РЕШЕНИЕ
№ 599
гр. Пловдив, 24.02.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XXII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
закрито заседание на двадесет и четвърти февруари през две хиляди двадесет
и втора година в следния състав:
Председател:Людмила Людм. Митрева
като разгледа докладваното от Людмила Людм. Митрева Гражданско дело №
20215330112612 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл.250 ГПК.
Образувано е по молба на “Макроадванс” АД, с която се иска допълване на Решение
137 от 15.01.2022 г. по гр.дело № 12612 по описа за 2021 г. по описа ПРС като съдът се
произнесе по предявения от “Макроадванс” АД срещу Н. С. П. насрещен осъдителен иск за
присъждане на сумата в размер на 457.36 лева – неплатена главница по договор за кредит от
10.02.2020 г., сключен между страните, евентуално сума в размер на 240 лева –
представляваща остатъка от чистата стойност на кредита.
В срока по чл.250, ал.2 ГПК не е постъпил отговор на така подадената молба от
ответната страна по нея.
Съдът, като разгледа делото и взе предвид становището на страните, намери за
установено от фактическа и правна страна следното:
Подадена е молба по чл.250 ГПК за допълване на решението, същата е подадена в
законоустановения едномесечен срок, поради което се явява процесуално допустима.
Съдът разглежда молбата в закрито съдебно заседание, доколкото не се налага
събирането на доказателства и изясняване на спорни въпроси по насрещния иск, съгласно
разпоредбата на чл.250, ал.2, изр. 2 ГПК.
Разгледана по същество, съдът намира:
С Решение 137 от 15.01.2022 г. по гр.дело № 12612 по описа за 2021 г. по описа ПРС,
съдът е пропуснал да се произнесе по предявения от “Макроадванс” АД срещу Н. С. П.
насрещен иск.
1
С разпореждане № 21577 от 26.10.2021 г. съдът е приел за съвместно разглеждане,
предявения в срока по чл.131 ГПК, насрещен иск от ответника за осъждане на Н.П. да
заплати на „Макроадванс“ АД сумата в размер на 457.36 лева, неплатено задължение за
главница по договор за кредит от 10.02.2020 г., и съединен с него евентуален иск за връщане
на недължимо платена сума в размер на 240 лева – представляваща чистата стойност на
кредита, в случай, че договорът за кредит се приеме за недействителен.
В срока по чл.131 ГПК Н.П. е подала отговор на насрещния иск, с който оспорва
същия. Излага доводи за недействителност на договора за кредит, поради нарушение на
чл.11, ал.1, т. 9 и т. 10 ЗПК. Моли за отхвърляне на иска. При уважаване на същия прави
възражение за прихващане от претендираната главница в размер на 457.36 лева да се
приспадне платената възнаградителна лихва в размер на 165.01 лева.
Предявен е насрещен иск с правна квалификация чл.79, ал.1 ЗЗД, а в условията на
евентуалност иск по чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД, от ответника по насрещния иск е направено
възражение за прихващане в срока по чл.131 ГПК, прието за съвместно разглеждане с
Протоколно определение от 15.12.2021 г., което е с правна квалификация чл.55, ал., т.1 ЗЗД
За да бъде уважен искът ищецът следва да установи, че между страните е възникнало
валидно облигационно правоотношение по договор за заем, по който на ответника е
предоставен заем в размер на 700 лева, размер на задължението, падеж. Ответникът следва
да установи възраженията си за недействителност на договор за кредит. По възражението за
прихващане следва да установи, че е платил на ищеца сума в размер на 165.01 лева, по
недействителен договор, респективно клауза от договора.
С Протоколно определение от 15.12.2021 г. като безспорно между страните е отделено,
че остатъка от неплатената главница по процесния договор за кредит е 457.36 лева, както и
че по него от ответника е платена сума в размер на 165.01 лева по клауза за възнаградителна
лихва, че е настъпил падежа на задължението за главница.
Не се спори, че страните са сключили процесния договор за кредит, със съдържанието,
посочено от „Макроадванс“ АД. Не се спори, че ответникът е подписал, чрез електронен
подпис погасителния план към договора за кредит, който му е връчен като препис, заедно с
насрещния иск.
Безспорно между страните е обстоятелството, че ответникът „Макроадванс“ АД
представлява финансова институции по смисъла на чл.3, ал.2 от ЗКИ, поради което може да
отпуска заеми със средства, които не са набавени чрез публично привличане на влогове или
други възстановими средства. Това означава, че дружеството предоставя кредити, което го
определя като кредитор по смисъла на чл. 9, ал. 4 ЗПК.
Безспорно между страните е обстоятелството, че ищецът е потребител по смисъла на
чл.9, ал.3 ЗПК.
Предвид изложеното сключеният между страните договор за заем по своята същност
е договор за потребителски кредит по смисъла на чл.9, ал.1 ЗПК, спрямо който са
приложими разпоредбите на Закона за потребителския кредит.
Спорно по делото е валидно ли е сключен договора за заем и налице ли е противоречие
2
с чл.11, ал.1, т.9 и т. 10 от ЗПК.
За да бъде валидно сключен договорът за потребителски кредит е необходимо да
отговаря на предвидените в разпоредбите на чл.10, ал.1 ЗПК, чл. чл.11, ал.1 т.7-12 и т.20 и
ал.2 ЗПК и чл.12, ал.1, т.7-9 ЗПК, които са императивни правни норми, доколкото
нарушение на която и да било от тях води до недействителност на договора.
След изследва съдържанието на договора, съдът намира, че са спазени изискванията
към съдържанието на договора за потребителски кредит, предвидени в цитираните
разпоредби.
В отговора на насрещния иск е изтъкнат порок на договора за кредит - нарушение на
чл.11, ал.1, т.9 ЗПК, доколкото самата възнаградителна лихва е нищожна, като
неравноправна и противоречаща на добрите нрава, надхвърляща трикратния размер на
законната лихва съгласно практиката на ВКС, което водело до липса на реквизитите по
чл.11, ал.1, т.9 ЗПК.
В чл.11, ал.1, т.9 ЗПК ясно е посочено какви следва да са реквизитите на договора за
кредит – лихвен процент и условията за прилагането му.
Видно от договора за кредит от 10.02.2020 г. /л.35/, уговорения между страните
лихвен процент, в чл.7, ал.1, е в размер на 41 %, като лихвата е фиксирана за целия срок на
договора в размер на 165.01 лева, видно от Погасителния план, неразделна част от договора
/л.47/. В чл.7, ал.2 и ал.3 са посочени и условията за прилагането на лихвения процент.
Всичко това е достатъчно да обоснове липса на нарушения по чл.11, ал.1, т.9 ЗПК,
доколкото в договора се съдържат всички реквизити, посочени в тази разпоредба.
Обстоятелството дали предвидената в договора неустойка представляват скрита
възнаградителна лихва и следва да бъдат включени в лихвения процент не рефлектира
върху действителността на договора като цяло, то би могло да доведе до разсъждения за
недействителност на тази клауза, но не и на договора като цяло.
По отношение на довода, че не е спазено съдържанието на чл.11, ал.1, т.9 ЗПК,
доколкото възнаградителната лихва била нищожна, същият е лишен от всякакво законово
основание. Ако дадена клауза от договора е нищожна, тя е нищожна сама за себе си, и не
влече нищожност на целия договор, ако договорът би бил сключен и без нея, съгласно
чл.26, ал.4 ЗЗД. Законът за защита на потребителите говори за неравноправни клаузи, при
наличието на такива, само те са нищожни, а не целият договор.
Такава е логиката и на Закона за потребителския кредит, къде е регламентирано, че
при наличие на клаузи от договора, които предвиждат вземания, надхвърлящи максималния
размер на ГПР, именно тези клаузи и вземания са недействителни, а не целия договор,
видно от чл.19, ал.4, ал.5 и ал.6 ЗПК.
Съдът е запознат с практиката на ВКС, на която се позовава ищцата, която указва в кои
случаи възнаградителната лихва по договори за потребителски кредит е недействителна, а
именно когато надхвърля два пъти законната лихва при обезпечени кредити и три пъти – при
необезпечени кредити. Следва да се посочи, че тази практика е формирана преди
изменението на чл.19, ал.4 ГПК /в сила 23.07.2014 г./ и касае договори за кредит, сключени
преди изменението.
Съгласно чл.19, ал.4 ЗПК /в сила 23.07.2014 г./ годишният процент на разходите не
може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в
левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република
България.
Безспорно елемент от ГПР е възнаградителната лихва. Съгласно чл.19, ал.4 ЗПК е
допустимо възнаградителната лихва дори да е 5 пъти по-голяма от законната лихва, ако е
3
единственият разход по кредита. В процесния договор, единственият разход, който формира
ГПР е договорната лихва, доколкото не са предвидени други в самия договор, които да
следва да бъдат включени в ГПР. Безспорно е, че неустойката не е включена в ГПР. С оглед
изложеното предвидения в договора лихвен процент не противоречи на предвидения в
закона максимум по чл.19, ал.4 ЗПК.
Няма пречка страните да уговорят договорна надбавка в размер по-голям от законната
лихва. В случая съдът намира, че уговорената възнаградителна лихва не противоречи на
добрите нрави, до който извод достигна след преценка на конкретните данни по
производството - срока на договора, размерът на кредита, размера на възнаградителната
лихва спрямо размера на кредита и рискът от сделката, който носи кредитора, както и
автономията на волята. Няма нарушение и на чл.19, ал.4 ЗПК, доколкото ГПР /в който е
включена възнаградителната лихва/ е в размер на допустимия от закона.
Съдът не открива и нарушения на разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, съгласно
която в договора за потребителски кредит следва да е посочен Годишния процент на
разходите и общо дължимата сума, като се посочат взетите предвид допускания, използвани
при изчисляване на ГПР, съдът намира следното:
Видно от чл.9 от договора в него е посочен ГПР в размер на 49.65 %, а в
погасителния план, неразделна част от договора /л.47/ е посочен и размера на всички
плащания по кредита, което не е оспорено от ответника. Посочено е от кои вземания е
формирана общо дължимата сума, а именно предоставен кредит – 700 лева, възнаградителна
лихва – 165.01 лева и неустойка за неизпълнение – 630 лева.
Безспорно между страните е, че неустойката не е част от ГПР и, че ГПР е формиран
единствено от възнаградителната лихва, което се извежда и от съдържанието на договора,
доколкото липсват други вземания по същия.
Обстоятелството дали така посочения ГПР в договора отговаря на действителния
размер, както и какво включва същия по смисъла на чл.19, ал.1 ЗПК е относимо към
разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК и касае действителността на клауза, с която се надхвърля
размера на ГПР, което не влече след себе си недействителност на целия договор. Също така
обстоятелството дали предвидената в договора неустойка следва да бъде включена в ГПР е
въпрос относим към действителността на тази клауза, а не на договора за кредит като цяло,
което е предвидено изрично в разпоредбата на чл.19, ал.5 ЗПК, която е в смисъл, че
вземанията, които следва да са включени в ГПР, но не са включени и с тях ГПР ще е повече
от 50 % са недействителни. Волята на законодателя е била именно това, което се разбира и
от чл.19, ал.6 ЗПК, съгласно която при плащания по договори, съдържащи клаузи, които са
обявени за нищожни по ал. 5, надвзетите средства над прага по ал. 4 се удържат при
последващи плащания по кредита.
В случая не са посочени взетите предвид допускания на ГПР, доколкото в случая
ГПР е неизменен, формиран е от фиксирани вземания, които не се променят, при никакви
условия, поради което не са посочени взети предвид допускания при изчисление на ГПР,
доколкото такива няма.
Дори и да се приеме, че не е ясно защо ГПР е 49.65 %, при положение, че включва
единствено възнаградителна лихва, то това по никакъв начин не заблуждава потребителя за
параметрите на договора и задълженията му по него.
В договора ясно и недвусмислено е посочено, с фиксирани, неподлежащи на
промяна, суми, какъв заем се отпуска, при каква възнаградителна лихва, размер на
неустойката, които формират и общо дължимата сума по кредита. Други вземания по този
договор няма. Тоест в договора няма никаква неясно каква сума ще следва да връща
длъжника по него, за да се чувства заблуден от посочения ГПР. Още повече, както беше
4
посочено по-горе дали посочения размер на ГПР е правилно посочен е относимо към чл.19,
ал.4 ЗПК и не води до недействителност на целия договор.
Наред с това клауза за ГПР, сама по себе си не води до създаване на някакви
задължения на потребителя. Клаузата за размера на ГПР е обвързана с други клаузи от
договора, в които са предвидени вземания, които се включват ГПР, които именно клаузи
създават задължения и за които именно следва проверка, дали отговарят на изискванията на
чл.19, ал.4 ЗПК, а не клаузата за ГПР сама по себе си. Няма как разпоредбата, в която е
посочен процент на ГПР да заблуждава потребителя, доколкото в договора са посочени
всички параметри по него и какви са дължимите по него суми в общ размер и разбити по
вид и размер. Предмет на самостоятелна преценка е недействителността на клаузата такса
Кредит у дома и Такса оценка на досие.
Следва да се посочи, че в Закона за потребителския кредит лимитивно и
изчерпателно са предвидени основанията за недействителност на договора за потребителски
кредит и същите не могат да бъдат заменяни с други и да се тълкуват превратно и
разширително, а именно, че при неправилно посочен ГПР да се счита, че договорът е
недействителен като цяло, при положение, че има изрична разпоредба, която регламентира
това, а именно чл.19, ал.4 ЗПК.
Предвид изложеното съдът намира, че е спазена и разпоредба по чл.11, ал.1, т.10 от
ЗПК – посочен е ГПР и общо дължима сума, съобразно допусканията при изчисление на
ГПР.
Не се спори, че ищецът е предоставил на ответника преди сключване на договора за
кредит предварителната информация по чл.8, ал.1 ЗПФУР.
Наред с горното в процесният договорът за заем е предвидено правото на
потребителя да погаси предсрочно кредита, право да получи погасителен план за извършени
и предстоящи плащания, право да се откаже от договора. Представен е погасителен план,
неразделна част от договора, в който са посочени броят, периодичността и размера на
месечните вноски, общо и разбити по пера.
Предвид което съдът приема, че договорът е валидно сключен и ответникът дължи
плащания по него – не само чистата стойност на кредита, но и предвидената в договора
възнаградителна лихва, която е платена на валидно правно основание.
Нищожните клаузи съдът ги е обявил като такива по главния иск на ищеца – ответник
по насрещния иск.
С оглед изложеното искът на „Макроадванс“ АД за присъждане на сумата в размер на
457.36 лева, неплатено задължение за главница по договор за кредит от 10.02.2020 г. ще се
уважи изцяло.
Като законна последица от уважаване на иска, главницата ще бъде присъдена ведно със
законната лихва от датата на подаване на насрещния иск – 08.10.2021 г. до окончателното
плащане, каквото искане е направено още в насрещния иск
По горните съображения възражението за прихващане на ответника ще бъде оставено
без уважение.
По отговорността за разноските:
С оглед изхода на спора по насрещния иск, право на разноски се пораждат за ищеца по
него.
5
Ищецът доказа следните разноски: 50 лева, платена държавна такса.
Ищецът се е представлявал от юрисконсулт. Претендира се юрисконсултско
възнаграждение за исковото производство, което съдът определя на основание чл.78, ал.8
ГПК, във вр. с чл.37 ЗПП, във вр. с чл.25, ал.1, вр. с ал.2 ЗПП на 100 лева, като взе предвид
конкретната фактическа и правна сложност, проведените съдебни заседания и извършените
процесуални действия. Общо в производството за ищеца в размер на 150 лева, които ще се
присъдят изцяло.
Предвид изложените мотиви, Пловдивският районен съд
РЕШИ:
ДОПЪЛВА, на основание чл.250 ГПК, Решение 137 от 15.01.2022 г. по гр.дело №
12612 по описа за 2021 г. по описа ПРС, като:
„ОСЪЖДА Н. С. П., ЕГН **********, с адрес: ******** ДА ЗАПЛАТИ НА
„Макроадванс“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Г.
С . Раковски“ № 147, ап.14 сумата в размер на 457.36 лева, неплатено задължение за
главница по договор за кредит от 10.02.2020 г., ведно със законната лихва от датата на
депозиране на насрещния иск – 08.10.2021 г. до окончателното плащане, както и сумата в
размер на 150 лева – разноски в производството.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ , предявеното от Н. С. П., ЕГН **********, с адрес:
******** срещу „Макроадванс“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:
гр. София, ул. „Г. С . Раковски“ № 147, ап.14 възражение за прихващане на претендираната
от „Макроадванс“ АД, ЕИК ********* главница в размер на 457.36 лева по договор за
кредит от 10.02.2020 г. с вземане на Н. С. П., ЕГН ********** в размер на 165.01 лева –
недължимо платена сума по клауза за възнаградителна лихва по договор за кредит от
10.02.2020 г., до размера на по-малкото от двете вземания.
Решението, подлежи на обжалване пред Пловдивския окръжен съд в двуседмичен срок
от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Пловдив: ________/п/_______________
6