Р Е
Ш Е Н
И Е
№………………/30.11.2022 г.
гр. София
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ТО, VІ-10 състав,
в публично заседание на двадесет и пети октомври две хиляди двадесет и втора
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЦВЕТА ЖЕЛЯЗКОВА
при
секретаря Анелия Груева, като
разгледа докладваното от съдията т. дело №
1028 по описа на СГС за 2020
година, за да се произнесе взе предвид следното:
Ищецът
“Г.У.С.И В.” ЕАД (в несъстоятелност), ЕИК *******, твърди, че вземането на
ответника “Е.” ЕООД, което е включено в списъка с приетите вземания, одобрен с oпределение от 28.04.2020 г. по чл.
692, ал.4 ТЗ, не съществува и предявява отрицателен установителен иск с
правно основание чл. 694, ал.1, т.2 от ТЗ.
С
подадената по реда на чл. 365 ГПК искова молба, ищецът твърди, че с решение № 1229/04.07.2019 г. по
т. дело 6789/2013 г. по отношение на него е открито производство по обявяването
му в несъстоятелност. С определение № 1802/248.04.2020 г. по реда на чл. 692,
ал.4 от ТЗ е оставено без уважение възражението на длъжника срещу списъка с
приетите вземания, в частта относно вземанията на “Е.” ЕООД за сумата от
85 109, 90 лв. – главница по изпълнителен лист от 16.09.2011 г. по гр.
дело № 6363/2010 г. на СРС, 40 състав и договор за цесия от 12.09.2012 г. и
вземане за законна лихва върху главницата за периода 22.02.2019 г. – 04.07.2019
година. Ищецът твърди, че ищцовото дружество е имало задължения към “Х.” ЕООД
по силата на посочения изпълнителен лист, но че не се установява ответникът “Е.”
ЕООД валидно да е придобил вземането, тъй като договорът за цесия не е съобщен
на длъжника от кредитора - цедент. Поради това ищецът твърди, че цесионерът –
кредитор с прието вземане, не може да иска плащане от длъжника. В допълнение,
ищецът сочи, че дори и да се приеме, че има валиден договор за цесия и същата е
съобщена надлежно на длъжника, се прави възражение за погасяване по давност. За
период, повече от 5 години се твърди, че ответникът - взискател не е предприел
действия за събиране на вземането.
Ответникът
“Е.” ЕООД, в законовия срок по чл. 367 ГПК, депозира отговор на исковата молба,
в който оспорва предявения иск със следните аргументи. Ответникът твърди, че
искът е предявен от лице без надлежна представителна власт, тъй като към
момента на депозиране на възражението от длъжник в производството по
несъстоятелност, мандатът на Съвета на директорите на дружеството в
несъстоятелност е бил изтекъл. Оспорва и надлежната представителна власт на
изпълнителния директор на дружеството да предявява иск, тъй като сочи, че се
касае за дружество с открито производство по несъстоятелност, а в този случай
само синдикът или упълномощен от него адвокат могат да извършват процесуални
действия. Ответникът оспорва и иска по същество, като се сочи, че в полза на
третото лице – дружеството “Х.” ЕООД има установено вземане, за което е издаден
изпълнителен лист по гр. дело №6363/2010 г. на СРС, 40 състав. Ответникът
твърди, че цесията е била съобщена на длъжника на 14.09.2012 г., като има
входящ номер на “Г.У.С.И В.” ЕАД (в несъстоятелност) – № 1231 / 14.09.2021 г.
Уведомлението е подписано от управителя на цедента – А.В.. Допълнително се
сочи, че най-късно с молбата за предявяване на вземането в производството по
несъстоятелност, длъжникът е уведомен за цесията. Ответникът оспорва твърдения
за погасяване по давност на вземането, сочи се, че след образуване на
изпълнителното дело са предприемани множество изпълнителни действия. Оспорват
се твърденията, че вземането е погасено поради плащане в рамките на
изпълнителното производство на първоначалния кредитор “Х.” ЕООД.
В открито съдебно заседание по делото,
проведено на 01.12.2020 г. ищецът заявява, че не поддържа възражението за
погасяване на вземането на ответника чрез плащане в полза на цедента.
Производството се развива с участието на
синдика на ГУСВ ЕАД (н), който не взема становище по иска.
Съдът, като прецени събраните по делото
доказателства и ги обсъди в тяхната съвкупност, както и във връзка със
становищата на страните и техните възражения, намира за установено от
фактическа и правна страна следното:
Предмет на производството е предявен от
ищеца - длъжник “Г.У.С.И В.” ЕАД (в несъстоятелност) по реда на чл. 694, ал. 1,
т.2 от ТЗ иск за установяване несъществуването на вземането на ответника “Е.”
ЕООД, което е включено в списъка с приетите вземания от съда с определение от
28.04.2020 г., постановено по реда на чл. 692, ал. 4 от ТЗ.
Предвид съществуващата възможност за
установяване по исков път с иска по чл. 694, ал. 1 ТЗ несъществуване на
приетото вземане, определението на съда по чл. 692 ТЗ, с което одобрява списъка
на приетите от синдика вземания, не се ползва със сила на присъдено нещо. По
съществуването и вида на вземането ще се формира сила на присъдено нещо с
произнасянето на съда по установителния иск с правно основание чл. 694, ал. 1 ТЗ ( така решение № 15 от 1.03.2010 г. на ВКС по т. д. № 535/2009 г., I ТО, ТК).
Предпоставките за надлежно упражняване
на правото на специалния отрицателен установителен иск на длъжника, предвиден в чл. 694, ал. 1, т. 2 от ТЗ са:
1)
Решение, с което по отношение на
длъжника е открито производство по несъстоятелност;
2)
Предявено вземане в сроковете по чл.
685, чл. 688 от ТЗ;
3)
Синдикът да е включил вземането в
списъка на неприетите вземания;
4)
Кредиторът е депозирал в срока по чл.
690, ал. 1 ТЗ възражение срещу неприемане на вземането;
5)
да е налице произнасяне от съда по несъстоятелността
по направеното възражение с определение по чл. 692, ал. 4 ТЗ, с което вземането
е включено в списъка с приетите вземания;
6)
наличие на правен интерес от предявяване
на иска;
7)
установителният иск да е предявен от
легитимирано лице, което може да оспори вземането - длъжник;
8)
установителният иск да е предявен в
преклузивния срок по чл. 694, ал. 6 ТЗ;
Активната легитимация по иска по чл.
694, ал. 1 ТЗ принадлежи на длъжника и на кредитора (така решение № 582 от
6.10.2006 г. на ВКС по т. д. № 172/2006 г., II ТО, ТК). Ищецът длъжник в случая
има правен интерес да предяви иск по чл. 694, ал.1, т.2 ТЗ, тъй като има
наличие на правен спор относно приетото вземане. Длъжникът може да предяви иска
по чл.694, ал.1 ТЗ лично дори и ако е десезиран, защото неговото предявяване не
е свързано с попълване на масата на несъстоятелността, а с намаляването на
нейните задължения.
Разпоредбата на чл. 694, ал. 1 ТЗ урежда
не само кой може да предяви установителен иск, но едновременно с това определя
и предмета на иска. Видно от изложеното по-горе носители на правото да
предявяват установителни искове са кредиторът и длъжникът, но ако са изпълнили
процедурата по чл. 690, ал. 1 ТЗ - предявили са своевременно възраженията си
пред съда по несъстоятелността срещу прието или неприето вземане с копие до
синдика. В процедурата по чл. 694, ал. 1 ТЗ се разглеждат само вече предявени
вземания и предявяването на иск за първи път в производството по чл. 694 ТЗ е
недопустимо (така решение № 662 от 2.11.2005 г. на ВКС по т. д. № 110/2005 г.,
ТК).
От представените по делото доказателства
и от извършената служебна справка за актовете, обявени в търговския регистър по
партидата на “Г.У.С.И В.” ЕАД (в несъстоятелност), се установява следното:
С решение № 1229/04.07.2019 г. по т.д. №
6789/2013 г. е открито производство по несъстоятелност на ищеца “Г.У.С.И В.”
ЕАД (в несъстоятелност).
В списъка на неприетите от синдика
вземания, изготвен на основание чл. 685, ал.1, вр. чл. 686, ал.1, т.3 от ТЗ под
номер 10, (стр. 56) е включено вземане на Е. ЕООД в размер на сумата от
215 156,36 лева – по ИД 201674104056/2013 г. на ЧСИ Х.П., съгласно
удостоверение, изх. номер 391/24.08.2019 година.
Кредиторът с неприето вземане Е. ЕООД е
подал възражение срещу списъка, вх. номер 109477/04.09.2019 г. и с определение 1802/28.04.2020
г. по т.д. № 6789/ 2013 г., постановено по реда на чл. 692, ал. 4 ТЗ, Съдът е
включил в списъка с приетите вземания вземане на кредитора Е. ЕООД до размера
на сумата от 85 109,90 лева – главница по ИЛ от 16.09.2011 г. по гр. дело
6363/201 г. на СРС, 40 състав и договор за цесия от 12.09.2011 г., законната
лихва върху тази сума от 27.02.2019 г. – 04.07.2019 г. в размер на 3026,10 лева.
Относно процесуалната легитимация на ищеца:
Искът по чл. 694, ал. 1 ТЗ е предявен от
изпълнителния директор на длъжника, съобразно чл.635, ал.3 от ТЗ.
Длъжникът в производствата по чл.694,
ал.1 ТЗ се представлява от своя управителен орган, а не от синдиците, поради
което и възражението на ответника, че исковата молба е подадена от лице без
надлежна представителна власт, е неоснователно (така решение № 760 от
12.04.2005 г. на ВКС по гр. д. № 546/2004 г., ТК, II ТО).
В процеса по установителния иск по чл.
694, ал. 1 ТЗ синдиците участват в собствено качество, т. е. редом с
управителния орган на длъжника, като синдикът не може да предяви иск по чл.694 ТЗ нито от свое име, нито като представител на длъжника (решение № 33 от
25.04.2013 г. на ВКС по т. д. № 155/2011 г., I ТО, ТК, решение № 96 от
6.06.2012 г. на ВКС по т. д. № 966/2010 г., II ТО, ТК), в какъвто смисъл са и
промените в чл. 692 от ТЗ – добавянето на ал.4 във ЗИДТЗ от 2016 година. Синдикът не представлява длъжника в
това производство, защото по правило е формирал своето вътрешно убеждение по
спорното вземане с изготвянето на списъците с предявени вземания (решение № 784
от 8.01.2006 г. на ВКС по гр. д. № 555/2005 г., I ТО, ТК). Съгласно решение № 1
от 26.01.2018 г. на ВКС по т. д. № 2222/2017 г., I ТО, ТК, синдикът не е
същинска страна в процеса - главна или подпомагаща, а участва с цел осигуряване
гаранция срещу симулативност на производството по чл. 694, ал. 1 от ТЗ. Той
действа в защита на общия интерес на всички участници в производството по
несъстоятелност и конституирането му в производството по чл. 694, ал. 1 от ТЗ е
проявна форма на правомощието му по чл. 658, ал. 1, т. 10 ТЗ.
Относно срокът за предявяване на
исковата молба, исковата молба е предявена на 03.06.2020 г. (постъпила по
пощата), в преклузивния 14-дневен срок по чл. 694, ал.6 от ТЗ, с оглед определение
на САС №1645/ 22.06.2021 г. и съобразяване на правилото на чл. 62, ал.2 от ГПК.
С оглед на изложеното, следва да се
заключи, че по делото се доказа наличието на всички предпоставки за допустимост
на предявения по реда на чл. 694, ал. 1, т. 2 ТЗ отрицателен установителен иск,
поради което същият е допустим и Съдът следва да се произнесе по неговата
основателност.
При отрицателен установителен иск в
тежест на ответника е да установи наличието на твърдяното от него право (ТР
№8/2012 г.) В случая това е вземането,
предявено в хода на производството по несъстоятелност, въз основа на заявените
правопораждащи факти и в претендирания размер.
Ответникът – кредитор с оспорено вземане
“Е.” ЕООД следва да докаже възникването в негова полза на вземанията, така
както са предявени в производството по несъстоятелност, до размера, включен в
списъка с приетите вземания, по силата на договор за цесия от 12.09.2012 г. с “Х.”
ЕООД и че длъжникът е уведомен за цесията на 14.09.2012 година.
В списъка с приетите вземания, с
определението на съда по несъстоятелността от 28.04.2019 г. по чл. 692, ал.4 от ТЗ е включено вземане на “Е.” ЕООД в размер на сумата от 85 109, 90 лв. –
главница по изпълнителен лист от 16.09.2011 г. по гр. дело № 6363/2010 г. на
СРС, 40 състав и договор за цесия от 12.09.2012 г. и вземане за законна лихва
върху главницата за периода 22.02.2019 г. – 04.07.2019 година.
За установяване на претенцията си,
ответникът “Е.” ЕООД е представил договор за цесия (стр. 47 - 49 по делото), сключен между него и “Х.” ЕООД на
12.09.2012 г., с който цедентът “Х.” ЕООД прехвърля възмездно на цесионера “Е.” ЕООД паричното си вземане по
изпълнителния лист от 16.09.2011 г. и по изпълнителен лист от 20.09.2011 г. по гр.д.
№ 23633/2010 г. на СРС, 40 състав, дължимо от “Г.У.С.И В.” ЕАД (в
несъстоятелност) (ИЛ от 19.09.2011 г. – стр. 50 по делото и ИЛ от 20.09.0211 г.
– стр. 51 по делото).
На първо място, не се спори, а и е
недопустимо да се обсъжда въпросът (чл. 298 и чл. 299 от ГПК) относно
съществуването на вземането на цедента “Х.” ЕООД по изпълнителен лист от
16.09.2011 г. и по изпълнителен лист от 20.09.2011 г. по гр.д. № 6363/2010 г.
на СРС, 40 състав за суми по договор за извършване на СМР, сключен на
30.01.2008 г. и представляващи възнаграждение за приета работа и мораторна
неустойка за забавеното му плащане, както и съдебни разноски.
Относно възражението на ищеца, че
договорът за цесия от 12.09.2012 г. не му се съобщен, поради което и същият
няма действие по отношение на него, съответно длъжникът не дължи сумите на
цесионера, същото е неоснователно.
С договора за цесия (консенсуален,
неформален, каузален по своята правна природа) настъпва промяна в титуляра на
едно вземане. Съглашението между цедента и цесионера е облигационно, води до
преминаване на правото от едно лице към друго в отношенията между тях и по
правило това е моментът на сключване на договора за прехвърляне на вземането.
Именно в този момент се прехвърля
вземането и последващите, предписани и от закона действия на страните, вкл. и
задължението за съобщаване на цесията не са елемент от фактически състав на
договора.
Длъжникът не е страна по договора за
цесия, но последиците на този договор го засягат, тъй като с него се променя
лицето, комуто трябва да изпълни задължението си. Длъжникът може и да не знае
за изменението в субективния състав на облигационното си отношение с цедента.
Интересите на длъжника са обезпечени с редица гаранции: чл. 99, ал. 3 от ЗЗД -
предишният кредитор е длъжен да съобщи на длъжника за прехвърлянето; чл. 99,
ал. 4 от ЗЗД - прехвърлянето има действие спрямо длъжника от деня, когато е
било съобщено на последния от стария кредитор; по арг. от чл. 103, ал. 3 от ЗЗД
- длъжникът може да направи на цесионера всички възражения, които е могъл да
направи на цедента и които произтичат от облигационното правоотношение с него и
възраженията, произтичащи от други правоотношения между длъжник и цедент, които
са възникнали до съобщението по чл. 99, ал. 3 от ЗЗД (така решение № 242 от
21.03.2019 г. по т. д. № 3097/2017 г., ТК, І ТО на ВКС).
Както бе посочено, съобщаването на
цесията цели обвързване на длъжника от договора за цесия и поради действието му
спрямо третите лица - чл. 99, ал. 4 от ЗЗД.
Доколкото обаче вземането е в
патримониума на цесионера с момента на сключване на договора за цесия, то в
конкретния случай ответникът е станал титуляр на вземането на 12.09.2012
година.
От момента на съобщаването от цедента за
станалата цесия длъжникът е уведомен както за наличието на договор за
прехвърляне на вземането, така и за личността на новия кредитор. Следователно,
длъжникът се освобождава от отговорност, ако до получаване на съобщението по
чл. 99, ал. 3 ЗЗД престира на стария кредитор, а след получаване на съобщението
- на новия кредитор.
По делото е представено по делото уведомление
за прехвърляне на вземане от “Х.” ЕООД до ищеца “Г.У.С.И В.” ЕАД (в
несъстоятелност), входящ номер на ГУСВ 1231/14.09.2021 година (стр. 49 по
делото). Уведомлението е подписано от управителя на цедента – А.В..
Ищецът оспорва получаването на
уведомлението за цесия. По делото са приложени справка от МРРБ, изх. номер
03-04-457/17.11.2020 г. (стр. 74 по делото) и писмо, изх. номер
03-04-457/01.11.2021 г. на МРРБ (стр. 216 по делото), съгласно които в МРРБ
като принципал на ГУСВ ЕАД (н), че в архива на ГУСВ ЕАД (н) и на МРРБ,
деловодната система Акстър Офис не се установява наличието на документ, вх.
номер 1231/14.09.2012 година.
Установява се, че по двата изпълнителни
листа е образувано изп.дело №20128390400525 по описа на ЧСИ И.М.-К., като на
ответника като длъжник е изпратена покана за доброволно изпълнение № 7925/
18.09.2012 г., получена на 18.09.2012 г. от представител на длъжника. Видно от
поканата, в същата е посочено, че взискател по делото е „Е.“ ООД, придобил
вземането по ИЛ от 16/.09.2011 г. по договор за цесия от 12.09.2011 година
(стр. 115 по делото).
Както е посочено и в решение № 3 от
16.04.2014 г. на ВКС по т. д. № 1711/2013 г., I ТО, ТК, уведомление, изходящо
от цедента, но приложено към исковата молба на цесионера и достигнало до
длъжника със същата, съставлява надлежно съобщаване за цесията, съгласно чл.
99, ал. 3 пр. първо ЗЗД, с което прехвърлянето на вземането поражда действие за
длъжника, на основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД. Същото следва да бъде съобразено като
факт от значение за спорното право, настъпил след предявяване на иска, на
основание чл. 235, ал. 3 от ГПК.
Ищецът не изпълни задължението си по чл.
190 от ГПК да представи изискани от ответника като цесионер документи, съгласно
протоколно определение от 05.10.2021 г., в които се твърди, че се съдържа
и извънсъдебно признание от ГУСВ ЕАД (н)
относно получаване на уведомлението за цесията на 14.09.2011 година. Това
процесуално поведение на ищеца следва да се цени при хипотезата на чл. 161 от ГПК, за които последици ищецът е надлежно уведомен, поради което и Съдът следва
да приеме, че се установява получаване от длъжника на уведомлението за цесията
от 14.09.2011 година. Наличието у длъжника на посоченото уведомление се
установява и от описаните документи към сигнал до КЧСИ от 19.12.2012 г. (стр.
129 – 131 по делото по делото) – където под номер 4 в приложенията е посочено,
че се прилага от подателя на сигнала – изпълнителния директор на ГУСВ ЕАД П.Куведомление
за цесия от 14.09.2011 година.
В допълнение, по делото се установява,
че уведомление от цесионера, вх. номер 1231/14.09.2012 година за договора за
цесия е представено от цедента в
производството по чл.692 от ТЗ – към подаденото възражение, вх. номер
109477/04.09.2019 г. от Е. ЕООД срещу списъка с неприети вземания, където е
било първоначално включено процесното вземане. Т.е най-късно в този момент също
може да се приеме, че длъжникът е уведомен за цесията.
Съдът намира, че ответникът е изпълнил
задължението си да представи оригиналите на договора за цесия от 12.09.2011 г.
и уведомлението, тъй като се установява, че същите се съхраняват при ЧСИ Я.Б.,
като по делото са изпратени заверени от ЧСИ копия на оригиналите. Поради това и
неизпълнение на задължението на ответника да представи оригиналите на двата
документа не може да влече последиците по чл.183, ал.1, посл. изречение от ГПК,
а именно изключването им от доказателствения материал по делото.
Поради това и по делото се установява,
че ответникът Е. ЕООД има вземане, противопоставимо на длъжника въз основа на
договора за цесия от 12.09.2011 г., в размер на приетата сума, с която
вземането е включено в списъка с приетите вземания – 85 109,90 лева – главница
по ИЛ от 16.09.2011 г. по гр. дело 6363/201 г. на СРС, 40 състав и договор за
цесия от 12.09.2011 г., законната лихва върху тази сума от 27.02.2019 г. – 04.07.2019
г. в размер на 3026,10 лева. За тези суми не се установява да са прехвърлени на
трето лице – Д.Т.ООД с договора за цесия от 28.02.2019 година, доколкото е
прехвърлено само вземането за законна лихва за периода 10.02.2010 г. –
27.02.2019 г., и вземане в размер на 80313,23 лева – неолихвяема сума, т.е не е
прехвърлено вземането за главница.
Относно възражението за погасяване по
давност
Ищецът не поддържа възражението си, че
приетите вземания на ответника са погасени чрез плащане в хода на принудителното
изпълнение, след процесната цесия (изявление от пълномощника на ищеца от
01.12.2020 г.), но поддържа възражението си, че са погасени по давност.
Погасителната давност е фактически
състав, включващ период от време, през който носителят на едно субективно
материално право бездейства, който състав поражда правото на задълженото лице
да се позове на давността и да откаже изпълнение.
По делото е установено, че вземанията са
обективирани в издаден по гр. д № 6363/2010 г. на Софийски районен съд, 40
състав изпълнителен лист въз основа на влязло в сила съдебно решение, т. е. по
отношение на вземанията е формирана сила на пресъдено нещо.
След постановяване на съдебното решение
е започнала да тече нова погасителна давност – от датата на разпореждането за
уважаване на молбата за издаване на изпълнителен лист, въз основа на съдебното
изпълнително основание – 16.09.2011 г. и съответно 20.09.2011 година (ТР № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС), а съгласно
разпоредбата на чл.117, ал.2 от ЗЗД, когато вземането е установено със съдебно
решение, то давността винаги е пет години.
След придобиване на вземането от „Х.“
ЕООД кредиторът „Е.“ ЕООД е предприел действия по принудително събиране на
вземанията в рамките на изп. дело № 20128390400525 на ЧСИ И.М.-К. – молба за
образуване на ИД от 14.09.2011 г. (стр. 113 по делото). След това
изпълнителното производство е продължило при ЧСИ Я.Б. - ИД 201270904000557
(стр. 121 и сл.).
Съгласно чл. 116, б. „в” ЗЗД давността
се прекъсва с предприемането на действия за принудително изпълнение на
вземането.
Съгласно Тълкувателно решение № 2 от
26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, т.10 - прекъсва давността предприемането на кое да
е изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ - независимо
от това дали прилагането му е поискано от взискателя и или е предприето по
инициатива на частния съдебен изпълнител по възлагане от взискателя съгласно
чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ: насочването на изпълнението чрез налагане на запор или възбрана, присъединяването на кредитора, възлагането на вземане за събиране или
вместо плащане, извършването на опис
и оценка на вещ, назначаването на пазач, насрочването и извършването на продан и т.н. до
постъпването на парични суми от проданта или на плащания от трети задължени
лица. Не са обаче изпълнителни действия и не прекъсват давността образуването
на изпълнително дело, изпращането и връчването на покана за доброволно
изпълнение, проучването на имущественото състояние на длъжника, извършването на
справки, набавянето на документи, книжа и др., назначаването на експертиза за
определяне на непогасения остатък от дълга, извършването на разпределение,
плащането въз основа на влязлото в сила разпределение и др.
С посоченото ТР е обявено за изгубило
значение ППВС 3/1980 година.
За преценка дали вземането, предмет на
исковия процес е погасено по давност, Съдът отчита и, че поради наличието на
противоречива практика е образувано тълкувателно дело 3//20202 г. по описа на
ОСГТК на ВКС с въпрос – „От кой момент поражда действие отмяната на ППВС №
3/18.11.1980 г., извършена с т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013
г. на ОСГТК на ВКС, и прилага ли се последното за вземания по изпълнително
дело, което е образувано преди приемането му?“. Този въпрос е относим и в
процесния случай, тъй като се касае за вземания по изпълнително дело от 2012
г., т.е образувано преди постановяване на ТР 2/2015 г. на ОСГТК на ВКС.
Ако се приеме, че отмяната на ППВС № 3/18.11.1980 г., извършена
с т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, няма
обратно действие, то давността относно процесните вземания е започнала да тече
на 26.06.2015 г., като преди това е ирелевантно дали са предприемани
изпълнителни действия в рамките на образуваното ИД пред 2011 година, тъй като
съгласно ППВС 3/1980 г. давност върху вземания, предмет на изпълнително дело,
образувано преди 26.06.2015 г. не тече.
Към датата на предявяване на вземането - 08.08.2019 г. не е изтекла предвидената 5
година погасителна давност.
Ако се приеме, че отмяната на ППВС
№3/198 г. има обратно действие и давността върху вземанията, предмет на
изпълнително дело, образувано преди 26.06.2015г., тече от момента на последното
валидно изпълнително действие, Съдът намира, че в конкретния случай давността е
била прекъсвана с валидни изпълнителни действия по принудителното изпълнение на
вземанията по изпълнителните дела – напр. налагане на възбрана с постановление
18.02.2013 г., обявление за публична
продажба от 22.08.2014 г., 30.07.2014 г.,
постановление за възлагане на движими вещи от 02.02.2015 година.
Установява се, че към момента на молбата
за предявяване на вземанията в производството по несъстоятелност на Е. ЕООД –
08.08.2019 г. не са изтекли 5 години от евентуалното последно изпълнително
действие (дори и да е постановлението за възлагане от 02.02.2015 година).
Взискателят - кредитор (ответник в
производството) е проявил нужната процесуална активност и няма обективирано
бездействие за период от повече от 5 години след издаване на ИЛ от 16.09.2011
г., което да обосновава извод за погасяване на вземанията на Е. ЕООД.
Поради това и направеното възражение за
погасяване по давност на вземането на кредитора с прието вземане е
неоснователно.
Относно
разноските
С оглед изхода на делото, на ответника
се дължат разноски, за които е представен и списък – стр. 185 по делото, с
приложен договор за правна защита и
съдействие, в който е отбелязано, че уговореното адвокатско възнаграждение в
размер на 6300 лева е заплатено.
На основание чл. 694,
ал. 7 ТЗ ищецът следва да бъде осъден да заплати по сметката на СГС сума в
размер на 3 525,44 лева - държавна такса, дължима за разглеждане на
предявения иск, които са отхвърлени, която такса не се внася предварително.
Воден от горното и на
основание чл. 235 от ГПК, Софийски градски съд
Р
Е Ш И :
ОТХВЪРЛЯ
предявения от “Г.У.С.И В.” ЕАД (в несъстоятелност), ЕИК *******, седалище и
адрес на управление:***, представлявано от изпълнителния директор П.П., срещу “Е.”
ЕООД, ЕИК *******, седалище и адрес на управление:***, ат. 3 иск с правно
основание чл. 694, ал. 1, т.2 от ТЗ за признаване за установено
несъществуването на вземането на Е.” ЕООД, ЕИК *******, както следва 85 109, 90 лв. – главница по изпълнителен
лист от 16.09.2011 г. по гр. дело № 6363/2010 г. на СРС, 40 състав и договор за
цесия от 12.09.2012 г. и вземане за законна лихва върху главницата за периода 22.02.2019
г. – 04.07.2019 г. като неоснователен.
ОСЪЖДА
на основание чл. 694, ал. 7 ТЗ “Г.У.С.И В.” ЕАД (в несъстоятелност), ЕИК *******,
със седалище и адрес на управление:***, представлявано от изпълнителния
директор П.П. да заплати по сметка на Софийски градски съд на основание чл.
694, ал.7 от ГПК сумата от 3 525,44 лева - държавна такса по предявения иск.
ОСЪЖДА “Г.У.С.И В.” ЕАД (в несъстоятелност), ЕИК *******,
със седалище и адрес на управление:***, представлявано от изпълнителния
директор П.П. да заплати на “Е.” ЕООД, ЕИК *******, със седалище и адрес на
управление:***, ат. 3, представлявано от управителя К.А.М. на основание чл.78,
ал.3 ГПК сумата от 6300 лв. - разноски по делото.
Решението е постановено
при участието на основание чл. 6982, ал.4 от ГПК на синдика на “Г.У.С.И В.” ЕАД (в несъстоятелност), ЕИК *******.
Решението подлежи на
обжалване пред Софийски апелативен съд в двуседмичен срок от връчването му на
страните.
СЪДИЯ: