№ 5614
гр. София, 17.10.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично
заседание на девети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:Анелия Маркова
Членове:Пепа Маринова-Тонева
Василена Дранчовска
при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева
като разгледа докладваното от Василена Дранчовска Въззивно гражданско
дело № 20241100500601 по описа за 2024 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Въззивното производство е образувано по подадена в законоустановения срок въззивна
жалба на ищеца Р. И. срещу решение № 20118 от 06.12.2023 г., постановено по гр. дело №
21055/2023 г. по описа на СРС, 169 състав, с което са отхвърлени предявените срещу „Б.Е.“
АД положителни установителни искове с правно основание чл. 422 ГПК, вр. с чл. 7, § 1, б.
„а“ от Регламент (ЕО) 261/2004 и чл. 86 ЗЗД за сумата от 250 евро, представляваща
обезщетение за закъснение на полет от 27.10.2019 г., ведно със законната лихва върху сумата
от датата на подаване на заявлението до окончателното й изплащане, както и за сумата от
154,71 лв., лихва за забава за периода 04.11.2019 г. – 16.12.2022 г.
Във въззивната жалба са изложени доводи за неправилност на обжалваното решение поради
нарушение на материалния закон, като въззивникът счита, че първоинстанционният съд
неправилно е приел погасителната давност за изтекла, като не е съобразил периода
13.03.2020 г. – 20.05.2020 г., в който давността е спряла да тече по силата на специална
законова разпоредба. Ето защо моли първоинстанционното решение да бъде отменено и
предявените искове да бъдат уважени изцяло.
Въззиваемият „Б.Е.“ АД е подал отговор на въззивната жалба, с който оспорва същата.
Счита, че решението на СРС е правилно и следва да бъде потвърдено.
1
Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе
предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и
възраженията на страните, намира за установено следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Изключение от това правило е нарушението
на императивна материалноправна норма, което може да бъде констатирано като порок от
въззивната инстанция и без да е било изрично заявено като основание за обжалване, тъй
като се касае за приложение на установена в публичен интерес норма, а не за диспозитивно
правило. Всички останали оплаквания, свързани с неправилност на обжалваното решение,
следва да бъдат изрично указани чрез посочване в какво точно се изразяват, за да може
въззивният съд да извърши проверка за правилността на първоинстанционното решение до
посоченото. В този смисъл са задължителните тълкувателни разяснения на Тълкувателно
решение № 1/2013 г., постановено по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, т. 1.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Същото е неправилно предвид
следните съображения:
За основателността на предявения главен иск в тежест на ищеца е да докаже съществуването
на валидно правоотношение с ответника по договор за въздушен превоз, в рамките на което
ответникът е изпълнил възложения полет, за който ищецът има потвърдена резервация, със
закъснение от над три часа, а ищецът се е явил на гишето за регистрация не по-късно от 45
минути преди обявения час за излитане; както и размера на дължимото обезщетение. При
установяване на тези обстоятелства в тежест на ответника е да докаже, че е погасил дълга.
По направеното възражение за изтекла погасителна давност в тежест на ищеца е да докаже
настъпването на обстоятелства, обуславящи спиране или прекъсване на погасителната
давност по смисъла на чл. 115 и чл. 116 ЗЗД.
Регламент (ЕО) 261/2004 г. относно създаване на общи правила за обезщетяване и помощ на
пътниците при отказан достъп на борда и отмяна или голямо закъснение на полети урежда
правото на парично обезщетение на пътниците на отменен полет за претърпяната вреда от
загуба на време поради неизпълнението на задължението на въздушния превозвач да
осъществи въздушния превоз при предварително определени в договора параметри.
Регламентът определя твърд размер на дължимото обезщетение в зависимост от
разстоянието на неосъществения полет (250 евро при полети с разстояние до 1500 км.,
какъвто е настоящият случай – арг. чл. 7, т. 1, б. „а“ РЕО 261/2004), като съгласно
задължителната тълкувателна практика на съда на Европейския съюз, обективирана в
решение от 19.11.2009 г. по дело № С-402/07, право на обезщетение по чл. 7 от Регламент №
261/2004 имат и пътниците на закъснели полети, когато поради закъснение на полет
претърпяват загуба на време, равна на или по-голяма от три часа, с други думи – когато
достигат своя краен пункт на пристигане три часа или повече след предварително
планираното от въздушния превозвач време за пристигане по разписание.
Между страните не се спори, а и от приложения по делото електронен билет е видно, че
2
страните са сключили валиден договор за въздушен превоз с полет на ответника от летище
София, България, до летище Цюрих, Швейцария, на дата 27.10.2019 г., който е следвало да
пристигне в крайния пункт на дестинацията в 09:40 ч., но на 14.10.2019 г. параметрите на
полета са променени от превозвача и часът на кацане е променен на 14:40 ч. Ответникът не
оспорва, че това е и реалният час на кацане на самолета, за което пътникът е бил
предварително уведомен, но по-малко от 14 дни преди изпълнението на полета, като е
видно, че премаршрутирането не е при условията на чл. 5, т. 1, б. „в“ РЕО 261/2004 –
самолетът е излетял по-късно от два часа преди началото на полета по разписание, респ.
пристигнал е повече от четири часа след времето за пристигане по разписание.
Следователно, несъмнено е, че процесният полет е осъществен със закъснение от над три
часа спрямо обявеното разписание, като между страните не се спори, че същият е бил с
разстояние под 1500 км. и липсват данни ищецът да се е явил на гишето за регистрация по-
късно от 45 минути преди обявения час за излитане (в подкрепа на изложеното е и фактът,
че на същия е издадена бордна карта, приложена по делото). Ето защо, настоящият въззивен
състав споделя изводите на първоинстанционния съд, че в полза на ищеца е възникнало
парично вземане за обезщетение в размер на 250 евро.
При установената основателност на предявената претенция следва да се разгледа по
същество заявеното при условията на евентуалност възражение за изтекла погасителна
давност. РЕО 261/2004 г. не съдържа специални разпоредби, касаещи сроковете на
погасителна давност на вземането за парично обезщетение при закъснял или отменен полет,
поради което в съответствие със задължителната тълкувателна практика на Съда на ЕС,
обективирана в решение от 22.11.2012 г. по дело № С-139/11, приложимо е националното
право на държавата-членка, чийто съд разглежда конкретния спор.
Настоящият съдебен състав намира, че правото на парично обезщетение по РЕО 261/2004 г.
се основава на договорната отговорност на въздушния превозвач, който не е изпълнил
задължението си по сключения с ищеца договор за въздушен превоз да осъществи полета
при предварително очертаните параметри, касаещи време на излитане и на пристигане в
крайния пункт. Така в мотивите на решението по дело № С-402/07 (т. 68) СЕС изрично
подчертава, че задължението за парично обезщетение по регламента тежи върху въздушния
превозвач, тъй като именно с него конкретният пътник има сключен договор за превоз, по
силата на който лицето има право да бъде превозено с полет, който не би трябвало нито да се
отменя, нито да закъснява. Обстоятелството, че обезщетението репарира вреди от причинено
неудобство, не означава, че същите могат да произтичат единствено от деликт – ако
увреждането е в пряка причинна връзка с пълното неизпълнение, лошото или неточно
изпълнение на задължения по договор, то и отговорността, включително и обезщетението за
изправната страна, са следствие на договорно правоотношение. Когато обаче увреждането
не е резултат от неосъществяване на очакван резултат по едно съществуващо облигационно
отношение, а е неизпълнение на общото задължение на всички към всички, произтичащо от
закона, да не се вреди другиму, тогава отговорността е деликтна. В този смисъл –
постановените по реда на чл. 290 ГПК Решение № 188 от 15.06.2012 г. на ВКС по гр. дело №
3
1122/2011 г., III г.о., Решение № 462 от 11.04.2016 г. на ВКС по гр. д. № 1474/2015 г., IV г. о.
Несъмнено е, че в случая неудобството за пътника е причинено пряко и непосредствено от
неизпълненото договорно задължение на превозвача да осъществи полета при първоначално
обявения час на излитане и пристигане, поради което и отговорността на ответника да
обезщети вредата е договорна. Доколкото размерът на дължимото обезщетение за
причинените вреди от неизпълнение е предварително определен като твърда парична сума и
същата е легално уредена в регламента, то обезщетението представлява законна неустойка,
която в съответствие с разпоредбата на чл. 111, б. „б“ ЗЗД се погасява с изтичането на
тригодишен давностен срок. Въззивният съд споделя мотивите на първоинстанционния съд,
че в случая разпоредбата на чл. 135 ЗГВ е неприложима, тъй като посоченият в нормата
двугодишен давностен срок е приложим единствено към случаите, за които законът
предвижда рекламационно производство, каквито са тези при липси и повреди на багажи
или товари, но не и случаите на обезщетения по Регламент № 261/2004 при закъснели
полети.
На основание чл. 114, ал. 1 ЗЗД тригодишната давност е започнала да тече от деня, в който
вземането е станало изискуемо, в настоящия случай – от деня на изпълнение на закъснелия
полет (27.10.2019 г.), към който момент е реализирано неизпълнението на превозвача и е
възникнало вземане на ищеца за парично обезщетение, респ. при липса на уговорен срок за
изпълнението му от същата дата задължението е станало изискуемо (арг. чл. 69, ал. 1 ЗЗД).
Давността е спряла да тече в периода 13.03.2020 г. – 20.05.2020 г. на основание чл. 3, т. 2 от
Закона за мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с решение на
Народното събрание от 13 март 2020 г., и за преодоляване на последиците, във връзка с § 13
от ПЗР на ЗИД на Закона за здравето (обн. ДВ, бр. 44/2020 г., в сила от 14.05.2020 г.), като е
започнала да тече отново на 21.05.2020 г. и е била прекъсната на датата на подаване на
заявлението по чл. 410 ГПК, от която искът се счита предявен – арг. чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с
чл. 116, б. „б“ ЗЗД – 29.12.2022 г. От изложеното е видно, че погасителната давност за
претендираното вземане не е изтекла – тригодишният срок е „удължен“ с два месеца и 7 дни
в посочения период 13.03.2020 г. – 20.05.2020 г., в който давността е спряла да тече въз
основа на специална законова разпоредба, поради което, ако не беше предявен иск за
вземането, щеше да изтече на 03.01.2023 г. Преди този момент давността е била прекъсната
с подаването на заявление по чл. 410 ГПК и по време на настоящото производство е спряла
да тече (арг. чл. 115, ал. 1, б. „ж“ ЗЗД), т.е. към настоящия момент вземането не е погасено по
давност и възражението на ответника в този смисъл е неоснователно. Ето защо, главният
иск за сумата от 250 евро се явява основателен и следва да бъде уважен.
По иска с правно основание чл. 422 ГПК, вр. с чл. 86 ЗЗД в тежест на ищеца е да докаже
наличието на главен дълг и изпадането на ответника в забава (с настъпване на уговорения
падеж или при липса на такъв – с получаване на покана за плащане). В регламента или
договора между страните няма определен ден за изпълнение на задължението за заплащане
на обезщетение за закъснелия полет, поради което по отношение на него длъжникът изпада
в забава след връчване на покана от кредитора, от когато се дължи и лихва, съгласно
4
разпоредбите на чл. 86 и чл. 84, ал. 2 ЗЗД. В настоящия случай ищецът е отправил искане за
изплащане на обезщетението от 250 евро с електронно писмо от 04.11.2019 г., изпратено на
посочения официален имейл адрес за кореспонденция с ответното дружество. Ответникът не
оспорва валидността на посочения електронен адрес, като бланкетно поддържа, че липсват
доказателства за получаване на поканата за плащане преди подаване на заявлението по чл.
410 ГПК, но при съвкупна преценка на събраните доказателства и липсата на конкретни
възражения срещу тях, респ. при липсата на проведено насрещно доказване от ответника,
следва да се приеме, че поканата за плащане на обезщетение, приложена на л. 9 от делото на
СРС, е получена от ответника на 04.11.2019 г. и от посочената дата ответникът е изпаднал в
забава, като за периода 04.11.2019 г. – 16.12.2022 г. дължи мораторно обезщетение в размер
на законната лихва – сумата от 154,71 лв. Следователно, акцесорният иск е основателен и
следва да се уважи изцяло.
Предвид различните правни изводи, до които достига въззивната инстанция,
първоинстанционното решение следва да бъде отменено, като предявените искове следва да
бъдат уважени изцяло.
При този изход на спора на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ищецът има право на направените от
него разноски във всички съдебни инстанции съобразно уважените искове, както следва:
сумата от 425 лв., разноски в заповедното производство, сумата от 475 лв., разноски в
първоинстанционното производство, както и сумата от 450 лв., разноски във въззивното
производство.
На основание чл. 280, ал. 3 ГПК решението не подлежи на обжалване.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 20118 от 06.12.2023 г., постановено по гр. дело № 21055/2023 г. по
описа на СРС, 169 състав, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявените от Р. И., гражданин на Конфедерация
Швейцария, роден на **** г., със съдебен адрес: гр. София, ул. ****, офис 4, срещу „Б.Е.“
АД, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. ****, Аерогара София,
положителни установителни искове с правно основание чл. 422 ГПК, вр. с чл. 92 ЗЗД, вр. с
чл. 5, параграф 1, б. „в“ и чл. 7, параграф 1, б. „а“ от Регламент (ЕО) 261/2004 г. относно
създаване на общи правила за обезщетяване и помощ на пътниците при отказан достъп на
борда и отмяна или голямо закъснение на полети и чл. 86 ЗЗД, че „Б.Е.“ АД дължи на Р. И.
сумата от 250 евро, представляваща обезщетение за закъснение на полет FB491 от София до
Цюрих на 27.10.2019 г., ведно със законната лихва върху нея от датата на подаване на
заявлението – 29.12.2022 г., до окончателното й изплащане, както и сумата от 154,71 лв.,
5
лихва за забава върху главницата за периода 04.11.2019 г. – 16.12.2022 г., за които е издадена
заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 27.01.2023 г. по гр.д. №
71331/2022 г. по описа на СРС, 169 състав.
ОСЪЖДА „Б.Е.“ АД, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. ****,
Аерогара София, да заплати на Р. И., гражданин на Конфедерация Швейцария, роден на
**** г., със съдебен адрес: гр. София, ул. ****, офис 4, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата
от 425 лв., разноски в заповедното производство, сумата от 475 лв., разноски в
първоинстанционното производство, както и сумата от 450 лв., разноски във въззивното
производство.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6