно основание чл.344 ал.1 т.3 вр. чл.225 ал.1 и ал.2 КТ – за
заплащане на обезщетение за времето на оставане без работа за периода
26.05.2017 г. - 11.09.2017 г. в размер на 11 273,14 лв., ведно със законната
лихва от 12.07.2017 г. /датата на подаване на исковата молба/ до окончателното
изплащане, и за заплащане на обезщетение за времето, през което ищецът е
работил на по-нископлатена работа, за периода 11.09.2017 г. - 26.11.2017 г. в
размер на 5971,22 лв., ведно със законната лихва от 12.07.2017 г. /датата на
подаване на исковата молба/ до окончателното изплащане, с правно основание
чл.128 т.2 КТ – за заплащане неизплатено трудово възнаграждение за мес.05.2017
г. в размер на 1416,00 лв., ведно със законната лихва от 12.07.2017 г. /датата
на подаване на исковата молба/ до окончателното изплащане и с правно основание
чл.224 ал.1 КТ – за заплащане на обезщетение за 4 дни неизползван платен
годишен отпуск за 2017 г. в размер на 629,29 лв., ведно със законната лихва от
12.07.2017 г. /датата на подаване на исковата молба/ до окончателното
изплащане, като жалбоподателят е осъден да заплати на ищеца и разноски по
делото, както и да заплати по сметка на СРС държавна такса.
В жалбата се твърди, че решението на
СРС е неправилно, поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Сочи,
че първоинстанционният съд не е разгледал дали поставената на ищеца задача е в
обема на трудовите му функции, респ. неправилно е приел отказът му да я изпълни
за законосъобразен. Поддържа, че при постановяване на решението СРС не е взел
предвид цялостното поведение на служителя. Предвид изложеното, жалбоподателят
моли въззивния съд да отмени решението и да отхвърли предявените искове.
Претендира разноски.
Въззиваемата
страна В.Е.П. в срока за
отговор по чл.263 ал.1 ГПК оспорва жалбата и моли решението на СРС да бъде
потвърдено. Претендира разноски.
Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно
атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до
следните фактически и правни изводи:
Жалбата е подадена в срок и е допустима, а разгледана по
същество е неоснователна.
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му
част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с
изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна
норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т.1 от
ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Настоящият случай не
попада в двете визирани изключения, поради което въззивният съд следва да се
произнесе по правилността на решението само по наведените оплаквания в жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е валидно и
допустимо. Същото е и правилно, като въззивният състав споделя мотивите му,
поради което и на основание чл.272 ГПК препраща към мотивите на СРС. Във връзка
доводите в жалбата за неправилност на решението, следва да се добави и
следното:
Дисциплинарното наказание „уволнение” се налага,
когато служителят е извършил виновно неизпълнение на трудовите задължения и с
оглед тежестта на нарушението, обстоятелствата, при които е извършено и
поведението на служителя наложеното наказание се явява съответно. Същевременно
законът предпоставя изисквания към процедурата по налагане на дисциплинарни
наказания, касаещи изслушването на служителя, мотивиране на заповедта, спазване
на преклузивни срокове. Тежестта на доказване относно спазването на тези
изисквания е за работодателя – ответник в процеса.
Настоящият съдебен
състав намира, че процесната уволнителната заповед отговаря на изискванията на чл.195 ал.1 КТ
/съдържа всички задължителни реквизити/, чл.194 КТ /спазени са преклузивните
срокове за налагане на наказанието/, чл.193 ал.1 КТ /работодателят е приел
писмените обяснения на ищеца/.
На ищеца е вменено извършването на следното
нарушение на трудовата дисциплина по чл.186 изр.1 и чл.187 т.3 пр.1, т.7 и т.10
вр. чл.190 ал.1 т.7 КТ, а именно: неизпълнение на възложена му от прекия и висшестоящ
ръководител на 25.04.2017 г. задача, представляваща: до 28.04.2017 г. да се
прозвънят потенциални клиенти от предоставен списък, които „БАКБ“ АД желае да
привлече като корпоративни клиенти. Данни за извършеното нарушение се съдържат
в самата заповед и в докладна записка №7-756-В/17.05.2017 г. от М.М.– Директор
дирекция „Кредитиране“ и Д.Д.– Ръководител отдел „Кредитиране на корпоративни
клиенти“, дирекция „Кредитиране“, до изпълнителния директор на ответното
дружество.
По делото не се оспорва от ищеца, че не е
изпълнил възложената му и описана по-горе задача, спорно е единствено дали това
поведение на ищеца представлява неизпълнение на трудовите му задължения,
вменени с длъжностната характеристика, респ. дали възложената и описана по-горе
задача е част от трудовите функции на заеманата от ищеца длъжност.
От представената по делото длъжностна
характеристика на длъжността „Главен експерт“, сектор „Проекти“, отдел
„Корпоративни клиенти“ към дирекция „Кредитиране“, утвърдена от УС на „БАКБ“ АД
на 22.03.2012 г., връчена на ищеца на 13.03.2017 г., се установява, че общата
характеристика на длъжността включва: анализиране, оценяване и структуриране на
кредитни сделки; изготвяне на писмени предложения за кредитни сделки;
координиране със сектор „Кредитен риск“ и отдел „Правен“; представяне и
защитаване на кредитни предложения, а основните задължения включват: активно
маркетиране с цел привличане на клиенти; събиране на документация, анализиране,
оценяване и структуриране на кредитни сделки; координиране със сектор „Кредитен
риск“ и отдел „Правен; представяне на кредитни предложения; информиране на
клиентите; подготовка на кредитни договори и кредитна документация; дискутиране
с клиенти осигуряване подписване на договорна документация; координация на
обезпеченията по договорите; даване становища и следене изпълнение на задълженията
по договорите за кредит от страна на клиентите; анализиране на
финансово-счетоводни отчети на клиентите; осигуряване на ежедневен контакт с
клиентите с просрочия чрез подчинените в звеното; иницииране на предоговаряне
или преструктуриране на кредити и др.
При тези данни и с оглед на събраните по делото
доказателства, настоящият въззивен състав намира, че поведението на ищеца не
представлява неизпълнение на трудовите му задължения по смисъла на чл.187 т.3,
т.7 и т.10 КТ, доколкото възложената му на 25.04.2017 г. задача не е част от
трудовите функции на заеманата от него длъжност. Съдът достигна до този извод
при цялостен анализ на задълженията за заеманата от ищеца длъжност, посочени в
длъжностната характеристика за длъжността, които задължения са свързани
анализиране, оценяване и изготвяне на кредитни сделки и съгласуването им с
останалите отдели и сектори на банката. Цитираното от въззивника задължение по
т.1 от длъжностната характеристика - „Активно маркетиране с цел привличане на
клиенти“ не може да бъде разглеждано самостоятелно, а то е част от цялостната
длъжностна характеристика и е във връзка с общата дейност на длъжността, а
процесната възложена на ищеца задача няма нищо общо с основната такава.
За пълнота на изложението и с оглед доводите във
въззивната жалба, следва да се добави още, че дори и да се приеме, че вмененото
поведение представлява нарушение на трудовата дисциплина по смисъла на чл.187
т.3, т.7 и т.10 КТ, то при определяне на дисциплинарното наказание е нарушена
разпоредбата на чл.189 ал.1 КТ, съгласно която работодателят е длъжен да
съобрази наказанието с тежестта на нарушението, обстоятелствата, при които е
извършено то и цялостното поведение на работника. В случая нарушението е
еднократно и не е имало вредоносни за работодателя последици. Освен това, сред
обстоятелствата, мотивирали извършване на нарушението, е и недобросъвестното
поведение на самия работодател, изразяващо се в посочване при поставяне на
процесната задача на задължения от длъжностна характеристика, различна по
съдържание от връчената на ищеца, които действия, както правилно е посочил
първоинстанционният съд, представляват опит за едностранно изменение на
трудовото правоотношение, което е недопустимо, съгласно разпоредбата на чл.118 КТ. Няма данни по делото ищецът да е допускал други дисциплинарни нарушения или
да са му били налагани други дисциплинарни наказания /от представеното и прието
във въззивното производство решение от 22.08.2019 г. по гр.д. №14240/2018 г. по
описа на СГС, ІІ-а въззивен състав се установява, че е отменено предходното наложено
на ищеца дисциплинарно наказание/. В случая най-тежкото наказание
„дисциплинарно уволнение“ е прекомерно спрямо тежестта на нарушението, поради
което изборът на ответника да го наложи на ищеца с оспорваната заповед е
незаконен.
Поради изложеното, настоящият съдебен състав
счита, че уволнението на ищеца е незаконно и поради съвпадането на крайните
изводи на въззивния съд с тези на първоинстанционния съд, въззивната жалба
следва да бъде оставена без уважение като неоснователна, а обжалваното решение
на СРС – потвърдено.
С оглед изхода на делото
и направеното искане, на въззиваемата страна на основание чл.78 ал.3 ГПК следва
да се присъдят разноски във въззивното производство в размер на сумата от
1920,00 лв. с ДДС, представляваща адвокатско възнаграждение. Възражението
на въззивника за прекомерност на заплатеното от въззиваемата страна адвокатско
възнаграждение е неоснователно. По делото е представен договор за правна помощ,
сключен между въззиваемия и адв. М., според което въззиваемият е заплатил
адвокатско възнаграждение по настоящето дело в размер на сумата от 1920,00 лв.
с ДДС. Съгласно ТР №6/2012 от 06.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС, при намаляване на
подлежащо на присъждане адвокатско възнаграждение, поради прекомерност по реда
на чл.78 ал.5 ГПК, съдът не е обвързан от предвиденото в § 2 от Наредба
№1/09.07.2004 г. ограничение и е свободен да намали възнаграждението до
предвидения в същата наредба минимален размер. Договореното по настоящето дело
адвокатско възнаграждение е в рамките на този минимален размер, изчислен
съобразно чл.7 ал.1 и ал.2 Наредба №1 за минималните размери на адвокатските
възнаграждения.
Воден от гореизложеното, съдът
Р
Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА
изцяло решение №449630/12.07.2018 г., постановено
по гр.д. №47179/2017 г. по описа на СРС, ГО, 64 състав.
ОСЪЖДА „Б.к.б.“ АД, ЕИК **********,
седалище и адрес на управление:***, да заплати на В.Е.П., ЕГН **********,
адрес: ***, на основание 78 ал.3 ГПК сумата от 1920,00 лв.,
представляваща разноски във въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред ВКС с касационна жалба в
едномесечен срок от съобщаването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.