Р Е Ш Е Н И Е

 

     №…….../……..06.2019 г.

гр. Варна

 

 В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

 

ВАРНЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ, в открито съдебно заседание, проведено на двадесет и първи май през две хиляди и деветнадесета година, в състав:

 

                                                                                                                   СЪДИЯ: МИЛА КОЛЕВА

        

при секретаря Мария Манолова,

като разгледа докладваното от съдията Колева

търговско дело № 1718 по описа за 2018 г.,

за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Предявеният иск е с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ, към който обективно и кумулативно е съединен и иск с правно основание чл. 86 от ЗЗД.

 

По изложените в исковата молба обстоятелства, Р.Г.Н., ЕГН **********, със съдебен адрес: ***, чрез адв. С.С. ***, е поискала да бъде осъдено „ЗАД АРМЕЕЦ“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, р-н Средец, бул. „Стефан Караджа“ № 2, да й заплати сумата от 100 000 лв. /сто хиляди лева/, представляваща обезщетение за претърпените от ищцата неимуществени вреди – претърпените болки и страдания, вследствие на смъртта на нейния внук Д. Л. Д., настъпила на 08.06.2016 г., в резултат на настъпило на 08.06.2016 г. ПТП, виновно причинено от Г.А.К., водач на л.а. „Шкода-Октавия“, с рег. № ******, застрахован по риска „гражданска отговорност на автомобилистите“ при ответника със застрахователна полица № 11116000209979, валидна до 06.01.2017 г., на основание чл. 432, ал. 1 КЗ, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на увреждането – 08.06.2016 г. до окончателното изплащане, на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Отправено е и искане за присъждане на съдебно-деловодните разноски в производството, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК.

В исковата молба ищцата Р.Г.Н. излага, че е баба на Д. Л. Д., който е починал, вследствие на ПТП, реализирано на 08.06.2016 г. Сочи, че на 08.06.2016 г. в гр. Варна, около 09.00 ч., Г.А.К. управлявал лек автомобил "Шкода-Октавия" с ДК № ******, като се движил в посока от ж.к. "Вл. Варненчик" към ж.к. "Трошево". Същият се прибирал към домът си, който се намирал на ул. "Иордан Йовков". От булевард „Република" завил по ул. "Младежка" и се насочил посока към домът си. Когато наближил улицата, която води към домът му Г.К.спрял на ул. "Младежка", за да направи ляв завой като пресече насрещната за движение пътна лента, по която движещите се МПС са с предимство и трябва да ги изчака. Участъкът бил прав с много добра видимост напред, времето било ясно. Той забелязал, че в насрещната лента за движение, която искал да пресече се движи мотоциклет, но решил, че разстоянието е достатъчно далече, за да може да направи маневрата ляв завой и тръгнал. В този момент водачът на мотоциклета "Ямаха" - Д.Д. задействал спирачната система, но въпреки това настъпил удар с автомобила, управляван от Г.К.. В следствие на удара Д.Д. паднал в намиращият се наблизо подлез и получил тежки наранявания, довели до неговата нелепа смърт на 22 години.

Излага се, че по случая било образувано НОХД № 54/2017 г. по описа на Окръжен съд - Варна, приключило с осъдителна присъда за водача на лекия автомобил Г.К., който се признал, за виновен. Присъдата е влязла в законна сила на 09.03.2017 г.

Сочи се, че ищцата се явява баба на починалия Д.Д. и съгласно Тълкувателно решение № 1/2016 г. на ВКС, Общо събрание на Наказателна, Гражданска и Търговска колегия има право да потърси обезщетение за неимуществени вреди. Твърди се, че за ищцата е настъпила една внезапна празнота от тази тежка загуба на нейния внук, който е отгледала с много любов и отдаденост, като болката от нелепата му смърт е непреодолима. Връзката между тях е била много силна. Неимуществените вреди, които ищцата е претърпяла се изразяват в отрицателни промени, настъпили във вътрешния й свят в следствие на нелепата смърт на нейния внук, изразяващи се в причиняване на силен емоционален стрес, съпроведен с голямо напрежение и безпокойство, страх да не загуби своя син и баща на нейния внук, в резултат на тази голяма загуба и тежък удар за цялото семейство. Сочи се още, че неимуществените вреди се изразяват и в огромна болка и страдание от загубата, довели до безсънни нощи, в последствие ищцата сънувала често кошмари, започнала да ползва успокоителни. Към настоящия момент състоянието й не се е променило и продължавала да търпи огромна болка по починалия й внук и това състояние с оглед и на възрастта й не би се променило до кроя на живота й. След като разбрала за загубата на своя внук, започнала непрекъснато да плаче и да го оплаква, затворила се в себе си, спряла да яде и пие вода, искала да умре, не можела да се успокои. Като баба на починалия тя помогнала на неговите родители в отглеждането му от раждането му до неговото израстване като младеж. Продължителни периоди от време докато внука и бил малък тя се грижела за него с голяма любов. Учела го да чете и пише, обгръщала го с много любов и старание, помагала му в уроците. След като пораснал той започнал да й помага в ежедневието, обичал я като своя майка, продължил да търси съвети от нея и подкрепа в трудни моменти. Всичко това направило връзката помежду им много силна и здрава, за да бъде загубата му много тежка и непреодолима.

Твърди се, че в следствие на катастрофата ищцата не е обезщетявана за претърпените от нея неимуществени вреди, изразяващи се в тР. болка и страдание от смъртта на нейния внук.

Сочи се, че към момента на произшествието причинилото вреда МПС е имало действащ договор за застраховка "Гражданска отговорност", сключен със „ЗАД АРМЕЕЦ“ АД – гр. София, по застрахователна полица №11116000209979 валидна до 06.01.2017 г.

Излага се, че с оглед спазване изискванията и разпоредбите на КЗ, ищцата е уведомила ответното дружество с писмена застрахователна претенция с вх.№100-2390 от 18.07.2018 г., като в писмен отговор й е отказано присъждане на обезщетение.

С оглед изложеното, ищцата обосновава  правения си интерес от водене на настоящото исково производство. В тази връзка претендира обезщетение от застрахователя на делинквента за претърпените неимуществени вреди в размер на 100 000 лв., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на увреждането – 08.06.2016 г. до окончателно изплащане на сумите и разноски по делото, като моли съда да постанови решение в този смисъл.

Ответникът „ЗАД АРМЕЕЦ“ АД подава отговор на исковата молба, с който оспорва материалната легитимация на ищцата да получи обезщетение за неимуществени вреди, като се позовава на това, че възможността за обезщетяване на лица, извън изброените в ППВС № 4/1961 г. и ППВС № 5/1969 г. се допуска само като изключение, когато болките и страданията от смъртта на близкия родственик надхвърлят по интензитет и времетраене нормално присъщите за съответната родствена връзка. Оспорено е съществуването тР. и дълбока връзка между ищцата и починалия и това, че са настъпили сериозни като интензитет и продължителност морални болки и страдания, които да подлежат на обезщетяване по правилото на чл. 52 от ЗЗД. Искът за неимуществени вреди е оспорен и по размер, като се твърди, че същия е прекомерно и неоснователно завишен съобразно претърпените от ищцата вреди, социално-икономическите условия на живот в страната и в противоречие с принципа на справедливост, прогласен в чл. 52 от ЗЗД. Не оспорва наличието на валидно застрахователно правоотношение. Релевира възражение за съпричиняване от страна на пострадалия, който с поведението си сам се е поставил здравето и живота си в опасност и е допринесъл за увеличаване на вида и степента на телесните си увреди, несъвместими с живота. Твърди, че Д.Д. е управлявал превозното средство без да притежава необходимата правоспособност за това, като непосредствено преди настъпване на произшествието се е движил с превишена и несъобразена с конкретните пътни условия скорост, поради което не е могъл да предотврати настъпване на същото. Твърди, че пострадалият е бил без поставена или с неправилно поставена предпазна каска, което е допринесло за настъпването на увреди, несъвместими с живота. Оспорен е началния момент, от който се претендира законна лихва за забава върху обезщетението.

В срока по чл. 372, ал. 1 от ГПК, ищцата подава допълнителна искова молба, в която пояснява и допълва първоначалната си молба във връзка с изложеното от ответника. Допълнително излага, че са налице предпоставките за присъждане на обезщетение за претърпени от смъртта на внука й неимуществени вреди. Оспорва възражението за липса на близка връзка между нея и починалия й внук, както и възражението за съпричиняване от страна на починалия, позовавайки се на мотивите по присъдата по н.о.х.д. № 54/2017 г. по описа на ВОС. Твърди, че размерът на претендираното обезщетение не е завишен.

В срока по чл. 373 от ГПК, ответникът подава отговор на допълнителната искова молба, с който поддържа становището си по исковете. Навежда допълнително доводи, че обезщетението следва да се определи в размерите по §96, ал. 1 и ал. 4 от ПЗРЗИДКЗ, обн. ДВ, бр. 101 от 07.12.2018 г.

В съдебно заседание процесуалният представител на ищцата адв. С.С. поддържа така предявените искове и моли за тяхното уважаване. Претендира присъждане на направените по делото разноски, съгласно представения списък на разноските по чл. 80 от ГПК.

В съдебно заседание и с писмена защита ответникът „ЗАД АРМЕЕЦ“ АД, чрез процесуалния си представител, моли предявените искове да бъдат отхвърлени. Претендира присъждане на направените по делото разноски, съгласно представения списък на разноските по чл. 80 от ГПК.

 

Окръжният съд, преценявайки събраните по делото доказателства и доводите на страните по реда на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 и ал. 3 от ГПК, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

 

С влязла в сила на 09.03.2017 г. присъда № 10/21.02.2017 г., постановена по н.о.х.д. № 54/2017 г. по описа на ВОС, Г.А.К. е признат за виновна за това, че на 08.06.2016 г. в гр. Варна, при управление на л.а. „Шкода-Октавия“, с рег. № ******, нарушил правилата за движение – чл. 37, ал. 1 от ЗДвП и по непредпазливост причинила смъртта на Д. Л. Д., на 22 години, което е престъпление по чл. 343, ал. 1, б. „в”, във вр. с чл. 342, ал. 1 от НК, за което му е наложено наказание лишаване от свобода за срок от 4 години и 6 месеца, което на основание чл. 58а, ал. 1 от НК е намалено с 1/3 и му е наложено наказание лишаване от свобода за срок от 3 от три години, което на основание чл. 66, ал. 1 от НК е отложено с изпитателен срок от 5 години.

С оглед на посоченото и на основание чл. 300 от ГПК и чл. 413 от НПК е установено, със задължителна за гражданския съд сила, обстоятелството, че Г.А.К. е извършила посоченото в присъдата действие като поведението му е противоправно, тъй като е извършено в нарушение на изрично установени в закона – чл. 37, ал. 1 от ЗДвП задължения, нарушението на които е скрепено с наказателна санкция. При това тези нарушения са признати от закона за престъпление, което също сочи на противоправност на поведението, тъй като в наказателно правната разпоредба се съдържа и законова забрана за извършване на такива действия под страх от наказание. Освен това със задължителна сила е установено и обстоятелството, че в резултат на това свое поведение Г.А.К. е причинила смъртта на Д. Л. Д.. Това е така, тъй като както чл. 300 от ГПК, така и чл. 413 от НПК под извършване на деянието разбират осъществяването на фактическия състав на престъплението, за което се налага наказанието. Поради това в случаите, когато в този състав като квалифициращ признак е включено причиняването на определен резултат и връзката между деянието и резултата, констатациите на наказателния съд за осъществяването на такъв резултат и за причинната връзка са задължителни за гражданския съд. Тази обвързаност се разпростира както по отношение на резултата, така и по отношение на причинната връзка между действието и осъществения резултат, предвид на което този въпрос не може да бъде пререшаван. Налице е установено противоправно поведение от страна на Г.А.К. и причинени на трети лица вреди, както и причинна връзка между тях. Това са три от елементите на хипотезата на непозволеното увреждане по смисъла на чл. 45, ал. 1 от ЗЗД. Четвъртият елемент, а именно вината се предполага по силата на чл. 45, ал. 2 от ЗЗД, но в случая и той е установен със задължителна сила.

С оглед на изложеното действието на Г.А.К. представлява непозволено увреждане и поради това пострадалите от същото могат да ангажират отговорността на същия за претърпените от това увреждане вреди.

С оглед на горното е установено, че следва на основание чл. 45 от ЗЗД да бъде ангажирана отговорността на Г.А.К. за причинените вследствие на пътно-транспортното произшествие вреди на трети лица. Не се спори по делото, че със застрахователна полица № 11116000209979, за л.а. „Шкода-Октавия“, с рег. № ******, е била сключена задължителна застраховка за риска „гражданска отговорност на автомобилистите“, валидна до 06.01.2017 г., по която застраховател е било „ЗАД АРМЕЕЦ“ АД - гр. София. Доколкото застраховката „гражданска отговорност на автомобилистите” съгласно чл. 477, във връзка с чл. 468 от КЗ покрива отговорност на застрахованите физически и юридически лица за причинените от тях на трети лица имуществени и неимуществени вреди, свързани с притежаването и/или използването на моторни превозни средства, за които застрахованите отговарят съгласно българското законодателство, то увредените лица могат да ангажират отговорността на ответника „ЗАД АРМЕЕЦ“ АД за причинените им от Г.А.К. вреди на основание чл. 432, ал. 1 от КЗ.

От събраните по делото доказателства се установява, че ищцата е баба на починалия при ПТП Д. Л. Д., който е бил с постоянен адрес:***. Същевременно ищцата е с постоянен и настоящ адрес:***.  

От показанията на разпитаната по делото свидетелка Н.С.С.– без родство с ищцата, се установява, че Д. Л. Д. е пребивавал в гр. Варна с цел намиране на сезонна работа, като първоначално е отседнал при нейната дъщеря, а в последствие, след като си е намерил работа, е заживял на квартира. Самата свидетелка живее в с. Цонево, близо до Варна, но поддържа контакти с ищцата, тъй като последната е съпруга на неин вуйчо. Майката на свидетелката е била от същия край, от който е и ищцата, като съпругът й също е оттам и често са посещавали с. Кладница, общ. Перник. Свидетелката сочи, че отношенията между Д. Л. Д. и неговата баба Р.Г.Н.  са били много добри. Д. казвал на свидетелката, че баба му не може да се справи с телефона, за това ако иска да говори с нея, да набере него, а ако той е навън, като се прибере ще ги свърже. Макар и родителите на Д. да са имали апартамент в гр. Перник, той й брат му са живеели преимуществено в с. Кладница, което е близо до гр. Перник и пътували за училище. Повечето от времето си Д. и брат му са прекарвали в с. Кладница, като дори и след като е започнал работа Д. е продължил да прекарва повече време при баба си. Същевременно ищцата е полагала грижи за Д. и брат му като малки, като е гледала повече тях отколкото момичетата на другия си син. Когато се е случил инцидента с Д., ищцата не можела да говори, говорела много бавно и непрекъснато плачела. Променила се е коренно, като е говорела само за Д., какво е обичал да яде, какво й е казал, как й се обаждал като е бил на морето. Според свидетелката, ищцата не е преживяла така загубата на мъжа си, както преживява загубата на внука си. Не искала да общува с хората и си стояла само вкъщи.  Показанията на тази свидетелка кореспондират с показанията на втория разпитан свидетел – Д.Д.Р. – син на ищцата, от които се установява, че тяхното семейство е било възпитано в по-старите български традиции и отношенията между баби, дядовци и внуци са доста по-близки и задълбочени, отколкото в сегашно време. Д. Л. Д. бил изключително привързан към баба си, като когато са били деца с брат му са били почти винаги на село. Дори когато са живели при родителите си в гр. Перник, Д. и брат му са ходели в с. Кладница, като повечето време са пребивавали на село, отколкото в града. Всяко свободно време след училище са прекарвали в с. Кладница. Било е възможно да посещават селото, тъй като разстоянието между него и гр. Перник не е голямо - 15 км. Същевременно всеки петък след училище Д. и брат му са посещавали селото заедно с майка си и баща си и са преспивали там. Имало е даже период от време, през който Д. е живял с баба си след завършване на средното си образование. Свидетелят сочи, че след пътно-транспортното произшествие ищцата се е сринала както емоционално, така и здравословно. Преди това тя е била жизнена, работоспособна, обработвала градина, а след това, къде поради нежелание, къде поради засилени болки в опорно-двигателния апарат ищцата не извършвала вече тези действия. Здравословното й състояние се сринало след инцидента, като тя станала доста по-зле от преди и състоянието й изключително много се влошило. Ищцата загубила желание да излиза. Преди произшествието била комуникативна, ходела на пазар, а сега близките и съседите й носели продукти. Тя вече не излизала от къщи, променила се коренно. Било й е изключително тежко като заговори, но ежедневно си спомняла за Д..  

С оглед на тези доказателства съдът намира, че съществувалите между ищцата и починалия й внук отношения са от такова естество и съдържание, че легитимират ищцата като имаща право да получи обезщетение за смъртта на Д. Л. Д. по смисъла на т. 1 от ТР № 1/21.06.2018 г., постановено по тълк.д. № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС. Със същото решение е предвидено, че освен посочените в ППВС № 4/25.05.1961 г. и ППВС № 5/24.11.1969 г. лица, обезщетение за неимуществени вреди, причинени от смърт на техен близък по изключение може да получи и всяко друго лице, което е създало тР. и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени. В случая съществуването на такива обстоятелства се установява от времето, в което ищцата и починалия й внук са прекарвали заедно в периода, в който са поддържали тези отношения, честотата на контактите и начина, по който ищцата възприема смъртта на внука си. Всичко това сочи на силна привързаност, надхвърляща по интензитет и времетраене нормално присъщите за родствената връзка болки и страдания, поради което ищцата следва да бъде обезщетена за действително претърпените от нея неимуществени вреди от смъртта на внука й от ответника, в качеството му на застраховател по застраховка „гражданска отговорност на автомобилистите”, по която застраховано лице е делинквентът.

Настоящият състав намира, че паричният еквивалент на понесените неимуществени вреди, причинени от смъртта на внука на ищцата, с който тя е имала трайни емоционални връзки, при съобразяване на възрастта на починалия (22 г.), неговата жизнеспособност, обстоятелството че починалият постоянно е поддържал близки и топли отношения с баба си, честите посещения и продължително пребиваване в дома на негова баба, както и предвид обществените отношения, вкл. и застрахователните лимити към момента на ПТП – 18.07.2018 г., възлиза на 50 000 лева - обезщетение за неимуществени вреди за ищцата.

В тази връзка съдът намира за неоснователно възражението на ответника, че обезщетението в конкретния случай следва да бъде определено до размера по § 96, ал. 1 от ПЗРЗИДКЗ, обн. ДВ, бр. 101/2018 г., в сила от 07.12.2018, във вр. с чл. 493а, ал. 4 от КЗ, а именно в размер до 5000 лв. Действително в § 96, ал. 1 от ПЗР на ЗИД на КЗ (ДВ, бр. 101 от 2018 г.) е определен максимален размер от 5000 лева, за обезщетяване на разширения кръг лица, между които попадат бабите и дядовците, като е придадено обратно действие за съдебните претенции, предявени след 21.06.2018 г.

Разпоредбата на § 96, ал. 1 от ПЗР на ЗИД на КЗ (ДВ, бр. 101 от 2018 г.) е приложима за всички претенции, предявени след 21.06.2018 г., независимо от това по време на действие на кой кодекс е възникнало застрахователното събитие. Настоящият състав обаче намира, че тази разпоредба противоречи на правото на ЕС, доколкото е предвидена по-малка сума от посочените в чл.1, параграф 2 от Втора директива 84/5, кодифицирана с Директива 2009/10З/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 16 септември 2009 година относно застраховката "Гражданска отговорност", чиито чл.9, ал.1 предвижда, следните минимални суми: в случай на телесно увреждане - минимална застрахователна сума 1 000 000 EUR за пострадал или 5 000 000 EUR за събитие, независимо от броя на пострадалите; в случай на имуществени вреди - 1 000 000 EUR за застрахователно събитие, независимо от броя на пострадалите.

При констатиране на това противоречие между европейското и националното право съдът е длъжен, в рамките на своята компетентност, да приложи общностното право в неговата цялост и да защити правата, които то дава на частноправните субекти, като остави без приложение евентуалните разпоредби от вътрешното право, които му противоречат, без оглед на това дали те предхождат или следват общностната правна норма, както и без да е необходимо да изиска или да изчаква отмяната на такава разпоредба по законодателен или друг конституционен ред.

В тази връзка според Решение на СЕС от 24.10.2013 г. по дело С-277/12 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Augstākās tiesas Senāts (Латвия) с акт от 16 май 2012 г., постъпил в Съда на 1 юни 2012 г., член 3, параграф 1 от Директива 72/166 и член 1, параграфи 1 и 2 от Втора директива 84/5, не допуска национална правна уредба, съгласно която задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ при използването на моторни превозни средства, да  покрива обезщетението за неимуществени вреди, дължимо съгласно националната правна уредба на гражданската отговорност за смъртта на близки членове на семейството, настъпила при пътнотранспортно произшествие, само до определена максимална сума, която е по-малка от посочените в член 1, параграф 2 от Втора директива 84/5.

Съобразно разпоредбата на чл. 633 от ГПК, решенията по преюдициални запитвания са задължителни за всички съдилища и учреждения в Република България.

Ето защо, при зачитане горните актове и решения, съдът намира, че за да се реализира справедливо възмездяване на претърпени от деликт болки и страдания, е необходимо да се отчете действителният размер на моралните вреди, съобразен с нивата на застрахователно покритие за неимуществени вреди за процесния период.

В тази връзка не следва да бъде възприето изложеното в писмената защита на застрахователя твърдение, че § 96, ал. 1 от ПЗРЗИДКЗ, обн. ДВ, бр. 101/2018 г. не е в противоречие с посочените по-горе директиви и решение на СЕС. Не може да се направи разграничение между използваното в решението на СЕС понятие „близки членове на семейството”, като бъде прието, че същото се отнася само до лицата, посочени в разпоредбите на чл. 493а, ал. 2 и ал. 3 от КЗ, като в това понятие не се включват лицата по чл. 493а, ал. 4 от КЗ, сред които е и ищцата. Обратното, следва да бъде прието, че решението се отнася за всички лица, които съгласно вътрешното право на страната имат право на обезщетение за смъртта на пострадалото лице. В случая това са всички лица, посочени в чл. 493а от КЗ, което е видно от ал. 1 на същия текст, като останалите алинеи само уточняват случаите, в които изброените лица имат право да получат обезщетение за неимуществени вреди, т.е. решението на СЕС се отнася и за лицата, посочени в разпоредбата на чл. 493а, ал. 4 от КЗ, които са тези по ТР № 1/21.06.2018 г., постановено по тълк.д. № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС и размера на застрахователното обезщетение за тези лица не може да бъде ограничаван до определен размер, който е по-нисък от установените лимити. Последното обаче е направено с разпоредбата на § 96, ал. 1 от ПЗРЗИДКЗ, обн. ДВ, бр. 101/2018 г., който е ограничил отговорността на застрахователя до размер от 5000 лв., поради което тази разпоредба противоречи на общностното право. От разпоредбата на § 96, ал. 2 от ПЗРЗИДКЗ не следва обратния извод. Съгласно същата, до влизането в сила на наредбата за утвърждаване на методиката по чл. 493а, ал. 2 от КЗ, лицето, което отговаря за причинените неимуществени вреди на лицата по чл. 493а, ал. 4 от КЗ дължи обезщетение в размера по ал. 1, т.е. до 5000 лв. По този начин отговорността на самите причинители на вредите, за които застрахователя носи отговорност, е определена в размер до 5000 лв. Целта на това ограничаване обаче е да се обоснове наложеното с § 96, ал. 1 от ПЗРЗИДКЗ ограничаване на отговорността на застрахователя. Поради това двете разпоредби следва да се тълкуват във връзка една с друга и доколкото целта на ал. 2 е именно да обоснове ограничаване на отговорността застрахователя спрямо увреденото лице, то следва да се приеме, че целия § 96, ал. 1 от ПЗРЗИДКЗ, обн. ДВ, бр. 101/2018 г. противоречи на общностното право и не следва да се прилага.

С отговора на исковата молба ответникът „ЗАД АРМЕЕЦ“ АД е направил възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на починалия, което е основание за намаляване на определеното обезщетение по реда на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД. Счита, че за вредоносния резултат е допринесло обстоятелството, че Д.Д. е управлявал превозното средство без да притежава необходимата правоспособност за това, като непосредствено преди настъпване на произшествието се е движил с превишена и несъобразена с конкретните пътни условия скорост, поради което не е могъл да предотврати настъпване на същото. Твърди, че пострадалият е бил без поставена или с неправилно поставена предпазна каска, което е допринесло за настъпването на увреди, несъвместими с живота. При това трябва да се има предвид, че доказателствената тежест за установяване на това възражение, по силата на чл. 154, ал. 1 от ГПК, се носи от направилата го страна, а именно „ЗАД АРМЕЕЦ“ АД, тъй като е насочено към ограничаване на неговата отговорност и установяване на размера на действителните вреди.

В случая от заключението на изслушаната по делото съдебно-автотехническа експертиза с вещо лице Й.Л.М. се установява, че непосредствено преди пътно-транспортното произшествие Д. Л. Д. е управлявал мотоциклета със скорост около 77 км/ч, което е над разрешената такава за съответното място. Това само по себе си обаче не е основание да се приеме, че е налице съпричиняване на вредоносния резултат от негова страна. Такова съпричиняване ще е налице, ако допуснатото от него нарушение е в пряка връзка с произшествието и, ако не беше допуснато, произшествието е могло да бъде избегнато или щетите от него да бъдат съществено ограничени. Извършвайки ляв завой, Г.А.К. е отнел предимството на движещия се в собствената си лента мотоциклет „Ямаха”, управляван от Д. Л. Д.. Последният не е имал възможност да избегне настъпването на произшествието чрез заобикаляне на автомобила нито чрез маневра завиване в дясно, тъй като в този случай би се оказал пред самия автомобил, нито чрез маневра завиване в ляво, тъй като в този случай би се озовал в насрещната лента за движение. Същевременно, предвид движението на автомобила преди предприемане на маневрата ляв завой /автомобилът не е спрял преди предприемане на маневрата/, водачът на мотоциклета е разпознал технически намеренията на водача на автомобила със закъснение. При това положение той не е имал възможността да предотврати пътно-транспортното произшествие дори и при движение с разрешената скорост от 50 км/ч, като и в този случай е щял да настъпи удар между двете превозни средства, но същият е щял да бъде с по-нисък интензитет. Последното обаче не изключва категорично настъпването на леталния изход и при движение на мотоциклета с позволената скорост от 50 км/ч. С оглед на това, не може да бъде направен извод, че допуснатото от Д. Л. Д. нарушение, а именно движение със скорост от около 77 км/ч е в пряка връзка, а оттам и че е допринесло за настъпилия вредоносен резултат. Поради това посоченото действие на пострадалия не може да бъде счетено като съпричиняване по смисъла на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД. Що се отнася до това дали Д. Л. Д. е имал правоспособност да управлява мотоциклета или не, то това само по себе си няма връзка с настъпилото ПТП и не може да доведе до съпричиняване по смисъла на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД. В случая от значение за съпричиняването са само конкретните действия, които са в пряка връзка с произшествието и евентуалната липса на умения на водача да управлява превозното средство, които умения обаче не са пряко зависими от призната по съответния ред правоспособност. Освен това, по делото липсват доказателства, че пострадалият към момента на произшествието е бил без поставена или с неправилно поставена предпазна каска.

С оглед изложеното, възражението на ответника за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на Д. Л. Д. е неоснователно. Предвид на това, не е доказано наличието на хипотезата на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД, поради което и определеното обезщетение не следва да бъде намалявано по този ред.

С оглед на всичко гореизложено, така предявеният иск с правно основание чл. 432, ал. 1 от КЗ е основателен и следва да бъде уважен до посочения размер от 50 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди, като в частта му за разликата над уважения до пълния претендиран размер от 100 000 лв. искът следва да бъде отхвърлен.

 

По отношение на иска по чл. 86 от ЗЗД:

 

С исковата молба ищцата претендира заплащане на лихва за забава върху обезщетението за неимуществени вреди, считано от датата на настъпване на пътно-транспортното произшествие, а именно – 08.06.2016 г. В тази връзка в исковата молба се твърди, че застрахователят отговаря за лихвите за забава, считано от датата на увреждането. В случая обаче както застрахователния договор, така и застрахователното събитие са се осъществили след 01.01.2016 г., когато е влязъл в сила действащия към настоящия момент КЗ. Поради тази причина приложение следва да намери именно този кодекс. По силата на чл. 429, ал. 2, т. 2 от КЗ, застрахователят отговаря и за лихвите за забава, когато застрахования отговаря за тяхното плащане пред увреденото лице, но тази отговорност се реализира при условията на ал. 3. Самият чл. 429 ал. 3 от КЗ, към който препраща разпоредбата на чл. 429, ал. 2, т. 2 от КЗ, ограничава отговорността на застрахователя за лихви за забава като определя за начален момент на същата по-ранната дата от тази на уведомяването на застрахователя за настъпилото застрахователно събитие от застрахования или от увреденото лице. Тази разпоредба се различава от разпоредбата на чл. 223, ал. 2 от КЗ /отм./, съгласно която застрахователят дължи обезщетение и за лихвите за забава, когато застрахования отговаря за тяхното плащане пред увреденото лице. С оглед на тази разпоредба застрахователят дължи лихва за забава на увреденото лице, считано от датата на настъпване на застрахователното събитие. Тази негова отговорност е ограничена по отношение на самия застрахован, което е видно от разпоредбата на чл. 223, ал. 2, изр. 2 от КЗ /отм./ и чл. 268, т. 10 от КЗ /отм./. В тези случаи, когато обезщетението е платено от самия застрахован, застрахователят не му възстановява заплатените от него лихви за забава за периода от датата на настъпване на застрахователното събитие до датата на уведомяването. Същевременно, ако застрахователят е заплатил лихви за забава за този период на увреденото лице, той разполага с регресен иск спрямо застрахования по силата на чл. 227, т. 2 от КЗ /отм./. Същевременно при действието на КЗ /отм./ за увреденото лице не е предвидено задължение да уведомява застрахователя за настъпване на застрахователното събитие или да предяви прекия си иск по чл. 226 от КЗ /отм./ срещу него. Поради това и застрахователят не можеше да отказва плащане на застрахователното обезщетение, включително и лихвата за забава от датата на настъпване на застрахователното събитие поради това, че не е уведомен за настъпването му, доколкото този отказ представлява санкция за неизпълнение на предвидено в закона задължение. Както се посочи по-горе обаче, разпоредбата на чл. 429, ал. 2, т. 2 и чл. 429, ал. 3 от КЗ уреждат по различен начин задължението на застрахователя за заплащане на лихви за забава, които се дължат от самия застрахован на третото лице. В случая тези лихви не се дължат от датата на настъпване на застрахователното събитие, което следва и от разпоредбата на чл. 494, т. 10 от КЗ. За разлика от чл. 268, т. 10 от КЗ /отм./, разпоредбата на чл. 494, т. 10 от КЗ ограничава отговорността на застрахователя за лихви за забава, дължими се от застрахования на увреденото лице като посочва, че същата се осъществява при спазване на условията на чл. 429, ал. 3 от КЗ. Именно поради наличието на това ограничение в разпоредбата на чл. 433 от КЗ, уреждаща регресния иск на застрахователя спрямо застрахования, липсва правило подобно на това на чл. 227, т. 2 от КЗ /отм./, уреждаща възможността застрахователя да търси от застрахования платените на увреденото лице лихви за забава за периода от датата на настъпване на застрахователното събитие до датата на уведомяване на застрахователя за това. С оглед на изложеното следва да бъде прието, че при сега действащия КЗ отговорността на застрахователя за лихви, дължими от застрахования на увреденото лице е ограничена и това задължение е за периода след датата, на която застрахователя е бил уведомен за настъпване на застрахователното събитие било от застрахования, било от увреденото лице. При това разпоредбата на чл. 498 от действащия КЗ предвижда задължение на увреденото лице при настъпване на застрахователното събитие да предяви претенцията си първо пред застрахователя и едва, ако същия не е платил в срока по чл. 496 от КЗ, откаже да плати обезщетение или ако увреденото лице не е съгласно с размера на определеното или изплатеното обезщетение, то може да предяви прекия иск по чл. 432 от КЗ срещу застрахователя. Подобно задължение за увреденото лице липсваше в КЗ /отм./. В конкретния случай по делото е представено застрахователна претенция вх. № 100-2390 от 18.07.2018 г., с която Р.Г.Н. е уведомила застрахователя „ЗАД АРМЕЕЦ“ АД за настъпване на застрахователното събитие, поради което при липса на други данни и оспорване на това обстоятелство от насрещната страна следва да бъде прието, че именно това е датата, на която застрахователя е бил уведомен за претенцията на ищцата и от тази дата за него настъпва задължението да заплаща лихва за забава по чл. 429, ал. 2, т. 2, вр. с ал. 3 от КЗ. Предвид на това лихва за забава върху горепосоченото обезщетение се дължи от 18.07.2018 г. до датата на окончателното плащане. От това следва, че предявеният иск за лихви за забава върху обезщетението за неимуществени вреди следва да бъдат отхвърлен за периода от 08.06.2016 г. до 17.07.2018 г. вкл.

 

По отношение на разноските:

 

И двете страни своевременно са претендирали присъждане на разноските, като са представили списъци по чл. 80 от ГПК, обобщаващи размера на техните искания.

От списъка по чл. 80 от ГПК на ищцата е видно, че претенцията й е за присъждане на адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА, като е представила договор за правна помощ, сключен на посоченото основание /л. 75 и л. 76 от делото/. С оглед уважената част от иска, подлежащото на присъждане адвокатско възнаграждение, определено по реда на чл. 7, ал. 2, т. 5 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, е в размер на 1 765,00 лв., което следва да бъде присъдено на процесуалния представител на ищцата – адв. С.С..

Видно от списъка по чл. 80 от ГПК /л. 78 от делото/, представен от ответното дружество, последното претендира присъждане на съдебно-деловодни разноски в размер на 210,00 лв., от които 200,00 лв. внесен депозит за вещо лице и 10,00 лв. държавна такса за две съдебни удостоверения, за които са представени и надлежни доказателства за извършването им. Отделно от това е направено искане за присъждане на юрисконсултско възнаграждение по чл. 78, ал. 8 от ГПК, което съдът определя в размер на 200,00 лв. по реда на чл. 37 от Закона за правната помощ, във вр. с чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащане на правната помощ. Определен по този начин, общият размер на разноските в настоящото производство е 410,00 лв. От тях съобразно отхвърлената част от исковата претенция в полза на ответника следва да се присъдят разноски в размер на 205,00 лв., на основание ч. 78, ал. 3 и чл. 78, ал. 8 от ГПК.

Доколкото ищцата е била освободена от внасяне на държавна такса и разноски по производството на основание чл. 83, ал. 1, т. 4 от ГПК, ответникът следва да бъде осъден да заплати по сметка на ВОС сумата от 2 000,00 лв., представляваща дължимата се държавна такса, определена съгласно чл. 1 от Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, върху размера на уважената част от иска, ведно със законната лихва върху държавни вземания, считано от влизане на решението в сила до окончателното изплащане.

Воден от гореизложеното и в същия смисъл, съдът

 

Р Е Ш И :

 

ОСЪЖДА „ЗАД АРМЕЕЦ“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, р-н Средец, бул. „Стефан Караджа“ № 2, да заплати на Р.Г.Н., ЕГН **********, с адрес: *** и със съдебен адрес:***, чрез адв. С.С. ***, сумата от 50 000,00 лв. /петдесет хиляди лева/, представляваща обезщетение за претърпените от нея неимуществени вреди – претърпените болки и страдания, вследствие на смъртта на нейния внук Д. Л. Д., настъпила на 08.06.2016 г., в резултат на настъпило на 08.06.2016 г. ПТП, виновно причинено от Г.А.К., водач на л.а. „Шкода-Октавия“, с рег. № ******, застрахован по риска „гражданска отговорност на автомобилистите“ при ответника със застрахователна полица № 11116000209979, валидна до 06.01.2017 г., на основание чл. 432, ал. 1 КЗ, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 18.07.2018 г. до окончателното изплащане, на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, КАТО ОТХВЪРЛЯ исковете в частта им за разликата над уважения до пълния претендиран размер от 100 000,00 лв. обезщетение за неимуществени вреди и за законната лихва за забава за периода от датата на увреждането – 08.06.2016 г. до 17.07.2018 г. вкл., като неоснователни.

ОСЪЖДА „ЗАД АРМЕЕЦ“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, р-н Средец, бул. „Стефан Караджа“ № 2, да заплати на адвокат С.Б.С. от ВАК, със съдебен адрес:***, сумата от 1 765,00 лв. /хиляда седемстотин шестдесет и пет лева/, представляваща дължимо възнаграждение за осъществена безплатна адвокатска помощ, на основание чл. 38, ал. 2 от ЗА,  във вр. с чл. 78, ал. 1 от ГПК.

ОСЪЖДА Р.Г.Н., ЕГН **********, с адрес: *** и със съдебен адрес:***, чрез адв. С.С. ***, да заплати на „ЗАД АРМЕЕЦ“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, р-н Средец, бул. „Стефан Караджа“ № 2, сумата от 205,00 лв. /двеста и пет лева/, представляваща сторените по делото разноски, на основание чл. 78, ал. 3 и чл. 78, ал. 8 от ГПК.

ОСЪЖДА „ЗАД АРМЕЕЦ“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, р-н Средец, бул. „Стефан Караджа“ № 2, да заплати по сметка на Варненския окръжен съд сумата от 2 000,00 лв. /две хиляди лева/, представляваща дължимата по делото държавна такса върху уважената част от иска, ведно със законната лихва върху държавни вземания, считано от влизане на решението в сила до окончателното изплащане, на основание чл. 78, ал. 6 от ГПК.

РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Варненски апелативен съд с въззивна жалба в двуседмичен срок от връчването на препис от същото на страните.

 

 

СЪДИЯ В ОКРЪЖЕН СЪД: