Р Е Ш Е Н И Е
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, IV Г въззивен състав, в публично съдебно заседание на десети март две хиляди и двадесета година,
в състав:
младши съдия ГАБРИЕЛА ЛАЗАРОВА
при секретаря Антоанета Петрова,
като разгледа докладваното от младши съдия ЛАЗАРОВА в. гр. д. № 16069 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение № 204277 от 28.08.2019
г., постановено по гр. д. № 38309/2017 г. по описа на Софийски районен съд
(СРС), І Гражданско отделение (І ГО), 36-ти състав, районният съд е отхвърлил
предявените от В.Р.Х., ЕГН **********, срещу Прокуратурата на Република
България и С.Д.В.Р. обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ЗОДОВ за солидарното им осъждане за
следните суми:
- 2 700 лева – неимуществени вреди за периода 08.01.2009 г. до
25.05.2011 г., изразяващи се в стрес и безпокойство от воденото срещу него
досъдебно производство (ДП) ЗМ № 4936/2009 г., пр. пр. № 73330/2009 г. по описа
на СРП и възможността да бъде наказан невинен и да влезе в затвора;
- 4 600 лева, както следва 1000 лева – неимуществени вреди във връзка
с изживените от него неудобства по времето през което е бил задържан
незаконосъобразно по досъдебно производство ЗМ № 4936/2009 г., пр. пр. №
73330/2009 г. по описа на СРП, изразяващи се в стрес и притеснение, и 3600 лева
– неимуществени вреди, изразяващи се в увреждане на доброто му име посредством
извършения публичен арест, предизвиканото чувство за срам и представянето му
като престъпник пред съседи и приятели;
- 1000 лева – имуществени вреди, изразяващи се в причинени на лек
автомобил марка „Опел", модел „Астра " с ДК № *******, който е бил
иззет по досъдебно производство ЗМ № 4936/2009 г., пр. пр. № 73330/2009 г. по
описа на СРП за времето от 08.01.2010 г. до 26.05.2011 г., а именно – наранена фабрична боя и унищожен лак на предния
капак, предния ляв калник, тавана и задния ляв калник, отлепена тапицерия на
тавана, корозия около капачката на резервоара, увредена тапицерия на седалките
и напукана кожа на таблото, липса на суббуфер марка „Магнат", модел „Edition
mono 1400W", липса на капачето на ухото на теглича;
- 20 400 лева – пропуснати ползи от невъзможността да изпълни
сключен с трето лице договор за транспорти услуги, изразяващи се в дължимата
цена за заплащането им от 850лева месечно за период от две години.
На основание чл. 78, ал. 3 ГПК,
съдът е разпределил отговорността за разноските, като е осъдил В.Р. да залати
на всеки от ответниците сума в размер на 100 лв. – юрисконсултско
възнаграждение.
Срещу
постановеното решение в указания законоустановен срок по реда на чл. 259, ал. 1 ГПК е депозирана въззивна жалба от В.Р.Х., в която се излагат доводи за
неправилност и незаконосъобразност на решението. Поддържа се, че неправилно
районният съд е приел, че претендираните вземания са погасени по давност. Сочи се, че съгласно задължителната съдебна
практика на ВКС вземането за обезщетение за вреди възниква след признаване по
законен ред на незаконността на акта, дейстието или бездействието на държавния
орган, като в конкретния случай извод за незаконосъобразност на изземването на
процесния лек автомобил следва от представеното по делото постановление на
прокурор при СРП от 20.05.2011 г., връчено на ищеца на 25.05.2011 г., което се
твърди да е влязло в сила на 01.06.2011 г. Твърди се, че исковата молба е
депозирана на 01.06.2016 г., поради което към датата на предявяване на исковете
не е изтекла предвидената в закона петгодишна погасителна давност. Изложени са и
доводи за неправилност на изводите на районния съд за неоснователност на част
от предявените искове. Поддържа се, че определеният размер на обезщетение за
неимуществени вреди е занижен и несъотвестващ на разпоредбата на чл. 52 ЗЗД. Съобразно
изложените подробни доводи във въззивната жалба се иска обжалваното решение да
бъде отменено и предявените искове да бъдат уважени изцяло. Претендират се
разноски.
В указания
законоустановен срок по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК не е постъпил отговор на
въззивната жалба от въззиваемите – Прокуратура на Република България и С.Д.В.Р.
(СДВР). Същите, представявани от надлежно упълномощени процесуални представители,
в открито съдебно заседание пред въззивния съд, проведено на десети март 2020
г. изразяват становище за неоснователност на въззивната жалба и за правилност и
законосъобразност на обжалваното решение. От СДВР е изразено становище и в
писмена защита.
Софийски градски съд,
като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на
страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа и
правна страна следното:
Производството е
образувано по въззивна жалба, подадена от процесуално легитимирана страна, в
законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен
акт, поради което същата е процесуално допустима и следва да бъде разгледана по
същество.
Районният
съд е сезиран с обективно кумулативно съединени осъдителни искове с правно
основание чл. 2, ал. 1, т. 1 и т. 3 от Закона за
отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ), за осъждане на
ответниците да платят при условията на солидарност на ищеца суми,
представляващи обезщетение за имуществени и неимуществени вреди във връзка с
изземването на 08.01.2010 г. на притежаван от него лек автомобил по досъдебно
производство по описа на СРП, вследствие на което се твърди да е увредено
доброто му име и да е претърпял останалите описани в исковата молба
неимуществени и имуществени вреди.
Между страните не се спори, че на 06.12.2012 г., на
основание чл. 212, ал. 3 НПК, е образувано досъдебно
производство (ДП) ЗМ № 4936/2009 г., пр. пр. № 73330/2009 г. по описа на СРП,
срещу неизвестен извършител за това, че за времето от 19:30 часа на 05.12.2009
г. до 08: 45 часа на 06.12.2009 г. в град София е отнел чуждо моторно превозно
средство – лек атомобил марка „Опел”, модел „Астра”, рег. № *******,
собственост на И.Р.И.– престъпление по чл. 346, ал. 1 НК.
Видно
от протокол за оглед на местропроизшествие от 08.01.2010 г. (л. 67 и сл. от
делото пред СРС), в 16:50 часа на посочената дата е започнат оглед на местопроизшествие
по повод съобщение от собственика на отнетия автомобил. Иззет като веществено
доказателство е лек автомобил, собственост на ищеца, марка „Опел", модел
„Астра " с ДК № *******.
На
08.01.2010 г. от въззивник-ищец са снети обяснения от оперативен работник М.. Впоследствие
– на 28.01.2010 г. и на 06.06.2010 г., видно от приложените протоколи за разпит
на свидетел (л. 84 и сл. и на л. 154 и сл. от делото пред СРС), въззивникът е
разпитван в качеството на свидетел.
В
периода от 08.01.2010 г. – датата на която е иззет собствения му лек автомобил,
до 20.05.2011 г. са извършени технически експертизи от които се установява, че иззетото
моторно превозно средство не е идентично с атомобила, предмет на
престъплението, във връзка с което е образувано досъдебното производство.
С
постановление за спиране на назакателното производство от 20.05.2011 г., с изх.
№ 73330/25.05.2011 г., на прокурор при СРП е постановено връщане на ищеца В.Х.
на иззетия негов собствен лек автомобил, марка „Опел”, модел „Астра”, рег. № ДК
*******, и спиране на наказателното производство , водено срещу неизвестен
извършител за престъпление по чл. 346, ал. 1 НК. Указано е преписи от
постановление да бъдат изпратени за
сведение на Росен Веселинов Стефанов, В.Р.Х. и на началника на 06 РУП –
СДВР. Указано е и че постановлението подлежи на обжалване по реда на чл. 244,
ал. 5 НПК пред СРС в седмодневен срок от получаване на преписа.
Не
се спори, че същото е връчено на ищеца на 25.05.2011 г.
Видно от разписка от
26.05.2011 г. иззетият лек автомобил му е върнат на посочената дата.
Съгласно чл. 269 ГПК,
въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното решение само в
рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката си
единствено за валидност, допустимост на решението в обжалваната част и спазване
на императивните норми на материалния закон (т. 1 на Тълкувателно решение №
1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК на ВКС). Съобразно така
установените си задължения, настоящият съдебен състав констатира, че процесното
първоинстанционно решение е валидно и е допустимо. Относно правилността на
решението и с оглед непреклудираните доводи на страните, въззивният съд намира
следното:
Основен спорен по делото
въпрос, касаещ произнасянето по всички предявени искове, е кой е началният
момент, от който започва да тече предвидената в закона петгодишна погасителна давност по отношение на
претендираните вземания.
Съгласно разясненията,
дадени в т. 4 от тълкувателно решение № 3 от 22.04.2005 г. на ВКС по т. гр. д.
№ 3/2004 г., ОСГК, при незаконни актове на администрацията началният момент на
забавата и съответно на дължимостта на законната лихва върху сумата на
обезщетението, както и началният момент на погасителната давност за предявяване
на иска за неговото заплащане е влизане в сила на решението, с което се отменят
унищожаемите административни актове, при нищожните – това е моментът на тяхното
издаване, а за незаконни действия или бездействия на административните органи -
от момента на преустановяването им.
При незаконни актове на
правозащитни органи началният момент на забавата и съответно на дължимостта на
мораторната лихва и началния момент на погасителната давност възниква: от
влизане в сила на прокурорския акт за прекратяване на наказателното
производство - чл. 2, т. 2, изр. 2 ЗОДВПГ; от влизане в сила на оправдателната
присъда за извършено престъпление - чл. 2, т. 2, изр. 1 ЗОДВПГ; от влизане в
сила на решението, с което е оправдано лицето, осъдено на наказание по НК, или
е отменено административното наказание - чл. 2, т. 3 ЗОДВПГ, от влизане в сила
на определението по чл. 433, ал. 3 НПК, когато въззивният съд отмени,
приложените от първоинстанционния съд принудително лечение или принудителни
медицински мерки - чл. 2, т. 4 ЗОДВПГ, от влизане в сила на въззивното решение,
с което се отменя решението на първоинстанционния съд за налагане на
административна мярка - чл. 2, т. 5 ЗОДВПГ, от влизане в сила на определението,
с което е отменена мярката „задържане под стража".
В конкретния случай се
претендират неимуществени вреди по повод задържане на ищеца на 08.01.2010 г. от
10:00 часа до 19:30 часа и водено срещу него досъдебно производство, както и
имуществени вреди по повод изземането като веществено доказателство на
притежаван от него лек автомобил на същата дата, който не се спори и от данните
по досъдебното производство се установява, че е върнат на правоимащото лице на
26.05.2011 г. Исковите претенции за имуществени вреди, касаят настъпили увреди
в автомобила вследствие на ненадлежното му съхранение в периода, по време на
който е бил иззет, както и пропуснати ползи от невъзможността с него да бъде
изпълнен договор за транспортни услуги от 15.12.2009 г.
С оглед данните за
датата на твърдяното незаконно задържане на ищеца на 08.01.2010 г. и
последващото му освобождаване същия ден, въззивният съд намира, че към датата
на депозиране на исковата молба – 01.06.2016 г. е изтекла предвидената в закона
5-годишна погасителна давност за претендираните неимуществени вреди във връзка
с него. Твърдяното задържане, което се поддържа да е незаконно осъществено, без
издаване на съответен акт на компетентния орган и без да са налице предвидените
в закона предпоставки за това, съставлява фактическо действие. Доколкото
независимо дали е осъществено, който въпрос предстои да бъде изследван, се
твърди да е преустановено на 08.01.2010 г., погасителната давност за вземането
за обезщетения по повод на същото, тече именно от тази дата и е изтекла преди
предявяване на исковете.
Погасени по давност са и
останалите претендирани вземания по делото.
С оглед дадените в
горепосоченото тълкувателно решение разяснения, въззивният съд намира, че
погасителната давност за същите е започнала да тече от 26.05.2011 г. – датата,
на която е върнат на ищеца иззетия автомобил, тъй като именно на нея е
преустановено ненадлежното му съхранение от органите на досъдебното
производство и същият е бил на разположение на собственика си. Предвид
началната дата, на която е настъпила изискуемостта на претендираните вземания,
към датата на депозиране на исковата молба – 01.06.2016 г., същите са погасени
по давност, до каквито изводи е стигнал и първоинстанционният съд.
Във връзка доводите на
въззивника относно началния момент, от който е започнала да тече погасителната
давност е необходимо да се посочи и следното:
Съгласно чл. 111 НПК,
веществените доказателства се пазят, докато завърши наказателното производство,
като с разрешение на прокурора могат да бъдат върнати на правоимащите, от които
са отнети, и преди да завърши наказателното производство, но единствено в
случай че това няма да затрудни разкриването на обективната истина и не са
предмет на административно нарушение. По искането за връщане прокурорът се
произнася в тридневен срок.
Съществено за процесния
казус е, че съгласно чл. 111, ал. 3 НПК е предвидена
обжалваемост единствено на отказа на прокурора да върне иззетата вещ.
Предвид изложеното и по аргумент от чл. 412, ал. 2, т. 1 НПК, постановлението
на СРП от 20.05.2011 г. с изх. № 73330/25.05.2011 г. в частта, в която
процесният лек автомобил е върнат на въззивника, е влязло в сила от момента на постановяването му – 20.05.2011 г.,
противно на изложените във въззивната жалба доводи. Указанието, че същото
подлежи на обжалване по реда на чл. 244, ал. 5 НПК пред СРС, касае единствено
частта, в която досъдебното производство е спряно. Независимо от това, по
изложените вече съображения, съдът намира, че давността за вземанията
претендирани от незаконно задържане е започната да тече на 08.01.2010 г., а за
вземанията вследствие на незаконното изземване на автомобила на 26.05.2011 г. –
датата, на която е върнат.
Независимо от извода за
погасяване на вземанията по давност, на основание чл. 2 и чл. 10 ГПК и с оглед
доводите на въззивника, съдът дължи произнасяне относно предпоставките за
възникване и размера на всеки един от обективно кумулативно съединените искове:
По
иска с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ за сумата от 2 700 лева – неимуществени
вреди, изразяващи се в стрес и безпокойство от воденото срещу него досъдебно
производство и възможността да бъде наказан невинен и да влезе в затвора.
Съгласно
чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ /ред. бр. 98/2012 г. / държавата отговаря за
вредите, причинени на граждани от незаконно обвинение в извършване на
престъпление, ако лицето бъде оправдано или ако образуваното наказателно
производство бъде прекратено поради това, че деянието не е извършено от лицето
или че извършеното деяние не е престъпление, или поради това, че наказателното
производство е образувано, след като наказателното преследване е погасено по
давност или деянието е амнистирано. Дължимото обезщетение обхваща всички
имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от
увреждането, независимо дали са причинени виновно от съответното длъжностно
лице, като процесуално легитимирани да отговарят са съответните държавни
учреждения в качеството им на процесуални субституенти на държавата.
В
конкретния случай от материалите по делото (л. 50 сл. от делото пред СРС) се установява, че досъдебно производство ЗМ № 4936/2009 г., пр. пр. №
73330/2009 г. по описа на СРП е водено срещу неизвестен извършител за това, че за времето от 19:30 часа на
05.12.2009 г. до 08: 45 часа на 06.12.2009 г. в град София е отнел чуждо
моторно превозно средство – лек атомобил марка „Опел”, модел „Астра”, рег. № *******,
собственост на И.Р.И.– престъпление по чл. 346, ал. 1 НК. Не се установява в
нито един момент ищецът е бил привлечен в качеството на обвиняем и да му е
повдигнато обвинение по реда на НПК. Единствените извършени с негово участие
процесуални действия са снемане на обяснения на 08.01.2010 г. от оперативен
работник и проведени разпити на 28.01.2010 г. и на 06.06.2010 г., в качеството му
на свидетел. Предвид изложеното не се установява да е налице незаконно действие
на ответниците, във връзка с което да са претърпени от ищеца описаните в
исковата молба неимуществени вреди, изразяващи се включително, но
неизчерпателно в стрес и безпокойствие, че е обвиняем и може да бъде осъден да
изтърпи наказание „лишаване от свобода“. Действително от показанията на
свидетеля Н.И.В.(л. 31 –л. 32 от делото пред СРС), които въззивният съд
кредитира като последователни и вътрешно непротиворечиви, се установява, че по
повод разпитите му в полицията ищецът е изпитвал уплаха и страх, споделял е и
тревоги дали автомобилът му ще бъде върнат. Доколкото, обаче, не се установява пряка причинно-следствена
връзка между субективните преживявания на ищеца (безпокойство и страх във
връзка с водено срещу него досъдебно производство, каквото не се установява да
е процесното), обсъжданата искова претенция е недоказана и като такава следва
да бъде отхвърлена. Предвид изложеното, решението следва да бъде потвърдено в
обжалваната част, с която обсъжданият иск е отхвърлен като неоснователен от
районният съд.
По иска
с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 1 от ЗОДОВ за сумата от 4600 лева, както следва
1000 лева – неимуществени вреди във връзка с изживените от него неудобства по
времето през което е бил задържан незаконосъобразно, изразяващи се в стрес и
притеснение, и 3600 лева – неимуществени
вреди, изразяващи се в увреждане на доброто му име посредством извършения
публичен арест, предизвиканото чувство за срам и представянето му като
престъпник пред съседи и приятели:
Съгласно
чл. 4 ЗОДОВ,
държавата дължи обезщетение за всички вреди, които са пряка и непосредствена
последица от увреждането. В чл. 2, ал. 1, т. 1 ЗОДОВ е предвидено, че държавата отговаря за вредите
причинени на граждани от разследващите органи, прокуратурата или съда, при
задържане под стража, включително, като мярка за неотклонение домашен арест,
когато са били отменени, както и при всички други случаи на лишаване от свобода
в нарушение на чл. 5, § 1 от Конвенцията за
защита на правата на човека и основните свободи, съставена в Р. на 04 ноември 1950 г.,
ратифицирана със закон ДВ, бр. 66 от 1992 г. (обн. ДВ, бр. 80 от1992 г., изм.,
бр. 137 от 1998 г., попр., бр. 97 от 1999 г. и бр. 38 от 2010 г.).
От
данните по делото въззивният съд, за разлика от районния, не намира за
установено ищецът да е бил задържан в хода на досъдебното производство,
по-конкретно на 08.01.2010 г. За установяне на този факт по делото са събрани
гласни доказателства чрез разпит на свидетеля Н.И.В.(л. 31 и сл. от делото пред
СРС), които въззивният съд кредитира по изложените по-горе съображения. Същите,
обаче, не са достатъчни за установяване на факта на задържане на ищеца при
заявените в исковата молба обстоятелства – пред блока, в който живее, в присъствието
на множество съседи. Свидетелят В.не
твърди да е пряк очевидец на задържането. Сочи, че е разбрал от приятели и
съседи, че ищецът е бил задържан и е звънял на мобилният му телефон, който е
бил изключен. Доколкото, независимо от твърденията за множество свидетели очевидци
на твърдяното задържане на ищеца, не е направено искане и съответно не са
събрани доказателства чрез разпит на такива, включително и с оглед липсата на
писмени доказателства по делото в тази насока и изричното оспорване на този
факт от ответниците, въззивният съд намира, че твърдяното задържане на ищеца не
е доказано по делото съобразно изискването на чл. 154, ал. 1 ГПК. Извод за
задържане на ищеца не може да бъде обоснован и от представените по делото
обяснения на същия от 08.01.2010 г. Предвид изложеното, предявените искове за
неимуществени вреди във връзка с него са недоказани и следва да бъдат
отхвърлени. За пълнота е необходимо да се посочи, че дори фактическият състав
на претендираните вземания за неимуществени вреди по повод твърдяното незаконно
задържане да бе доказан по делото, предявените искове отново биха били
неоснователни поради изтичане на предвидената в закона петгодишна погасителна
давност, съобразно дадените по-горе разяснения. По изложените съображения,
решението на СРС, в частта, в която обсъжданата искова претенция е отхвърлена
следва да бъде потвърдено, макар и по различни съображения.
По иска с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ за сумата от 1000 лева - имуществени вреди, изразяващи се в причинени на лек автомобил
марка „Опел", модел „Астра " с ДК № ******* за времето от 08.01.2010 г. до 26.05.2011 г.:
Не е спорно и от представените писмени
доказателства и изслушано по делото заключение на допълнителна автотехническа
експертиза (л. 323 и сл. от делото пред СРС), което въззивният съд кредитира
като компетентно и обективно изготвено, се установява, че процесният автомобил
е иззет по образуваното досъдебно производство с протокол за оглед на
местопроизшествие от 08.01.2010 г. и съответно е върнат на ищеца на 26.05.2011
г., като в периода на изземването са му причинени щети в размер на
1 129,78 лв. С оглед така установените факти, по които липсва спор между
страните, съдът намира за установено осъществено от ответниците противоправно
поведение – ненадлежно съхранение на иззетата вещ, в причинна връзка с което ищецът
е претърпял имуществени вреди, изразяващи се в причинени на притежавания от
него лек автомобил за времето от 08.01.2010 г. до 26.05.2011 г. щети, описани в
заключението на вещото лице. В тази връзка е необходимо да се посочи, че районният
съд неправилно е приел, че Прокуратурата на Република България не носи
отговорност за реализиране на същите. Съгласно чл. 46, ал. 2, т. 1 НПК,
прокурорът ръководи разследването и осъществява постоянен надзор за
законосъобразното му и своевременно провеждане. Част от законосъобразното
провеждане на разследването съставлява и надлежното съхранение на събраните
веществени доказателства, като по аргумент от чл. 111, ал. 2 НПК компетентен да
се произнесе по искане за връщане на същите на правоимащите лица е единствено
прокурора. Предвид изложеното, ответниците отговарят солидарно за настъпилите
вреди във връзка с ненадлежното съхранение на иззети вещи. Независимо от това,
макар и с различни правни съображения, районният съд правилно е отхвърлил
предявеният иск срещу двамата ответници. В процесния случай, съобразно
изложеното по-горе и разясненията, дадени в тълкувателно решение № 3 от
22.04.2005 г. на ВКС по т. гр. д. № 3/2004 г., ОСГК, претендираното
вземане е погасено по давност. Изискуемостта на същото е настъпила на
26.05.2011 г. – датата на връщане на автомобила, поради което погасителната
давност е изтекла към датата на предявяване на иска – 01.06.2016 г.
В обобщение, първоинстанционното решение
следва да бъде потвърдено и в тази обжалвана част.
По иска с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3
от ЗОДОВ за сумата от 20 400
лева – пропуснати ползи от невъзможността на
ищеца изпълни сключен с трето лице договор за транспорти услуги, изразяващи се
в дължимата цена за заплащането им от 850 лева месечно за период от две години.
От
събраните по делото доказателства се установява и между страните не е спорно,
че вследствие на изземването на процесния автомобил по досъдебно производство ЗМ № 4936/2009 г., пр.
пр. № 73330/2009 г. по описа на СРП, ищецът е бил лишен от ползването на
притежавания от него лек лек автомобил
марка „Опел", модел „Астра " с ДК № *******, за времето от 08.01.2010
г. до 26.05.2011 г.
Не се установява при условията на
пълно и главно доказване, съобразно изискването на чл. 154, ал. 1 ГПК, да е
налице пряка причинно следствена връзка между изземването на автомобила и
претърпени от ищеца имуществени вреди под формата на пропуснати ползи от
неизпълнението на представения по делото договор от 15.12.2009 г. за
предоставяне на транспортни услуги между него, в качеството на изпълнител, и И.Д.,
в качеството на възложител. По силата на посочения договор, възложителят е
възложил, а изпълнителят се е съгласил да бъде личен шофьор на възложителя на
територията на Република България и Република Сърбия с процесния лек автомобил
за периода 01.01.2010 г. – 31.12.2012 г. срещу месечно възнаграждение в размер
на 850 лв. Предвидена е и възможност за ищеца, в случай че осъществява
задълженията си в период повече от десет календарни дни за текущия месец да претендира
допълнително възнаграждение в размер на 85 лв. за всеки работен ден.
Съгласно константната съдебна практика на
ВКС, вредите, независимо дали са претърпени загуби или пропуснати ползи, не се
презумират, а следва да бъдат доказани пълно и главно, каквото доказване не е
проведено по делото от ищеца. На първо място, неоснователни са доводите във
въззивната жалба, че договорът не е оспорен от ответната страна. В депозирания
писмен отговор по реда на чл. 131 ГПК от Прокуратурата на Република България е
направено изрично оспорване, че договорът не удостоверява към момента на
изземването ищецът да е изпълнявал функции на шофьор с автомобила. Съгласно чл.
181, ал. 1 ГПК, частният документ, какъвто е и представения договор от
15.12.2009 г. има достоверна дата за трети лица от деня, в който е заверен, или
от деня на смъртта, или от настъпилата физическа невъзможност за подписване на
лицето, което е подписало документа, или от деня, в който съдържанието на
документа е възпроизведено в официален документ, или от деня, в който настъпи
друг факт, установяващ по безсъмнен начин предхождащото го съставяне на
документа. Т.е. с оглед изричното оспорване от ответната страна, въззивният съд
намира, че същият не установява пълно и главно сключването на договор между
страните към датата на изземване на автомобила – 08.01.2010 г. с посочените в
исковата молба параметри. Извод за сключването на такъв не може да бъде
обоснован и от показанията на свидетеля Н.И.В., които съдът кредитира като
последователни и непротиворечиви. От показанията на същия се установява, че
ищецът е возил с автомобила И.Д. и е искал да работи като негов шофьор.
Свидетелят изрично сочи, че не е виждал сключен договор между тях, като от
показанията му не се установяват съществуващи конкретни договорености за
извършване на траспортни услуги с процесния автомобил и размер на уговорено
възнаграждение за престираните от ищеца услуги. На следващо място, с оглед
съдържанието на договора, въззивният съд, както и районния, намира, че
възникналото правоотношение между страните няма трудов характер, поради което
възнаграждението се дължи за свършена работа, каквато няма гранции дали е щяла
да бъде осъществена и в какъв обем дори процесният автомобил да не е бил иззет
в релевирания период, т.е. твърдените имуществени вреди под формата на
пропуснати ползи не са доказани пълно и главно от ищеца. В обобщение,
обсъжданата искова претенция е недоказана и като такава правилно е отхвърлена
от районния съд, поради което решението е правилно и в тази обжалвана част. За
пълнота е необходимо да се посочи, че дори фактическият състав на вземането да
бе доказан, същото е погасено по давност към датата на депозиране на исковата
молба – 01.06.2016 г., като погасителната давност е започната да тече от датата
на връщане на същия – 26.05.2011 г.
В обобщение, поради липсата на непреклудирани и относими към предмета на
делото основателни доводи, изложени във въззивната жалба, и с оглед съвпадането
на крайните изводи на двете съдебни инстанции, решението на първоинстанционния
съд следва да бъде потвърдено изцяло, като правилно и законосъобразно.
По разноските:
При този изход на спора право на разноски за въззивното производство имат въззиваемите,
от които единствено СДВР претендира юрисконсултско възнаграждение за въззивното
производство, което на основание чл. 78, ал. 8 ГПК вр. чл. 37, ал. 1 ЗПП вр. чл. 25, ал. 1 от Наредба за заплащането на правната
помощ (обн. ДВ бр. 5/17.01.2006 г.) съдът
определя в размер на по 100 лв.
В депозираната въззивна жалба въззивникът е направил искане за присъждане
на разноски, но с оглед неоснователността на същата, такива не му се дължат.
Предвид цената на исковите претенции и по аргумент от чл.
280, ал. 3, т. 1 ГПК, решението, в частта, в която въззивният съд се е
произнесъл по иска с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ за сума в размер на 20 400 лв. подлежи
на касационно обжалване в едномесечен срок от връчване му на страните, при
условията на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. В останалата част решението е
окончателно.
Така мотивиран,
Софийски градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 204277 от 28.08.2019 г., постановено по гр. д. № 38309/2017 г.
по описа на Софийски районен съд (СРС), І Гражданско отделение (І ГО), 36-ти
състав.
ОСЪЖДА В.Р.Х., ЕГН **********,***, на
основание чл. 78, ал. 3 и ал. 8 вр. чл. 273 ГПК, да заплати на С.Д.В.Р., БУЛСТАТ:
******, с адрес: град София, ул. „С.Д.В.Р., сума в размер на 100 лв. –
юрисконсултско възнаграждение за въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО в частта, в която въззивният съд се е
произнесъл по иска с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за сума в размер на 20 400 лв. подлежи
на касационно обжалване в едномесечен срок от връчване му на страните, при
условията на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. В останалата част решението е
окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.