№ 6817
гр. София, 11.12.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО I-30 СЪСТАВ, в публично заседание
на петнадесети ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:Валерия Банкова
при участието на секретаря Диана Ст. Борисова
като разгледа докладваното от Валерия Банкова Гражданско дело №
20241100104355 по описа за 2024 година
Производството по делото е образувано по предявен от К. Д. Д. срещу
„УниКредит Булбанк“ АД /Банката/, в качеството й на универсален
правоприемник на „Ейч Ви Би Банк Биохим“ АД, иск с правна квалификация
чл. 55, ал. 1, пред. 1 от ЗЗД, за осъждане на ответника да му заплати сума в
размер на 48 271,35 лева, платена от ищеца без основание за периода
06.11.2006г. - 25.10.2013г., ведно със законната лихва от датата на подаване на
исковата молба до окончателното изплащане, както и сума в размер на 16
347,49 лева, представляваща законна лихва за забава върху горната сума за
периода 12.04.2021г. - 12.04.2024г.
Ищецът поддържа в исковата молба, че е сключил с ответника Договор
за ипотечен кредит № 9400/0285/16.10.2006 г. в размер на 244 000 швейцарски
франка. Кредитът е усвоен на 18.10.2006 г. по валутен курс на Банката CHF 1
= BGN 1.23760. Срокът за погА.ване на кредита е до 05.10.2031г. на 300
месечни вноски, дължими до 5-то календарно число на всеки месец от срока
на действие на договора, като е договорен гратисен период от 05.11.2006 г. до
05.10.2007 г. за първите 12 месечни погасителни вноски в размер на 1 144
швейцарски франка всяка и оставащи 287 месечни вноски в размер на 1 593
швейцарски франка всяка.
С влезли в сила Решение № 1133 от 12.02.2020 г. по гр.д. № 14192/2018 г.
по описа на Софийски градски съд и Решение № 344 от 06.04.2021 г. по в.гр.д.
№ 3254/2020г. по описа на Апелативен съд – гр. София, са обявени за
нищожни редица клаузи от договора за кредит относно едностранното
изменение на възнаградителната лихва от страна на Банката, както и
1
прехвърлянето на валутния риск върху ищеца, а именно - клаузите на чл. 4,
ал. 1, изр. 3 и 4; чл. 8, чл. 9, ал 2, изр. 1; чл. 10, ал. 5, ал. 6, ал. 9, ал. 10 и ал. 11
от Договора. В резултат на установената нищожност Банката е осъдена да
заплати на ищеца 59 614,57 лв. – недължимо платени суми за периода от
25.10.2013 г. до 05.05.2018 г., изчислени като разликата между това, което К.
Д. е следвало да заплати според параметрите на месечната вноска при
възнаградителната лихва от 6,25% към датата на сключване на договора и
валутния курс на Банката към дата на усвояване на кредита и това, което е
заплатено в действителност.
Твърди, че съгласно параметрите на договорените месечна погасителна
вноска за първите 12 месеца (CHF 1144) при възнаградителната лихва 2,9% и
месечна вноска след първите 12 месеца (CHF 1593) при възнаградителната
лихва 6,254% към датата на сключване на Договора и валутния курс на
Банката към датата на усвояване на кредита (CHF 1 = BGN 1.23760) за
посочения период 06.11.2006 г. - 25.10.2013 г., ищецът е следвало да заплати
158 937,54 лв., а вместо това е заплатил 207 208,89 лв., т.е. разликата в сумите
на реално платеното и това, което е трябвало да плати при установената
нищожност на съответните клаузи от Договора, е в размер на 48 271,35 лв.,
която сума Банката е получила без основание за периода 06.11.2006 г. -
25.10.2013 г.
Сочи, че с искова молба от 25.10.2018 г. е предявил иск за сумата, с
която Банката се е обогатила неоснователно за периода 06.11.2006 г. -
05.05.2018 г., а с допълнителна искова молба от 24.01.2019 г., искът, отнА.щ се
за периода 06.11.2006 г. - 25.10.2013 г. бил оттеглен, поради което за него не се
е формирала сила на пресъдено нещо. Навежда довод, че исковата молба е
имала материалноправния ефект на покана за плащане, поради което от
получаването й ответникът дължи и законна лихва за забава.
Поддържа, че претендираното вземане не е погасено по давност и
спрямо него не следва да се прилага националната правна уредба на
погасителната давност, съдържаща се в членове 110 - 120 от ЗЗД, позовавайки
се на задължителната за националните съдилища практика на СЕС,
обективирана в Решение С-80/21-С-82/21 от 08.05.2022 г. по съединени дела
С-80/21-С-82/21.
Ето защо, моли съда да осъди ответника да му заплати сумата от
48 271,35 лв., платена без основание от ищеца на Банката за периода
06.11.2006г. - 25.10.2013г., ведно със законната лихва от датата на подаването
на исковата молба до окончателното й изплащане, както и сумата от 16 347,49
лв., представляваща законна лихва за забава върху горната сума за периода
12.04.2021г. - 12.04.2024г. Претендира разноски.
В отговор на исковата молба, подаден в срока по чл. 131, ал. 1 ГПК,
Банката-ответник оспорва изцяло предявените искове като излага аргументи
за тяхната недопустимост и неоснователност. Релевира възражение за
неоснователност на предявените претенции поради изтекла погасителна
2
давност за предявяване на иска. Съобразно изложеното, моли исковата
претенция да бъде отхвърлена. Претендира разноски. В хода на устните
състезания поддържа неоснователност на предявените искове и по причина, че
ищецът е погА.вал кредита във валутата, в която същият е бил отпуснат.
Банката не е извършвала превалутиране на сумата, тоест не се е обогатила по
този начин, освен за едно плащане.
Съдът, като обсъди доводите на страните и прецени събраните по делото
доказателства, приема за установено от фактическа страна следното:
Безспорно е между страните, а и с оглед приложените доказателства се
установява, наличието на сключен Договор за ипотечен кредит №
9400/0285/16.10.2006 г. /л. 48 от делото/ по силата на който „Ейч Ви Би Банк
Биохим“ АД – праводател на ответника, е предоставило на ищеца кредитен
лимит от 244 000 шв.франка. Уговорен е срок за погА.ване до 05.10.2031 г.
Съгласно чл.4, ал.1 от договора, погА.ването на кредита се извършва с
300 месечни вноски, дължими на 5-то календарно число от всеки месец за
срока на действие на договора.
В договора е предвиден гратисен период за първите 12 погасителни
вноски, всяка по 1144 шв.франка, след който кредитополучателят следва да
заплаща 287 погасителни вноски, които се формират от сбора от главница
плюс лихва, определена на база плащащ лихвен процент, съгласно чл.9, ал.2 и
които към подписване на договорa са в размер на 1 593 шв. франка.
Посочено е, че актуализациите в базовите лихвени процентни на банката
се отразяват в промяна на размера на погасителната вноска съгласно т. 3.12.4.
„а“ от Общите бизнес условия на Банката, за което кредитополучателят дава
своето безусловно и неотменяемо съгласие.
Съгласно чл. 8 при ползване и/или погА.ване на кредита във валута,
различна от тази, посочена в настоящия договор, за арбитражиране се
прилагат съответните курсове на Банката за деня.
В чл.9, ал.1 от договора е предвидено, че за предвидения гратисен
период се начислява фиксирана възнаградителна лихва от 2,9%, а в ал. 2 - че за
останалия период до окончателното погА.ване на кредита,
кредитополучателят заплаща лихва, определена на база променлив годишен
лихвен процент, образуван от базовия лихвен процент на банката, намален с
0,366 % процентни пункта.
В чл. 10, ал. 5 от договора е уговорено, че кредитополучателят има право
да поиска Банката да превалутира представения му ипотечен кредит в
швейцарски франкове съответно в български лева или евро, като за услугата
се съглА.ва да плати съответната комисионна, съгласно Тарифата на банката
за физически лица. Кредитополучателят изрично се съглА.ва с подписване на
договора за кредит Банката да превалутира заема в лева или евро по търговски
курс „купува“ на Банката към датата на превалутирането и лихвени проценти,
съгласно действащ бюлетин за физически лица на Банката за съответната
валута и съответния вид кредит.
3
Съгласно чл. 10, ал. 6 с подписване на договора за кредит
кредитополучателят изрично се съглА.ва Банката да има право служебно да
превалутира заема в лева или евро по търговския й курс купува към датата на
превалутирането и лихвени проценти съгласно действащия лихвен бюлетин за
физически лица на Банката за съответната валута. Правото за служебно
превалутиране възниква в полза на Банката единствено в случай, че средната
стойност на швейцарския франк към българския лев за текущото полугодие,
определена като усреднена стойност на ежедневните котировки на фиксинга
на БНБ за швейцарския франк за съответното полугодие се повиши с 20% в
сравнение със съответната стойност на швейцарския франка към българския
лев за полугодието, през което е отпуснат кредита.
В чл. 10, ал. 9 от договора е посочено, че като превалутиране по смисъла
на договора за кредит се определя промяната на валутата, в която се изчислява
стойността на задължението, при което следва да се приложи действащият
лихвен процент на Банката, съгласно лихвения бюлетин за физически лица на
новата валута за изчисляване на лихвата по задължението.
С чл. 10, ал. 10 кредитополучателят декларира, че е запознат с
обстоятелството, че промяната на фиксинга на БНБ за швейцарски франкове
към български лева или евро (валутен риск), както и превалутирането по
смисъла на договора за кредит може да има за последица повишаване на
месечните погасителни вноски по кредита при издължаването му в български
лева в резултат на по-висок лихвен процент, съгласно действащите лихви по
Лихвения бюлетин на Банката за физически лица. Посочено е, че в тази връзка
напълно приема да носи за своя сметка валутния и лихвения риск, свързан с
промяната на фиксинга.
С Решение от 12.02.2020 г., постановено по гр.д. № 14192/2018г. по
описа на СГС по предявени от К. Д. срещу „УниКредит Булбанк“ АД искове са
обявени за нищожни клаузите на чл. 4, ал. 1, изр. 3 и 4, чл. 9, ал. 2, изр. 1 и чл.
10, ал. 6 от договора, като ответната банка е осъдена да заплати стойността на
недължимо платени погасителни вноски в размер на 14 003,23 лв. за периода
от 25.10.2013 г. до 05.05.2018 г., вследствие на едностранното повишаване на
приложимия по договора лихвен процент. В останалата част претенциите на
ищеца по 26 ЗЗД са отхвърлени.
С влязло в сила Решение № 344 от 06.04.2021 г. по в.гр.д. № 3254/2020 г.
по описа на САС, решението по гр.д. № 14192/2018 на СГС е било отменено в
отхвърлителната му част. Апелативният съд е приел, че на потребителя
неправомерно е възложен валутният риск от повишаване на стойността на
швейцарския франк спрямо лева/еврото, като е обявил за нищожни и клаузите
на чл. 8, чл. 10, ал. 5, ал. 9 и ал. 11 от договора за кредит. Определена е сума,
подлежаща на възстановяване на ищеца, в размер на 59 614,57 лв., като
Банката е осъдена да заплати стойността на заплатените в резултат на промяна
на курса валутни разлики.
От заключението на назначената по делото съдебно-счетоводна
4
експертиза, което като компетентно и обективно изготвено, основано на
приетите по делото писмени доказателства, следва да бъде кредитирано при
постановяване на съдебния акт, се установява следното:
- За периода от 06.11.2006 г. до 25.10.2013 г. внесената сума от ищеца за
погА.ване на главница и лихва по кредита възлиза на 143 049,23 шв. франка,
които преизчислени в лева по курс „продава” на Банката за шв. франк в деня
на всяко плащане, възлизат на сумата от 207 208,89 лева;
- В случай, че за процесния период (06.11.2006г.–25.10.2013г.) се
приложат параметрите към датата на сключване на договора и усвояване на
кредита, а именно: месечна погасителна вноска за първите 12 месеца от CHF
1144, при възнаградителна лихва от 2.9%; месечна погасителна вноска след
първите 12 месеца от CHF 1 593 при възнаградителна лихва от 6.254% и
приложимия към датата на усвояване на кредита /18.10.2006 г./ валутен курс
на банката CHF 1 = BGN 1.23760, ищецът би похарчил 158 937,54 лева за
закупуване на швейцарски франкове;
- Разликата между платената сума в лева, изчислена по курс „продава”
на банката за шв. франк в деня на всяко плащане и сумата на дължимите
вноски за периода 06.11.2006г.–25.10.2013г., изчислени при първоначалните
параметри на договора, включително приложеният към датата на усвояване на
кредита валутен курс на банката CHF 1 = BGN 1.23760, възлиза на 48 271,35
лева, а законната лихва за периода от 12.04.2021 г. до 12.04.2024 г. върху
изчислената разлика, е в размер на 16 347,19 лева.
В експертното заключение е установено, че за периода 06.11.2006г. -
07.05.2007г. кредитът е погА.ван чрез вноски на каса по разплащателна сметка
на ищеца в „Ейч Ви Би Банк Биохим“ АД - № **********, а от 07.05.2007 г. до
25.10.2013 г. – чрез разплащателна сметка в „Уникредит Булбанк“ АД.
Посочените сметки са във валута – швейцарски франкове и вноските са били в
същата валута. ПогА.ването на кредита е извършвано чрез тези сметки в
швейцарски франкове, с изключение на едно погА.ване от левова сметка на
клиента на 07.05.2007 г. като не са представени данни за други
превалутирания на внесени суми от лева в швейцарски франкове.
При така изложената фактическа обстановка съдът достигна до
следните правни изводи:
Предявени са осъдителни искове с пр. осн. чл. 55, ал. 1, предл. първо от
ЗЗД и чл. 86 от ЗДД, за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от
64,618.84 лева, от които:
- 48 271,35 лева, представляваща платена без основание сума поради
нищожност на клаузи от Договор за кредит № 9400/0285/16.10.2006 г., за
периода от 06.11.2006 г. - 25.10.2013 г., ведно със законната лихва от датата на
исковата молба до окончателното плащане на посочената сума и
- 16 347,49 лева, представляваща законна лихва за забава върху горната
сума за периода 12.04.2021 г. - 12.04.2024 г. /три години преди датата на
исковата молба/.
5
По делото не се спори, че между „УниКредит Булбанк“ АД и ищеца К. Д.
Д. е сключен договор за предоставяне на кредит, по силата на който Банката е
изпълнила задължението си да предаде на кредитополучателя договорената
сума в швейцарски франкове, чрез превод по банкова сметка, от която
предоставеният кредит е усвоен.
Не е спорно между страните, че в влезли в сила съдебни решения по
гр.д. № 14192/2018 г. по описа на СГС и в.гр.д. № 3254/2020 г. по описа на
САС са признати за нищожни клаузи от процесния договор, с които е
възложен на кредитополучателя валутния риск от увеличаване на стойността
на швейцарския франк спрямо лева/еврото, както и тези, даващи възможност
на банката да увеличава приложимия по договора лихвен процент – чл. 4 ал. 1
изр. 3 и 4; чл. 9 ал. 2 изр. 1; чл. 10 ал. 6; чл. 8, чл. 10, ал.5, ал. 9, ал. 10 и ал.11
от договора. Ето защо, размерът на задълженията по кредита следва да бъдат
изчислен при начисляване на договорна лихва, съобразно първоначално
договореното между страните и при курс на франка към лева, приложим към
датата на усвояване на кредита - 1 CHF = 1,2376 BGN. Страните не спорят, а и
от заключението на ССчЕ се установява, че за процесния период от 06.11.2006
г. до 25.10.2013 г. вследствие на увеличаване на курса на швейцарския франк
спрямо лева, процесните суми в размер на 48 271,35 лв. са били платени от
ищеца на ответника при погА.ване на анюитетни вноски по договора,
включващи задължения за главница и възнаградителна лихва. С оглед
прогласената нищожност на така посочените клаузи, платените въз основа и
при приложение на същите клаузи завишени стойности на погасителните
вноски, са платени без основание.
Основният спорен въпрос между страните е относно приложението на
правилата за погасителната давност към заявените претенции, доколкото от
една страна искът е за връщане на суми, платени в период, покрит от
давността, предвидена в чл.110 ЗЗД, но от друга страна ищецът се ползват със
засилена защита на правата си като потребител и се позовава на практика на
СЕС, намерила израз в Решение С-80/21-С-82/21, съгласно която дори двойно
по-дългият давностен срок от десет години, установен в полското
законодателство е приет за несъответен на принципа за ефективност,
установен с директива 93/13.
По този въпрос съдът намира следното:
Чл.110 от ЗЗД предвижда, че с изтичане на петгодишна давност се
погА.ват всички вземания, за които законът не предвижда друг срок.
Началният момент, от който тече погасителната давност за вземане по
чл.55, ал.1, предл.първо от ЗЗД, е моментът на получаване на сумата при
начална липса на основание /ППВС 1/79г./.
С Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно
неравноправните клаузи в потребителските договори /Директивата/
държавите членки са задължени чрез националната си правна система да
осигурят неприложимост спрямо потребителя на неравноправни клаузи в
6
потребителски договори и да осигурят подходящи и ефективни мерки за
предотвратяване на употребата на неравноправни клаузи в потребителски
договори.
С Решение от 08.05.2022 г. по Съединени дела C-80/21—С-82/21, на
което се позовава ищецът, Съдът е приел, че Директивата не допуска
национална съдебна практика, съгласно която десетгодишен давностен срок за
предявяване на иск от потребителя за връщане на суми, които са недължимо
платени на продавач или доставчик в изпълнение на съдържаща се в договор
за кредит неравноправна клауза, започва да тече от датата на всяка изпълнена
престация от потребителя, дори самият той да не е могъл към тази дата да
оцени неравноправността на договорната клауза или не е знаел за нейната
неравноправност, и без да се отчита обстоятелството, че периодът за
издължаване по договора — в разглеждания случай тридесет години —
значително надхвърля десетгодишния законов давностен срок.
С формираната национална практика, намерила израз в Решение №
124/24.07.2024 г. на ВКС, I ТО по т.д. № 342/2023 г. е възприето следното:
„С оглед на засилената защита на потребителя като икономически по-
слабата страна, предвидена в директивата и разяснена в практиката на Съда на
Европейския съюз, изключването на действието на неравноправната
договорна клауза, която налага плащането на суми, оказали се недължими,
поражда съответния реституционен ефект за връщането им, какъвто е
разглежданият казус. Основната цел е възстановяване на правното и
фактическо положение, в което потребителят би се намирал при липса на тази
клауза. В практиката на СЕС са дадени насоки относно приложението на
правния институт на погасителната давност при реституционни претенции на
потребителя, който по правило се урежда от националното законодателство. В
този смисъл установените от националните законодателства ред и условия не
следва да бъдат по-неблагоприятни от тези относно сходни съдебни
производства по вътрешното право (принцип на равностойност) или да бъдат
уредени по начин, който прави практически невъзможно или прекомерно
трудно упражняването на правата, предоставени от общностния правов ред
(принцип на ефективност) – така в решение от 26.10.2006 г. по дело C-168/05,
Mostaza Claro, т. 24; решение от 16.07.2020 г. по съединени дела C-224/19 и C-
259/19, т. 83; решение от 22.04.2021 г. по дело C-485/19, т. 52. СЕС приема, че
противопоставянето на давностен срок на исковете с реституционен характер,
предявени от потребител с цел претендиране на права, черпени от Директива
93/13, само по себе си не противоречи на принципа на ефективност, стига
прилагането му на практика да не прави невъзможно или прекомерно трудно
упражняването на правата, предоставени с тази директива (така в решение от
10.06.2021 г. по съединени дела C-776/19 и C-782/19, т. 40; решение от
16.07.2020 г. по съединени дела C-224/19 и C-259/19, т. 92; решение от
25.04.2024 г. по дело C-484/21, т. 27). Счетено е, че давностен срок може да
бъде съвместим с принципа на ефективност, ако потребителят е имал
възможност да узнае за правата си, преди този срок да започне или да изтече
7
(в този смисъл решение от 10.06.2021 г. по съединени дела C-776/19 и C-
782/19, т. 46; решение от 09.07.2020 г. по съединени дела С-698/18 и С-699/18,
т. 67; решение от 16.07.2020 г. по съединени дела C-224/19 и C-259/19, т. 91). В
решение от 25.04.2024 г. по дело C-484/21, т. 32-35, и решение от 25.04.2024 г.
по дело С-561/21 на СЕС, т. 36-38, са дадени разяснения, че давностният срок
по реституционни претенции, който започва да тече от датата, на която влиза в
сила съдебният акт, с който е установена неравноправността на съответната
договорна клауза в потребителския договор и е обявена нищожността й, е
съвместим с принципа на ефективност, тъй като потребителят има
възможност да се запознае с правата си, преди този срок да започне да тече
или да изтече, като продавачът/доставчикът си запазва възможността да
докаже, че потребителят е знаел или разумно е можел да знае за
неравноправността й, преди да бъде постановен такъв съдебен акт. В същия
смисъл е и даденото от СЕС тълкуване с оглед принципа на правна сигурност
в т. 39-42 и в т. 1 от диспозитива на решение от 25.04.2024 г. по дело С-561/21.
Това разрешение е възприето от касационната инстанция в Решение №
106/15.07.2024 г. по т.д. № 2746/2022 г. по описа на ВКС, ТК, II т.о., според
което началният момент, от който тече 5-годишната погасителна давност за
вземане по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, произтичащо от приложението на
неравноправна клауза в дългосрочен потребителски договор, е моментът на
получаване на сумата при начална липса на основание (т. 7 от ППВС № 1/79
г.), при условие, че към този момент потребителят е знаел или разумно е
можел да знае за неравноправния характер на клаузата, от която произтича
реституционната претенция, а при липса на така посоченото условие –
моментът на осъществяването му. Преценката за това е конкретна въз основа
на установените по делото обстоятелства. В хипотеза, в която с влязло в сила
решение, по което страна е потребителят, е обявена за нищожна като
неравноправната клауза, към датата на влизане в сила на решението
потребителят със сигурност е узнал за правата си, като това не лишава от
възможност продавачът/ доставчикът да докаже, че потребител е знаел или
разумно е можел да узнае за това обстоятелство преди този момент.“.
Като възприема изцяло така цитираната практика на СЕС и ВКС и като
извърши конкретна преценка на фактите по настоящото дело, съдът намира
следното:
Анализа на горецитираната съдебна практика налага извода, че
противопоставянето на възражение за изтекъл давностен срок на исковете
връщане на надплатени суми, предявени от потребител с цел претендиране на
права, черпени от Директива 93/13, само по себе си не противоречи на
принципа на ефективност, но следва при разглеждане на такова възражение
съдът да съобрази, че прилагането му не трябва да прави невъзможно или
прекомерно трудно упражняването на потребителските права по директивата.
Решаваща за преценката дали съответният национален правен режим
осигурява подходящи и ефективни мерки за осигуряване на потребителската
защита от неравноправни клаузи е не толкова продължителността на
8
давностния срок /тя обичайно е определена със закон и предварително
известна на страните, поради което принципно е достатъчна за организация на
защитата им/, колкото моментът, от който тече давността. Предвид
обстоятелството, че потребителят е в положение на по-слабата икономически
страна от гледна точна възможността за преговори и информираност, следва
да се приеме, че релевантен е моментът, в който потребителят е знаел или
разумно е можел да си даде сметка за неравноправния характер на клаузата, от
която произтича реституционната претенция, като определянето на този
момент е въпрос на конкретна преценка, въз основа на конкретните
обстоятелства по делото. Следва да се определи моментът, към който
потребителят е могъл да оцени неравноправността на договорната клауза или
да узнае за нейната неравноправност, за да упражни правата си.
Още с исковата молба ищецът е заявил и това обстоятелство е безспорно
между страните, а и се установява от приложените писмени доказателства, че
исковете, предмет на настоящото дело, са били вече предявявани от него за
разглеждане пред съд с искова молба вх.№138783/25.10.2018г., по която е било
образувано предходно воденото между страните гр.д. №14192/2018г. по описа
на СГС. Исковата молба в частта по отношение на осъдителните искове за
връщане на недължимо платеното в периода преди 25.10.2013г. е била
оттеглена с молба от 24.01.2019г., но това има значение само що се касае до
процесуалните последици на оттеглянето като процесуално действие на
ищеца, с което съдът е десезиран със спора в оттеглената част. Оттеглянето
обаче, по мнение на настоящия съдебен състав, не може да заличи с обратно
действие факта на знанието или по-скоро на разумната възможност ищецът да
е знаел за неравноправността на посочените клаузи, предвид обстоятелството,
че именно на тази неравноправност той се е позовал, предявявайки
претенцията си пред съда, макар и оттеглена впоследствие за процесния
период.
Този извод на съда не е в противоречие, а напротив – напълно
синхронизира с възприетото разрешение в практиката на СЕС, на която се
позовава ищецът, доколкото и в самото решение от 08.05.2022 г. по съединени
дела С-80/21-С-82/21 СЕС е посочил, че давностният срок може да е
съвместим с принципа за ефективност – ако потребителят е имал възможност
да узнае за правата си преди този срок да започне да тече или да изтече. В
настоящия случай, посоченият принцип е спазен, доколкото се приема, че
давностният срок е започнал да тече от момента, в който по делото има данни
потребителят да се е позовал на неравноправността на процесните клаузи пред
съд, а именно – датата на исковата молба от 25.10.2018г. Следва да се прецени,
че към този момент потребителят е знаел или поне е твърдял, че процесният
договор съдържа нищожни като неравноправни клаузи и е поискал от съда
проглА.ване на тяхната нищожност. С пълна сигурност /със СПН между
страните/ тази нищожност е станала безспорна след влизане в сила на
решението по въззивното производство, но доколкото цитираната практика на
СЕС и ВКС не поставя като условие наличието на влязло в сила решение
9
между страните по въпроса за нищожността, достатъчно е по делото да са
налице доказателства за по-ранен момент, в който потребителят е узнал за
правата си, за да се приеме, че същият като кредитор вече е разполагал с
възможността да подготви и задейства ефективното си правно средство за
защита и давностният срок, който е предварително известен и достатъчен за
целта, е започнал да тече. Нещо повече, в конкретния случай ищецът не само е
имал възможността, а е и фактически задействал предоставеното му
ефективно средство за защита, като е предявил процесните искове с исковата
молба от 25.10.2018г., но впоследствие ги е оттеглил.
Ето защо, съдът приема, че петгодишната погасителна давност е
започнала да тече на 25.10.2018г. и е изтекла на 25.10.2023г., като в рамките на
този срок ищецът е разполагал с възможността да предяви правата си пред
съд, както преди, така и след влизането в сила на крайния съдебен акт по
воденото между страните друго производство. Включително, той е разполагал
с възможността да предяви реституционните си претенции в отделно
производство и да поиска по-късно заведеното дело да бъде спряно до
приключване на вече образуваното гр.д. №14192/2018г. с влязъл в сила акт,
доколкото то се е явявало преюдициално по въпроса за нищожността на
процесните клаузи, въз основа на които се твърди да са надплатени суми. В
този случай, давността би спряла да тече на осн. чл. 115, б. „ж“ от ЗЗД.
Ищецът не се е възползвал от осигурените ефективни правни средства за
защита и е бездействал, при което погасителната давност е изтекла на
25.10.2023г. Настоящото дело е образувано по искова молба с вх.
№43071/12.04.2024г., поради което съдът намира, че главният иск е погасен по
давност, на което основание следва да се отхвърли като неоснователен. При
този изход на спора, неоснователен се явява и акцесорния иск за законна
лихва.
На осн. чл.78, ал.3 от ГПК на ответника по делото следва да се присъдят
разноските за платено адвокатско възнаграждение в размер на 4 800 лв.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявените от К. Д. Д., ЕГН ********** със съдебен
адрес: гр. София, ул. „******* срещу „УниКредит Булбанк“ АД, ЕИК *******
с адрес по седалище: гр. София, пл. „*******, в качеството й на универсален
правоприемник на „Ейч Ви Би Банк Биохим“ АД, иск с правна квалификация
чл. 55, ал. 1, пред. 1 от ЗЗД за сума в размер на 48 271,35 лева, платена от
ищеца без основание за периода 06.11.2006г. - 25.10.2013г., ведно със
законната лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното
изплащане, както и сума в размер на 16 347,49 лева, представляваща законна
лихва за забава върху главницата за периода 12.04.2021г. - 12.04.2024г.
10
ОСЪЖДА К. Д. Д., ЕГН ********** със съдебен адрес: гр. София, ул.
„*******, да заплати на „УниКредит Булбанк“ АД, ЕИК ******* с адрес по
седалище: гр. София, пл. „******* сумата от 4 800 лв. – разноски по делото.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с въззивна жалба пред САС в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски градски съд: _______________________
11