№ 118
гр. Стара Загора, 16.02.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, VII-МИ ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на двадесети януари през две хиляди
двадесет и трета година в следния състав:
Председател:Свилен Жеков
при участието на секретаря Маргарита Огн. Николова
като разгледа докладваното от Свилен Жеков Гражданско дело №
20225530104171 по описа за 2022 година
и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 103 - 257 от Гражданския процесуален
кодекс /ГПК/.
Предявените са обективно съединени установителни искове с правна
квалификация чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 9, ал. 1 ЗПК и чл. 240, ал. 1 ЗЗД и по
чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 9, ал. 1 ЗПК и чл. 240, ал. 2 ЗЗД за установяване
съществуването на вземания на ищеца „ЕОС Матрикс“ ЕООД спрямо Ж. Г. Г.
за сумите 1603,53 лв. – главница и 1305,91 лв. - договорно възнаграждение за
периода 15.12.2018 г. до 15.03.2020 г., по договор за потребителски кредит №
**************** г., за които е издадена заповед за изпълнение по чл. 410
ГПК по ч.гр.д. ****/2022 г. на Старозагорски районен съд, ведно със
законната лихва от 07.02.2022 г. до окончателното плащане.
Ищецът „ЕОС Матрикс“ ЕООД твърди, че на *******г. бил сключен
Договор за потребителски кредит № ****** между СИБАНК ЕАД, /с
универсален правоприемник „Обединена Българска Банка“ АД/ и Ж. Г. Г., по
силата на който Кредиторът е одобрил и предоставил на длъжника кредит в
размер на 15 000,00 лева /петнадесет хиляди лева/, а кредитополучателят се е
1
задължил да възстанови получените в кредит суми чрез 120 месечни
анюитетни вноски, всяка от които в размер на 181,84 лева, включващи
задължението за главница и договорна лихва. Първата погасителна вноска
била дължима на 15.02.2017г., а последната с падежна дата 09.01.2027г.
Годишния лихвен процент по редовен дълг бил в размер на 7,95 %, а
годишния лихвен процент по просрочен дълг бил в размер на сбора на
годишния лихвен процент по редовен дълг и обезщетение за забава в размер
на законната лихва. Годишният процент на разходите към датата на
отпускане на кредита бил в размер на 8,47 %.
Ответницата не е плащала месечните си вноски, съгласно договореното,
поради което било налице неизпълнение на поетото задължение за връщане
на заемната сума. След преустановяване на плащанията по договора за кредит
е останало непогасено задължение, от което ищецът претендира сумата от
2909,44 лева, включваща главница, договорна лихва за периода 15.12.2018г. -
15.03.2020г. /вноски е настъпил падеж/, от които: 1603,53 лева - главница;
1305,91 лева - договорна лихва, като първата вноска, която претендира е с
дата на плащане - 15.12.2018г., а последната вноска, която претендира е с дата
на плащане - 15.03.2020г.
Ищецът сочи, че на 05.12.2019г. бил сключен Анекс № 3 към договор за
продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 31.01.2018 г. между
„Обединена Българска Банка“ АД /универсален правоприемник на СИБАНК
ЕАД, с ЕИК *********/ и „ЕОС Матрикс“ ЕОО, по силата на който
задължението на ответницата, произтичащо от Договор за потребителски
кредит № ****************г., било изкупено от ищеца. Ответницата била
уведомена за договора за цесия на 19.11.2020г. Поради това ищецът счита, че
има вземане срещу ответницата по Договор за потребителски кредит №
******/ *******г., като претендира частично сумата от 1603,53 лв. - главница
и 1305,91 лв. - договорна лихва, за периода 15.12.2018г. - 15.03.2020 г., ведно
със законната лихва от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК до
окончателното и изплащане.
Моли съда да постанови решение, с което да признае за установено, че
ответницата в качеството на кредитополучател по Договор за потребителски
кредит № ****** от *******г., сключен със СИБАНК АД, дължи на ищеца,
следните суми: 2909,44 лева, включваща главница, договорна лихва за
2
периода 15.12.2018г. - 15.03.2020г. /вноски е настъпил падеж/, от които:
1603,53 лева - главница и 1305,91 лева - договорна лихва, ведно със законната
лихва от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК до окончателното
и изплащане. Претендира разноски.
В законоустановения срок по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът е подал
отговор на исковата молба като заема позиция за неоснователност на иска.
Оспорва всички твърдения в исковата молба относно задължението - за
дължимост на посочените размери главница и договорна лихва. Счита, че
размерът на исковата претенция не кореспондира с принципа за
справедливост. Претендираната сума не била обоснована в исковата молба и
не водела към репариране на твърдените имуществени задължения, а
напротив - до несправедливо разместване на блага между страните, като
утежнявало положението на ответницата.
Оспорва факта на сключване на Договор за предоставяне на
потребителски кредит № ****** от *******г. Ответницата нямала спомен да
се е задължавала по такъв кредит и да е получавала никакви суми, на
основание сключен такъв тип договор. По предявения от ищеца иск в негова
тежест било да докаже наличието на валидно облигационно отношение между
ответницата и цедента. Не било ясно как е формиран размера на предявения
иск. Ответницата не се е съгласявала с посочения в исковата молба
погасителен план, съгласно който следвало да заплаща 120 броя месечни
вноски в размер на 181,84 лв., вкл. оспорва размера на неизплатената
договорна/възнаградителна лихва поради липса на договор. Ответницата
твърди, че по нейната банкова сметка не е постъпвала процесната сума, нито е
получавала посочената сума в брой или пък се е ползвала от нея. Дори и да е
имало задължение за заплащане на суми между страните, то ответницата
сочи, че никога не е била уведомявана за изискуемостта на задължението
преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, вкл.
същото не е станало изискуемо /ако изобщо е имало такова задължение/ и към
настоящия момент. По делото нямало доказателства за съобщаването на
настъпилата предсрочна изискуемост на кредита, а за настъпване на
предсрочната изискуемост било необходимо уведомяването на длъжника, за
да може договорното изменение да прояви действието си. Тъй като липсвали
доказателства кредиторът да е изпълнил задължението си за уведомяване на
3
кредитополучателя за настъпване на предсрочната изискуемост преди
подаване на заявлението за издаване заповед за изпълнение, договорът не бил
прекратен на нито едно от основанията и липсвало основание за начисляване
на уговорената неустойка.
Счита,че процесният договор за кредит е НИЩОЖЕН на основание чл.
26 от ЗЗД, тъй като не са спазени изискванията за форма и съдържание на
договора съгласно ЗПК.
За процесното правоотношение, счита че е приложим Законът за
потребителския кредит, като разпоредбите на чл. 10 и чл. 11 уреждат формата
и съдържанието на договора за потребителски кредит, а съгласно чл. 22 ЗПК,
действащ към датата на сключване на процесния договор, когато не са
спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл.
12, ал. 1, т. 7-9, договорът е недействителен. Липсата на всяко едно от тези
императивни изисквания води до настъпване на последиците по чл. 22 ЗПК -
изначална недействителност на договора за потребителски заем, тъй като
същите са изискуеми при самото му сключване. Поради което, ако се
докажело, че ответницата е длъжник, счита че следвало да дължи само
чистата стойност на паричния заем съобразно чл. 23 ЗПК, не следва да дължи
лихва или други разходи по кредита.
Ответницата твърди още, че процесните договорни разпоредби за
възнаградителна лихва били неравноправни и затова - нищожни, на основание
чл. 146, ал. 1 ЗЗП. Възразява относно клаузите в договора за кредит, в които е
посочен ГПР в размер на 8,47 % като счита същите за неравноправни по
смисъла на чл. 143, т. 19 ЗЗП, тъй като действителния ГПР бил в различен
размер от посочения, с което потребителят е бил въведен в заблуждение
относно стойността на разходите по заема. Също така не се установявал и
механизмът, по който е изчислен този процент и какви разходи са включени в
него. Счита, че не са спазени императивните изисквания на ЗПК към
договора за кредит, сред които точно определяне на възнаградителната лихва
- чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК и на годишния лихвен процент на разходите по чл. 11,
ал. 1, т. 10 ЗПК. Тъй като кредиторът не би сключил договора без уговорка за
възнаградителна лихва, доколкото дейността му е свързана именно с
реализиране на печалба чрез предоставяне на заеми, то нищожността на
клауза за възнаградителна лихва, водела до нищожност на целия договор на
4
осн. чл. 26, ал. 4 ЗЗД.
Възразява, че условията в договора относно ГПР били неравноправни
по смисъла на чл. 143, т. 5, т.18 и т.19 ЗЗП. В съответствие с разпоредбата на
чл. 4, § 1 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. относно
неравноправните клаузи в потребителските договори, при преценката за
неравнопоставеност на дадена договорна клауза трябвало да се отчита
характерът на стоките или услугите, за които е сключен договорът и да се
вземат предвид всички обстоятелства, довели до сключването му, към
момента на самото сключване. Възразява, че установените от кредитора
клаузи, съгласно които се дължи съответна такса за оценка на
кредитоспособността на кредитополучателя, са нищожни - тази оценка е
правно задължение на кредитора, поради което той не предоставя на
кредитополучателя съответна „услуга“, за осъществяването на която се дължи
насрещна парична престация. Твърди, че приложения с исковата молба
договор противоречал на добрите нрави, тъй като в съдебната практика
трайно се приемало, че противоречаща на добрите нрави е уговорка,
предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на
законната лихва /а за обезпечени кредити - двукратния размер на законната
лихва/.
Освен това счита, че договорът за кредит попадал в хипотезата на чл.
111,6. „в” ЗЗД, като въз основа на това, прави възражение за изтекла
погасителна тригодишна давност, като се позовава на Тълкувателно решение
№ 3/18.05.2012 г. на ОСГТК на ВКС относно понятието „периодични
плащания“ по смисъла на чл. 111, б „в“ ЗЗД. Считам, че договорът съдържал
всички елементи на понятието „периодични плащания“: 1. Изпълнение на
повтарящи се задължения - при наличието на погасителен план задължението
на кредитополучателя е разделено на вноски и се изпълнява на предварително
определени интервали от време чрез частични плащания. 2. Те са за
предаване на пари или други заместими вещи - при договора за банков кредит
този елемент е налице. Задължението на кредитополучателя винаги е за
връщане на предадената парична сума. 3. Падежът на задълженията настъпвал
през предварително определен интервал от време - той е определен в
погасителния план и всяка вноска има отделен падеж. Срокът е уговорен в
полза на кредитополучателя и банката не може да иска престиране на
дължимата вноска преди настъпване на предварително уговорената дата. 4.
5
Размерите на плащанията са изначално определени или определяеми -
размерът на дължимата периодична вноска при договора за банков кредит е
винаги предварително определена. 5. Не е необходимо периодите да са равни
и плащанията да са еднакви - договорът за банков кредит попадал в обхвата и
на този елемент, тъй като погасителният план можел да съдържа както
различен размер на вноските, така и различни интервали на погасяване
Счита, че ищцовото дружество не се е легитимирало като кредитор, тъй
като договорът за цесия бил нищожен поради липса на съгласие. Не била
налице и правна възможност кредитора по първоначалния договор за кредит
да прехвърли на цедент вземанията си. Посоченото в чл. 18.5 от Договора за
кредит противоречало на законовите норми, уреждащи правилата за
прехвърляне на вземане и била неравноправна клауза по смисъла на чл. 143, т.
14 ЗЗП. Освен това ответницата не била уведомена за сключения договор за
цесия. Не били представени известия за доставяне, както и какво е било
съдържанието на изпратените документи. Считам, че прехвърлянето на
вземането не е породило действия спрямо ответника, тъй като прехвърленото
вземане не е извършено в нотариална форма. Прави възражение, че договорът
за цесия от 31.01.2018 г. и Приложение 1Б към Анекс № 3 от 05.12.2019 г.
били нищожни на основание чл. 26. ал. 2 ЗЗД, поради липса на предмет и
липса на основание, тъй като вземането предмет на цесията не съществувало
и не било налице извършено плащане по договора за цесия.
Оспорва всички представени с исковата молба документи по форма и
съдържание досежно констатациите в същите. Счита, че същите са
антидатирани и са съставени за целите на настоящия процес.
Моли за отхвърляне на иска. Претендира разноски.
В съдебно заседание, ищецът, редовно призован, не се явява, а се
представлява. Моли съда да уважи предявените искове и да му присъди
направените разноски.
В съдебно заседание ответницата, редовно призована, не се явява, в
становище депозирано преди о.с.з. нейният процесуален представител
оспорва исковете.
Съдът, след като взе предвид становищата на страните, прецени
събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност,
съобразно изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК, приема за установено от
6
фактическа страна следното:
От представените и приети като писмени доказателства оригинали на
индивидуален договор за потребителски кредит № ********/******* г. /л.
104-112 от делото/, приложение към договора /л.113-114 от делото/,
погасителен план /л. 115 – 118 от делото/, искане за потребителски кредит /л.
119-121 от делото/ - копията на тези документи, които са еднакви с
оригиналите, са приложени с исковата молба /л. 6-16 от делото/, се
установява, че на ******* г. страните са сключили Договор за потребителски
кредит за сумата от 15 000,00лв. т.е. установяват се правнорелевантните
обстоятелства, че между „Сибанк“ ЕАД /с правоприемник „ОББ“ АД/, като
кредитодател, и Ж. Г. Н., като кредитополучател, е сключен на ******* г.
договор за потребителски кредит № ********/******* г., като на същата дата
******* г. сумата по кредита била реално предоставена от кредитора и
усвоена от длъжника /така т. 1 от заключението на съдебно счетоводната
експертиза, л. 91-99 от делото/.
Съгласно представения по делото договор за потребителски кредит №
***********/******* г., /л. 113-114 от делото/ и погасителен план /л. 115-118
от делото/, сключен между „Сибанк“ ЕАД /с правоприемник „ОББ“ АД/ и
ответницата, страните са уговорили предоставяне на кредит в размер на 15
000,00 лв., с годишен лихвен процент 7,95%, и начин на връщане: 120
погасителни вноски, с краен срок на погасяване – 09.01.2027 г. /срокът на
кредита е сто и двадесет месеца/. В погасителния план към договора са
посочени падежите на отделните вноски и размерите на главницата и
договорната лихва. С приложение към договора за потребителски кредит
страните са уговорили методиката за изчисляване на референтен лихвен
процент за кредити с променлив лихвен процент /л. 113-114 от делото/.
Представени са също по делото рамков договор от 31.01.2018 г. за
прехвърляне на вземания, сключен между „ОББ“ АД /законен правоприемник
на „Сибанк“ ЕАД/ и „ЕОС Матрикс“ ЕООД /л. 17-29 от делото/ и анекс към
него за цесия от 05.12.2019 г. сключен между „ОББ“ АД, /законен
правоприемник на „Сибанк“ ЕАД / и ищеца /л. 30-31 от делото/ като съгласно
Приложение 1 от 05.12.2019 г. /л. 33-34 от делото/, вземането на „ОББ“ АД
/законен правоприемник на „Сибанк“ ЕАД/, произтичащо от договора за
кредит подписан преди датата на сключения на 05.12.2019 г. анекс към
7
договора за цесия в размер на 15 137,66 лв. с длъжник - ответницата, е било
прехвърлено на ищеца. „ОББ“ АД и „ЕОС Матрикс“ ЕООД са договорили в
целия пар. 5 договора за прехвърляне на вземания от 31.01.2018 г., вкл.
приложение № 5 – пълномощно, че „ЕОС Матрикс“ ЕООД в качеството си на
цесионер по договора за прехвърляне на вземания от 31.01.2018 г. от свое име
и за своя сметка да уведоми длъжниците за извършената цесия. А от своя
страна „ЕОС Матрикс“ ЕООД е преупълномощило Адвокатско дружество „И.
и Д.“ да извършат уведомяването /така пълномощно, л. 4 от делото/. По
делото е представено уведомление за извършените цесии до ответницата с
известия за доставяне /л. 35-38 от делото/ за станалата продажба и
ответницата е била поканена да заплати сумата посочена в писмото, като
писмото е останало непотърсено /обратна разписка, л. 35 от делото/. Също
към исковата молба са приложени уведомления до ответницата за
извършената цесия.
От заключението на вещото лице по приетата по делото съдебно-
счетоводна експертиза /л. 91-99 от делото/, която съдът кредитира като
компетентно изготвена, се установява, че размерът на предоставения кредит е
15 000,00 лв. като сумата е била реално получена от ответницата /така т. 1 от
експертизата/. Налице са плащания по кредита, вкл. по друг кредит на
ответницата със същата банка /преустановени на 23.07.2018 г./ общо в размер
на 1418,83 лв. договорна лихва, вкл. просрочена договорна лихва и 1355,47
лв. за главница, като задълженията за главница остават общо в размер на
13 644,53 лв. и за договорна лихва 1493,13 лв., а в.л. изрично уточнява в
експертизата /т. 4/, че ответницата няма задължения и такива не са
осчетоводяване за обезщетения за забава, такси, неустойки, разноски и
др. /така т. 2, 3 и 4 от експертизата/. Съгласно заключението /неговата т. 5/
процесните погасителни вноски – от 23-та до 38-ма /общ размер на главница
1603,53 лв. и на договорна лихва 1305,91 лв./ не са заплатени от ответницата.
По отношение на действителния ГПР в.л. не констатира отклонения /така
т. 6 от експретизата/, като в о.с.з на 20.01.2023 г. /вж. съдебен протокол от
тази дата/ уточни, че в случая ГПР е правилно изчислен, защото няма
други разходи по кредита освен главница и договорна лихва. ГПР би се
променил ако по кредита има и други разходи освен главница и
договорна лихва, но в случая не са налице други допълнителни разходи.
В последната т. 7 от експертизата е установено, че вземанията по договора за
8
кредит от ******* г. са отписани от счетоводството на цедента /„ОББ“ АД –
правоприемник на „Сибанк“ ЕАД/ и записани в счетоводството на цесионера
/“ЕОС Матрикс“ ЕООД/.
От приложеното ч.гр.д. № ****/2022 г. на Старозагорски районен съд се
установява издаването на заповед за изпълнение на парично задължение, с
която е разпоредено Ж. Г. Г. да заплати на „ЕОС Матрикс“ ЕООД сумата от
1603,53 лв. – главница и сумата от 1305,91 лв. - договорно възнаграждение
/погасителни вноски за периода 15.12.2018 г. до 15.03.2020 г., по сключен
между страните договор за потребителски кредит № ***********/******* г.,
за които е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. ****/2021
г. на Старозагорски районен съд, ведно със законната лихва от 07.02.2022 г.
до окончателното плащане.
При така установената фактическа обстановка, съдът прави
следните правни изводи:
Правната квалификация на предявените обективно кумулативно
съединени установителни искове за съществуване на процесните вземания е
чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 9, ал. 1 ЗПК и чл. 430, ал. 1 ТЗ и по чл. 422, ал. 1
ГПК вр. чл. 9, ал. 1 ЗПК и чл. 430, ал. 2 ТЗ.
Срещу заповедта за изпълнение длъжницата ответница е подала
възражение и на кредитора са дадени указания за предявяване на
установителен иск. Искът е предявен в месечния срок, като паричното
вземане, предмет на иска е идентично на паричното вземане по заповедта за
изпълнение, поради което установителните искове са допустими.
„Сибанк“ ЕАД /с правоприемник „ОББ“ АД/ представлява финансова
институции по смисъла на чл. 3, ал. 2 ЗКИ, поради което може да отпуска
заеми със средства, които не са набавени чрез публично привличане на
влогове или други възстановими средства, което е налице в случая. Това
определя дружеството като кредитор по смисъла на чл. 9, ал. 4 ЗПК.
Уважаването на исковете е обусловено от наличието на следните
предпоставки: 1/ наличието на валидно облигационно отношение, породено
от договор за потребителски кредит, по силата на който ищецът има
качеството на кредитодател, а ответницата - на кредитополучател, вкл.
наличие на уговорка за възнаградителна лихва; 2/ реалното предоставяне от
кредитодателя на кредитополучателя на сумата, претендирана като главница
9
по договора; 3/ настъпване на падежа на задължението на кредитополучателя,
касаещо връщане на главницата и договорната лихва, и 4/ неизпълнение на
това задължение.
В случая исковете за главница /1603,53/ и за договорно
възнаграждение /1305,91 лв./ са основателни по следните съображения
/като паралелно ще бъдат обсъждани и възраженията в отговора на
исковата молба/:
Въз основа на приетите по делото оригинали на писмени доказателства
и съдебно-счетоводна експертиза, настоящият съд приема за доказани
твърденията на ищеца, че между неговия праводател /цедент/ и ответницата
Ж. Г. е налице облигационна връзка, възникнала по силата на сключен между
тях договор за потребителски кредит № ***********/******* г., ведно с
погасителен план, и методика относно лихвения процент към него, по силата
на които цедентът „ОББ“ АД /правоприемник на „Сибанк“ ЕАД/, като
кредитор, е предоставил на ответницата, като потребител, кредит в размер на
15 000,00 лева, със срок на кредита – 120 месеца, а кредитополучателят е поел
задължение да погасява кредита на сто и двадесет месечни погасителни
вноски, всяка една с падеж и размер, определени съгласно погасителен план
/л. 115-118 от делото/. Тези факти се установяват от приложените оригинали
на писмени доказателства, цитирани по-горе, които удостоверяват по
безспорен начин и изложените от ищцовата страна твърдения относно
сключването на процесния договор за предоставяне на кредит №
***********/******* г., между страните по делото по инициатива на
потребителя Ж. Г. /вж. искане за потребителски кредит, л. 119-121 от делото/,
начина и условията на сключването на процесния договор и неговите
съществени условия, в т.ч. възникналите задължения за кредитополучателя. В
тази връзка от приетата по съдебно счетоводна експертиза /нейната т. 1/,
настоящият съд намира за установен по делото и факта, че кредиторът е
изпълнил задължението си да преведе по банкова сметка предоставения от
него потребителски кредит в размер от 15 000,00 лв. на ответницата.
Възраженията на ответницата свързани с липса на договор за кредит, вкл.
че ищецът не притежава в оригинал писмените доказателства и че не е
получавала сумата по кредита са неоснователни, тъй като от една страна
ищецът представи оригиналите на индивидуален договор за потребителски
кредит № ********/******* г. /л. 104-112 от делото/, приложение към
10
договора /л.113-114 от делото/, погасителен план /л. 115 – 118 от делото/,
искане за потребителски кредит /л. 119-121 от делото/ - копията на тези
документи, които са еднакви с оригиналите, са приложени с исковата молба
/л. 6-16 от делото/ и от друга страна от заключението на съдебно-
счетоводната експертиза /т. 1/ се установи, че още на датата на сключване на
договора за потребителски кредит – ******* г. сумата от 15 000,00 лв. е била
реално предоставена на ответницата. По отношение на оригиналите на
писмените доказателства следва да се добави още, че 1/ разпоредбата на чл.
183, ал. 1 ГПК предоставя възможност на страната да представи документа,
на който се позовава, в заверен от нея препис. Ако противната страна поиска
да види оригинала, страната, представила преписа, е длъжна да представи
оригинала на документа или официално заверен препис от него.
Задължението важи и за хипотезата, при която оригиналът се намира у трето
лице. При неизпълнение на това задължение представеният препис трябва да
бъде изключен от доказателствата по делото, като дори не е необходимо да
бъде заявено изрично искане от страна за това процесуално действие на съда.
В този случай преписът от документа не е годно доказателствено средство и
съдът не може да основе своите фактически и правни изводи въз основа на
него /така решение № 32/28.07.2022 г. на ВКС по т.д. № 522/2021 г., II т.о./, 2/
действително задължаването по реда на чл. 183, ал. 1 ГПК не е самоцелно и
поради това страната ищец бе задължена да представи оригиналите на
индивидуален договор за потребителски кредит № ********/******* г. /л.
104-112 от делото/, приложение към договора /л.113-114 от делото/,
погасителен план /л. 115 – 118 от делото/, искане за потребителски кредит /л.
119-121 от делото/, тъй като ответницата в отговора на исковата молба
твърдеше, че оригинали не съществуват или са антидатирани и 3/ налице бяха
кумулативните предпоставки на чл. 183, ал. 1 ГПК, а именно искане за
представяне на оригинала, задължаване от съда на страната, представила
заверения препис да представи документа в точно определен срок /о.с.з. от
09.12.2022 г./, изрично предупреждение за последиците на чл. 183, ал. 1 ГПК
и неизпълнение на това задължение. От страна на ищеца бе налице
необходимата процесуална активност и същия представи исканите
оригинали, с което изпълни изискванията на разпоредбата на чл. 183, ал.
1 ГПК. Освен това във връзка с откритото производство по чл. 193, ал. 1 ГПК
и на основание чл. 146, ал. 2 ГПК настоящият съд с доклада по делото /в. о.с.з.
11
на 09.12.2022 г./ изрично е указал на ответницата, че не сочи нито едно
доказателство във връзка с нейното твърдение, че представените в оригинал
писмени доказателства са антидатирани, но същата не ангажира нито едно
доказателство за установяване на това свое твърдение. Нещо повече – по
правилата за разпределянето на доказателствената тежест в гражданския
процес изпълнението на правните задължения следва да се установи от
страната, която навежда този положителен факт – арг. чл. 154, ал. 1 ГПК, чрез
пълно и главно доказване. Всяка страна в процеса трябва да установи чрез
пълно и главно доказване фактите, от които черпи благоприятни за себе си
правни последици, като прилагането на неизгодните процесуални последици
от недоказването в процеса на определен правнорелевантен факт не е
обусловено от установяването на друго правнозначимо обстоятелство,
процесуалното задължение за чието доказване принадлежи на ответната
страна. Изрично е указано на ответницата, че на основание чл. 146, ал. 2 ГПК
не сочи доказателства за тези свои фактически твърдения, но въпреки това
ответницата не само не ангажира нито едно доказателство в тази връзка, но и
сама се лиши от тази възможност, като двукратно не се яви или нейн
процесуален представител в нито в о.с.з. на 09.12.2022 г., нито в о.с.з. на
20.01.2023 г. А що се касае до оспорването на заключението на съдебно-
счетоводната експертиза, от което се установява реалното предоставяне на
кредита на ответницата, в молба /л. 101 от делото/, това оспорване е
неоснователно – от една страна ответницата не доказа своето оспорване на
частните документи по съображенията изложени дотук, от друга страна не
сочи нито един друг довод за необоснованост на заключението, вкл. не
представя свои доказателства, от трета страна не поиска назначаване на нова
експертиза и от четвърта страна дори не се яви в о.с.з. на 20.01.2023 г. с цел
задаване на въпроси на в.л. и собствена проверка за обоснованост на
заключението, като още преди разпита на в.л. в о.с.з. вече оспорва
експертизата.
Възраженията в отговора на исковата молба за неяснота на исковата
претенция по отношение на нейния размер и ненадлежно обявената
предсрочна изискуемост на вземанията по договора за потребителски кредит
са явно неоснователни, тъй като както за сумата от 1603,53 лв. главница
ясно е посочен период от 15.12.2018 г. – 15.03.2020 г., така и за сумата от
1305,91 лв. договорно възнаграждение ясно е посочен същия период
12
15.12.2018 г. – 15.03.2020 г., т.е. очевидно претенцията съгласно погасителния
план са падежиралите погасителни вноски от двадесет и трета до тридесет и
осма включително /вж. погасителен план и т. 5 от заключението на съдебно-
счетоводната експертиза/. Това е посочено ясно и в обстоятелствената част на
исковата молба – претендират се падежиралите вноски за главница и
договорна лихва в периода 15.12.2018 г. – 15.03.2020 г. Както се посочи на
31.01.2018 г. „ОББ“ АД /правоприемник на „Сибанк“ ЕАД/ като прехвърлител
на вземания е сключил Договор за прехвърляне на парични вземания с ищеца
„ЕОС Матрикс“ ЕООД. По силата на т. 2.1 на договора предмет на същия е
прехвърляне/продажба на вземания. В съответствие с чл. 99 и чл. 100 ЗЗД
прехвърлителят прехвърля всички свои права, права на собственост, облаги и
участия върху и във вземанията. От представения списък /Приложение № 1Б/
с прехвърлени вземания към договор за прехвърляне на вземания с „ЕОС
Матрикс“ ЕООД се установи, че е прехвърлено вземането по договор за
потребителски кредит № ***********/******* г. в размер към 31.01.2018 г.
общо на 15 137,66 лв., от които 13 644,53 лв. непогасена главница и
договорна лихва в размер на 1493,13 лв.. Такси няма. Ищецът е претендирал
точно посочени падежирали погасителни вноски - 15.12.2018 г. – 15.03.2020
г., съгласно погасителния план към договора. По отношение на
възраженията свързани с предсрочната изискуемост следва да се изясни
на ответницата, че нито ищецът твърди, че предсрочна изискуемост някога е
обявявана, нито от доказателствата по делото се установява обявяването на
предсрочна изискуемост. Показателно е и това, че ищецът не претендира
обезщетение за забава, нито в.л. е установило в съдебно-икономическата
експертиза, че обезщетение за забава е начислявано, т.е. предсрочна
изискуемост на кредита изобщо не е била обявявана. Ищецът претендира
единствено вноски с вече настъпил падеж, което съгласно Тълкувателно
решение № 8/02.04.2019 г. на ВКС по т.д. № 8/2017 г., ОСГТК е напълно
допустимо – в Тълкувателното решение дори е прието, че е допустимо
предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск за установяване дължимост на
вземане по договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост да бъде
уважен само за вноските с настъпил падеж, ако предсрочната
изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на
документ. Предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск за установяване
13
дължимост на вземане по договор за банков кредит поради предсрочна
изискуемост може да бъде уважен за вноските с настъпил падеж към
датата на формиране на силата на пресъдено нещо, въпреки, че
предсрочната изискуемост не е била обявена на длъжника преди
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз
основа на документ по чл. 417 ГПК. Разграничението на вноските с
настъпил и ненастъпил падеж в заявлението за издаване на заповед за
изпълнение въз основа на документ по чл. 417 ГПК и в исковата молба по
чл. 422, ал. 1 ГПК, не е условие за редовност на исковата молба и за
уважаване на иска по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК за установяване дължимост на
вземане по договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост, когато
тя не е била обявена на длъжника преди подаване на заявление. Следвайки
приетото по задължителното за настоящия съд Тълкувателно решение,
независимо от извода, че предсрочната изискуемост била обявявана на
длъжницата, следва да се уважат предявените искове за вноските с настъпил
към настоящия момент падеж /така и решение № 7/19.05.2017 г. на ВКС по
гр. д. № 60053/16 г., І т.о., решение № 180/31.07.2017 г. на ВКС по т. д.
1357/16 г., решение № 103/07.08.2017 г. на ВКС по т. д. № 851/16 г., І т. о.,
решение № 208/09.02.2018 г. на ВКС по т. д. № 394/17 г., І т.о./.
Съобразявайки приложения по делото погасителен план настоящият съд
констатира, че към момента са настъпили падежите на всички претендирани
погасителни вноски от двадесет и трета до тридесет и осма включително. Ето
защо на основание чл. 235, ал. 3 ГПК, /така както е разяснено и в т. 9 ТР №
4/2013 г. на ОСГТК на ВКС/, в настоящия случай са падежирали
незаплатените вноски по договора за кредит, тъй като периода им е
15.12.2018 г. – 15.03.2020 г. В отговора на исковата молба /стр. 2/ ответницата
сочи начислена неустойка, но по това съдебно производство неустойка не е
нито претендирана то ищеца, нито има данни да е уговаряна или начислявана
такава.
В обобщение - действително крайният срок за изпълнение на договора е
09.01.2027 г. т.е. падежът на последната вноска не е настъпил към датата на
приключване на съдебното дирене пред настоящата съдебна инстанция, но
следва да се посочи, че претенцията на ищеца обхваща единствено вноски с
настъпил падеж /последната претендирана вноска е от 15.03.2020 г./ към
датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение
14
/07.02.2022 г./. Поради това, в случая въпросът дали е настъпила предсрочна
изискуемост на кредита няма и как да бъде обсъждана, тъй като този
въпрос не е релевантен относно вноските с вече настъпил падеж /каквито
единствено се претендират от ищеца/ към момента на подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение – така т. 2 от посоченото
Тълкувателно решение № 8/02.04.2019 г. на ВКС по т. д. № 8/2017 г.,
ОСГТК в което е прието, че недоказаното настъпване на предсрочната
изискуемост за част от кредита не препятства уважаването на иска за
изискуемите, съобразно падежите в договора, вноски по кредита и други
акцесорни вземания. Предсрочната изискуемост няма отношение към
основанието на претенцията. Настъпването й не променя момента на
изискуемост на вече падежираните преди обявяването й на длъжника
вноски. Съобразно правилото на чл. 162 ГПК, при доказване от страна на
ищеца на основанието за дължимост на сумите - чрез доказване на сключен
договор за кредит, предоставянето на сумите от кредитодателя на
кредитополучателя и настъпила, съобразно уговореното, изискуемост на
отделните вземания, за съда възниква задължението служебно да съдейства за
определяне размера на просрочените вноски, доколкото не би бил установим
от самите договорни клаузи. Отделно от това с исковата молба /вкл. със
заявлението за издаване на заповед за изпълнение/ ищецът е поискал
единствено ответникът да бъде уведомен за наличие на цесия, но не и за
настъпила предсрочна изискуемост, като се позовава само на своето
предходно уведомление за извършена цесия.
Възраженията за нищожност на договора за потребителски кредит
са неоснователни порази следното – действително съгласно чл. 22 ЗПК,
когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и 20 и
ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7- 9, договорът за потребителски кредит е
недействителен, а ответницата има качеството потребител по смисъла на §
13, т. 1 от ДР на Закона за защита на потребителите, според който потребител
е всяко физическо лице, което придобива стока или ползва услуги, които не
са предназначени за извършване на търговска или професионална дейност. В
случая с отпускането на кредит в размер на 15 000,00 лева в полза на
ответницата като физическо лице й е предоставена „финансова услуга“ по
смисъла на § 13, т. 12 от ДР на ЗЗП. Като потребител ответницата разполага
със защита срещу неравноправни клаузи, предвидена в Глава Шеста на ЗЗП,
15
за които съдът следи служебно. По отношение задължението на националния
съд да преценява служебно неравноправния характер на договорните клаузи,
включени в потребителските договори следва в допълнение на гореказаното
да се добави, че е налице категорично установена съдебна практика /решение
№ 23/07.07.2016 г. на ВКС по т.д. № 3686/2014 г., І т.о. /, която задължава
първоинстанционният и въззивният съд да следят служебно за наличие по
делото на фактически и/или правни обстоятелства, обуславящи
неравноправност на клауза/и в потребителския договор и да се произнасят,
независимо дали страните са навели такива възражения или не, като
служебното начало следва да се приложи и при преценка дали клаузите на
договора са нищожни /т. 1 и т. 3 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013
г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС; решение № 384/02.11.2011 г.
на ВКС по гр.д. № 1450/2010 г., I г.о. и определение № 751/17.08.2010 г. на
ВКС по гр.д. № 2022/2009 г., I г.о./. В този смисъл е и чл. 24 ЗПК, която
разпоредба, във връзка с неравноправните клаузи в договорите за
потребителски кредит, препраща към чл. 143 - 148 ЗЗП. Съдът е длъжен да
следи служебно и за наличието на клаузи, които противоречат на
императивни разпоредби на закона или го заобикалят и в този смисъл се
явяват нищожни – чл. 26, ал. 1, пр. 1 и пр. 2 ЗЗД. Преценката за нищожност в
коментирания аспект се прави за всеки конкретен случай към момента на
сключване на договора. Освен това съгласно Тълкувателно решение №
1/27.04.2022 г. на ВКС по т.д. № 1/2020 г., ОСГТК и с новелата на чл. 7, ал.
3 ГПК /ДВ бр. 100/2019 г./ се предвиди изрично задължение на съда да следи
служебно за нищожността по чл. 146 ал. 1 от Закона за защита на
потребителите, произтичаща от неравноправни клаузи в договор, сключен с
потребител. Изрично задължение да следи за неравноправни клаузи в
потребителските договори съдът има и в заповедното производство. При
установяването на такава клауза, на основание чл. 411 ал. 2 т. 3 ГПК, съдът
отказва издаването на заповед за изпълнение. В случая настоящият съдебен
състав намира, че процесният договор за предоставяне на кредит №
***********/******* г., отговаря на изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал.
1, т. 7-12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7- 9 от Закона за потребителския кредит
/ЗПК/, тъй като същият съдържа подробна информация за общия размер на
кредита и условията за усвояването му, срока на договора за кредит, лихвения
процент по кредита, условията за прилагането му, размера, броя и
16
периодичността на погасителните вноски, дължими от потребителя,
годишния процент на разходите, общата сума, дължима от потребителя,
годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от
потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит,
като всички елементи на договора са представени с еднакъв по вид, формат и
размер шрифт – не по-малък от 12, в два екземпляра – по един за всяка от
страните по договора, с което са изпълнени изискванията на чл. 10, ал.1 ЗПК,
чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и чл. 5, ал. 13 във вр. ал. 10 във вр. ал.1 и ал. 2 ЗПК.
Съгласно заключението на назначената съдебно-икономическа
експертиза в.л. установи, че по отношение на действителния ГПР не се
констатират отклонения /така изрично т. 6 от експертизата/, като в о.с.з
на 20.01.2023 г. /вж. съдебен протокол от тази дата/ уточни, че в случая
ГПР е правилно изчислен, защото няма други разходи по кредита освен
главница и договорна лихва, т.е. в настоящия случай в сключения между
страните договор, размерът на ГПР е формиран единствено от
уговорената между страните договорна лихва и посочения формално в
договора отговаря на действителния ГПР. В случая договорната лихва се
явява не само печалба на кредитора заради предоставения кредит, а и
покриване на риска от неплащане на кредита в случай на
неплатежоспособност на длъжника. ГПР би се променил ако по кредита
имаше и други разходи освен главница и договорна лихва, но в случая не
са налице други допълнителни разходи. Поради това кредитодателят е
предоставил на потребителката коректна информация относно ГПР.
Вярно е, че годишният процент на разходите включва лихвеният процент по
кредита, както и всички останали разходи, които следва да бъдат заплатени
към момента на сключване на договора или в бъдеще, но в.л. не установи
наличие на други разходи освен договорната лихва . Поради това останаха
недоказани възраженията в отговора на исковата молба, че действителният
ГПР е различен от посочения в договора – в.л. установи пълно съответствие.
Вярно е, че договорът трябва да съдържа вярно и конкретно посочване на
ГПР, а то ще е вярно и конкретно, ако съответства на параметрите на
договореното, във връзка със задълженията на потребителя, неговите преки и
косвени разходи, оскъпяващи кредита, както в.л. установи в случая. Освен
това ищецът е представил като приложение към договора за потребителски
кредит и методиката за изчисляване на референтния лихвен процент, която е
17
подписана от ответницата /л. 113-114 от делото/. Такса за оценка на
кредитоспособността каквато се сочи в отговора на исковата молба, нито е
начислявана, нито е претендирана от ищеца, не се установява и наличието на
такава от доказателствата по делото и не е ясно откъде ответницата извежда
съображения от подобна такса.
По отношение на възражението в отговора на исковата молба, че не
се установявал механизмът и какви разходи били включени в ГПР следва да
се посочи, че същото е неоснователно поради следното – действително
съгласно 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит трябва да
съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима
от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит,
като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на
годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин, а
съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита
изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи
/лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от
всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на
договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения
кредит. В случая обаче от една страна в.л. установи, че посочения в договора
ГПР отговаря на действителния такъв и е формиран единствено от
договорната лихва, т.е. невъзможно е в ГПР да бъдат включени други
разходи, тъй като такива не съществуват – в тази връзка нито кредиторът
твърди да съществуват допълнителни разходи /напр. застрахователи премии,
неустойки, такси ангажимент, такси за разглеждане на кредита и др./, нито
претендира допълнителни разходи, нито в.л. е установила наличието на
допълнителни разходи по кредита. От друга страна годишния процент на
разходите по кредита в случая е посочен, както е посочена и общата сума,
дължима от потребителя, изчислена към момента на сключване на договора
за кредит /т. 9 от договора/ и това е достатъчно за покриването на законовите
изисквания. Погасителния план предоставен и приет от ответницата също не
съдържа заплащане на каквито и да било други суми освен главница и
договорна лихва с ясно посочен размер на всяка една вноска /така изцяло
решение № 186/14.07.2022 г. на Старозагорски окръжен съд по в.т.д. №
193/2022 г./. Освен това в т. 15.4.1 от договора е посочено как се изчислява
ГПР от гл. точка на съответните допускания, както и какъв е конкретния
18
размер на сумата, която следва да бъде върната по договора /т. 9 от договора/
изчислени към момента на сключване на договора. Като писмено
доказателство е приет и погасителен план към договора, подписан от
ответницата, т.е. приет от нея, който както се каза не съдържа заплащане
на каквито и да било други суми освен главница и договорна лихва с
ясно посочен размер и падеж на всяка една вноска поради което настоящият
съд приема, че не е налице нарушение и на т. 11 на чл.11, ал.1 от ЗПК /така
изцяло решение № 188/15.07.2022 г. на Старозагорски окръжен съд по
в.т.д. № 163/2022 г./. Тук следва да се изясни и следното - както
националният закон, така и Директива 2008/48/ЕО не поставят като изискване
към съдържанието на договора посочване на компонетните на годишния
процент на разходите. Те са нормативно определени в чл. 19, ал. 1 ЗПК, респ.
Приложение № 1 към ЗПК. Годишният процент на разходите по кредита се
изчислява по формула съгласно приложение № 1 към ЗПК, като се вземат
предвид посочените в него общи положения и допълнителни допускания.
Няма нарушение на императивната норма на закона, тъй като същата не
изисква в договора да бъде посочен математическият алгоритъм, по който се
изчислява ГПР. Това е така, защото в рамките на Европейския съюз, в това
число и в България има нормативно предвидени две математически формули
за изчислението на ГПР /т. 1 и т. 2 от Приложение № 1 към ЗПК/, които
единствено могат да се прилагат за изчислението на ГПР. Страните нито
могат да прилагат друга математическа формула за изчислението на ГПР,
нито са длъжни да възпроизвеждат в договорите си горните две формули. От
друга страна чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК не предвижда в договора за
потребителски кредит изрично и изчерпателно да бъдат изброени всички
разходи, включвани в ГПР, а единствено да се посочат допусканията,
използвани при изчисляване на ГПР. Терминът „допускания“ се използва в
смисъл на предвиждания за бъдещето, а не в смисъл на разходи, част от ГПР
/вж. напр. решение № 260072/17.07.2020 г. на Варненски окръжен съд по
в.т.д. № 623/2020 г./. Тези допускания или предвиждания са изчерпателно
изброени както в чл. 19 от Директива 2008/48 на Европейския Парламент и на
Съвета относно договорите за потребителски кредити, така и в издадения в
нейно изпълнение ЗПК и по-точно в точка 3 от Приложение № 1 към чл. 19,
ал. 2 ЗПК. Допусканията се делят на две групи: първата група са базови
допускания /чл. 19, т. 3 и т. 4 от Директива 2008/48 и т. 3 букви „а“ и „б“
19
Приложение № 1 към ЗПК/ и допълнителни допускания /чл. 19, т. 5 от
Директива 2008/48 и т. 3 букви в, г, д, е, ж, з, и, к, л, м към ЗПК/. Първата
група допускания биха имали значение за всеки вид потребителски кредит,
докато допълнителните допускания касаят определени видове кредити, като
револвиращ кредит, овърдрафт или договор за кредит с неопределен срок,
чиято легална дефиниця е дадена в буква „ж“ на приложение № 1 към чл. 19,
ал. 2 ЗПК. При посочените в тази разпоредба кредити, за да може да се
изчисли и посочи един точен процент на ГПР при сключване на договора, се
налага да се правят допускания за бъдещето, за да се изчисли ГПР като една -
единствена ставка с точност поне един знак след десетичната запетая /т. 2, б.
„г“ от Приложение № 1 към ЗПК/, което е детайлно разяснено в решение на
СЕС С-290/19 г. Смисълът на закона е кредитополучателят да се запознае
предварително с размера на сумата, която ще върне под формата на ГПР,
което изискване в случая се установи да е изпълнено. Изпълнено е
посочването на взетите допускания при изчисление на ГПР извършено в
т. 15.4.1. от договора за кредит. В случая е посочен ГПР по кредита,
допусканията при изчисляването му /т. 15.4.1. от договора/ и общата сума,
дължима от потребителя, изчислена към момента на сключването на договора
за кредит /т. 9 от договора/, като е предвидено и право на отказ на
потребителя от договора при конкретно посочени условия /т. 19 от договора/,
поради което договорът за потребителски кредит не е недействителен на
основание чл. 22 ЗПК /така и решение № 106/03.06.2022 г. на ВКС по гр.д.
№ 3253/2021 г., ІІІ г.о./. С оглед на това съдът намира, че не е налице
недействителност на договора и на основание чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
Отделно от това както се посочи в.л. установи, че в сключения между
страните договор, размерът на ГПР е формиран единствено от уговорената
между страните договорна лихва, като други разходи не са включвани в ГПР.
В случая договорната лихва се явява не само печалба на кредитора заради
предоставения кредит, а и покриване на риска от неплащане на кредита в
случай на неплатежоспособност на длъжника. В сключения между страните
договор, ясно е посочен годишния лихвен процент, както и общият размер на
сумата, която следва да бъде върната от заемополучателя. Поради това той е
разполагал с пълната информация за сумите, които следва да възстанови, още
към момента на сключване на договора, а именно с тази цел са въведени
изискванията на чл. 11 ЗПК /така изцяло решение № 212/04.08.2022 г. на
20
Старозагорски окръжен съд по в.т.д. № 174/2022 г. решение №
286/27.10.2022 г. на Старозагорски окръжен съд по в.т.д. № 333/2022 г.
По отношение на възможността за промяна на лихвения процент следва
да се посочи, че договорът изрично предвижда възможност както за
едностранно увеличение, така и за едностранно намаляване на лихвения
процент /т.15.3.1. от договора/. Представена е методиката описана в тези
клаузи на договора /л. 113-114 от делото/, която методика също е приета
и подписана от ответницата. От данните по делото и приетото заключение
на съдебно – икономическата експертиза /т. 6 от заключението/, категорично
се установи, че след сключването на договора лихвеният процент не е бил
увеличаван едностранно от банката. Така към момента на сключване на
договора възнаградителната лихва е била в размер на 7,95 %. Установената
едностранност при промяната на БЛП не води автоматично до извод за
неравноправност на клаузите от договора. За да са равноправни, те следва да
предвиждат промяната да се извършва въз основа на посочени в договора
основания, т.е. на предвидени/уговорени условия, при които може да се
променя лихвата до пълното погасяване на кредита /арг. от чл. 58, ал. 1, т. 2
ЗКИ и от чл. 143, т. 10 ЗЗП/, или при наличие на изключенията на чл. 144
ЗЗП, или в случай, че са уговорени индивидуално /арг. чл. 146, ал. 1 ЗЗП/.
Както се посочи по-горе договорът изрично предвижда възможност както за
едностранно увеличение, така и за едностранно намаляване на лихвения
процент /т.15.3.1. от договора/ и е представена методиката за изчисляване на
договорната лихва описана в тези клаузи на договора /л. 113-114 от делото/,
която методика е приета и подписана от ответницата, т.е. индивидуално
уговорена от нея. От изложеното следва не може да се направи извод, че
процесните клаузи не отговарят на изискванията за добросъвестност и водят
до значително неравновесие между правата и задълженията на банката и
кредитополучателя и то във вреда на последния /така изцяло решение №
173/05.07.2022 г. на Старозагорски окръжен съд по в.т.д. № 61/2022 г./.
В обобщение - договорът за потребителски кредит е в съответствие с
изискванията на чл. 11, ал. 1 ЗПК. Договорът е в писмен вид, посочени са
страните, срока на договора за кредит, общия размер на кредита и условията
за усвояването му; лихвения процент по кредита, условията за прилагането му
и индекс или референтен лихвен процент, който е свързан с първоначалния
лихвен процент, както и периодите, условията и процедурите за промяна на
21
лихвения процент доколкото се прилагат различни лихвени проценти,
методиката за изчисляване на референтния лихвен процент; ГПР; условията
за издължаване на кредита от потребителя, уговорени в самия договор и в
погасителен план, съдържащ информация за размера, броя, периодичността и
датите на плащане на погасителните вноски, последователността на
разпределение на вноските между различните неизплатени суми; информация
за правото на потребителя при погасяване на главницата, лихвения процент,
който се прилага при просрочени плащания, предупреждение за последиците
за потребителя при просрочие на вноските; право на отказ на потребителя от
договора, срока, в който това право може да бъде упражнено, и другите
условия за неговото упражняване, като и правото на предсрочно погасяване
на кредита, реда за неговото осъществяване и реда за прекратяване на
договора за кредит. Информацията е дадена по ясен и разбираем начин.
Договорът отговаря и на изискванията на чл. 10, ал. 1 ЗПК, като е сключен в
писмена форма, на хартиен носител, по ясен и разбираем начин, всички
елементи на договора са представени с еднакъв по вид, формат и размер
шрифт - не по-малък от 12, като е подписан в два екземпляра – по един за
всяка от страните, т.е. договорът, в съответствие с чл. 11, ал.1, т. 1-10,
съдържа дата и място на сключването му, вида на предоставения кредит,
индивидуализация на страните по него, срок на договора, общия размер на
кредита, размер на лихвения процент, годишния процент на разходите,
условия за издължаване на кредита, ведно с погасителен план /разбивка на
главница и лихви/, както и останалото съдържание по чл. 11, ал. 1, т. 11 до т.
26 ЗПК. Действително общата сума за възнаградителна лихва /6819,07 лв./ е
близка до 50% от размера на предоставената главница, но това се дължи на
дългия период за връщане на заемната сума, а не на размера на
възнаградителната лихва /така изцяло решение № 281/26.10.2022 г. на
Старозагорски окръжен съд по в.т.д. № 64/2022 г./.
Възраженията в отговора на исковата молба относно
действителността на клаузата за договорна лихва са неоснователни, тъй като
от една страна, тя не надвишава дори трикратния размер на законната лихва
/вж. договора за потребителски кредит от ******* г. и от друга страна дори и
да го надвишаваше настоящият съд изцяло се съобразява с практиката на
Старозагорски окръжен съд /както търговско, така и гражданско отделение/
напр. решение № 276/27.10.2022 г. на Старозагорски окръжен съд по в.т.д.
22
№ 333/2022 г., решение № 98/28.04.2022 г. на Старозагорски окръжен съд
по в.т.д. № 49/2022 г., решение № 186/14.07.2022 г. на Старозагорски
окръжен съд по в.т.д. № 193/2022 г., определение № 1249/31.10.2022 г. на
Старозагорски окръжен съд по в.ч.гр.д. № 596/2022 г., определение №
1294/11.11.2022 г. на Старозагорски окръжен съд по в.ч.гр.д. № 597/2022
г., в които се сочи, че клаузата с която е уговорена възнаградителната лихва
не е нищожна като противоречаща на добрите нрави, тъй като превишава три
пъти размера на законната лихва. В тази връзка следва да се има предвид, че
съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК, годишният процент на разходите не може да бъде
по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в
левове и във валута, определена с Постановление на Министерския съвет на
Република България. Възнаградителната лихва е включена като елемент в
годишния процент на разходите, поради което може и да надхвърля
трикратния размер на законната лихва, стига заедно с другите редовни
плащания да не се превишава ограничението относно общите разходи по
кредита, прието с чл. 19, ал. 4 ЗПК /както е и в настоящия случай/. Поради
това следва да се приеме, че посочения размер на ГПР /8,47 %/ е по - нисък от
установения в чл. 19, ал. 4 ЗПК императивен максимален размер до пет пъти
размера на законната лихва по просрочени задължения, вкл. е по-нисък от
трикратния размер на законната лихва.
Възраженията в отговора на исковата молба за изтекла погасителна
давност за вземанията, също са неоснователни поради следното –по
отношение на главницата може да се посочи, че в решение № 38/26.03.2019
г. на ВКС по т.д. № 1157/2018 г., II т.о., решение № 28/05.04.2012 г. на ВКС
по гр.д. № 523/2011 г., III г.о., също в практиката на Старозагорски
окръжен съд обективирана в решение № 302/08.11.2022 г. на
Старозагорски окръжен съд по в.т.д. № 365/2022 г., решение №
193/26.07.2022 г. на Старозагорски окръжен съд по в.т.д. № 167/2022 г.,
решение № 173/05.07.2022 г. на Старозагорски окръжен съд по в.т.д. №
61/2022 г., решение № 41/23.02.2022 г. на Старозагорски окръжен съд по
в.т.д. № 1278/2021 г. е прието, че уговореното между страните връщане на
предоставена в заем /кредит/ сума на погасителни вноски не превръща този
договор в такъв за периодични платежи, а представлява уговорка за
изпълнение на задължението на части. Това становище съответства изцяло
и на дадените с Тълкувателно решение № 3/18.05.2012 г. на ВКС по т.д. №
23
3/2011 г., ОСГТК задължителни разяснения относно съдържанието на
понятието „периодични плащания“ по смисъла на чл. 111, б. „в“ ЗЗД. По
отношение на договора за кредит това изискване не е налице, тъй като нито
задължението на банката-кредитор за предоставяне на уговорената сума, нито
задължението на длъжника за връщането й, е повтарящо се. Връщането на
предоставената за ползване сума на погасителни вноски представлява по
своята същност изпълнение на основното задължение на длъжника на части
/чл. 66 ЗЗД/. Ето защо, приложима по отношение на това задължение е
общата 5-годишна давност по чл. 110 ЗЗД, изчислена от датата на
уговорения краен срок за погасяване на кредита, а не кратката 3-
годишна давност по чл. 111, б. „в“ ЗЗД, изчислена от датата на падежа на
отделните погасителни вноски. Това становище бе изцяло потвърдено и
закрепено с Тълкувателно решение № 5/21.01.2022 г. на ВКС по т.д. №
5/2019 г., ОСГТК /така и решение № 302/08.11.2022 г. на Старозагорски
окръжен съд по в.т.д. № 365/2022 г./ , в което ясно се сочи, че при
постигнато съгласие плащането на дължимата сума да е разделено на
погасителни вноски с падежи на определени дати, отделните вноски не стават
автоматично сбор от отделни, периодично дължими плащания.
Задължението продължава да бъде само едно и крайният срок за
погасяването му е падежът на последната разсрочена вноска или
моментът, в който е обявена предсрочната изискуемост, т.е. крайния
падеж на задължението е този момент от който започва да тече
погасителната давност /становището, че началният момент, от който
започва да тече давностният срок за вземания за главница по погасителни
вноски по договор за банков кредит е моментът на изискуемостта на
съответната вноска, а не крайният падеж е изоставено с посоченото
Тълкувателно решение № 5/21.01.2022 г. на ВКС по т.д. № 5/2019 г.,
ОСГТК/. В случая крайния падеж на кредита е през 2027 г., а заявлението за
издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК е депозирано на 07.02.2022
г., поради което вземането за главницата не е погасено по давност. Дори не са
изминали пет години от падежна на най-старата претендирана погасителна
вноска /тази от 15.12.2018 г./ до датата на подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение – 07.02.2022 г.
Същите аргументи, които няма да бъдат повтаряни, са относими и към
договорната лихва със следното уточнение - действително погасителната
24
давност за договорната лихва е тригодишна /вж. подробно решение №
130/15.04.2020 г. на ВКС по т.д. № 1829/2018 г., I т.о., решение №
60158/14.07.2021 г. на ВКС по гр.д. № 3409/2020 г., III г.о./, но съгласно
горепосоченото Тълкувателно решение № 5/21.01.2022 г. на ВКС по т.д. №
5/2019 г., ОСГТК задължението продължава да бъде само едно и крайният
срок за погасяването му е падежът на последната разсрочена вноска или
моментът, в който е обявена предсрочната изискуемост, като към настоящия
момент нито една от тези две дати/падежи не е настъпил. Дори в решение №
302/08.11.2022 г. на Старозагорски окръжен съд по в.т.д. № 365/2022 г. се
приема, че договорната лихва, също не покрива критериите за периодичност
на плащанията. Поетото по договора за кредит задължение от
кредитополучателя за заплащане на договорна лихва, по своята същност
представлява възнаграждение на кредитора за ползването на предоставената
му паричната сума, поради което за нейното погасяване важи общият
петгодишен давностен срок по чл. 110 ЗЗД.
Възраженията в отговора на исковата молба за липса на възможност
за прехвърляне на вземанията от първоначалния кредитор на ищеца са явно
неоснователни, тъй като с изричното договаряне между „Сибанк“ ЕАД /с
правоприемник „ОББ“ АД/ и ответницата в т. 18.5 от индивидуалния договор
за потребителски кредит№ ****************г. изцяло е изпълнена
разпоредбата на чл. 26, ал. 1 ЗПК, която гласи, че „Кредиторът може да
прехвърли вземането си по договор за потребителски кредит на трето лице
само ако договорът за потребителски кредит предвижда такава възможност“.
В случая т. 18.5 от индивидуалния договор за потребителски кредит №
**************** г. по съгласие на страните по него дословно предвижда
тази възможност – „Банката има право да прехвърли /цедира/ вземанията си
по настоящия договор на трети лица“. Казаното води до извод, че
кредитополучателката Ж. Г. сключвайки и подписвайки индивидуалния
договор за кредит изрично се е съгласила с посочената клауза даваща
възможност на „Сибанк“ ЕАД /правоприемник „ОББ“ АД/ да прехвърля
чрез цесия своите вземания по договора за кредит от ******* г.
Възраженията в отговора на исковата молба за ненадлежно
уведомяване за цесията, вкл. възраженията за нищожност на цесията
спрямо ответницата също са неоснователни поради следното - прехвърлянето
25
на вземане /цесията/ е договор, с който кредиторът на едно вземане /цедент/
го прехвърля на трето лице /цесионер/. Длъжникът по вземането не е страна
по договора и поради това възраженията на ответницата относно нищожност
на договора за цесия са неоснователни, тъй като клаузите по договора за
цесия не пораждат допълнителни парични задължения за нея извън тези по
договора за кредит. Освен това - 1/ нотариална форма за договора за цесия не
съществува /вж. чл. 18 ЗЗД/, 2/ дали е налице плащане по договора за цесия е
въпрос свързан с изпълнението на договора, а не по неговата действителност,
3/ предмет цесията има – точно посочени парични задължения по договор за
потребителски кредит № **************** г. и 4/ основанието съгласно чл.
26, ал. 2, изр.2 ЗЗД се предполага до установяване на противното, а
ответницата не ангажира нито едно доказателство за опровергаване на тази
законова презумпция.
Относно уведомяването на длъжницата за цесията следва да се
посочи, че поради обстоятелството, че цесията засяга интересите освен на
страните по договора и на трето лице – цедирания длъжник, се налага
извършването на допълнително действие – съобщаване на длъжника за
цесията – чл. 99, ал. 3 и 4 ЗЗД. Без да е елемент от фактическия състав на
договора, съобщението има значение с оглед на третите лица – цедирания
длъжник, правоприемниците и кредиторите на цедента и на цесионера.
Прехвърлянето на вземането има действие за всички трети лица от момента, в
който съобщението бъде получено от длъжника – чл. 99, ал. 4 ЗЗД.
Следователно с договора за цесия носителят на едно вземане го отстъпва на
трето лице, като за валидността му не се изисква съгласие на длъжника, тъй
като както се каза длъжникът не е страна по договора за цесия. За да породи
обаче извършеното прехвърляне действие по отношение на длъжника то
следва волеизявлението на досегашния кредитор /цедента/ да е достигнало до
длъжника. В тежест на ищеца е да докаже съобщаване на цесията на
длъжника/длъжниците.
По делото се установи, че преди неговото образуване ответницата не е
била уведомена за извършената цесия /тъй като писмото е останало
непотърсено, вж. писмени доказателства л. 35-38 от делото/ и поради това
ищецът в исковата си молба е представил същите доказателства, като
приложение към исковата молба, включващи уведомленията за извършената
цесия. Исковата молба е връчена на ответницата /съобщение, л. 54 от
26
делото/, което води до извода, че е уведомена редовно за цесията.
Действително съгласно константната съдебна практика, включително на
върховната съдебна инстанция /Тълкувателно решение № 142-7/11.11.1954
г. на ОСГК на ВС, решение № 156/30.11.2015 г. на ВКС по т.д. №
2639/2014 г., II т.о., решение № 137/02.06.2015 г. на ВКС по гр.д. №
5759/2014 г., III г.о./, за да породи извършената цесия действие по отношение
на длъжника, следва до него да е достигнало волеизявлението на досегашния
кредитор – цедента за прехвърляне на вземането. В този смисъл е
разпоредбата на чл. 99, ал. 3 ЗЗД, съгласно която предишният кредитор
/цедентът/ трябва да съобщи на длъжника за прехвърлянето на вземането.
Въпреки това в трайната практика на ВКС се приема, че по силата на
принципа на свободата на договаряне предвидена в чл. 9 ЗЗД, предишният
кредитор /цедентът/ може да упълномощи новия кредитор /цесионера/ да
извърши съобщението до длъжника като негов пълномощник, като това
упълномощаване не противоречи на целта на разпоредбите на чл. 99, ал. 3 и
ал. 4 ЗЗД, както е в настоящия случай. Като факт, настъпил в хода на
процеса и имащ значение за съществуването на спорното право,
получаването на уведомлението, макар и като приложение към исковата
молба на цесионера, следва да бъде съобразено от съда при решаването
на делото, с оглед императивното правило на чл. 235, ал. 3 ГПК - така
решение № 123/24.06.2009 г. по т.д. № 12/2009 г. на ВКС, II т.о.; решение
№ 96/17.04.2018 г. на ВКС по гр.д. № 3049/2017 г., IV г.о., решение №
114/07.09.2016 г. на ВКС по т.д. № 362/2015 г., II т.о., решение №
3/16.04.2014 г. на ВКС по т.д. № 1711/2013 г. на І т.о., решение №
78/09.07.2014 г. на ВКС по т.д. № 2352/2013 г., II т.о. /. Поради това
настоящият съд в съответствие с посочената съдебна практика на ВКС
приема, че по силата на принципа на свободата на договарянето /чл. 9 ЗЗД/
няма пречка старият кредитор да упълномощи новия кредитор да съобщи на
длъжника за цесията, като такова упълномощаване не противоречи на целта
на разпоредбите на чл. 99, ал. 3 и ал. 4 ЗЗД. Отделно от това, при
отсъствието на специални изисквания в закона за начина на уведомяване
на длъжника за цесията, съобщението до него следва да се приеме за
надлежно и когато изходящото от цедента уведомление му е връчено като
приложение към исковата молба, с която цесионерът е предявил иск за
изпълнение на цедираното вземане. Ето защо, а и по аргумент за по-
27
силното основание, извършеното в процесния случай упълномощаване на
цесионера от страна на цедента да уведоми длъжника, представлява друг
валиден начин за нотифициране на цесията.
В обобщение - като споделя и прилага цитираната в предходния абзац
съдебна практика настоящата инстанция приема, че изходящото от цедента,
чрез неговия пълномощник, уведомление за извършената цесия, представено
с исковата молба на ищеца-цесионер и достигнало до ответника с нея,
съставлява надлежно съобщаване на цесията съгласно чл. 99, ал. 3 ЗЗД, с
което осъщественото прехвърляне на вземането поражда действие и за
длъжника на основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД. В решение № 302/08.11.2022 г. на
Старозагорски окръжен съд по в.т.д. № 365/2022 г. също ясно се сочи, че
цесията следва да се счете за надлежно съобщена на длъжника и тогава,
когато изходящото от цедента уведомление е връчено на длъжника като
приложение към исковата молба, с която новият кредитор е предявил иска си
за изпълнение на цедираното вземане /в случая уведомлението изходящо от
„ОББ“ АД – правоприемник на „Сибанк“ ЕАД е на л. 37 от делото/.
Изходящото от цедента уведомление, приложено към исковата молба на
цесионера и достигнало до длъжника с нея, съставлява надлежно съобщаване
на цесията, съгласно чл. 99, ал. 3, пр. 1 ЗЗД, с което прехвърлянето на
вземането поражда действие за длъжника на основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД /така
и решение № 78/09.07.2014 г. на ВКС по т.д. № 2352/2013 г., II т.о.,
решение № 3/16.04.2014 г. на ВКС по т.д. № 1711/2013 г., I т.о./.
По отношение на изпълнението на задължението следва да се посочи, че
от една страна ответницата не твърди в отговора на исковата молба да е
заплатила процесните падежирали вноски за главница и договорна лихва /от
двадесет и трета до тридесет и осма/ и от друга страна от заключението на
съдебно-икономическата експертиза се установи, че тези вноски не са
заплатени.
Предвид гореизложеното, се налага извода, че ответницата дължи на
ищеца сумата от общо 1603,53 лева – неизплатена главница /падежирали
вноски за периода 15.12.2018 г. – 15.03.2022 г., от двадесет и трета до
тридесет и осма вноска/ и сумата от общо 1305,91 лв. – неизплатена
договорна лихва /падежирали вноски за периода 15.12.2018 г. – 15.03.2022 г.
от двадесет и трета до тридесет и осма вноска/ по договор за потребителски
28
банков кредит № ********/******* г., ведно със законната лихва върху
главницата от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК в съда.
Договорът за цесия, с който дружеството - ищец се легитимира като кредитор,
е породил действие спрямо ответницата – длъжник и следователно ищецът е
активно материално-правно легитимиран да търси изпълнение по отношение
на спорното право.
При това положение настоящият съд намира, че предявените
установителни искове с правна квалификация чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 9, ал.
1 ЗПК и чл. 430, ал. 1 ТЗ /главница/ и по чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 9, ал. 1 ЗПК
и чл. 430, ал. 2 ТЗ /договорна лихва/ следва да бъдат уважени.
По разноските:
При този изход на делото, с оглед задължителното тълкуване на закона,
дадено в т. 12 от Тълкувателно решение № 4/2013 от 18.06.2014 г. по
тълкувателно дело № 4/2013 г. по описа на ВКС, ОСГТК, съдът, който
разглежда иска по чл. 415, ал.1 ГПК, следва да се произнесе за дължимостта
на разноските, направени в заповедното производство, като съобразно изхода
на спора разпредели отговорността за разноските както в исковото, така и в
заповедното производство. С оглед изхода на спора ответницата дължи на
ищеца на основание чл. 78, ал. 1 ГПК разноски за исковото производство в
размер на общо 310,00 лв. /250,00 лв. възнаграждение за вещо лице, 60,00 лв.
държавна такса/ и разноски за заповедното производство в размер на 58,19 лв.
държавна такса.
Така мотивиран и на основание чл. 235, ал. 1 ГПК, Старозагорски
районен съд,
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по частично предявените искове с
правна квалификация чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 9, ал. 1 ЗПК и чл. 430, ал. 1 ТЗ
/главница/ и по чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 9, ал. 1 ЗПК и чл. 430, ал. 2 ТЗ
/договорна лихва/ по отношение на Ж. Г. Г., ЕГН: ********** и адрес: гр.
*********************************, съществуването на вземането на „ЕОС
Матрикс“ ЕООД с ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр.
София, р-н „Витоша“, ж.к. „Малинова долина“, ул. „Рачо Петков-
29
Казанджията“ № 4-6, за сумата общо в размер на 2909,44 лв. /две хиляди
деветстотин и девет лева и четиридесет и четири стотинки, от които: 1/
главница в общ размер на 1603,53 лв. /хиляда шестстотин и три лева и
петдесет и три стотинки/ съставена от падежирали вноски за периода
15.12.2018 г. – 15.03.2020 г. – от двадесет и трета до тридесет и осма вноска
и 2/ договорна лихва в общ размер 1305,91 лв. /хиляда триста и пет лева и
деветдесет и една стотинки/ съставена от падежирали вноски за периода
15.12.2018 г. – 15.03.2020 г. – от двадесет и трета до тридесет и осма вноска
по договор за потребителски кредит № ********/******* г. с погасителен
план, ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на
заявлението по чл. 410 ГПК – 07.02.2022 г. до окончателното плащане, за
които вземания е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по
чл. 410 ГПК № ********* г. по ч.гр.д. № ****/2022 г. по описа на
Старозагорски районен съд.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК Ж. Г. Г., ЕГН: ********** и
адрес: гр. ********************************* да заплати на „ЕОС
Матрикс“ ЕООД с ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр.
София, р-н „Витоша“, ж.к. „Малинова долина“, ул. „Рачо Петков-
Казанджията“ № 4-6, сума в размер на 310,00 лв. /триста и десет лева/,
представляваща направените в исковото производство съдебни разноски за
доплатена държавна такса и възнаграждение за вещо лице, както и сума в
размер на 58,19 лв. /петдесет и осем лева и деветнадесет стотинки/,
представляваща направените в заповедното производство по ч.гр.д. №
****/2021 г. по описа на Старозагорски районен съд /ч.гр.д. № ***** г. на
Софийски районен съд/ съдебни разноски за платена държавна такса.
Решението подлежи на въззивно обжалване с въззивна жалба пред
Старозагорски окръжен съд двуседмичен срок от връчването му на страните.
На основание чл. 7, ал. 2 ГПК, на страните да се връчи препис от
решението.
Съдия при Районен съд – Стара Загора: _______________________
30
31