№ 325
гр. гр. Димитровград, 30.10.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ДИМИТРОВГРАД в публично заседание на трети
октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:Огнян Хр. Гълъбов
при участието на секретаря Силвия Ив. Димова
като разгледа докладваното от Огнян Хр. Гълъбов Гражданско дело №
20245610100643 по описа за 2024 година
Предявени са искове с правно основание чл.26 ал.1 от ЗЗД- за прогласяване
нищожността на сключени между страните договор за паричен заем и договор за
предоставяне на гаранция.
Ищецът Т. Т. Ч. твърди в искова молба, че на 30.05.2022г. сключила с ответното
дружество „Изи Асет Мениджмънт“АД Договор за паричен заем №4499342, съгласно който
й бил предоставен кредит в размер на 2600 лева за срок от 15 месеца. Записаният в Договора
ГПР бил в размер на 48,24%, а фиксирания ГЛП – в размер на 40%. Договорената вноска по
кредита била 223,08 лева, а общата дължима сума от потребителя- 3346,20 лева. Съгласно
чл.4 от Договора заемополучателят трябвало да обезпечи задължението си с осигуряване на
обезпечение: две физически лица-поръчители, всеки от които да отговаря на конкретно
посочени изисквания; банкова гаранция с бенефициер- заемодателя; одобрено от
заемодателя дружество- поръчител, което предоставя гаранционни сделки. Във връзка с тези
изисквания, ищецът сключила Договор за предоставяне на гаранция от 30.05.2022г. с втория
ответник „Файненшъл България“ЕОД, съгласно който трябвало да му заплати сумата в
размер на 1543,80 лева, разсрочена ведно със задълженията по кредита на 15 равни вноски.
Така формираната капитализирана вноска била в размер на 326 лева, включваща задължение
за предоставяне на гаранция от 102,92 лева и вноска по кредита 223,08 лева. В резултат на
това, за усвоена главница в размер на 2600 лева и за период на ползване от под 15 месеца, от
ищеца се изисквало да заплати 4890 лева, от които 3346,20 лева към кредитора „Изи Асет
Мениджмънт“АД и 1543,80 лева към гаранта „Файненшъл България“ЕООД.
Поддържа, че сключеният договор за паричен заем е договор за потребителски
кредит, поради което за него важат изискванията на ЗПК. Този договор бил нищожен на
основание чл.22 от ЗПК, тъй като противоречал на законоустановените императивни
правила, както и на основание чл.146 ал.1 от ЗЗП. В случая нарушени били изискванията на
чл.11 ал.1 т.9 и т.10 от ЗПК вр.чл.19 от ЗПК. В договора единствено бил посочен лихвения
процент като абсолютна стойност, но липсвало посочване на компонентите включени в него.
Не била посочена ясно разписана методика за формиране на ГПР, в т.ч. кои компоненти са
включени в него. При изчисляване на ГПР не било включено дължимото по Договора за
предоставяне на гаранция възнаграждение за гарант. Посочва, че двата процесни договора са
сключени в един и същи ден, носят един и същи идентификатор, а двете дружества са
1
свързани лица, като кредитора е включил размера на възнаграждението за гарант в
погасителния план по кредита, като това сочело, че този разход му е бил известен към датата
на сключване на договора за кредит. Поради това кредиторът бил нарушил правилото на
чл.19 ал.1 от ЗПК и незаконосъобразно не бил включил възнаграждението за гарант в размер
на ГПР. При условие, че то е било направено, ГПР щял да бъде в размер на повече от 210%.
На следващо място, в Договора бил уговорен лихвен процент в размер на 40% и ГПР
в размер на 48,24%, но не ставало ясно какво представлява разликата между тези проценти и
кои разходи покрива. Всичко това водело до извод за наличие на самостоятелно основание за
недействителност на договора. Посочването в договора на размер на ГПР, който не е реално
прилагания в отношенията между страните представлявало невярна информация и
заблуждаваща търговска практика, като потребителя не можел да прецени реалните
икономически последици от сключване на договора. От друга страна, договора за паричен
заем бил нищожен, тъй като клаузата за заплащане на договорна лихва накърнявала добрите
нрави. Предвидената в договора лихва от 40% годишно, надхвърляла по размер повече от 3
пъти законната лихва в страната. Същевременно клаузата на чл.4 от Договора била
нищожна, тъй като с нея се заобикаляли изискванията на чл.19 ал.4 от ЗПК, установяващ
лимит на ГПР. Същата клауза била неравноправна и нарушавала изискванията на чл.143 ал.2
т.5 и чл.147 ал.1 от ЗЗП. Тя била уговорена във вреда на потребителя, като не отговаряла на
изискването за добросъвестност и водела до неравновесие между правата и задълженията на
търговеца и потребителя, като задължавала последния при неизпълнение на негови
задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка.
Посочва, че в настоящия случай неприложима била разпоредбата на чл.26 ал.4 от
ЗЗД, тъй като нищожните клаузи на договора били незаместими по право и сделката не би
била сключена при ГПР, надвишаващ изискването на чл.19 ал.4 от ЗПК. Поради това,
Договорът за потребителски кредит се явявал изцяло недействителен.
На следващо място счита, че Договора за предоставяне на гаранция е нищожен на
основание чл.26 от ЗЗД и чл.146 от ЗЗП. При сключването му не били спазени изискванията
на чл.11, чл.19 ал.4 вр.чл.22 от ЗПК, както и тези по чл.68е, чл.143 ал.1 и чл.147 от ЗЗП.
Договорът противоречал на добрите нрави, съгласно чл.26 ал.1 от ЗЗД. В настоящият
случай, за кредит в размер на 2600 лева и срок за ползване от 15 месеца,
кредитополучателят трябвало да заплати за допълнителна услуга по поръчителство сумата
от 1543,80 лева, която е съизмерима с главницата по договора. Видно било, че от
кредитополучателя се изисква да заплати около 2 пъти повече възнаграждение по
обезпечителната сделка, сравнено с разхода по главната сделка, а именно по договора за
кредит. По този начин се достигало до значителна нееквивалентност на насрещните
престации по договорно съглашение, до злепоставяне на интересите на ищеца с цел
извличане на собствена изгода за кредитора и поръчителя. Нарушаването на императивно
поставените корективи водело до нищожност на сделката. От друга страна, Договорът за
предоставяне на гаранция бил нищожен и като нарушаващ и заобикалящ изискването на
чл.19 ал.4 от ЗПК. Същият договор бил нищожен и на основание чл.26 ал.2 предл.4 от ЗЗД,
поради липса на основание /кауза/. В случая, в разрез с нормите за добросъвестност на
страните, търговецът, който е икономически по-силната страна в правоотношението, се е
възползвал от своето положение, като е осигурил допълнително възнаграждение в своя
полза, чрез осигуряване на поръчител срещу възнаграждение. Този извод се подкрепя и от
погасителния план, в който е установено, че възнаграждението по договора се заплаща ведно
с месечните погасителни вноски по банкова сметка на кредитора „Изи Асет
Мениджмънт“АД или в офисите на последния.
На последно място, клаузите на договора за предоставяне на гаранция нарушавали
изискванията на чл.143 ал.2 т.19 от ЗЗП и чл.147 ал.1 от ЗЗП, тъй като противоречали на
добрите нрави и добрите търговски практики като илюстрирали директно уговорка във
вреда на потребителя, което водело до неравновесие между правата и задълженията на
търговеца и потребителя.
Предвид изложеното, иска съдът да постанови решение, с което да прогласи
2
нищожността на Договор за паричен заем №4499342/30.05.2022г., сключен с „Изи Асет
Мениджмънт“АД, като противоречащ на императивните изисквания на ЗПК, ЗЗД и ЗЗП; Да
прогласи нищожността на Договор за предоставяне на гаранция №4499342/30.05.2022г.,
сключен с „Файненшъл България“ЕООД, като противоречащ на императивните изисквания
на ЗПК, ЗЗД и ЗЗП, както и като заобикалящ изискванията на чл.11 и чл.19 ал.4 от ЗПК и
нарушаващ добрите нрави. Претендира присъждане на направените по делото разноски.
Ответниците „Изи Асет Мениджмънт“АД и “Файненшъл България“ЕООД не
депозират отговори на исковата молба. Редовно призовани за проведеното на 03.10.2024г.
съдебно заседание по делото не изпращат представител и не вземат отношение по
предявените против тях искове.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства- поотделно и в тяхната
общност, приема за установено от фактическа страна следното:
Видно от приетия като доказателство по делото Договор за паричен заем №4499342,
на 30.05.2022г. „Изи Асет Мениджмънт“АД и Т. Т. Ч. се договорили дружеството да
предостави на ответника заем в размер на 2600 лева. От своя страна заемополучателят се
задължила да върне заема на 15 месечни вноски, всяка в размер на 223,08 лева. Първата дата
за плащане на вноска била 02.07.2022г., а последната – 26.08.2023г. Фиксиран бил ГЛП по
заема от 40%. Посочено било, че общата дължима от заемателя сума е в размер на 3346,20
лева, като в нея освен главницата от 2600 лева била включена и възнаградителна лихва. В т.8
от Договора е записано, че ГПР по заема е 48,24%. При изчисляването му били взети
следните допускания: договорът ще е валиден за посочения в него срок, всяка от страните
ще изпълнява точно и в срок задълженията си, съответно няма да бъдат начислени разходи
за събиране на лихви за забава и неустойки за неизпълнение на някое от задълженията по
договора, както и други разходи освен посочените в настоящия договор. В чл.4 от Договора
страните се договорили в срок от 3 дни от датата на подписването му, заемателя да
предостави на заемодателя едно от следните обезпечения- поръчители /две физически лица/,
банкова гаранция с бенефициер –заемодателя, одобрено от заемодателя дружество-
поръчител, което предоставя гаранционни сделки. Към Договора е представен Погасителен
план месечни погасителни вноски, съгласно който ответника е трябвало да плати на „Изи
Асет Мениджмънт“АД 15 месечни вноски за периода от 02.07.2022г. до 26.08.2023г., всяка
от които в размер на 326 лева, или общо сумата от 4890 лева. Във всяка едно от вноските е
включена главница, договорна лихва и възнаграждение за предоставяне на гаранция.
Размерът на възнаграждението за предоставяне на гаранция възлиза на обща стойност
1543,80 лева.
Съгласно Договор за предоставяне на гаранция №4499342 от 30.05.2022г., сключен
между „Файненшъл България“ЕООД и Т. Т. Ч., ищеца възложил на дружеството да издаде
гаранция за плащане /за изпълнение на парични задължения/ в полза на „Изи Асет
Мениджмънт“АД, с цел гарантиране за изпълнението на всички задължения на ищеца,
възникнали, съгласно Договора за паричен заем, както и за всички последици от
неизпълнението на задълженията му по този договор, както следва: задължение за връщане
на заемната сума от 2600 лева; задължение за плащане на възнаградителна лихва,
задължение за плащане на законна лихва за забава в случай на забава на плащането, разходи
за събиране на вземането, съдебни разноски и адвокатски хонорари. В чл.3 от Договора е
предвидено, че за поемане на задължението от гаранта, Ч. му дължала възнаграждение в
размер на 1543,80 лева, платимо разсрочено на вноски, всяка от които в размер на 102,92
лева. Вноските били дължими на падежа на плащане на погасителните вноски по Договора
за паричен заем, сключен с „Изи Асет Мениджмънт“АД. Потребителят трябвало да плаща
възнаграждението по начините, установени в Договора за паричен заем, за плащане на
задълженията му по същия договор. „Изи Асет Мениджмънт“АД било овластено да приема
вместо гаранта изпълнение на задължението на потребителя за плащане на възнаграждение
по този договор и всички други вземания на гаранта по договора.
С оглед така установената фактическа обстановка, съдът направи следните правни
изводи:
3
Безспорно установено по делото е, че на 30.05.2022г. ищецът е сключила с „Изи Асет
Мениджмънт“АД Договор за паричен заем №4499342, съгласно който й е бил предоставен
заем в размер на 2600 лева, който е трябвало да върне на 15 месечни вноски, ведно с лихва
от 40%. Няма спор и относно това, че съгласно изискване на горепосочения Договор, ищеца
е трябвало да предостави обезпечение по кредита, изразяващо се в сключване на Договор за
предоставяне на гаранция №4499342/30.05.2022г. с посочен от заемодателя гарант
„Файненшъл България“ЕООД, като за това Т. Ч. заплатила възнаграждение за гаранта от
1543,80 лева. Безспорно установено е, че това възнаграждение за поръчителя е трябвало да
бъде платено от ищеца разсрочено заедно с месечните вноски по договора за заем, като
вноските за възнаграждение се събират от „Изи Асет Мениджмънт“ АД в полза на
„Файненшъл България“ ЕООД.
Спорно по делото е нищожни ли са така сключените с двете ответни дружества
Договор за паричен заем №4499342 и Договор за предоставяне на гаранция №4499342, двата
от 30.05.2022г., на основание чл.26 ал.1 от ЗЗД.
Изхождайки от предмета на Договор за паричен заем №44499342/30.05.2022г. и
страните по него – физическо лице, което при сключване на контракта действа извън
рамките на своята професионална компетентност и финансова институция по смисъла на
чл.3, ал.1 ЗКИ, предоставяща кредита в рамките на своята търговска дейност, съдът приема,
че процесния договор има характеристиките на договор за потребителски кредит, чиято
правна уредба се съдържа в действащия ЗПК, в който законодателят предявява строги
изисквания за формата и съдържанието на договора за потребителски кредит, уредени в
глава трета, чл.10 и чл.11.
За да бъде даден отговор на въпроса дали процесния договор е нищожен, поради
противоречие със закона, следва да се имат предвид разпоредбите на глава VІ от ЗПК-
„Недействителност на договора за потребителски кредит. Неравноправни клаузи“, сред
които е и чл.22, съгласно който когато не са спазени изискванията на чл.10 ал.1 ,чл.11 ал.1
т.7-12 и 20 и ал.2 и чл.12 ал.1 –9, договорът за потребителски кредит е недействителен.
Според т.9 и т.10 на чл.11 от ЗПК, договорът трябва да съдържа лихвения процент по
кредита, условията за прилагането му и индекс или референтен лихвен процент, който е
свързан с първоначалния лихвен процент, както и периодите, условията и процедурите за
промяна на лихвения процент, както и годишния процент на разходите по кредита и общата
сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит,
като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР в
приложение №1 начин.
Неспазването на всяко едно от посочените изисквания, законът санкционира с
недействителност на договора- чл.22 от ЗПК. Според разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК
договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като
се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент
на разходите по определения в приложение No 1 начин. В §1, т. 2 от ДР на ЗПК е дадена
легална дефиниция за "Обща сума, дължима от потребителя" и това е сборът от общия
размер на кредита и общите разходи по кредита на потребителя. В Приложение №1 към
процесния договор за паричен заем, като обща сума, която следва да бъде върната е
посочена сумата 3346,20 лева, която включва отпуснатия кредит 2600 лева, и 746,20 лева-
лихва, при лихвен процент- 40%. Посочено е, че ГПР е 48,24%, но не е ясно същия от какво
се формира. Не са посочени взетите предвид допускания, каквото е изискването на чл.11
ал.1 т.10 от ЗПК. В Договора, липсва конкретизация относно начина, по който е формиран
посочения ГПР, което води до неяснота относно включените в него компоненти, а това от
своя страна е нарушение на основното изискване за сключване на договора по ясен и
разбираем начин /чл.10 ал.1 от ЗПК/. В общата сума не е включено допълнителното плащане
за възнаграждение за гаранта „Файненшъл България“ЕООД от общо 1543,80 лева или по
102,92 лева месечно.
От друга страна, с процесния договор за паричен заем страните са уговорили
4
задължение за ищеца да заплати на ответника възнаградителна лихва в размер на 40%.
Съгласно чл.10 ал.2 от ЗЗД, лихви могат да се уговарят до размер, определен от МС, а
според чл.9 от същия закон, страните имат свобода на договаряне, доколкото съдържанието
на договора не трябва да противоречи на повелителните норми на закона и на добрите
нрави. Уговореният лихвен процент на възнаградителната лихва следва да компенсира
кредитора за това, че се е лишил временно от определена своя парична сума, предоставяйки
я на трето лице, но да не води до неоснователното му обогатяване за сметка на насрещната
страна по договора за заем, като тази преценка се прави с оглед момента на сключване на
договора и като се съобразят всички относими обстоятелства. Според приетото в практиката
на ВКС, противоречива на добрите нрави се явява уговорката за възнаградителна лихва,
надвишаваща трикратния размер на законната лихва, а когато възнаградителната лихва е
уговорена по обезпечено задължение- надвишаваща двукратния размер на законната лихва,
определена с акт на МС. В настоящия случай, задълженията по договора за кредит са
обезпечени, но договорената лихва надхвърля двукратния, както и трикратния размер, на
законната лихва за процесния период, което прави клаузата, уговаряща размера й нищожна.
На следващо място, съгласно разпоредбата на чл.4 от Договора, усвояването на
сумата, предмет на кредита, е обусловено от предоставяне на едно от три изрично посочени
обезпечения, като в случая е избрано третото такова- одобрено от заемодателя Дружество-
гарант, което предоставя гаранционни сделки. В следствие на това изискване, между ищеца
и ответника „Файненшъл България“ЕООД е сключен договор за предоставяне на
гаранция срещу уговорено възнаграждение.
При служебно извършена справка в Търг.регистър по партида на кредитора и гаранта
се установява, че същите са свързани дружества-едноличен собственик на капитала
на „Файненшъл България“ЕООД е именно „Изи Асет Мениджмънт“ АД, което е индиция за
знание у кредитора за наличието на допълнителни такси по договора под формата на
уговорено възмездно предоставяне на гаранция още към момента на сключването му. Ето
защо съдът намира, че компонентът „възнаграждение за предоставяне на гаранция“ в
погасителния план е следвало да се включи към ГПР по заема, тъй като се обхваща
от легално дадената дефиниция в §1,т.1 от ДР от ЗПК за общ разход.
Доколкото в чл.19,ал.1 от ЗПК е предвидено, че годишният процент на разходите по
кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи,
изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, то със
сключването на договора за предоставяне на гаранция, кредиторът е предвидил
възнаграждение за предоставянето на гаранцията, което по своята същност представлява
разход, пряко свързан с договора за паричен заем и невключването на това възнаграждение в
общите разходи по заема представлява заобикаляне на забраната на чл.19,ал.2 от ЗПК.
При включването на този допълнителен разход в общия размер на разходите, ГПР по
сключения договор за паричен заем, който в договора е определен на 48,24%, значително ще
надхвърли и при това многократно, законово определения максимален размер на ГПР, който
е пет пъти размера на законната лихва за просрочени задължения в лева /ОЛП на БНБ + 10
пункта х 5/. В този смисъл, обстоятелствата относно включените в ГПР компоненти следва
да бъдат ясно посочени при сключване на договора, за да може потребителя да прецени дали
да сключи договора за кредит при така определените условия за връщането на заетата сума.
Предвид горното, посочените в договора размери на годишния процент на разходите
и общата сума, дължима от потребителя, не съответстват на действително уговорените
такива. Налице е неяснота при определяне на ГПР, което води до недействителност на
договора /чл.22 ЗПК/. Действително, съгласно разпоредбата на чл.26 ал.4 от ЗЗД,
нищожността на отделни части не влече нищожност на договора, когато те са заместени по
право от повелителните правила на закона или когато може да се предположи, че сделката би
била сключена и без недействителните й части. В случая не е налице нито една от тези две
хипотези- нищожната клауза на процесния договор за паричен заем относно определянето на
ГПР не може да бъде заместена по право от повелителни норми на закона, или че договора
за паричен заем би бил сключен и ако в него не е включена клаузата определяща ГПР, тъй
5
като той е въведен като изрично изискване в чл.11 ал.1 т.9 и т.10 от ЗПК. Поради това, в
настоящия случай не е приложима нормата на чл.26 ал.4 от ЗЗД и нищожността на
посочената по-горе клауза от договора обуславя недействителността на целия договор за
паричен заем.
На следващо място, съдът намира, че въпреки обстоятелството, че всеки един от
процесните два договора- този за заем и този за предоставяне на гаранция, формално
представляват самостоятелни договори, те следва да се разглеждат като едно цяло. Тази
обвързаност се установява от уговорката за задължението заемополучателят да представи на
заемодателя обезпечение чрез предоставяне на гаранция от дружество, посочено от
кредитора, както и от това, че сключването на договора за предоставяне на гаранция е в
същия ден, в който е сключен и договора за паричен заем. В този смисъл и доколкото двата
процесни договора се намират във взаимовръзка по между си и като система от
правоотношения между страните, последиците от прогласяването на недействителността на
договора за паричен заем рефлектират и по отношение на договора за предоставяне на
гаранция.
Основание за сключването на договора за предоставяне на гаранция е поставеното от
„Изи Асет Мениджмънт“ АД условие за предоставяне на обезпечение от страна на
длъжника, което пък се явява задължителна предпоставка за сключване на договора за
паричен заем. При обезпечаването на заема с гаранция обаче длъжникът е ограничен от
изискването на чл.4 на Договора за паричен заем в правото си да избира кой да бъде гарант
по кредита му и че това може да бъде само предварително одобрено от кредитора
юридическо лице. Едностранно от кредитора са ограничени правата и възможностите на
потребителя да обезпечи задължението си по начин, избран от самия него. Предварително
наложената идентификация от кредитора кой може да бъде гарант по отпускани от него
кредити като обезпечение, не отчита интереса на потребителя Т. Ч., а само този на
кредитодателя, което води до неравнопоставеност в правата и задълженията на страните.
Посоченият от „Изи Асет Мениджмънт“ АД поръчител „Файненшъл България“
ЕООД е финансова институция, вписана в Регистъра на финансовите институции по чл.3,
ал.1 от ЗКИ при БНБ- с право да извършва гаранционни сделки като основна дейност и като
се посочи по-горе е свързано с кредитора лице. От анализът на доказателствата и клаузите
на сключените между страните договори се налага изводът, че потребителят не е имал право
на избор на гарант и възможност за индивидуално договаряне, особено като се има в
предвид, че едноличен собственик на капитала на дружеството-заявител е кредиторът на
длъжника по договора за заем, поради което юридическото лице-гарант /което е
предварително одобрено от кредитора/ се явява и свързано с него лице. Това води до
значително неравновесие на правата на потребителя и търговеца и не отговаря на
изискването за добросъвестност, като лишава длъжника от право на избор и от възможност
за индивидуално договаряне. Нещо повече, правните последици от непредставяне на
обезпечение, води като последица до невъзможност за сключване на договора за паричен
заем. По такъв начин, без сключването на договора за предоставяне на гаранция или
представяне на някое от другите определени от кредитора обезпечения, потребителя не би
могъл да сключи договора за паричен заем, което на свой ред прави клаузата на чл.4 от
Договора за паричен заем неравноправна.
По отношение на предявения против „Файненшъл България“ЕОД иск за прогласяване
нищожността на Договор за предоставяне на гаранция №499342/30.05.2022г. на първо място,
следва да се посочи, че добрите нрави са морални норми, на които законът е придал правно
значение, тъй като правната последица от нарушаването им е приравнена с тази на
противоречието на договора със
закона. Една от тези норми е справедливостта, която изисква да се защитава и
закриля всеки признат от закона интерес. В настоящия случай
възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция не постъпва в патримониума на
гаранта по договора– „Файненшъл България“ ЕООД, а видно от Погасителния план, то е
част от вноската, която се дължи и се изплаща на заемодателя „Изи Асет Мениджмънт“ АД.
6
Основен предмет на дейност на ответника „Файненшъл България“ ЕООД са гаранционни
сделки, каквато е и процесната. Следва да се посочи, че печалбата на „Файненшъл
България“ ЕООД от извършената от него търговска дейност като поръчител, се разпределя в
полза на едноличния собственик на капитала „Изи Асет Мениджмънт“ АД. В случая
търговецът –кредитор е обвързал по-слабата икономически страна с допълнително
възнаграждение, което се дължи от момента на сключване на договора за заем, без значение
дали заемателят е изправна страна по същия. Поради изложеното, клаузата на чл.3, ал.1 от
Договора за предоставяне на гаранция, установяваща задължение за заплащане на
възнаграждение, не поражда права и задължения за страните, като договорът следва да се
прогласи за нищожен поради накърняване на добрите нрави. На практика със сключване на
договора за предоставяне на гаранция се цели да се заобиколи разпоредбата на чл.19, ал.4 от
ЗПК, като в договора за гаранция се уговаря възнаграждение, което впоследствие ще бъде
разпределено като печалба на „Изи Асет Мениджмънт“ АД. С договора за предоставяне на
гаранция не се цели реално обезпечаване на договора за заем, сключен с „Изи Асет
Мениджмънт“ АД, а едно допълнително оскъпяване на договора за заем, допълнително
възнаграждение за заемодателя, което е уговорено по друго правоотношение, единствено с
цел да се избегнат ограниченията на чл.19 ал.4 от ЗПК.
На следващо място, аргумент в подкрепа извода на съда, че процесният договор за
предоставяне на гаранция е нищожен поради накърняване на добрите нрави, е
и фактът, че сумата, която се претендира като възнаграждение по него в размер на 1543,80
лева, не е включена в ГПР. Така потребителят е бил въведен в заблуждение относно
стойността на разходите, които следва да прави по
обслужване на заема. Предвидената сума в Договора за предоставяне на гаранция в размер
на 1543,80 лева представлява по своята същност разход по кредита, който е бил известен и е
следвало да бъде включен в ГПР, съгласно чл.19, ал.1 от ЗПК. Така се е стигнало до
заобикаляне на разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК и се нарушава изискването ГПР да не
бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и
във валута, определена
с ПМС No426/2014г. Реално по този начин се калкулира допълнителна печалба към
договорената възнаградителна лихва. Освен това, посочването на по- нисък от
действителния ГПР представлява и невярна информация относно
общите разходи по кредита, което е нелоялна и заблуждаваща търговска практика и прави
регламентиращата го клауза неравноправна, като от своя страна води до недействителност
на договора за предоставяне на гаранция.
От друга страна, Договорът за предоставяне на гаранция е нищожен поради
накърняване на добрите нрави и защото сумата, която е уговорена като възнаграждение в
размер на 1543,80 лева, е в размер на повече от 1/2 от сумата по отпуснатия заем от 2600
лева. Безспорно е, че така е нарушен принципа на добросъвестност и справедливост и са
накърнени добрите нрави. С оглед всичко изложено, предявеният иск за прогласяване
нищожност на процесния договор за предоставяне на гаранция, на основание чл.26, ал.1,
предл.3 от ЗЗД, също е основателен и като такъв следва да бъде уважен.
При този изход на делото, на основание чл.78 ал.1 от ГПК, ответниците следва да
бъдат осъдени да заплатят на ищеца направените деловодни разноски. Видно от
представеното преводно нареждане дължимата държавна такса за предявените два иска в
размер на общо 195,60 лева /по 133,85 лева за първия иск и по 61,75 лева по втория иск/ е
платена по сметка на съда от Т. Ч.. Поради това и всяко от двете ответни дружества следва
да бъде осъдено да й заплати сумата от по 133,85 лева за „Изи Асет Мениджмънт“АД и
61,75 лева за „Файненшъл България“ЕООД. Наред с това, от представения по делото
Договор за правна защита и съдействие от 15.04.2024г. е видно, че ищеца Т. Т. Ч. е
упълномощила за свой пълномощник по делото адв.П. С. П., като процесуалното
представителство е безплатно на основание чл.38 ал.1 т.2 от ЗА- оказване правна помощ на
материално затруднено лице. От приложеното пълномощно се установява, че адвокатът е
бил упълномощен от ищеца да предяви два иска, съответно против ответника „Изи Асет
Мениджмънт“АД и ответника „Файненшъл България“ЕООД.
7
Съгласно чл. 38, ал. 2 ЗА, в случаите по ал. 1, ако в съответното производство
насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът има право на адвокатско
възнаграждение, като съдът определя възнаграждението в размер не по-нисък от
предвидения в наредбата по чл. 36, ал. 2 ЗА и осъжда другата страна да го заплати. Поради
това, съдът следва да осъди двамата ответници да заплатят в полза на адвокат П. П. за
предявените против тях и уважени искове, сумата от 634,62 лева платими „Изи Асет
Мениджмънт“АД и 454,38 лева, платими от „Файненшъл България“ЕООД, адвокатско
възнаграждение, определено на основание чл. 38, ал. 2 във вр. с ал. 1, т. 2 във вр. с чл. 36, ал.
2 от ЗА и чл.7 ал.2 т.1 от Наредба № 1/9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения.
Мотивиран така, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН, на основание чл.26 ал.1 от ЗЗД, по иска на Т. Т. Ч.,
с ЕГН **********, от Димитровград, бул.“***, против „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ“АД, с
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление в гр.***, представлявано от Г***,
Договор за паричен заем №4499342/30.05.2022г., сключен между „Изи Асет
Мениджмънт“АД и Т. Т. Ч..
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН, на основание чл.26 ал.1 от ЗЗД, по иска на Т. Т. Ч.,
с ЕГН **********, от Димитровград, бул.“***, против „ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ“ЕООД, с
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление в гр.***, представлявано от ***,
Договор за предоставяне на гаранция №4499342/30.05.2022г., сключен между „Файненшъл
България“ЕООД и Т. Т. Ч..
ОСЪЖДА „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ“АД, с ЕИК *********, да заплати на Т. Т.
Ч., с ЕГН **********, направените по делото разноски за платена държавна такса от 133,85
лева /сто тридесет и три лева и осемдесет и пет стотинки/.
ОСЪЖДА „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ“АД, с ЕИК *********, да заплати на адв.П.
С. П. от САК, пълномощник на Т. Т. Ч., сумата от 634,62 лева /шестстотин тридесет и четири
лева и шестдесет и две стотинки/- адвокатско възнаграждение.
ОСЪЖДА „ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ“ЕООД, с ЕИК *********, да заплати на Т. Т.
Ч., с ЕГН **********, направените по делото разноски за платена държавна такса от 61,75
лева /шестдесет и един лева и седемдесет и пет стотинки/.
ОСЪЖДА „ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ“ЕООД, с ЕИК *********, да заплати на
адв.П. С. П. от САК, пълномощник на Т. Т. Ч., сумата от 454,38 лева /четиристотин петдесет
и четири лева и тридесет и осем стотинки/- адвокатско възнаграждение.
Решението може да бъде обжалвано пред Окръжен съд-Хасково в двуседмичен срок
от съобщението за неговото обявяване.
Съдия при Районен съд – Димитровград: _______________________
8