№ 1448
гр. Плевен, 17.10.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, VIII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесети септември през две хиляди двадесет и трета
година в следния състав:
Председател:Ана Ив. Илиева
при участието на секретаря ВЕЛИСЛАВА В. ВАСИЛЕВА
като разгледа докладваното от Ана Ив. Илиева Гражданско дело №
20234430103962 по описа за 2023 година
Предявен е от Н. Е. П., ЕГН ********** с адрес в ***, срещу „СТИК -
КРЕДИТ" АД, с ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: ***,
представлявано от ***, иск с правно основание чл.26, ал.1 ЗЗД, вр. чл. 22, вр.
с чл.11, чл. 19 ЗПК., както и по чл. 143, ал.1 от ЗЗП,с искане да се прогласи
нищожността на неустоечната клауза предвидена в чл. 27 от Договор за
паричен заем № *** / *** г. сключен между страните по делото, предвиждаща
заплащането на неустойка в размер на 0,9 % от стойността на усвоената сума
на ден.
Излага се в обстоятелствената част на ИМ, че на *** г. между страните
е сключен договор за потребителски кредит от разстояние № ***, съгласно
който на ищеца е отпуснат заем в размер на 950.00 лева платими на 12
месечен ивноски и с ГЛП в размер на 23.4% и ГПР от 26.08%. Сочи се, че
общата сума, която е следвало да бъде върната е в размер на 1094.14 лева.
Твърди се, че в чл. 17 ал. 1 от процесния договор е уговорено, че страните се
съгласяват договорът за заем да бъде обезпечен с гарант - отговарящ на
условията, посочени в ОУ за доход или банкова гаранция в полза на
институцията, отпуснала кредита. Излага се, че в чл. 27 страните са
уговорили, че в случай на неизпълнение на задължението си по чл. 17 от
договора заемателят дължи на заемодателя неустойка в размер на 0.9% от
стойността на усвоения кредит, като в договора било уговорено, че страните
се съгласяват, че непредоставянето на договореното обезпечение причинява
вреди на кредитора в посочените размери. Сочи се, че неустойката се
заплащала от заемателя разсрочено заедно с всяка от погасителните вноски.
Твърди се, че на ищеца е начислена неустойка в общ размер на 720.73 лева,
1
тъй като не е представил в срок надлежни поръчители или друг вид
обезпечение, посочени в процесния договор, като месечната погасителна
вноска станала 151.24 лв., а общата сума което следвало да върне е 1814.87
лева. Счита, че така уговорената клауза за неустойка в чл. 27 от Договор за
паричен заем е нищожна поради противоречие с добрите нрави /чл. 26, ал. 1,
предл. 3 от ЗЗД/ и поради това, че е сключена при неспазване на нормите на
чл.11, чл.19 ал.4 от ЗПК във вр. с чл. 22, както и по чл. 143, ал.1 от ЗЗП. Сочи,
че накърняването на добрите нрави по смисъла на чл,26, ал.1, предл.3- то, вр.
от ЗЗД е налице именно, когато се нарушава правен принцип било той
изрично формулиран или пък проведен чрез създаването на конкурентни
други разпоредби. Твърди, че настоящият случай касае еднотипни договори
за паричен заем, върху чието съдържание потребителят не може да влияе.
Излага, че в глава четвърта от ЗПК е уредено задължение на кредитора преди
сключване на договор за кредит да извърши оценка на кредитоспособността
на потребителя и при отрицателна оценка да откаже сключването на такъв.
Излага, че на длъжника се вменява задължение да осигури обезпечение едва
след като кредитът е отпуснат, като ако не стори това дългът му нараства, т.е.
опасността от свръхзадлъжнялост се увеличавала. Счита, че неустойка за
неизпълнение на задължение, което не е свързано пряко с претърпени вреди
(няма данни за ответника да са настъпили вреди от непредоставянето на
обезпечение) е типичен пример за неустойка, която накърнява добрите нрави,
тъй като излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и
санкционна функции и цели единствено постигането на неоснователно
обогатяване. Сочи че процесната клауза за неустойка в полза на кредитора се
уговаря още едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно
задължение - недадено обезпечение, от което обаче не произтичат вреди.
Твърди, че подобна неустойка обезпечава вредите от това, че вземането няма
да може да бъде събрано от длъжника в срок, но че именно тези вреди се
обезщетяват и чрез мораторната лихва по чл. 33, ал. 1 от ЗПК. Излага, че
подобно кумулиране на неустойка за забава с мораторна лихва е
недопустимо.Твърди, че непредставянето на обещани обезпечения (когато
същите са били реално очаквани от кредитора), съобразно разпоредбата на чл.
71 от ЗЗД, дава основание да се иска незабавно цялото задължение, като в
случая кредиторът променя последиците от липса на обезпечение и вместо да
санкционира с предсрочна изискуемост, той начислява неустойка, чието
плащане разсрочва заедно с периодичните вноски. Сочи, че от горното може
да се направи извод, че нито една от страните не е имала реално намерение да
бъде предоставено обезпечение или да се ползва правата на кредитора по чл.
71 от ЗЗД, при непредставено обезпечение. Счита, че ако кредиторът е имал
за цел да получи обезпечение същият е могъл да отложи даването на кредит,
каквато е обичайната практика при предоставяне на обезпечени кредити.
Твърди, че дори да се приеме, че страните са допускали възможността
исканото обезпечение да се предостави и „неустойката" да не се дължи, то
това плащане не се явявало неустойка по смисъла на закона, а
2
възнаграждение, дължимо под условие. Излага, че процесната клауза е изцяло
неравноправна и нищожна на основание чл. 143, ал. 2, т. 5 от ЗЗП/ тъй като
същата задължавала потребителя при неизпълнение на неговите задължения
да заплати необосновано висока неустойка. Сочи и, че процесната клауза не е
индивидуално уговорена, съгласно чл. 146 от ЗЗП. Поради изложеното счита,
че са нищожни отделните клаузи от процесния договор на основание чл. 26,
ал. 1, пр. 1 от ЗЗД поради нарушение на закона, чл. 26, ал. 1, пр. 2 от ЗЗД
поради нарушаване на добрите нрави, респективно на основание чл. 146 от
ЗЗП поради неравноправност. Твърди, че съгласно императивната разпоредба
на чл. 33, ал. 1 ЗЗП при забава на потребителя кредиторът има право само на
лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата, поради което е и
налице заобикаляне на ЗПК и на основание чл. 21, ал. 1 ЗПК клаузата е
нищожна. Поради изложеното моли съда да уважи предявения иск и да му
присъди разноски.
В проведеното по делото о.с.з. ищецът не изпраща представител.
В нарочна писмена молба, депозирана преди о.с.з. ищецът моли съда
да уважи предявения иск и да му присъди разноски на основание чл.38, ал.1,
т.2 от ЗА. Сочи, че ищецът получава ниски доходи.
В дадения от съда срок ответникът е депозирал отговор на ИМ. Счита,
че искът е допустим, но неоснователен. Не оспорва факта, че между него и
ищеца е сключен договор за заем по силата, на който на Н. П. е отпусната в
заем сумата от 950 лева, която сума е следвало да бъде върната заедно с
дължимото възнаграждение за ползването. Сочи, че договорът е сключен от
разстояние, като част от система за предоставяне на финансови услуги от
разстояние организирана от Кредитора и при спазване на изискванията
ЗПФУР и ЗЕДЕУУ, като подробно посочва начина, по който ищецът е
кандидатствал и му е отпуснат същия. Излага, че в чл. 20 и следващите от
процесния договор е предвидена хипотеза, съгласно която при неизпълнение
на договорни задължения от страна на потребителя визирани договора, може
да му бъде начислена неустойка, каквато същият не е договорно задължен да
претендира. Твърди, че подобна неустойка не е начислявана на ищеца, но
въпреки това счита, че същата е валидна и отговаряща на всички изисквания
на действащото законодателство. Сочи, че неустойката представлява
самостоятелен договор съгласно по смисъла на чл. 8 ал. 1 от ЗЗД, като същата
може да се материализира и като клауза в договор, чието изпълнение
обезпечава. Излага, че неустойката представлява самостоятелно съглашение,
което в случая е обективирано в един и същ документ с договора за
потребителски кредит, поради което по отношение на нейната
действителност, не се прилагат разпоредбите на ЗПК и Директива 2008/48 , а
общите условия на ЗЗД. Твърди, че за да възникне задължение за неустойка, е
необходимо наличието на няколко предпоставки: неустойката да е уговорена
между страните, кредиторът да е изпълнил задължението си или да е бил
готов да го изпълни; да е налице неизпълнение на договорното задължение,
чието изпълнение неустойката обезпечава и обезщетява. Сочи, че всички тези
3
обстоятелства са налице в процесния случай. Излага, че неустойката се дължи
от неизправната страна по договора, когато е налице онази форма на
неизпълнение, за която тя е уговорена, а именно - не предоставяне на
обезпечение по договора.Счита, че е нормално в случай, че задължението,
което тя обезпечава не бъде изпълнено - размерът на задължението на
длъжника да бъде увеличен, което обстоятелство не би следвало да я прави
нищожна, с оглед факта, че това е присъщата за нея функция. Твърди, че в
случая тя е уговорена за неизпълнение на непарично задължение за
предоставяне на обезпечение, изпълнението не е обезпечено с други правни
способи, а нейният вид се определя в зависимост от това, дали заемателят по
Договора изпълни в някакъв момент своето задължение, поради което и
размерът й се определя като процент от заетата сума, като същата се
начислявала, докато не бъде изпълнено задължението, а това зависило изцяло
от волята на заемателя. Сочи, че видно от Договора неустойката се дължи
единствено за периода, в който заемателят реално не е предоставил
обезпечение, като ако такова бъде предоставено впоследствие - същата
спирало да се начислява. Счита, че договореният размер на неустойката, като
определен процент съгласно чл. 46 ал. 1 от ОУ в размер на 0.9%, независимо,
че в текста на Договор за потребителски кредит бил посочен вече изчисленият
размер обхващащ целият период на договора изпълнява предвидените в чл. 92
от ЗЗД цели и не предвижда неоснователно разместване на блага. Излага, че
неустойката освен обезщетителна функция има и други функции -
обезпечителна и санкционна, като целта й била да се стимулира изпълнението
и превенира допускане на неизпълнение. Твърди, че в случая уговорената
неустойка не излизала извън присъщите й функции, т.к. нямало данни за
ответника да са настъпили вреди. Излага, че вредите от неизпълнение на
задължението за предоставяне на обезпечение за очевидни - кредиторът бил
лишен от гаранция, че неговото вземане някога ще бъде удовлетворено, което
безспорно засягало неговия интерес. Сочи, че задължението на заемателя да
предостави обезпечение, както и неблагоприятните за него последици от
неизпълнение на това негово задължение са валидни и не противоречащи на
добрите нрави. Твърди, че няма въведено законодателно изискване относно
размера на неустойката, като нямало и въведено ограничение на
максималният размер, като дори е прието че нейният размер може да бъде и
по - голям от размерът на главното задължение. Излага, че нищожността,
поради противоречие с добрите нрави не следвало да се преценява към
момента на сключване на договора, а не въз основана размера, получаващ се в
резултат на неизпълнението. Сочи, че ако се приеме, че неустойката е
прекомерно голяма, нейният размер би следвало да бъде намален и не би
следвало цялата клауза да бъде обявена за недействителна. Счита, че
включването на неустойката в падежните вноски за правилно с оглед
изискванията на закона. Твърди, че не е налице изначална невъзможност да се
осигури в уговореният в Договора срок поръчител, който да отговаря на
посочените изисквания, тъй като ищецът е бил запознат с условията на
4
Договора, преди същият да бъде сключен (с изпращането на първото
електронно съобщение и приложеният към него СЕФ, след което и с
изпращането на второто електронно съобщение), като същият не е бил длъжен
да сключва договора веднага, а е разполагал с възможността първо да открие
лице, което да отговаря на определените в Договора изисквания и което е
съгласно да бъде солидарно отговорно с него и след това да премине към
подписването му. Сочи, че знаейки, че няма да може да изпълни
задължението си ищцовата страна е действала недобросъвестно, като по този
начин е нарушила чл. 12 от ЗЗД. Поради изложеното моли съда да отхвърли
предявения иск.
В проведеното по делото о.с.з. ответникът не изпраща представител.
В нарочна писмена молба, депозирана преди о.с.з. процесуалния
представител на ответника моли съда да отхвърли предявения иск като
неоснователен и недоказан, за което развива подробни съображения. Моли
съда да не присъжда адвокатско възнаграждение, за което развива
съображения.
След съвкупна преценка на доказателствата по делото и съобразявайки
становището на страните, съдът приема за установено следното от фактическа
страна:
Видно е от представения по делото Договор за потребителски кредит
№ ***/*** г., че между „Стик Кредит” АД като заемодател и Н. Е. П. като
заемател е сключен договор за заем, съгласно който на на ищцецът е
предоставен заем от 950 лв., който е следвало да върне на общо 12 месечни
погасителни вноски. Установява се и, че лихвеният процент е фиксиран за
срока на договора и е в размер на 23,40 %, а ГПР е в размер на 26,08 %.
От представения по делото Договор за кредит се установява, че
страните са договорили /чл.17/, че потребителят следва в срок от три дни от
сключване на договора да осигури действието на трето физическо лице,
изразяващо се в сключване на договор за поръчителство по чл.138 и сл. от
ЗЗД и в полза на кредитора, с което третото лице се задължава да отговаря за
изпълнението на всички задължения на потребителя по договора,
включително за погасяване на главница, лихви, неустойки и други
обезщетения, такси или други; или да предостави банкова гаранция,
съдържаща безусловно и неотменимо изявление на банката да заплати на
кредитора всички задължения на потребителя по настоящия договор в срок от
един работен ден, считано от датата, на която банката е получила писмено
искане от страна на кредитора за заплащане на тези задължения, а срокът на
валидност на банковата гаранция трябва да е най - малко 30 дни след падежа
на последната вноска.
Видно е, че в чл.27 от Договора е посочено, че страните се съгласяват,
че неизпълнението на задължението на заемателя посочено в чл.17
потребителят се дължи на кредитора неустойка в размер на 0,9 % от
стойността на усвоената по кредита сума за всеки ден, през който не е
5
представено договореното обезпечение.
По делото е безспорно, че ищецът кредотополучател не е изпълнил
задължението по чл.17 от договора и не е предоставил обезпечение, поради
което му е начислена неустойка в размер на 720, 73 лева.
Приобщена като доказателство по делото е и Тарифата за лихвиения
процент, обезпечение, лихва за забава и таксите, дължими при извършване на
действия по извънсъбедно събиране на просрочени и/или предсрочно
изискуеми задължения към „Стик кредит“ относно потребителски кредити,
отпускани от ищеца.
Представена като доказателство по делото е и заповед *** г. на
подуправителя на ***, ръководещ управление „***“, от който се установява,
че ищецът е вписан в Регистъра на финансовите институции при *** с рег. №
***.
По делото са представени и СЕФ и ОУ, действащи между страните по
делото.
Видно е от представеното доказателство по делото, че ищецът е превел
на ответника на *** г. процесната заемна сума.
Въз основа на изложената фактическа обстановка и съобразявайки
становището на страните, съдът достигна до следните правни изводи:
По предявения иск с правно основание чл.26, ал.1 ЗЗД, вр. чл. 22, вр. с
чл.11, чл. 19 ЗПК., както и по чл. 143, ал.1 от ЗЗП
По делото не е спорно, че на ищеца е бил предоставен кредит от 950
лв., който е следвало да се върне на 12 вноски. Не е спорно, че лихвеният
процент е фиксиран за срока на договора и е в размер на 23.40 %. Видно е, че
общият размер на всички плащания с включената неустойка е бил 1814,87 лв.
В договора е посочено, че годишният процент на разходите е в размер на
26.08 %. Уговорено е в договора, че за непредставяне в срок на обезпечение
ответникът е дължал и сума в размер на 720,73 лева, включени в месечните
погасителни вноски.
Спорен е въпросът дали процесната клауза е нищожна на въведените в
исковата молба основания.
Съдът приема, че доводът на ищеца, че така въведената клауза за
неустойка в чл.46 ОУ и в чл.27 от договора е нищожна и като такава не е
породила своите правни последиц. Така определената неустойка е предвидена
за неизпълнение на задължение за осигуряване на обезпечение на заема чрез
поръчители или банкова гаранция, като е въведен изключително кратък срок
за представяне на тези обезпечения- 3- дневен от сключване на договора,
както и са въведени редица сложни условия, на които да отговарят
поръчителите (чл.20 ал.2 ОУ), в голямата си част несъобразени с конкретния
размер на предоставения заем.
Съдът приема, че така въведената неустойка не съответства на
въведените й функции да служи за обезпечение, обезщетение и санкция в
6
случай на неизпълнение на договорните задължения. Видно е, че размерът на
главницата (950 лева) е близък до предвидената неустойка (720,73 лева).
Уговорената неустойка е начислена еднократно, а не е уговорена за забава за
неизпълнение на вноските по кредита и за периода на неизпълнението. Видно
е, че същата е включена във вноските по погасителния план. Заемодателят е
определил месечните вноски, включващи и неустойката още с погасителния
план, преди да е изтекъл срока, в който заемателят е следвало да представи
обезпечение на кредита. Заемодателят е начислил неустойката и при редовно,
точно и в срок изпълнение на задължението за внасяне на договорените
вноски.
Основното задължение на длъжника по договора за потребителски
кредит е да върне предоставените му в заем парични средства, да заплати
уговореното възнаграждение за ползването им и съответно реалните разходи
по събирането на задължението, но с процесната неустойка не се осъществява
обезщетителната й функция. Съдът счита, че в случая липсва
обезпечителният елемент, тъй като изначално не е ясно какви вреди на
кредитора би покрила тази неустойка.
Не може да се приеме, че изпълнява и санкционната функция, тъй като
задължението на кредитополучателя отнасящо се до осигуряване на
поръчители не е определено като предварително условие за сключване на
договора, а регламентираните изисквания към поръчителите съдът преценява
като утежнени и затрудняващи получаването на информация за тях, чието
реално изпълнение е невъзможно в предвидения 3- дневен срок от
подписване на договора за заем, като по този начин се нарушава и принципът
за добросъвестност и равнопоставеност на страните.
Така уговорената неустойка в чл.46 ОУ противоречи на чл.143 ал.2 т.5
от ЗЗП, който предвижда забрана за уговаряне на клауза, задължаваща
потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати
необосновано високо обезщетение или неустойка. По тези съображения съдът
приема, че посочената клауза на чл.46 от ОУ, на която ответникът основава
претенцията си за неустойка, се явява нищожна и като такава не поражда
права и задължения за страните по заемното правоотношение. Договорът за
потребителски кредит, както и Общите условия по него не е изцяло нищожен,
а е налице негова нищожна клауза - това е уговорката за неустойка.
Неустойката е предвидена за неизпълнение на задължение за осигуряване на
обезпечение на заема чрез поръчители или банкова гаранция, като е въведен
изключително кратък срок за представяне на тези обезпечения- 3- дневен от
сключване на договора, както и са въведени редица сложни условия, на които
да отговарят поръчителите и в голямата си част несъобразени с конкретния
размер на предоставения заем. Очевидно е, че така въведената неустойка не
съответства на законово определените й функции да служи за обезпечение,
обезщетение и санкция в случай на неизпълнение на договорните задължения.
Като противоречаща на ЗЗП : Съдът счита, че уговорката между
7
страните за осигуряване на поръчител или банкова гаранция не е нищожна, но
санкцията, до която води при неизпълнението и, а именно плащане на
неустойка в размер на 720,73 лева при кредит от 950 лева е неравноправна
клауза, а безспорно в случая кредитополучателя има качеството на
потребител по смисъла на ЗЗП. Касае се за неравноправна клауза, която не е
индивидуално уговорена и е част от ОУ, изготвени предварително и върху
които потребителят не е имал възможност да влияе. Това е клауза, която не е
индивидуално уговорена и която въпреки изискванията за добросъвестност
създава в ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност между
правата и задълженията, произтичащи от договора. Договорът за
потребителски кредит е сключен при Общи условия, в които договорните
клаузи са предварително определени от страна на кредитодателя. Договорът е
бланков и сключен по електронен път, поради което съдът приема, че същият
не е бил предмет на предварително договаряне между страните и ответникът
не е имал възможност да влияе върху съдържанието му. В случая е бил
подписан стандартизиран бланков формуляр, чието съдържание е
предварително изготвено от заявителя. С оглед изложеното, съдът приема, че
разпоредбата на чл.46 от ОУ и съответно чл.27 от Договора, сключен при
Общи условия е неравноправна клауза на основание чл.143 ал.2 т.5 ЗЗП и на
основание чл.146 ЗЗП е нищожна.
Като противоречаща на добрите нрави : Съгласно постоянната
практика на ВКС противоречие с добрите нрави е налице, когато сделката
противоречи на общо установените нравствено етични правила на морала,
когато се нарушава правен принцип, който макар и да не е изрично
формулиран законодателно, спазването му е проведено чрез създаване на
други разпоредби, част от действащото право. Понятието „добри нрави“
предполага известна еквивалентност на насрещните престации и при тяхното
явно несъответствие се прави извод за нарушение, водещо до нищожност на
сделката. Преценката за нищожност поради накърняване на добрите нрави
следва да се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на
договора. Вярно е, че чл.9 от ЗЗД предвижда свобода на договарянето,
позволяваща на двете страни да направят конкретна преценка относно
необходимостта от насрещните престации и тяхната взаимна еквивалентност,
но все пак тази свобода се рамкира от приложимите към правоотношението
законови разпоредби и от „добрите нрави“. Нарушаването на императивно
поставените корективи води до нищожност на сделката. Видно от договора,
възнаграждението по договора за поръчителство е в размер на 720,73 лева,
който размер е почти равен на получения кредит. По тази причина, съдът
приема, че договорът противоречи на добрите нрави, което представлява
отделно основание за нищожност.
С оглед на изложеното предявения иск като основателен следва да
бъде уважен.
С оглед изхода на спора на ищеца се дължат разноски в размер на
50,50 лева за държавна такса.
8
От приложените договор за правна помощ и пълномощно, е видно,
че ищецът е защитаван от лице, упражняващо адвокатска професия и е
оказана безплатна правна помощ на основание чл.38, ал.1 т.2 вр. с чл.36 от
Закон за адвокатурата и Наредба №1/2004 г. и следва да се определи
възнаграждение в общ размер на 480,00 лева.
По делото е направено възражение от ответника за неприсъждане на
разноски на процесуалния представител на ищеца, поради недоказване на
невъзможността на Н. П. да заплати възнаграждението на същия, по което
възражение съдът следва да се произнесе.
Съдът намира, че оказваната безплатната адвокатска помощ и
съдействие предвидена по реда на чл.38 ал.1 от ЗА касае три групи страни/:
1.лица, които имат право на издръжка;2. материално затруднени лица; 3.
роднини, близки или на друг юрист.
Трайната и последователна съдебна практика на ВКС на РБ е
категорична, че за уважаването на искане за присъждане на адвокатско
възнаграждение за оказана безплатна адвокатска помощ и съдействие на
основание чл.38 ал.1 т.2 от ЗА е достатъчно да е представен договор за
правна защита и съдействие сключен между страна в процеса и адвокат-
пълномощник, в който да е записано изрично, че адвокатът ще оказва
безплатна правна помощ и
съдействие на страна по делото–физическо лице, което се намира в
затруднено материално положение, както и да е направено искане за
присъждането на такова възнаграждение. Основанието за ангажиране
отговорността на насрещната страна за разноски за адвокатско
възнаграждение е в хипотезите, когато същата тази страна отговаря за
разноски въобще в зависимост от изхода на делото. Съгласно чл.78 ал.3 от
ГПК ответникът, респективно пълномощника му има право на разноски
съобразно отхвърлената част от иска. Съдът няма задължение по закон да
проверява дали страната е материално затруднена, за да може да уговаря с
адвоката пълномощник на същата безплатна адвокатска правна помощ и
съдействие по чл.38 ал.1 т.2 от ЗА, доколкото се касае за вътрешни
отношения между представител и представляван. Освен това отговорната за
разноски на адвокат страна не може да възразява, че насрещната страна няма
основание да бъде представлявана безплатно от адвокат тъй като не е
материално затруднена в хипотеза когато отговаря за разноските, доколкото
9
този факт е без значение защото в този случай тя дължи разноските на
адвоката, осъществил правната помощ и съдействие на насрещната страна.
Логиката на законодателната уредба за отговорността на страната за разноски
за осъществена безплатна адвокатска правна помощ и съдействие по чл.38
ал.1 от ЗА е в посока, че страната когато е отговорна за разноските в
производството винаги следва да бъде осъдена да заплати и разноските за
упълномощен от насрещната страна адвокат независимо дали е осъществил
безплатна адвокатска помощ или страната която го упълномощава е
заплатила предварително адвокатския хонорар. И в двата случая загубилата
делото страна дължи разноски като адвокатско възнаграждение за
осъществено процесуално представително и защита от адвокат на другата
страна, като разликата е единствено в полза на кого се присъждат разноските-
като в първия случай /при уговорен адвокатски хонорар между представител
и представляван и заплатен от представлявания/ разходите се присъждат в
полза на страната-упълномощила адвоката по делото, а във втория случай при
осъществена безплатна адвокатска защита и съдействие на материално
затруднено физическо лице-страна в производството, се присъждат директно
на адвоката, тоест и в двата случая се дължи адвокатски хонорар предвид
изхода на делото и то от страната, която е загубила делото.
Настоящият състав на съда счита, че не се налага събиране на
доказателствата, посочени в депозираната молба относно възможността на
ответника да заплати възнаграждение за процесуално представителство, тъй
като както вече беше отбелязано за уважаването претенцията по чл.38 ал.1 т.2
от ЗА за заплащане на адвокатско възнаграждение за осъществена безплатна
адвокатска правна помощ и съдействие, е достатъчно да бъде представен
договор за правна защита и съдействие, който да е оформен по правилата на
чл.38 ал.1 т.2 от ЗА в смисъл да е сключен за осъществяване на безплатна
правна помощ и съдействие между адвокат и материално затруднена страна-
физическо лице, и да е заявено изрично основанието за присъждане на
адвокатско възнаграждение - по осъществено безплатно адвокатско
представителство и защита на материално затруднено лице/ определение
№521 от
06.11.2018г. на ВКС по ч.гр.д.№3956/2018г.-ІV г.о.;определение №118 от
15.03.2021г. на ВКС по ч.т.д.№1469/2020г., І т.о., ТК;определение №97 от
12.02.2021г. на ВКС по ч.т.д.№2895/2019г.,ІІ т.о.;определение №43 от
10
10.02.2022г.на ВКС по гр.д.№2611/2021г., ІV г.о.;определение №137 от
01.04.2022г. на ВКС по гр.д.№2610/2020г., ІІІ г.о.;определение №163 от
13.06.2016г. на ВКС по ч.гр.д.№2266/2016г.-І г.о.;определение №731 от
09.10.2014г. на ВКС по ч.гр.д.№5256/2014г., ІІІ г.о.;определение №102 от
05.02.2019г. на ВКС по ч.т.д.№149/2019г., ІІ т.о.;определение №60126 от
23.06.2021г. на ВКС по т.д.№1548/2020г., І т.о.;определение №60388 от
09.11.2021г. на ВКС по ч.т.д.№338/2021г, І т.о.;определение №395 от
09.07.2018г. на ВКС по т.д.№1314/2018г., ІІ т.о.;определение №162 от
28.04.2022г. на ВКС по ч.гр.д.№5096/2021г., ІІІ г.о.;определение №575 от
14.01.2020г. на ВАС по адм.д.№2471/2019г., VІ о.;определение №5 от
03.01.2019г. на ВКС по ч.т.д.№2934/2018г., ІІ т.о. и други/.
С оглед на изложеното съдът намира, че на процесуалния представител
на ищеца се дължат разноски за осъщественото процесуално
представителство. Доколкото по делото не е направено възражение от
ответника за прекомерност на претендираното възнаграждение съдът не
следва да се произнася по размера на същото и да го присъди в
претендирания размер
Воден от горното съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖНА клаузата на чл. 27 от Договор за
паричен заем № *** / *** г., сключен между Н. Е. П., ЕГН ********** с адрес
в *** и „СТИК - КРЕДИТ" АД, с ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление: ***, представлявано от *** по силата на която: „неизпълнението
на задължението на заемателя посочено в чл.17 / потребителят следва в срок
от три дни от сключване на договора да осигури действието на трето
физическо лице, изразяващо се в сключване на договор за поръчителство по
чл.138 и сл. от ЗЗД и в полза на кредитора, с което третото лице се
задължава да отговаря за изпълнението на всички задължения на
потребителя по договора, включително за погасяване на главница, лихви,
неустойки и други обезщетения, такси или други; или да предостави банкова
гаранция, съдържаща безусловно и неотменимо изявление на банката да
заплати на кредитора всички задължения на потребителя по настоящия
договор в срок от един работен ден, считано от датата, на която банката
е получила писмено искане от страна на кредитора за заплащане на тези
задължения, а срокът на валидност на банковата гаранция трябва да е най -
малко 30 дни след падежа на последната вноска/ потребителят се дължи на
кредитора неустойка в размер на 0,9 % от стойността на усвоената по кредита
сума за всеки ден, през който не е представено договореното обезпечение,
поради противоречие с разпоредлата на чл.26, ал.1 ЗЗД, вр. чл. 22, вр. с
11
чл.11, чл. 19 ЗПК., както и по чл. 143, ал.1 от ЗЗП.
ОСЪЖДА „СТИК - КРЕДИТ" АД, с ЕИК: *********, със седалище и
адрес на управление: ***, представлявано от *** ДА ЗАПЛАТИ на Н. Е. П.,
ЕГН ********** с адрес в *** разноски в размер на 50,50 лева, на основание
чл.78, ал.1 ГПК
ОСЪЖДА „СТИК - КРЕДИТ" АД, с ЕИК: *********, със седалище и
адрес на управление: ***, представлявано от *** ДА ЗАПЛАТИ на адвокат
*** от *** адвокатско възнаграждение в размер на 480,00 лева по двата иска,
на основание чл.78, ал.1 ГПК, вр. чл.38, ал.2 ЗА.
Решението подлежи на обжалване пред Плевенски окръжен съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Плевен: _______________________
12