Р Е Ш Е Н И Е
№
.....
гр.Плевен,
14,02,2020 г.
В И М Е Т О Н А Н А
Р О Д А
ПЛЕВЕНСКИ РАЙОНЕН СЪД, ІХ-ти граждански състав, в открито съдебно заседание на четиринадесети януари две хиляди и двадесета
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ВЕРА НАЙДЕНОВА
при секретаря Цецка Симеонова, като разгледа
докладваното от съдията НАЙДЕНОВА гр.д.№4977 по описа на съда за 2019 г. и на основание
данните по делото и закона, за да се произнесе, взе предвид следното:
Делото е образувано по
искова молба от ***, ЕИК ***, със седалище и адрес на
управление ***, чрез процесуалния
представител - юрисконсулт К.С., против Г.И.С., ЕГН **********,***, и К.Х.С., ЕГН **********,***,
за признаване за установено в отношенията между страните, че ответниците дължат
солидарно на
ищеца сума в размер на 3655,34 лева, включващи 3229,77 лева неизплатено парично
задължение по договор за револвиращ заем №**********, и неустойка в размер на
425,57 лева, ведно със законната лихва върху
главницата, считано от депозираното на заявлението по чл.410 ГПК в съда до
окончателното изплащане на вземането. Сочи се, че на
08,06,2011 г. между страните е сключен договор за револвиращ заем №**********
за сумата от 2000,00 лева, срок на договора – 36 месеца, при ГПР – 126,69 % и
ГЛП – 91,04%. Твърди се, че е подписан и Анекс №1/28,09,2012 г. Сочи се, че
поради неплащане, на 05,08,2013 г. договорът е прекратен от заемателя и е
начислена неустойка на основание чл.10.4. от ОУ. Твърди се, че по договора е
внесена сума в размер на 3203,00 лева. В заключение моли съда да признае за установено по
отношение на ответниците, че същите имат задължение към ищеца в размер на
3655,34 лева, включващи 3229,77 лева неизплатено парично задължение по договор
за револвиращ заем №**********, и неустойка в размер на 425,57 лева, ведно със законната лихва върху
главницата, считано от депозираното на заявлението по чл.410 ГПК в съда до
окончателното изплащане на вземането. Ищеца претендира и
направените деловодни разноски, и разноските от заповедното производство. В
писмено становище, депозирано преди последното с.з., процесуалният представител
на ищеца ангажира подробни доводи във връзка с претенцията си, като
противопоставя възражения по отговора на ИМ.
В
срока по чл.131 от ГПК отв.Г.С. не депозира писмен отговор. Същият не се явява
и не изпраща представител в с.з., за което е редовно призован.
В срока
по чл.131 от ГПК ответникът К.С. депозира писмен отговор чрез назначения й
особен представител – адв.М.А. от ПАК, в който се сочи, че няма данни
предсрочната изискуемост да е обявена на длъжника; твърди се, че дори да се
приеме, че договорът е прекратен на 05,08,2013 г., не е спазен чл.147 от ЗЗД за
предявяване на иск в шестмесечен срок. Прави се възражение за погасителна
давност, считано от датата на прекратяване на договора, както и за неподсъдност
на делото поради арбитражна клауза. Сочи се, че договорът е недействителен,
поради противоречие със разпоредби на ЗПК и ЗЗП. Оспорва се начина на
определяне на неустойката. В с.з. особения представител на отв.К.С. моли съда
да отхвърли иска, а при евентуалност – да се присъдят сумите съгласно втория
вариант на заключението на ВЛ. Прави се е възражение за прекомерност на
възнаграждението на процесуалния представител на ищеца.
Съдът, като взе предвид представените
по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и съобрази доводите на
страните, намира за установено следното:
Безспорно
по делото се установява, че въз основа на заявление по чл.410 от ГПК, е
издадена заповед за изпълнение №1378/19,04,2019 г. по ч.гр.д.№2474/2019 г. по
описа на ПлРС.
Безспорно
по делото се установява, че между ищеца ***, *** - като заемодател, и ответниците
Г.С. и К.С. - като заематели, е сключен договор за револвиращ заем №**********/08,06,2011
г., въз основа на подадено искане за отпускане на потребителски кредит, за
сумата от 2000,00 лева, за срок от 36 месеца, размер на вноската – 164,00 лева,
ГПР – 126,69% и ГЛП – 91,04%, с падеж – 7-мо число на месеца, общо дължима
сума– 6043,68 лева. Представен е погасителен план към договора, и коригиран
погасителен план на основата на Анекс №1 за периода м.август 2011 г. –
м.ноември 2014 г. По делото се установява също и факта на превеждането на
сумата по заема в размер на 2000,00 лева по сметка на Г.С. с платежно нареждане
от 09,06,2011 г.
От
представеното по делото извлечение от сметка към Договора за кредит се
установява, че по кредита има заплащане на суми в размер на 3203,00 лева - 21
пълни месечни вноски и частично – вноската за м.май 2013 г.
По
делото, с ИМ са представени Общите условия към договора за кредит, които съдът
констатира, че не са подписани от страна на заемателите. Видно от съдържанието
на същите - т.10.3.1., при просрочие на повече от 1 месечна вноска, с повече от
30 дни, настъпва автоматично прекратяване на договора, без да е необходимо
изпращането на уведомление; на основание
т.10.4, при прекратяване на договора за заем, върху остатъчния размер на
задължението по погасителен план, се начислява неустойка в размер на 50 %.
По
делото се твърди, че на 05,08,2013 г. договорът е прекратен от страна на ищеца
и поради неизпълнение е начислена неустойка по чл.10.т.4. от ОУ, но няма данни
това да е съобщено на заемополучателите.
От
заключението на ВЛ по изготвената СИЕ се установява, че по договора за кредит
са платени 3203,00 лева, от които главница в размер на 418,96 лева, договорна
лихва в размер на 2722,95 лева и лихва за забава в размер на 61,09 лева. ВЛ
сочи, че дължими към момента са 1581,04 лева главница и 1648,73 лева договорна лихва
съгласно погасителния план.
При така установено от фактическа страна,
съдът намира за установено от правна страна следното:
В случая
между страните е налице стандартен договор за потребителски кредит, който се
регулира от ЗПК - в редакцията му от ДВ. бр.58 от
30,07,2010 г., и не представлява никое от изключенията,
посочени в чл.4 от ЗПК. Независимо от посочването в договора, че се касае за
револвиращ заем, съдът не констатира револвиране по смисъла на чл.5 от ОУ на
кредитора. Револвиране в случая не се установява, поради
което съдът намира, че не е било налице основание за калкулиране от страна на
кредитора на посоченото в договора договорно възнаграждение при револвинг от 2559,00
лева.
Както
бе посочено по-горе, в полза на заемателите и въз основа на направено тяхно искане, е отпусната сумата от
2000,00 лева - преведена в полза на ответника Г.С., по банков път. С договора,
страните са уговорили и заплащане на договорна лихва, в размер на 91,04%,
включена в месечната погасителна вноска, при ГПР – 126,69%. По делото се
установява също, че в ОУ страните са уговорили – в чл.10.3.1., при просрочие на
повече от 1 месечна вноска, с повече от 30 дни, да настъпва автоматично
прекратяване на договора, без да е необходимо изпращането на уведомление. Както бе посочено по - горе,
кредитът е обявен от страна на заемодотеля за предсрочно изискуем на 05,08,2013
г. Съдът намира, че в случая е налице предсрочна изискуемост на кредита, преди
датата на подаване на заявлението по чл.410 от ГПК, доколкото клаузата за
предсрочна изискуемост, при настъпване на определени условия и свързана с
неизпълнение на задължението за връщане на заетата сума, не противоречи на
свободата на договаряне по чл.9 от ЗЗД. С уговорката за предсрочна изискуемост,
длъжникът изгубва преимуществото на срока, като последиците следва да са
аналогични на изгубването на това преимущество, по силата на настъпване на
законовите предпоставки по чл.71 от ЗЗД. Изискуемостта на задължението в
резултат на изгубването на преимуществото на срока, предоставя възможност на
кредитора да иска изпълнение на задължението във вида и размера, който то би
имало, ако срокът бе изтекъл. Предсрочната изискуемост е санкция за
неизправността на длъжника, поради което последиците следва да включат пълно и
точно изпълнение на задължението, каквото то съществува и се дължи и при
настъпване на срока. При уговорена в договор за заем за потребление предсрочна
изискуемост на задължението за връщане на заетата парична сума, настъпва
предсрочна изискуемост и на непадежиралите към този момент анюитетни вноски,
включително в частта им за възнаградителни лихви и такси /в този смисъл е Решение
№99 от 01,02,2013 г. на ВКС по т.д. №610/2011
г., I т.о., ТК/. Ето защо съдът приема, че не е нужно уведомяване на длъжника,
за настъпване на предсрочната изискуемост на кредита, по смисъла на ТР №4/2013 г.,
т.18., визиращ договорите за банков кредит, по реда на чл.430 от ТЗ, при които
кредитодател е банка. Следва да се отбележи също, че към датата на сключване на договора – 08,06,2011 г., няма изискване за подписване на всяка
страница от Общите условия, от страна на заемателя, въведено едва с нормата на
чл.11, ал.2 от ЗПК – ДВ, бр.35 от 2014г., в сила от 23,07,2014 г.
По
отношение на уговорената в договора възнаградителна лихва съдът намира за
установено следното: Възнаградителната лихва има характер на цена на
предоставената услуга, като нейната стойност, следва да се съизмерява както със
стойността на отпуснатия заем, така и със срока, за който се уговоря връщането,
както и с обстоятелството дали е обезпечен. Съдържащата се в раздел VI от договора информация относно броя и размера на
погасителните вноски, ГПР и ГПЛ е обща и не отговаря на изискването да е
разбираема и недвусмислена. Съдът, съгласно практиката на ВКС, има правомощие
служебно да констатира наличие на нищожна клауза. Нищожността на отделните
клаузи не влече нищожност на целия договор. Съдът приема, че клаузата, касаеща
договорната лихва, противоречи на добрите нрави, по следните съображения: Към
датата на сключване на договора не налице законово ограничение на максималния
размер на възнаградителната лихва, въведено с чл.19, ал.4 от ЗПК - ДВ
бр.35/2014 г., в сила от 23.07.2014 г., където е посочено, че годишният процент
на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Република България. Годишният процент на разходите
включва общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи – лихви,
други преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в
т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора, изразени като
годишен процент от общия размер на предоставения кредит - чл.19, ал.1 от ЗПК.
Нормата на чл.19, ал.4 от ЗПК е въведена
от законодателя именно като рамка
на размера на уговорените лихви по
кредита, като при нарушение на нормата, клаузите в договора за дължимостта на
всеки един от компонентите на ГПР, се явяват нищожни. До приемането на
цитираната норма от ЗПК, законов ограничител е нормата на чл.9 от ЗЗД,
съобразно която, страните могат свободно да определят
съдържанието на договора, доколкото то не противоречи на повелителните норми на
закона и добрите нрави. За противоречащи на добрите нрави следва да
се считат сделки, с които неравноправно се третират икономически слаби
участници в оборота и се използва недостиг на материални средства на един
субект за облагодетелстване на друг. По отношение размера на възнаградителната
лихва в съдебната практика се приема, че максималният размер, до който
съглашението за плащане на такава е действително, не следва да бъде
по-голям от трикратния размер на законната лихва /в този смисъл решение №906/30,12,2004
г. по гр. дело № 1106/2003 г., ІІ г.о. на ВКС, решение №378/18,05,2006 г. по
гр. дело №315/2005 г., ІІ г. о. на ВКС, решение №1270/09,01,2009 г. по гр. дело
№5093/2007 г., ІІ г.о. на ВКС, определение №901/10,07,2015 г. по гр. дело
№6295/2014 г., ІV г. о. на ВКС и др./. В случая, към момента на
сключването на договора - м.юни 2011 г., размерът на законната лихва е 10,00%
/основния лихвен процент на БНБ и 10 пункта/, и уговаряне на лихва над този
размер – в случая 91,04%, противоречи на добрите нрави, поради което е
изначално нищожна и не е произвела своето правно действие. Нищожната клауза в
случая, не може да се замести от и такава за лихва за забава, тъй като е
различна тяхната функция и същност, а и такова правомощие на съда е предвидено
само за търговските сделки, а договорът за кредит по отношение на потребителя
не е търговска сделка.
В
случая, от страна на ответниците е налице плащане по изначално нищожна – и
съответно недължима, клауза от договора за кредит, в общ размер от 2722,95 лева.
Съдът намира, че тази сума, платена от заемателите по изначално нищожно основание
/без основание/, следва да бъде отнесена към дължимата според ВЛ към момента по
погасителен план главница в размер на 1581,04 лева и да бъде прието, че ответниците
са заплатили изцяло главницата по
кредита. Поради изложеното, искът за признаване за установено спрямо ответника,
че дължи сумата от 3229,77 лева /от които се установи че 1581,04 лева са
главница и 1648,73 лева са договорна лихва/, следва да бъде отхвърлен като
неоснователен.
По
отношение на иска за признаване за установено дължимостта на сумата от 425,57
лева неустойка, съдът намира за установено следното: начисляването на
неустойка, е извършено от страна на кредитора въз основа на т.10.4 от ОУ - при
прекратяването на договора, в размер на 50% върху остатъка от главницата. Както
бе посочено по-горе, цитираната норма от ОУ предвижда начисляване на 50%
неустойка върху остатъчния размер на задължението по погасителен план - което
включва главница и договорна лихва. Съдът констатира, че посоченият размер от 425,57
лева не съответства на твърдението, че са начислени 50% върху остатъка от
главницата. Съдът намира, че в случая
клаузата за неустойка противоречи на добрите нрави и същата е нищожна на това
основание, поради прекомерност на същата, за което съдът следи служебно – по
аргумент от ТР №1/2009 г. на ОСТК на ВКС. Съобразно нормата на чл.92, ал.1 от ЗЗД, неустойката обезпечава изпълнението на задължението и служи за обезщетение
на вредите на кредитора от
неизпълнението, без да е нужно те да се
доказват. Неустойката има както обезщетителна и обезпечителна функция, така и
санкционираща, тъй като кредиторът има правото да претендира неустойка, дори и
когато няма настъпили вреди, респективно същите не са в такъв размер. При
уговаряне съдържанието на договора, страните имат своята договорна автономия,
съобразно нормата на чл.9 от ЗЗД, като единственото ограничение е в рамките на
закона и добрите нрави. Добрите нрави са неписани правила, но съществуват като
общи принципи, или произтичат от тях, на които законът е придал правно
значение, за които, както бе посочено, съдът следи служебно. Накърняването на
добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1, пр.3 от ЗЗД е налице, когато се
нарушава правен принцип, който може и да не е законодателно изрично формулиран,
но спазването му е проведено чрез създаване на други разпоредби, част от
действащото право. Такива са принципите на справедливостта, на
добросъвестността в гражданските и търговските взаимоотношения и на
предотвратяването на несправедливото облагодетелстване Законодателят придава
правна значимост на нарушението на добрите нрави с оглед на защитата на
обществените отношения като цяло, а не само поради индивидуалния интерес на
конкретен правен субект. Договорната клауза за неустойка би могла да е нищожна,
като нарушаваща принципа на справедливостта и създаваща условия за
неоснователно обогатяване, когато вследствие на заплащането й, ще е налице
неравностойност на насрещните задължения по договора, или неустойката ще излезе
извън обезпечителните или обезщетителните си функции, които са й придадени от страните.
В случая, ОУ предвиждат начисляване на неустойка от 50% върху остатъчния размер на задължението
по погасителен план, което съдът приема, че е в нарушение на функциите на
неустойката, противоречи на добрите нрави и е нищожна на това основание. Следва
искът за признаване за установено, че ответникът дължи сумата от 425,57 лева неустойка,
да бъде отхвърлен като неоснователен.
По
отношение направеното възражение за прекомерност на възнаграждението за особено
представителство – съдът счита същото за неоснователно, като съдът е съобразил
размера на същото както с фактическата и правна сложност на делото, така и с
цената на претенциите. Ето защо следва на особения представител на отв.К.С. да
се изплати възнаграждение за особено представителство в размер на внесения за
това депозит от 456,00 лева.
С
оглед изхода спора, в полза на ищеца не следва да бъдат присъждани разноски.
Воден
от горното, съдът
Р Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ предявеният
от ***, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление ***, чрез процесуалния представител - юрисконсулт
К.С., против Г.И.С., ЕГН **********,***,
и К.Х.С., ЕГН **********,***, иск с правно основание чл.422, ал.1 вр.чл.415,
ал.1 от ГПК вр.чл.240, ал.1 вр.чл.79, ал.1 и чл. 92, ал.1 от ЗЗД, за признаване
за установено, че Г.И.С., ЕГН **********,***,
и К.Х.С., ЕГН **********,***, ДЪЛЖАТ СОЛИДАРНО сумата от общо 3655,34
лева, включващи 3229,77 лева неизплатено парично задължение по договор за
револвиращ заем №***, и неустойка в
размер на 425,57 лева, ведно със законната лихва върху
главницата, считано от депозираното на заявлението по чл.410 ГПК в съда до
окончателното изплащане на вземането, за които суми има
издадена заповед за изпълнение по ч. гр.д.№2474/2019г. на ПлРС, КАТО НЕОСНОВАТЕЛЕН.
Решението
може да бъде обжалвано от страните, с въззивна жалба, пред ПлОС, в двуседмичен
срок от съобщението, че е изготвено.
ДА
СЕ ИЗПЛАТИ на адв.М.А. от ПАК възнаграждение за особено представителство в
размер на 456,00 лева.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: