Р Е Ш Е Н И Е
гр. Ихтиман, 08.12.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД ИХТИМАН, III състав в открито съдебно заседание на десети ноември две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТОЗАР ГЕОРГИЕВ
при секретаря Цветелина Велева като разгледа докладваното от съдията гр. д. № 720/2019 год. за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявени са от „…“ ЕАД, чрез адв. З.Ц. от САК, срещу Л.Ц.М. кумулативно обективно съединени положителни установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и чл. 92, ал. 1 ЗЗД за заплащане на следните суми: 1) 414.10лв., представляваща главница за ползвани мобилни телефонни услуги, от които 147,98 лв. на основание Договор за мобилни услуги № ********* от 12.02.2015г. (за номер **********), 41,78 лв. на основание Договор за мобилни услуги № ********* от 29.06.2015г. (за номер **********), 132,04лв. на основание Договор за мобилни услуги № ********* от 29.12.2015г. (за номер **********), 92,30 лв. на основание Договор за мобилни услуги № ********* от 08.08.2016г. (за номер **********); 2) 1139.25лв., представляваща неустойка за предсрочно прекратяване на Договор за мобилни услуги № ********* от 12.02.2015г. (за номер **********) в размер на 95,73лв.; на Договор за мобилни услуги №********* от 29.06.2015г. (за номер **********) в размер на 85,74 лвна Договор за мобилни услуги № ********* от 29.12.2015г. (за номер **********) в размер на 431,97 лв.; на Договор за мобилни услуги № ********* от 08.08.2016г. (за номер **********) в размер на 525,81 лв.; 3) 287.84 лв., представляващи неизплатени дължими лизингови вноски на основание Договор за лизинг от 29.12.2015г. (за устройство SAMSUNG Galaxy S6 Edge 32GB White) в размер на 115,16 лв.; на основание Договор за лизинг от 08.08.2016г. (за устройство SAMSUNG Galaxy J5 Black) в размер на 54,36 лв.; на основание Договор за лизинг №********* от 12.05.2016г. (за устройство Coolpad Porto S White) в размер на 59,16 лв.; на основание Договор за лизинг №********* (за устройство Coolpad Porto S Dark Grey) в размер на 59,16 лв; 4) 1076.97лв., представляващи обявени за предсрочно изискуеми лизингови вноски на основание Договор за лизинг от 29.12.2015г. (за устройство SAMSUNG Galaxy S6 Edge 32GB White) в размер на 345,48 лв.; на основание Договор за лизинг от 08.08.2016г. (за устройство SAMSUNG Galaxy J5 Black) в размер на 258,21 лв.; на основание Договор за лизинг № ********* от 12.05.2016г. (за устройство Coolpad Porto S White) в размер на 236,64 лв.; на основание Договор за лизинг № ********* (за устройство Coolpad Porto S Dark Grey) в размер на 236,64 лв., ведно със законната лихва върху вземането от подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение- 13.12.2018г., до окончателното изплащане на вземането. Претендират се и направените в заповедното и исковото производство разноски.
Ищецът твърди, че между него и ответника са възникнали облигационни правоотношения по силата на Договор за мобилни услуги № ********* от 12.02.2015г., Договор за мобилни услуги №********* от 29.06.2015г., Договор за мобилни услуги №********* от 29.12.2015г., Договор за мобилни услуги №********* от 08.08.2016г., Договор за лизинг от 29.12.2015г., Договор за лизинг № *********, Договор за лизинг №********* от 12.05.2016г. и Договор за лизинг от 08.08.2016г.. Поддържа, че ответникът не е изпълнил своите задължения за използвани мобилни услуги, поради което дължи и неустойка за предсрочното прекратяване на договорите за мобилни услуги. Твърди, че ответникът не е изпълнил своите задължения за заплащане на дължимите лизингови вноски по договорите за лизинг, поради което останалите лизингови вноски са обявени за предсрочно изискуеми. Поддържа, че след образуване на делото, а именно на 04.10.2019г. е постъпило плащане от ответника в размер на сумата от 1330,97лв., което обстоятелства счита, че следва да бъде взето предвид на основание чл. 235, ал. 3 ГПК.
Ответникът в срока по чл. 131 ГПК е подал отговор на исковата молба, с който оспорва изцяло предявените искове. Твърди, че е заплатил дължимите суми. Поддържа, че не е страна по два от договорите за лизинг. Твърди, че клаузите за неустойки, предвидени в договорите за мобилни услуги са неравноправни. Оспорва съдържанието на представените по делото фактури.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните писмени и гласни доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното:
Съдът е сезиран с положителни установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и чл. 92, ал. 1 ЗЗД.
Искът за установяване съществуването на вземане с правно основание чл. 422 ГПК е подаден в законоустановения месечен срок и е допустим. За ищеца-кредитор е налице правен интерес от установяване съществуването на вземането му, тъй като в срока по чл. 414, ал. 2 от ГПК ответникът- длъжник е възразил срещу заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК, респ. заповедта за изпълнение е връчена на длъжника при условията на чл. 47, ал. 5 ГПК.
По иска с правно основание чл 422, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за ползвани мобилни телефонни услуги:
При така релевираните твърдения възникването на спорното право по иска за заплащане на месечни такси и потребени услуги се обуславя от осъществяването на следните материални предпоставки (юридически факти): 1) наличието на действително правоотношение между страните по делото по процесните Договори за мобилни услуги със съответното съдържание, вкл. уговорките за цена и срок на издължаването ѝ; 2) съответствието на клаузите на договора с правилата на добросъвестността, равновесието между правата и задълженията на страните, както и че същите не са във вреда на потребителя; 3) потребените мобилни услуги и стойността им. Тези обстоятелства следва да бъдат установени от ищеца. В тежест на ответника е при установяването на горните факти да докаже положителния факт на плащане.
От Договор за мобилни услуги № ********* от 12.02.2015г. (за номер **********), Договор за мобилни услуги № ********* от 29.06.2015г. (за номер **********), Договор за мобилни услуги № ********* от 29.12.2015г. (за номер **********) и Договор за мобилни услуги № ********* от 08.08.2016г. (за номер **********), сключени между страните се установява, че между тях е съществувало облигационно отношение. Договорите са подписани от ответника в качеството на потребител.
От съдържанието на подписаните договори се установява, че потребителят е получил възможност да се запознае с приложимите Общите условия на оператора.
Така уговорените клаузи, касаещи предоставянето на мобилни услуги съдът намира, че съответстват на с правилата на добросъвестността, равновесието между правата и задълженията на страните, както и че същите не са във вреда на потребителя.
Съгласно чл. 26 от Общите условия, неразделна част от договора, при ползване на услуги чрез индивидуален договор заплащането на ползваните услуги се извършва въз основа на фактура, която се издава ежемесечно на името на потребителя. Срокът за плащане по фактурата е уговорен в чл. 27 от ОУ и той е този, указан във фактурата, но не по-късно от 18 дни след датата на издаването ѝ.
В доказателствена тежест на ищеца е да установи предоставяне на потребените мобилни услуги и стойността им. В тази връзка са представени: фактура №**********/15.09.2016г. за отчетен период 15.08.2016г.-14.09.2016г., в която за мобилни телефонни услуги е посочена сума от общо 153,28лв.; фактура №**********/15.10.2016г. за отчетен период 15.09.2016г.-14.10.2016г., в която за мобилни телефонни услуги е посочена сума от общо 189,20лв.; фактура №**********/15.11.2016г. за отчетен период 15.10.2016г.-14.11.2016г., в която за мобилни телефонни услуги е посочена сума от общо 107,45лв.; фактура №**********/15.12.2016г. за отчетен период 15.11.2016г.-14.12.2016г., в която за мобилни телефонни услуги е посочена сума от общо минус 35,83лв.. Общата дължима сума по тези фактури е в размер на 414,10лв.
В представените писмени доказателства са описани подробно потребените услуги- брой разговори и с кой оператор, брой изпратени текстови съобщения, пренос на мобилни данни, месечни такси и др.
Доставената мобилна услуга не оставя във времето материална или веществена следа за съдържанието си, остава единствено дигитална следа за самото ѝ осъществяване. Местата, където се регистрира информацията, че определена услуга е осъществена /извън устройството на потребителя/, са сървърите на телефонната клетка и логсървърите на оператора – тоест – само при съответния доставчик на мобилните услуги.
В момента на доставянето на услугата тя автоматично се регистрира, тоест за осъществяването ѝ остава електронна следа, отчетена от оператора и нанесена в съответния дигитален информационен носител, от който тя се трансформира в лингвистичния си аналог, за да се материализира информацията, примерно, на хартиен носител – фактури, справки, таблици и т.н. Това е единствената информация /създадена идентично в посочените сървъри/ и тя по принцип не може да бъде променяна или подправена при отпечатването ѝ впоследствие.
Следователно, ако е отбелязано такова регистриране, това означава, че услугата с описаните параметри е доставена, а информацията за нея се залага едновременно в различните системни програми, чрез които се извършват калкулациите, фактуриранията, справките, отчетите и т.н.
Може да се отбележи в насока надеждността на доказателственото средство и това, че то, макар да е представено от ищеца, моментът на издаването му предшества завеждането на исковата молба – тоест, към датата на отпечатването на справката операторът не е имал качеството „страна“ в съдебен процес и е издал документа не по повод висящо дело. Освен това не може да се предполага и последваща материална, графична подправка на документа, именно понеже след издаването му той се е намирал в държане и на ответника, поради което съдът приема, че е във вида, отпечатан от ищеца.
Ответникът не е оспорил дължимостта на сумите след издаване на процесните фактури.
Поради всичко това към момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение е била дължима сумата от 414.10лв., представляваща главница за ползвани мобилни телефонни услуги, от които 147,98 лв. на основание Договор за мобилни услуги № ********* от 12.02.2015г. (за номер **********), 41,78 лв. на основание Договор за мобилни услуги № ********* от 29.06.2015г. (за номер **********), 132,04лв. на основание Договор за мобилни услуги № ********* от 29.12.2015г. (за номер **********), 92,30 лв. на основание Договор за мобилни услуги № ********* от 08.08.2016г. (за номер **********).
По иска с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 92, ал. 1 ЗЗД за неустойка за предсрочно прекратяване на Договори за мобилни услуги:
При така релевираните твърдения възникването на спорното право за заплащане на претендираната неустойка за предсрочно прекратяване на Договорите за мобилни услуги се обуславя от осъществяването на следните материални предпоставки (юридически факти): 1) наличието на клауза за неустойка при предсрочно прекратяване на договора, 2) съответствието на клаузата с правилата на добросъвестността, равновесието между правата и задълженията на страните, както и че същата не е във вреда на потребителя; 3) предсрочно прекратяване на договора по вина на ответника. Тези обстоятелства следва да бъдат установени от ищеца. В тежест на ответника е при установяването на горните факти да докаже положителния факт на плащане.
Претенцията е за сумата от 1139.25лв., представляваща неустойка за предсрочно прекратяване на Договор за мобилни услуги № ********* от 12.02.2015г. (за номер **********) в размер на 95,73лв.; на Договор за мобилни услуги №********* от 29.06.2015г. (за номер **********) в размер на 85,74 лвна Договор за мобилни услуги № ********* от 29.12.2015г. (за номер **********) в размер на 431,97 лв.; на Договор за мобилни услуги № ********* от 08.08.2016г. (за номер **********) в размер на 525,81 лв..
Неустойката е акцесорно съглашение, с предмет задължението на неизправна страна по правна сделка да престира определена (глобално или в процент) или определяема парична сума, като обезщетение за вредите от неизпълнението на породено главно задължение, без да е необходимо същите да бъдат доказвани.
В решение № 228 от 21.01.2013 г. по т. д. № 995/2011 г., Т. К., ІІ Т. О. на ВКС, постановено по реда на чл.290 ГПК, е прието, че неустойката освен обезпечителна и обезщетителна функция, има и наказателна функция, тъй като е предназначена да санкционира неизправния длъжник в случай на виновно неизпълнение на договора. За да възникне правото на неустойка обаче, уговорката за дължимостта ѝ не трябва да противоречи на императивните правни норми на закона и на добрите нрави, разглеждани като неписани морални норми, израз на принципите за справедливост и добросъвестност в гражданските и търговските правоотношения. Противоречието със закона и/или с добрите нрави прави уговорката за неустойка нищожна по силата на чл. 26, ал. 1, пр.1 и пр.3 ЗЗД и препятства възникването на вземането и на задължението за неустойка.
Предпоставките и случаите, при които уговорената в договор неустойка е нищожна поради накърняване на добрите нрави, са изяснени в т. 4 от Тълкувателно решение № 1/15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС. Според дадените с решението указания, преценката дали една неустойка е нищожна от гледна точка на добрите нрави се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора, като клаузата за неустойка е нищожна поради накърняване на добрите нрави (чл. 26, ал. 1 ЗЗД) във всички случаи, когато е уговорена извън присъщите на неустойката обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.
Добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1 ЗЗД са неписани морални норми с правно значение, нарушаването на които има същата правна последица като противоречието със закона - нищожност на договора. Следва да се отбележи, че константната практика, формирана по повод искове, с предмет вземания за неустойка, е категорична, че съдът е длъжен да следи служебно за спазването на добрите нрави, като при разрешаване на спор за съществуване на вземане за неустойка дължи самостоятелна преценка за действителността на неустоечната клауза, независимо дали страните са се позовали на нищожността ѝ – в този смисъл решение № 247/11.01.2011 г. по т. д. № 115/2010 г. на ВКС, ІІ Т. О. и решение № 229 от 21.01.2013 г. по т. д. № 1050/2011 г., на ВКС, ІІ Т. О.
В тази връзка при разпределяне на доказателствената тежест касателно иска по чл. 422 ГПК, във вр. чл. 92, ал. 1 ЗЗД съдът е указал на ищеца, че носи доказателствената тежест да установи съответствието на клаузата за неустойка с правилата на добросъвестността, равновесието между правата и задълженията на страните, както и че същата не е във вреда на потребителя.
Във всеки един от процесните Договор за мобилни услуги № ********* от 12.02.2015г. (за номер **********), Договор за мобилни услуги № ********* от 29.06.2015г. (за номер **********), Договор за мобилни услуги № ********* от 29.12.2015г. (за номер **********) и Договор за мобилни услуги № ********* от 08.08.2016г. (за номер **********) е уговорено, че в случай на прекратяване на ползваните услуги през срока на договора по вина или инициатива на потребителя, последният дължи неустойка в размер на сумата от стандартните за съответния абонаментен план месечни абонаменти за всяка една СИМ карта/номер до края на този срок.
Съдът намира, че така уговорената неустойка противоречи на добрите нрави, тъй като уговореният размер, формиран от месечните такси до изтичането на срока на договора нарушава принципа на справедливост и добросъвестност в гражданските отношения.
Уговорената в договора неустойка при предсрочно прекратяване на договора по вина на ответника, е в размер на всички неплатени по договора абонаментни вноски до края на срока му, което означава, че мобилният оператор по прекратения договор ще получи имуществена облага от насрещната страна в размер, какъвто би получил, ако договорът не беше прекратен, но без да се предоставя ползването на услугата по договора. Неустойката се определя въз основа на стандартната месечна такса, а не въз основа на уговорената между страните преференциална месечна такса, поради което на практика при непредоставяне на услугата от страна на мобилния оператор, последният би получил плащане в по-голям размер от това, което би получил при реално предоставяне на услугата. Следователно уговорената по този начин неустойка излиза извън по-горе очертаните функции на неустойката и създава условия за неоснователно обогатяване на мобилния оператор, което е в разрез и с принципа за справедливостта. Поради това уговорката за неустойка в полза на мобилен оператор при предсрочно прекратяване на договор за услуга поради неплащане на сума по договора от потребителя, определена в размер на всички абонаментните вноски за периода от прекратяване на договора до изтичане на уговорения в него срок, е нищожна, поради противоречие с добрите нрави на осн. чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД. В този смисъл константната практика на ВКС: Решение №110/21.07.2016 по дело №1226/2015 на ВКС, ТК, I т.о., Решение № 193/09.05.2016г. по т.д. № 2659/2014г. на ВКС , I т.о. и Решение № 219/09.05.2016г. по т.д. № 203/2015г. на ВКС, I т.о.
Процесната уговорка за заплащане на неустойка в размер на месечните такси за таксуващите периоди, оставащи до изтичането на срока на договора, преценена към възникване на задължението, обуславя извод за противоречие с добрите нрави и нищожност на клаузата, тъй като съвпада с обезпеченото главно задължение. Следва да се посочи, че размерът на вредата на мобилния оператор, съизмеряваща се с размера на вноските (цената на услугата) до края на срока на действие на договора, създава само илюзорно право на прекратяване на договора от страна на ответника – потребител, т.е. същата е неравноправна и поради това нищожна.
На следващо място макар и клаузата за неустойка да се съдържа във всеки конкретен договор, то ответната страна не би могла да предоговори тези условия. Процесният договор е сключен при предварително определени условия от едната страна по правоотношението - доставчикът на мобилни услуги. Видно е от самия договор и приложенията към него, че същите са бланкови и не са били предмет на предварително договаряне между страните, респ. ответникът не е имал възможност да влияе върху съдържанието им. Както беше подробно изложено по-горе, уговорката води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя и до съществено несъответствие в насрещните престации на страните по договора. Горното съответства и на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори, която е транспонирана с § 1 За, т. 9 от ДР на ЗЗП.
Тъй като противоречието между клаузата за неустойка и добрите нрави е налице още при уговарянето ѝ, следва изводът, че в конкретния случай не е налице валидно неустоечно съглашение и съобразно разпоредбата на чл. 26, ал. 1 във вр. с ал. 4 ЗЗД, в тази си част правоотношението изобщо не е породило правно действие.
С оглед гореизложеното тези искове следва да бъдат отхвърлени изцяло.
По иска с правно основание чл 422, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за лизингови вноски:
Възникването на спорното право по иска за заплащане на лизингови вноски се обуславя от осъществяването на следните материални предпоставки (юридически факти): 1) наличието на действителен Договор за лизинг, 2) точното изпълнение на задълженията на лизингодателя; 3) настъпване на предвидената в договора изискуемост на претендираните лизингови вноски, които се твърди да са с настъпил падеж; 4) настъпване на предвидената в Договора предсрочна изискуемост на останалите лизингови вноски. Тези обстоятелства следва да бъдат установени от ищеца. В тежест на ответника е при установяването на горните факти да докаже положителния факт на плащане.
Договорът за лизинг представлява консенсуален, двустранен, възмезден, комутативен и неформален договор, като при неговото сключване се пораждат правните последици, към които са насочени насрещните волеизявления на страните. Предаването на вещта, предмет на договора и заплащането на уговореното лизингово възнаграждение не се включва в неговия фактически състав, а са в изпълнение на породените от него договорни задължения. За да възникне изискуемостта на задължението за заплащане на уговореното лизингово възнаграждение, лизингодателят следва да предаде на лизингополучателя вещта, предмет на лизинговия договор.
Основното задължение на лизингодателя е да предаде лизингованата вещ на лизингополучателя, да му предостави свободното ползване на обекта на лизинга в рамките на уговорения срок и да прехвърли правото на собственост върху вещта, предмет на договора, а за лизингополучателят се пораждат следните правни задължения: да заплати уговореното лизингово възнаграждение, да пази вещта, като я използва съгласно обичайното или уговореното предназначение, да заплаща всички разходи, свързани с ползването и поддържането на вещта, като и да я върне след изтичане на уговорения срок на ползване, в случай че не упражни своето право да придобие правото на собственост върху нея.
От представените по делото Договор за лизинг от 29.12.2015г. (за устройство SAMSUNG Galaxy S6 Edge 32GB White), Договор за лизинг от 08.08.2016г. (за устройство SAMSUNG Galaxy J5 Black), Договор за лизинг №********* от 12.05.2016г. (за устройство Coolpad Porto S White), Договор за лизинг №********* (за устройство Coolpad Porto S Dark Grey), подписани от страните по делото, се установява, че лизингодателят се е задължил да предостави на лизингополучателя за временно и възмездно ползване съответните устройства, а лизингополучателят се е задължил съобразно посоченото във всеки един от договорите да заплати лизингова цена, платима на точно определени по брой и размер лизингови вноски.
Неоснователно е възражението на ответника (уточнено с молба от 01.01.2020г. на л. 74 гръб от делото), че не е страна по Договор за лизинг №********* от 12.05.2016г. (за устройство Coolpad Porto S White), Договор за лизинг №********* (за устройство Coolpad Porto S Dark Grey), тъй като положеният подпис не бил изпълнен от него. Ответникът оспорва тези два договора по отношение на авторството, както и прави искане с правно основание чл. 190 ГПК ищцовото дружество да бъде задължено да ги представи в оригинал. С протоколно определение от 18.02.2020г. е открито производство по чл. 193 ГПК и е посочено, че тежестта за доказване неистинността на документа е на страната, която го оспорва, като в случая това е ответникът. Със същото протоколно определение ищцовото дружество е задължено на основание чл. 190 от ГПК да представи двата договора в оригинал, като са разяснени последиците на чл. 161 от ГПК. С молба от 18.03.2020г. ищецът в дадения срок по чл. 193, ал. 2 от ГПК е заявил, че ще се ползва от двата документа и представя двата договора в оригинал. По искане на ответникът във връзка с разпределената доказателствена тежест е допусната съдебно- почеркова експертиза. От заключението на приетата по делото съдебно- почеркова експертиза, което съдът кредитира като компетентно изготвено, и от изслушването на вещото лице в съдебно заседание се установява, че подписите в графата „Лизингополучател“ в двата оспорени по отношение на авторството договори за лизинг са положени от ответника. Вещото лице в съдебно заседание подробно и убедително е отговорило на всички допълнителни въпроси на процесуалния представител на ответника по такъв начин, че за съда не възниква съмнение относно обективността и верността на заключението. По горните съображение и с оглед разпределената доказателствена тежест в производството по чл. 193 от ГПК съдът намира, че ответникът не успя да докаже неистинността на оспорените два договора за лизинг, поради което следва да се приеме, че същите са подписани от него.
От чл. 4 на всеки един от четирите Договора се установява, че с подписването лизингополучателят декларира, че устройството му е предадено от лизингодателя. Следователно се установява и точното изпълнение на задълженията на лизингополучателя.
В чл. 6 на Договора за лизинг е посочено, че неразделна част от договора са Общите условия на договора за лизинг на устройство.
В чл.12 от Общите условия на договорите за лизинг е регламентирано правото на лизингодателя да обяви месечните вноски за предсрочно изискуеми, както и всички други суми, посочени в договора за лизинг като дължими и платими, в случай на неизпълнение на задължението за плащане от страна на Лизингополучателя. Упражняването на правото на кредитора да обяви цялото (или частично) вземане за предсрочно изискуемо, изисква уведомлението да е достигнало до длъжника, като в случай че не е достигнало – кредиторът следва да установи, че е положил усилия за откриването на длъжника (В този смисъл Решение №176/31.10.2017 по дело №2299/2016 на ВКС, ТК, II т.о. и Решение №40/17.06.2015г. по т.д.№601/2014г. на ВКС, І т.о).
С определението по чл. 140 ГПК съдът е указал на ищеца, че в негова тежест е да установи настъпване на предвидената в договора предсрочна изискуемост.
В Тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС е прието, че обявяването на предсрочната изискуемост по смисъла на чл. 60, ал. 2 ЗКИ предполага изявление на кредитора, че ще счита целия кредит или непогасения остатък от кредита за предсрочно изискуеми, включително и за вноските с ненастъпил падеж, които към момента на изявлението не са били изискуеми. Предсрочната изискуемост има действие от момента на получаване от длъжника на волеизявлението на кредитора, ако към този момент са настъпили обективните факти, обуславящи настъпването ѝ.
В Общите условия е посочено, че лизинговите вноски стават предсрочно изискуеми при прекратяване на договора.
Според практиката на ВКС фингирането на недоставено или само на изпратено съобщение като получено цели защитата срещу недобросъвестно поведение на получаващата страна в случай, че същата се укрива или отказва да получава съобщения. При липса на ясно разписани в договора правила относно предпоставките, при които кредиторът може да счита, че опитът му за връчване представлява полагане на дължимата грижа и при липса на изрично обвързване на неуспешния опит за връчване с конкретни последици за получаващата страна, се приема, че договорната клауза не предвижда фингирано връчване на съобщения (Решение № 148/02.12.2016 г. по т.д. № 2072/2015 г. на ВКС, I т.о., Решение № 208/09.02.2018 г. по т.д. № 394/2017 г. на ВКС, I т.о., Решение № 180/23.11.2016 г. по т.д. № 2400/2015 г. на ВКС, I т.о.).
С оглед гореизложеното ответникът не е бил надлежно уведомен за предсрочната изискуемост.
Поради това искът следва да бъде уважен само за вноските с настъпил падеж, като преценката на съда за основателността на иска следва да бъде към датата на приключване на съдебното дирене, а не в деня на предявяване на иска. Поради това съдът следва да вземе предвид и фактите, настъпили след предявяването на иска, както го задължава разпоредбата на чл. 235, ал. 3 ГПК.
В конкретния случай към датата на приключване на съдебното дирене в настоящото производство е настъпил падежът на всички лизингови вноски съгласно погасителния план (част от съответния договор за лизинг), поради което съдът следва да съобрази и този настъпил в хода на процеса факт с правно значение, съгласно чл. 235, ал. 3 ГПК.
Поради всичко това касателно лизинговите вноски към момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение е била дължима сумата от общо 1364,81лв., от които 287.84 лв., представляващи неизплатени дължими лизингови вноски на основание Договор за лизинг от 29.12.2015г. (за устройство SAMSUNG Galaxy S6 Edge 32GB White) в размер на 115,16 лв.; на основание Договор за лизинг от 08.08.2016г. (за устройство SAMSUNG Galaxy J5 Black) в размер на 54,36 лв.; на основание Договор за лизинг №********* от 12.05.2016г. (за устройство Coolpad Porto S White) в размер на 59,16 лв.; на основание Договор за лизинг №********* (за устройство Coolpad Porto S Dark Grey) в размер на 59,16 лв; както и 1076.97лв., представляващи обявени за предсрочно изискуеми лизингови вноски на основание Договор за лизинг от 29.12.2015г. (за устройство SAMSUNG Galaxy S6 Edge 32GB White) в размер на 345,48 лв.; на основание Договор за лизинг от 08.08.2016г. (за устройство SAMSUNG Galaxy J5 Black) в размер на 258,21 лв.; на основание Договор за лизинг № ********* от 12.05.2016г. (за устройство Coolpad Porto S White) в размер на 236,64 лв.; на основание Договор за лизинг № ********* (за устройство Coolpad Porto S Dark Grey) в размер на 236,64 лв.
От представеното от ответника платежно нареждане се установява, че на 04.10.2019г., т.е. след завеждане на делото, но преди първото съдебно заседание, ответникът е заплатил сумата от 1330,97 лв.. По този начин са погасени част от сумите, които ищецът претендира. Това обстоятелство се потвърждава и от ищеца (л. 119 гръб от делото).
Съгласно чл. 76 от ЗЗД този, който има към едно и също лице няколко еднородни задължения, ако изпълнението не е достатъчно да погаси всичките, може да заяви кое от тях погасява. Ако не е заявил това, погасява се най-обременителното за него задължение. При няколко еднакво обременителни задължения, погасява се най-старото, а ако всички са възникнали едновременно, те се погасяват съразмерно.
В конкретния случай в платежното нареждане не е посочено кое задължение се погасява, а единствено са посочени номерата на представените по делото фактури, в които са включени всички процесни задължения, както и ЕГН на ответника.
Съдът приема, че с платената сума е погасена част именно от вземането за лизингови вноски, а не вземането за мобилни телефонни услуги, тъй като с оглед чл. 76 ЗЗД следва да се приеме, че най-обременителното задължение е това с най-висок размер, а именно задължението за лизингови вноски.
Предвид нормата на чл. 235, ал. 3 ГПК, съдът съобрази извършеното плащане в хода на процеса.
В обобщение с оглед всичко гореизложено следва да бъдат уважени изцяло исковете за мобилни телефонни услуги за сумата от общо 414.10лв.. На следващо място следва да бъдат отхвърлени изцяло исковете за неустойка за предсрочно прекратяване на Договори за мобилни услуги за сумата от общо 1139.25лв.. На последно място исковете за лизингови вноски следва да бъдат уважени за сумата от общо 33,84лв. (1364,81- 1330,97=33,84лв.), като за разликата над този размер следва да бъдат отхвърлени поради плащане в хода на процеса.
За приложението на чл. 76 ЗЗД е ирелевантно направеното в по-късен момент (едва с отговора на исковата молба) посочване на това кои задължения се иска да се погасят с направеното плащане. Същото следва да бъде ценено единствено като изявление, обективиращо неизгодни за ответника факти, а именно, че с изключение на два от лизинговите договори ответникът признава и поради това твърди да е заплатил задълженията си по останалите Договори за мобилни услуги и лизингови договори към тях. А признанието на неизгодни факти е едно от най-достоверните, надеждни и безспорни доказателства в гражданския процес, които преценени в съвкупността с останалите доказателства по делото, водят до изясняване на правния спор, предмет на делото – арг. чл. 175 ГПК.
По разноските:
Съгласно т. 12 от ТР № 4/18.06.2014 г. на ВКС, ОСГТК, съдът, който разглежда иска, предявен по реда на чл. 422, респ. чл. 415, ал. 1 ГПК, следва да се произнесе за дължимостта на разноските, направени и в заповедното производство, като съобразно изхода на спора разпредели отговорността за разноските, както в исковото, така и в заповедното производство. В мотивите на тълкувателното решение е указано, че съдът по установителния иск следва да се произнесе с осъдителен диспозитив и за разноските, сторени в заповедното производство, тъй като с подаване на възражение от длъжника изпълнителната сила на заповедта за изпълнение в частта ѝ относно разноските отпада.
По отношение на претенцията за лизингови вноски. Към датата на подаване образуване на делото тази сума е била дължима от длъжника. Частичната неоснователност на претенцията е обусловена от факти и обстоятелства, които са настъпили в хода на процеса. Спорното право е погасено с направеното плащане от страна на ответника по време на вече висящо производство. С Тълкувателно решение № 119 от 01.12.1956 г. на ВС, ОСГК по гр.д. № 112/1956 г. е прието, че по общо правило разноските се дължат от страната, която с поведението си е причинила възникването на съдебния спор, като задължението за заплащане на направените по делото разноски е задължение за заплащане на понесените от съответната страна вреди. Присъждат се разноски в полза на ищеца и в случаите при отхвърляне на иска, когато след предявяването му, ответникът доброволно е възстановил правото на ищеца. При настоящата хипотеза сумата, предмет на иска, е изплатена в хода на процеса. Това налага извод, че с поведението си ответникът е дал повод за завеждане на делото. В този смисъл следва да се тълкува и разпоредбата на чл. 78, ал. 2 ГПК, съгласно която, ако ответникът с поведението си не е дал повод за завеждане на делото и ако признае иска, разноските се възлагат върху ищеца, какъвто безспорно не е настоящият случай. В случая не са налице предпоставките на чл. 78, ал. 2 ГПК, тъй като извършеното плащане е след получаване на препис от исковата молба, поради което не освобождава ответника от задължението за заплащане на разноски по делото. Ето защо следва да се присъдят разноските в полза на ищеца /в същия смисъл определение № 200/20.05.2016 г., по ч. гр. д. № 1960/2016 г.на III г. о. на ВКС, определение № 688 от 02.10.2014 г. по ч. т. д. № 2337/2014 г. на I т. о. на ВКС, определение № 674/23.11.2011 г., ч. гр. д. № 597/2011 г. на IV г. о. на ВКС/.
На ищецът следва да бъдат присъдени на основание чл. 78, ал. 1 ГПК по съразмерност с оглед уважената част от исковете сторените от него в настоящото производство разноски в размер на 376,33 лева (58,66 лв. държавна такса, 317,67 лв. заплатено адвокатско възнаграждение), както и сторените в заповедното производство разноски в размер на 278,55 лева (35,58 лв. държавна такса и 242,97 заплатено адвокатско възнаграждение).
Ответникът претендира разноски в размер на 500лв. за заплатено адвокатско възнаграждение и 250лв. депозит за вещо лице. Ищецът своевременно е направил възражение за прекомерност на адвокатския хонорар (л. 120 от делото), като искането е определеното адвокатско възнаграждение да не надхвърля с десет на сто минималния размер по Наредбата. В конкретния случай по това възражение съдът намира следното – от една страна процесуалният представител на ответника се е явявал в три открити съдебни заседания, проявявал е активност и е защитавал интересите на страната, а от друга страна делото не е с голяма фактическа и правна сложност. Поради горното и с оглед направеното от ищеца възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение, съобразявайки Наредба № 1 от 9 юли 2004 г., съдът намира, че при претендирано от ответника адвокатско възнаграждение в размер на 500 лв. и при минимален негов размер с оглед чл. 7, ал.2, т. 2 от Наредбата от 434,27лв., то същото не следва да се редуцира. Поради горното на ответникът следва да бъдат присъдени на основание чл. 78, ал. 3 ГПК по съразмерност с оглед отхвърлената част от исковете сторените от него разноски в размер на общо 292,80 лв. (195,20лв. заплатено адвокатско възнаграждение и 97,60лв. депозит за вещо лице)
Воден от гореизложеното, съдът
Р Е Ш И :
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД по отношение на Л.Ц.М., ЕГН **********, с адрес ***, че „…." ЕАД, ЕИК …, с адрес: гр. С., . е носител на право на парично вземане в размер на следните суми, удостоверени в Заповед за изпълнение, издадена по ч.гр. д. № 1440/2018 г. по описа на РС- Ихтиман, а именно:
-414.10лв., представляваща главница за ползвани мобилни телефонни услуги на основание Договор за мобилни услуги № ********* от 12.02.2015г. (за номер **********), Договор за мобилни услуги № ********* от 29.06.2015г. (за номер **********), Договор за мобилни услуги № ********* от 29.12.2015г. (за номер **********), Договор за мобилни услуги № ********* от 08.08.2016г. (за номер **********);
-33,84лв., представляващи неизплатени дължими лизингови вноски на основание Договор за лизинг от 29.12.2015г. (за устройство SAMSUNG Galaxy S6 Edge 32GB White), Договор за лизинг от 08.08.2016г. (за устройство SAMSUNG Galaxy J5 Black), Договор за лизинг №********* от 12.05.2016г. (за устройство Coolpad Porto S White), Договор за лизинг №********* (за устройство Coolpad Porto S Dark Grey), като ОТХВЪРЛЯ поради плащане в хода на процеса исковете за лизингови вноски за разликата над 33,84лв. до пълния предявен размер от общо 1364,81лв. (от които 287.84 лв. неизплатени лизингови вноски и 1076.97лв. предсрочно изискуеми лизингови вноски).
ОТХВЪРЛЯ предявените от „." ЕАД, ЕИК 1……срещу Л.Ц.М., ЕГН **********, с адрес ***, искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 92, ал. 1 ЗЗД за следните суми, удостоверени в Заповед за изпълнение, издадена по ч.гр. д. № 1440/2018 г. по описа на РС- Ихтиман, а именно: 1139.25лв., представляваща неустойка за предсрочно прекратяване на Договор за мобилни услуги № ********* от 12.02.2015г. (за номер **********) в размер на 95,73лв.; на Договор за мобилни услуги №********* от 29.06.2015г. (за номер **********) в размер на 85,74 лвна Договор за мобилни услуги № ********* от 29.12.2015г. (за номер **********) в размер на 431,97 лв.; на Договор за мобилни услуги № ********* от 08.08.2016г. (за номер **********) в размер на 525,81 лв.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК Л.Ц.М., ЕГН **********, с адрес ***, да заплати на „……" ЕАД, ЕИК…… сумата от 376,33 лева представляваща разноски по делото, както и разноски в заповедното производство в размер на 278,55 лева.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 ГПК „…." ЕАД, ЕИК … с адрес: гр. С…..да заплати на Л.Ц.М., ЕГН **********, с адрес ***, сумата от 292,80 лв., представляваща разноски по делото.
РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано с въззивна жалба пред Софийски окръжен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
СЛЕД ВЛИЗАНЕ В СИЛА на решението да се върнат на „…." ЕАД представените по делото в оригинал Договор за лизинг №********* от 12.05.2016г. (за устройство Coolpad Porto S White), Договор за лизинг №********* (за устройство Coolpad Porto S Dark Grey).
ПРЕПИС от решението да се връчи на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: