№ 134
гр. Смолян , 01.07.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – СМОЛЯН, ВТОРИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ в публично заседание на петнадесети юни, през две хиляди
двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Росица Н. Кокудева
Членове:Петранка Р. Прахова
Зоя Ст. Шопова
при участието на секретаря Мара Ат. Кермедчиева
като разгледа докладваното от Зоя Ст. Шопова Въззивно гражданско дело №
20215400500169 по описа за 2021 година
Производството е по чл.258-273 ГПК.
С решение № 29/17.03.2021 г. по гр.дело № 276/2020 г.
М. районен съд на осн.чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД осъжда „Креди Йес“ О*-гр.Х. да заплати на Б.Р.
Г. сумата от 930,58 лв., платена от последния като неустойка по чл.8 от договор за паричен
заем от 04.06.2019 г. между страните и която клауза се явява нищожна, ведно със законната
лихва върху главницата, считано от 28.10.2020 г. до окончателното и изплащане; както и 550
лв. разноски по делото.
Срещу това решение е подадена допустима въззивна
жалба от „КРЕДИ ЙЕС“ О*-гр.Х., чрез пълномощника адв.П.П., с искане да бъде отменено и
да бъде отхвърлен искът на Б. Г. против дружеството. Последното претендира и за
разноските по делото пред двете инстанции.
В съдебно заседание за дружеството-жалбоподател, редовно призовано,
пълномощникът адв.П.П. поддържа жалбата.
С отговор по чл.263, ал.1 ГПК въззиваемият Б.Р. Г., чрез пълномощника
адв.М.О., оспорва жалбата и моли решението да бъде потвърдено, както и му се присъдят
разноските за въззивното производство.
1
В съдебно заседание въззиваемият Г., редовно призован, не се явява и не
изпраща представител. За него пълномощникът адв.М.О. чрез писмено становище
продължава да оспорва жалбата.
Съдът установява следното:
Въззивната жалба се явява неоснователна.
Между страните по делото Б. Г. и „Креди Йес“О*-гр.Х. е сключен договор
за паричен заем с № 420934/04.06.2019 г. По силата на този договор дружеството отпуска на
Б. Г. заем в размер на 1 000 лв., който той трябва да върне до 04.06.2020 г. на 12 месечни
погасителни вноски по 102,45 лв. всяка, като записаната обща сума за плащане е 1 2229,42
лв. Посочено е, че месечният лихвен процент възлиза на 3,330%; че ГПР е 47,997 %.
Според чл.8 от договора, с подписването му заемателят декларира, че му е
известно и се счита за уведомен, че, ако не предостави уговореното в чл.6 обезпечение в
тридневен срок от сключването му или предоставеното обезпечение не отговаря на
условията по чл.10, ал.2, т.1 и т.4 от Общите условия към договора за заем, заемателят
дължи на заемодателя неустойка в размер на 930,58 лв. с начин на разсрочено плащане,
подробно посочено в погасителен план към договора за заем.
Уговорката по чл.6 е следната: Страните се съгласяват
договорът за заем да бъде обезпечен както с гарант/и, отговарящ/и на изискванията на чл.10,
ал.2, т.1 от ОУ/едно или две физически лица, отговарящи кумулативно на следните условия:
да имат осигурителен доход общо в размер на най-малко 7 пъти размерът на МРЗ за
страната; ако са двама поръчители, размерът на осигурителния доход на всеки един от тях
трябва да възлиза на поне 4 пъти МРЗ за страната; да не са поръчители по други договори за
заем, сключени със заемодателя; да нямат кредити към банки или финансови институции с
класификация, различна от „Редовен“ както по активни, така и по погасени задължения; да
представят сл.бележка от работодателя си или друг съответстващ документ за размера на
получавания от тях доход; …/, така и с още едно от посочените обезпечения, по избор на
заемателя: 1. Ипотека върху недвижим имот съгл.чл.10, ал.2, т.3 от ОУ; 2. Залог върху
движимо имущество съгл.чл.10, ал.2, т.2 от ОУ; 3. Банкова гаранция съгл.чл.10, ал.2, т.4 от
ОУ; 4. Ценна книга, издадена в полза на заемодателя.
Видно от погасителния план, копие от който се намира на л.12, всяка от 12-те месечни
погасителни вноски с включена разсрочена неустойка по чл.8 от договора възлиза на 180
лв./ 102, 45 лв. плюс 77,55 лв. разсрочена неустойка/.
Между страните не е спорно обстоятелството, че от
Б. Г. са платени по договора за заем общо 2 160 лв., от които 930,58 лв. неустойка по чл.8 от
договора за заем.
2
При така установеното фактическо положение се
налага извод, че решението е правилно и следва да бъде потвърдено.
Клаузата по чл.8 във вр. с чл.6 от договора във вр. с чл.10 от ОУ е нищожна. Това е така
поради следното:
С нея всъщност не е уговорена неустойка, а прикрита
възнаградителна лихва за заемодателя-ответник. Предвидено е не направо заплащането на
неустойка, ако кредитополучателят не изпълни свое текущо задължение за плащане на
съответна вноска на падежа, а заплащане на неустойка за неизпълнение на акцесорно
задължение - предоставянето на обезпечение чрез поръчителство от едно или две физически
лица, които да отговорят на едновременно три изключително трудно изпълними условия,
плюс още едно от другите обезпечения - ипотека върху недвижим имот, залог върху
движимо имущество, банкова гаранция или ценна книга, издадена в полза на заемодателя, и
то в много кратък срок - до 3 дни след подписването на договора.
Акцесорното задължение е с посоченото естество
именно за да е невъзможно неговото изпълнение от заемателя и да се придаде вид, че на
кредитора се дължи неустойка за реална вреда, каквато би могла да е вредата от
неизпълнение на задължение за погасяване на съответната вноска, а не от непредоставяне на
обезпечение. Такова в нормалните случаи, когато кредиторът наистина цели обезпечаване
изпълнението на същинските задължения по договора, а не допълнително обогатяване/
маскирано под една или друга форма на неустойка и то за неизпълнение на акцесорно
задължение и др.подобни/ се изисква преди сключването на самия договор за кредит. Както
се отбеляза, че в случая е уговорено предоставянето на обезпечението от едни или двама
поръчители, заедно с едно от другите изброени четири вида обезпечения, до 3 дни след
сключването на договора. Това също е доказателство, че неустоечната клауза е предвидена,
за да получи кредиторът не само формално записаната като такава възнаградителна лихва и
евентуално, лихва за забава, ако забава бъде допусната от кредитополучателя, а
допълнително възнаграждение над посочената възнаградителна лихва. На допълнителното
възнаграждение е придаден вид, че е обезщетение за вреда от неполучено обезпечение, но
тогава не е ясно защо самият кредитор не е осуетил или намалил подобна вреда, поисквайки
например да му се даде подобно обезпечение още преди сключването на договора, като
въобще не го сключи, ако обезпечението не се осигури.
Клаузата е и в пряко противоречие и с целта на
Директива 2008/48, тъй като на практика „прехвърля риска от неизпълнение задължението
на финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника
върху самия длъжник и води до допълнително увеличаване размера на задълженията. По
3
този начин на длъжника се вменява задължение да осигури обезпечение след като кредитът
е отпуснат, като, ако не го направи, дългът му нараства, т.е., опасността от
свръхзадлъжнялост се увеличава. Целта е, ако има съмнение в платежоспособността на
длъжника, първо да се поиска обезпечение и след представянето му да се отпусне кредитът,
което би съответствало на изискванията на директивата.“
Показателно е също така, че плащането на сумата за
неустойка е разсрочено във времето на погасителни вноски, като дори за този вариант е
изготвен погасителен план ще при сключването на договора. Това сочи, че заемодателят е
напълно наясно, че заемателят няма да е в състояние да даде горните обезпечения в
тридневния срок след сключване на договора, тъй като те са предвидени, за да прикрият
получаването на много по-висока от записаната в договора възнаградителна лихва.
Неоснователно е оплакването във въззивната жалба, че неустоечната
клауза не била неравноправна, защото уравновесявала пълната необезпеченост на заема.
Както се посочи, по-горе, заемодателят сам се поставя в условие да отпусне необезпечен
заем, защото би следвало да получи преди или заедно със сключването на договора за заем и
съответно обезпечение, едва след което заемателят да получи сумата; а не да отпуска
средствата и да изисква обезпечение да му се предостави три дни след това и неустойката да
е за недаване на подобно обезпечение. Това поведение – отпускане на необезпечен заем
цели получаване от заемодателя на по-висока от записаната в договора възнаградителна
лихва и има за резултат прикритото му оскъпяване.
При тези предпоставки за възникване задължението за
неустойка и огромният и размер, който е повече от 93 % от главницата по заема, се налага
извод, че клаузата за неустойка противоречи на добрите нрави, защото излиза извън
присъщите й обезпечителна, обезщетителна и наказателна функции. Ето защо се явява
нищожна.
В атакуваното решение изобщо не е обсъждан въпросът дали клаузата по
чл.8 от договора е в пряка връзка с чл.10, ал.4 ЗПК или не, дали размерът на неустойката
следва да се включи в общия размер на разходите по кредита и в тази връзка дали
противоречи на нормите в ЗПК, които се отнасят към общия размер на разходите и до
годишния процент на разходите по кредита, вкл. на чл.19 ЗПК Клаузата е счетена за
нищожна по причина, че противоречи на добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1 ЗЗД, като
излиза извън присъщите и основни функции-обезщетителна, обезпечителна и наказателна, с
които мотиви настоящият състав напълно се съгласява. Също така, чл.8 е намерен от МРС за
противоречащ на т.3 от ал.2 на чл.143 ЗЗП/ поставя изпълнението на задължението на
търговеца в замивисимост от условие, поставено единствено от него, с което заемателят е
бил принуден да се съгласи и му е даден много кратък срок-три дни/ , а не на т.5, за която се
говори във въззивната жалба. Ето защо не следва да се обсъждат оплакванията във
4
въззивната жалба, касаещи приложението на чл.10, ал.4 ЗПК и въобще разпоредбите,
отнасящи се до общия размер на разходите по кредита; както и до ГПР и приложението на
чл.19 ЗПК и т.5 от ал.2 на чл.143 ЗЗП.
Клаузата за неустойка не се явява неравноправна от гледище на т.5 на
чл.143, ал.2 ЗЗП, защото тя всъщност задължава потребителя да плати не необосновано
високо обезщетение или неустойка по смисъла на тази разпоредба, а възнаградителна лихва,
маскирана като неустойка. Затова не следва да се обсъжда и доводът на във въззивната
жалба, че била индивидуално уговорена с ищеца, макар, че липсват каквито и да е
доказателства за това; напротив, може да се заключи, че е изготвена предварително и поради
това потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието и, още повече, че
чл.6 и 8 препращат към Общите условия.
От ответника и настоящ жалбоподател е направено пред РС-М.
възражение по чл.78, ал.5 ГПК за прекомерност на платеното от ищеца на адвоката му
възнаграждение едва с представената на 05.03.2021 г. писмена защита. Т.е., това възражение
е недопустимо, защото е въведено несвоевременно, след съдебното заседание от 19.02.2021
г., с което приключва делото пред съответната инстанция. Затова и правилно по него РС-М.
не се е произнасял –т.11 на ТР № 6 от 6.11.2013 г. на ВКС по тълк. дело № 6/2012 г.,
ОСГТК, и не може произнасяне в тази насока да има и при въззивното обжалване.
На осн.чл.78, ал.1 ГПК дружеството-жалбоподател следва да бъде осъдено
да плати на въззиваемия Г. направените от него разноски в настоящото производство за
адвокатско възнаграждение в размер на 300 лв.
По изложените съображения Смолянският окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 29/17.03.2021 г. по гр.дело № 276/2020 г. на
М.ския районен съд.
ОСЪЖДА „КРЕДИ ЙЕС“ О*-гр.Х., ЕИК *********, да заплати на Б.Р. Г.,
ЕГН **********, направените във въззивното производство разноски за адвокатско
възнаграждение в размер на 300 лв./триста лева/.
Решението не подлежи на обжалване заради ограничението по чл.280, ал.3,
т.1, пр.1 ГПК.
5
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6