Р Е Ш Е
Н И Е
№ 49
град Шумен, 28.02.2019 г.
Шуменският
окръжен съд, в открито заседание на тридесет и първи януари, две хиляди и деветнадесета година в състав:
Председател: Азадухи Карагьозян
Членове:1.Йордан Димов
2.Ненка Цветанкова
като разгледа докладваното от съдия Йордан Димов в. гр. д. №411 по описа за 2018 г., при участието на секретаря Г. Георгиева, за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл.258 и сл. от ГПК.
С Решение №43/20.02.2018 г. постановено по гр. д. №843/2017 г. по описа на Районен съд – Нови пазар (НпРС) е било признато за установено, че ответницата Р.К.Й., ЕГН-**********,*** дължи на ищеца „Теленор България” ЕАД, ЕИК-*********, гр. София, жк „Младост 4”, Бизнес парк, сграда 6 сумата в размер на 113.64 лв. – главница по договор за мобилни услуги за тел. №********** за период от 05.01 до 04.04.2015 г., 44.50 лв. по договор за мобилни услуги за тел. №********** за период от 05.01 до 04.04.2015 г., 17.27 лв. по договор за мобилни услуги за тел. №********** за период от 05.01 до 04.04.2015 г., 10.87 лв. по договор за мобилни услуги за тел. №********** за период от 05.01 до 04.04.2015 г., сумата 325.63 лв. – главница по договор за лизинг от 26.01.2015 г. за период от 05.01 до 04.06.2015 г., ведно със законната лихва върху всяка от посочените главници, считано от датата на подаване на заявлението по заповедното производство – 06.06.2017 г. до окончателното изплащане за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение №324/07.06.2017 г. по ч. гр. д. №619/2017 г. по описа на НпРС. С решението е бил отхвърлен установителният иск са бъде признато за установено в полза на ищеца „Теленор България” ЕАД, че ответницата Р.К.Й. му дължи сумата от892.86 лв., представляващи неустойки по допълнителни споразумения към договори за мобилни услуги за горепосочените четири мобилни номера - №**********, №**********, №********** и №**********, за които суми е била издадена горепосочената заповед за изпълнение. Ответницата е била осъдена да заплати в полза на ищеца разноски в заповедното производство от 155.24 лв. и направените в исковото производство пред първоинстанционният съд съдебни и деловодни разноски – 242.57 лв. в останалата им част претенцията за разноски е била отхвърлена. С последващо решение №127/30.04.2018 г. по същото първоинстанционно дело НпРС е оставил без разглеждане молба с вх. №2320/30.03.2018 г., депозирана от адв. К.Б. от РАК като пълномощник на ответницата Р.К.Й. и молба с вх. №2310/30.03.2018 г. депозирана от адвокат В.В.Т. от САК в лично качество и като пълномощник на Р.К.Й. за изменение на постановеното Решение №43/20.02.2018 г. в частта му за разноските.
Недоволна от така постановеното решение в неговата осъдителна част е останала ответницата в първоинстанционното производство Р.К.Й.. Последната заема становище, че в тази част първоинстанционното решение е неправилно и намира, че е постановено при съществено процесуално нарушение. Като основна причина за това се посочва призоваването на ответницата не на посоченият от нея съдебен адрес във възражението по реда на чл.414 от ГПК. Сочи, че това е задължение на съда предвид т.11г на ТР №4/2014 г. по ТД №4/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Счита, че в подобен смисъл са и нормите на ГПК – чл.45, изр.2 и чл.39, ал.1. намира, че първоинстанционният съд е следвало да даде указания за отстраняване на нередовност на отговора на ИМ – да изиска доказателства за представителна власт, като без да е сторено това същият не е бил взет предвид. Намира, че по този начин са ограничени правата за защита на ответницата. Сочи, че представените с ИМ фактури нямат обвързаща съда доказателствена сила и претенциите на ищеца не могат да бъдат установени само от тях. Сочи, че е оспорено основанието на Договора за лизинг от 26.01.2015 г. и обстоятелството, че му е предаден технически изправно устройство с марка Samsung Galaxy Core 2 Black. Направено е и възражение за изтекла кратка тригодишна давност. Твърди, че е оспорено получаването от страна на ответницата известия от ищеца за едностранно прекратяване на договорите по отношение на четирите номера за ползване на мобилни услуги. Твърди, че посочените възражения не са били обсъдени от първоинстанционният съд. Сочи, че едностранно съставените документи – фактури не могат да установят задълженията на ответницата. Намира ,че е релевантна практиката на ВКС, която приема, че фактурата не представлява годно доказателство за извършено получаване и приемане на стоките, нито показва облигационна обвързаност между страните по силата на неформални договори за търговски продажби. Намира, че за предоставяне на посочените услуги следва да бъде ангажирана съответна експертиза, която да установи провеждани ли са телефонни разговори от телефонен пост за стойността описана във фактурите. Сочи, че ищеца не е искал назначаване на подобна експертиза. Сочи, че по делото е ангажирана единствено ССЕ, която е установила само остойностяването на услугите, но не и тяхната реална доставка. моли да бъде отменено първоинстанционното решение в осъдителните му части.
От страна на ответника в първоинстанционното производство е депозирана насрещна въззивна жалба. В него се сочи, че първоинстанционното решение е постановено при нарушение на процесуалните правила. Твърди, че след като не е приет отговора на ответника и от страна на ищеца е направено искате за постановяване на решение по реда на чл.238 и сл. от ГПК е последвал мълчалив отказ на съда и не е постановено неприсъствено решение по реда ан чл.238 от ГПК. Намира, че са били налице изискванията на чл.239 от ГПК за постановяване на неприсъствено решение. Сочи, че първоинстанционният съд правилно е приел, че не е депозиран редовно писмен отговор от ответницата. Ето защо НпРС е следвало да постанови неприсъствено решение, което не е сторено. Твърди, че ответницата редовно е била уведомена за постъпилата ИМ и не е подала отговор в законовият срок. Ако въпреки гореизложеното обжалваното решение се счете за допустимо от съда сочи, че намира същото за неправилно. Сочи, че неустойките се дължат по типични клаузи за подобен вид договори, като основанието за заплащане на същите е наличието на валидно договорно отношение, неизпълнение на поетото задължение и да е налице уговорена между страните неустоечна клауза. Позовава своите изводи на ССЕ, която е приела, че се дължат всички претендирани суми в размер на 1 404.77 лв. В ССЕ е записано, че дължимите неустойки са формирани съобразно договорните клаузи. В диспозитива на насрещната жалба се иска присъждане на всички претендирани с ИМ суми, ето защо съдът приема, че ищецът обжалва решението в частта, с която претенцииите му за неустойка са били отхвърлени.
В отговора на насрещната въззивна жалба, подаден от предствавител на ответницата се заема становище, че тя е недопустима в частта, с която исковете за присъждане на главница за мобилни услуги и суми по договор за лизинг са били уважени, тъй като ответника няма интерес да жали решението в тази част. Намира,че жалбата е недопустима и в част, в която се обжалват присъдените с решенето разноски. Намира, че не са били налице предпоставките за постановяване на неприсъствено решение по делото, тъй като не е имало редовно уведомяване на ответницата за ИМ на посоченият от нея във възражението по чл.414 от ГПК адрес. Сочи, че е налице депозиран отговор и то в срок. Намира, че с оглед липсата на уведомяване от страна на ищеца на ответницата за прекратяването на договора, то последната не дължи неустойка. Сочи, че именно такива са мотивите на първоинстанционният съд в тази насока. Намира, че приетата по делото ССЕ е съставена само върху частни документи изходящи от ищеца и не може да представлява доказателство за установяване на фактите по претенцията. Сочи Р №30/12.07.2011 г. по т.д. №284/2010 г. на ВКС, ІІ ТО, в което се сочи, че частните свидетелстващи документи, едностранно съставени от издателя за проведени от конкретен пост телефонни разговори не се полмзват с обвързваща съда доказателствена сила. По отношение на сумите дължими като разноски в заповедното производство сочи, че не били представени доказателства за регистрацията на адвоката-пълномощник на заявителя по ДДС. Намира, че според Наредба №1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения се следва сумата от 300 лв. моли решението да бъде потвърдено в обжалваната част.
По делото освен въззивната жалба, насрещната въззивна жалба и отговора на насрещната въззивна жалба са подадени и две частни жалби, които са присъединени от председателя на съда за разглеждане в настоящото производство. Двете са с абсолютно идентично съдържание (написани само с различен размер на шрифта), с тях се обжалва един и същи акт – Решение №127/30.04.2018 г. по първоинстанционното дело (с което са оставени без разглеждане искания за изменение на обжалваното решение в частта за разноските (по реда на чл.248 от ГПК), като двете частни жалби обаче изходят от две различни лица – адв. С.А.К., като пълномощник на В.В.Т. и адв. С.В.В., като пълномощник на К.И.Б.. И в двете частни жалби се иска се да бъде отменено обжалваното решение (за изменение в частта за разноските) в съответните части касаещи жалбоподателите, с което е оставено без разглеждане искането по чл.248 от ГПК. Подробните мотиви са изложени в жалбите.
В съдебно заседание страните не се явяват, не изпращат представители. От страна на адвокат – пълномощник на дружеството ищец е постъпило писмено становище, в което са сочи, че независимо, че фактурите за ползване на мобилните услуги са частни документи, те се издават в съответствие със строго регламентирана процедура. Самият мобилен оператор бил сертифициран със TUV Hessen сертификат, гарантиращ максимална прецизност при изготвяне на фактурите. Като лицензиран мобилен оператор ищецът бил контролиран от множество административни органи – КРС, КЗП, КЗК и т.н. Освен това сочи, че по силата на чл.5 от договорите за предоставяне на мобилни услуги ответницата е запозната с обстоятелството, че по тези услуги ще бъдат издавани ежемесечно фактури, а съгласно т.26, изр.2 от Общите условия за предоставяне на услуги на дружеството неполучаването на фактура от страна на потребителят не го освобождава от задължението да я плати.
Въззивната жалба е депозирана в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от надлежна страна и отговаря на изискванията на чл.260 и сл. от ГПК и като такава се явява процесуално допустима. Разгледана по същество жалбата е неоснователна.
Насрещната въззивна жалба е депозирана в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от надлежна страна и отговаря на изискванията на чл.260 и сл. от ГПК, във вр. с чл.263, ал.2 от ГПК и като такава се явява процесуално допустима. Разгледана по същество жалбата е неоснователна.
Депозираните частни жалби против решение №127/30.04.2018 г. по гр. д. №843/2017 г. на НпРС, с което са оставени без разглеждане искания за изменение на първоинстанционното решение са недопустими.
След извършената проверка на постановеното от първоинстанционния съд решение съдът прие следното от фактическа и правна страна: В настоящото производство е бил предявен установителен иск по реда на чл.422, ал.1 от ГПК да бъде прието за установено, че ответникът дължи суми като главници по четири отделни договора за предоставяне на мобилни услуги, договор за лизинг на лаптоп, както и три претенции за неустойка, от които две обвързани с два от четирите договора за мобилни услуги и една за обвързана с неизпълнение по договора за лизинг, които претенции са свързани с преди това протекло заповедно производство по ч. гр. д. №619/2017 г. по описа на ШРС, в рамките на което е издадена заповед за изпълнение на основание чл.410 от ГПК №324/07.06.2017 г. по описа на НпРС.
Напълно неоснователни са изложените и във въззивната и в насрещната въззивна жалба твърдения за извършени от първоинстанционният съд процесуални нарушения. Установява се, че първоинстанционният съд при изпълнение на размяната по чл.131 от ГПК е изпратил препис от ИМ на посоченият в ИМ адрес на Р.К.Й., на който последната лично, на 25.07.2018 г. е получила съобщението за това. В рамките на предвиденият законов едномесечен срок за това не е постъпил писмен отговор от ответницата. Този месечен срок предвид действалите към онзи момент нормативни изисквания не е текъл непосредствено след момента на уведомяването и докато съдът е бил в съдебна ваканция (15.07 - 01.09), почнал е да тече на 01.09.2018 г. и е изтекъл с изтичането на 01.10.2018 г. Видно е, че до тогава, а и до 30.10.2018 г., когато е постановено определението за насрочване, такъв не е постъпвал. Не са в съответствие с нормативната и тълкувателната уредба твърденията, че щом е налице посочен във възражението по чл.414 от ГПК, депозирано в заповедното производство, съдебен адрес, то съдът е длъжен да извърши призоваване на този адрес и друго призоваване е невалидно. Точната редакция на т.11г от ТР №4/2014 г. по ТД №4/2013 г. на ОСГТК на ВКС е „В производството по иска, предявен по реда на чл. 422, респ. чл. 415, ал. 1 ГПК, е допустимо да се вземе предвид адрес на страната.” Има съществена семантична разлика между използваното в текста на ТР „допустимо е” да се вземе предвид и длъжен е да вземе предвид. ТР в посочената точка е дал възможност на съда да прецени на кой от адресите да извърши призоваването. В случаят е налице напълно редовно, лично уведомяване на ответницата на посоченият в ИМ адрес. Ето защо следва да се приеме, че действително няма отговор на ИМ пред първата инстанция, а от това произтичат и последствията, че ответницата е пропуснала правно релевантният срок да извърши всички възражения, които са предвидени в чл.133 от ГПК, включително и твърдяното възражение за погасителна давност.
Неоснователно е и възражението направено от ищеца в насрещната въззивна жалба, че е налице процесуално нарушение от страна на първоинстанционният съд, който мълчаливо е отказал да се произнесе с неприсъствено решение по реда на чл.238 от ГПК, когато това е било поискано от ищеца и са били налице законовите предпоставки за това. Действително предпоставките за постановяване на неприсъствено решение, предвидени в нормата на чл.238, ал.1 т ГПК са били налице, но те не са единственото, което законът изисква за постановяване на подобно решение. Нормата на чл.239, ал.1, т.2 от ГПК гласи, че съдът може да постанови неприсъствено решение, когато „искът вероятно е основателен с оглед на посочените в исковата молба обстоятелства и представените доказателства или вероятно е неоснователен с оглед на направените възражения и подкрепящите ги доказателства.”. Предвид, че първоинстанционният съд е отхвърлил част от претенцията явно е, че според него не е било налице посоченото изискване и той не е можел да постанови неприсъствено решение.
Установява се от доказателствата в производството, че ищецът, в качеството си на заявител със заявление депозирано пред НпРС на 06.06.2017 г. е инициирал заповедно производство по реда на чл.410 от ГПК за издаване на заповед за изпълнение против ответницата. В заявлението е посочен общият размер на претенцията, който е 1 404.77 лв., като в обстоятелства, от които произтича вземането е направено подробно описание на конкретните правни отношения от които произтичат претенциите му. В издадената заповед №324/07.06.2017 г. длъжникът Р.Й. е била осъдена да заплати, както следва 113.64 лв. – главница по договор за мобилни услуги за тел. №********** за период от 05.01 до 04.04.2015 г., 44.50 лв. по договор за мобилни услуги за тел. №********** за период от 05.01 до 04.04.2015 г., 248.73 лв. неустойка по договора, 17.27 лв. по договор за мобилни услуги за тел. №********** за период от 05.01 до 04.04.2015 г., 200 лв. неустойка по договора, 10.87 лв. по договор за мобилни услуги за тел. №********** за период от 05.01 до 04.04.2015 г., 195.40 лв. – неустойка по договора, сумата 325.63 лв. – главница по договор за лизинг от 26.01.2015 г. за период от 05.01 до 04.06.2015 г., ведно със законната лихва върху всяка от посочените главници, считано от датата на подаване на заявлението по заповедното производство – 06.06.2017 г. до окончателното изплащане, както и направените по делото разноски – 28.10 лв. държавна такса и 360 лв. – адвокатско възнаграждение. Длъжницата е била уведомена за издадената заповед на 20.06.2017 г., като в законовият срок – на 30.06.2017 г. е подала възражение по реда на чл.414 от ГПК. Заявителят на 10.07.2017 г. е бил уведомен за възможността в месечен срок да предяви установителен иск по чл.422 от ГПК и е депозирал ИМ за настоящото производство на 20.07.2017 г.
В рамките на производството е установено и между страните не е спорно, че ответницата действително е била страна по четири договора за мобилни услуги по отношение на предпочетени четири мобилни номера, както следва: - №**********, №**********, №********** и №**********, за които са налице отделни договори за мобилни услуги, както и допълнително споразумение към договор за мобилни услуги само по отношение на мобилен №**********. Безспорно е и обстоятелството, че има сключен договор за лизинг от 26.01.2015 г. по отношение на апарат устройство с марка Samsung Galaxy Core 2 Black. От самият договор за лизинг (л.20 от първоинстанционното дело) може да се установи, че същият е общо за стойност от 321.77 лв., като в самият договор е инкорпориран погасителен план с размер и брой на погасителните вноски.
Твърдението в жалбата, че не се дължат сумите за лизингови вноски е невярно и няма основание в приетите по делото доказателства. В производството ответницата не е оспорила договорът, както и своето изявление, че е съгласна с клаузите на същия, обективирано чрез положеният от нея подпис под самият договор. Т.е. доколкото не се оспорва автентичността на подписа следва да се приеме, че ответницата е обвързана от клаузите на посоченият договор за лизинг. От друга страна щом ищецът е доказал наличие на облигационно отношение, както и предаването на вещта предмет на договора – чл.4 от самия договор, то за да установи, че няма задължение по този договор ответника е този, който носи доказателствената тежест за установяване на обстоятелството, че е платил дължимите по договора суми или че е налице друго основание, което го освобождава от отговорност по договора. Такива обстоятелства нито се твърдят от ответницата, нито се доказват, поради което следва да се приеме, че тя дължи неизплатените вноски по договора за лизинг. Ето защо в тази част постановеното първоинстанционно решение е правилно и законосъобразно и като такова следва да бъде потвърдено.
Не отговаря на действителността и твърдяното в жалбата, че претенциите на ищеца са недоказани по отношение на задължението за суми по четирите абонаментни договора със съответни, посочени по горе, предпочетени номера. Оспорването на ответницата касае единствено естеството на документите представени по делото – фактурите, които е съставил мобилният оператор, за да осчетоводи задълженията на ответницата. Действително това са частни документи изходящи в случая от страната, която черпи права от тях. Принцип в процеса е, че подобни доказателства нямат обвързваща съда материална доказателствена сила и те могат да се ценят единствено при съпоставката им с други доказателства, но не и като единствено доказателство установяващо задължение. Същото са отнася и за съставената въз основа на тези документи ССЕ. Пропуска се обаче едно обстоятелство. Фактурите не са правопораждащият факт за възникване на задълженията по договорите за мобилни номера. Това са самите договори. Те по своя характер са договори за предоставяне на абонаметна услуга. Това е вписано във всеки от тях. Напр. по договора относно моб. №********** от 04.06.2014 г. е записано изрично, че става въпрос за стандартен месечен абонамент в размер на 13.99 лв. Така е и по отношение на всеки от останалите договори, независимо от обстоятелството, че се установява как в различни моменти, дори в рамките на периода за който се претендират суми, са правени промени в абонаметните планове – напр. с подписаният между страните Сертификат за пакетни услуги Combo+ от 26.01.2016 г., касаещ и четирите мобилни номера сочени по делото. Дори да се приеме, че за част от телефонните номера сумите надхвърлят претенцията за четири месечни плащания, като това е така само по отношение на номер **********, то следва да се посочи, че дори и без експертно заключение щом искът е доказан в своето основание, а това е безспорно така, съдът е длъжен да определи неговият размер – чл.162 от ГПК. Поради изложеното и предвид данните по делото съдът намира за безспорно установено, че се дължат от ответницата претендираните в първоинстанционното производство суми като абонаментни плащания по отношение на четирите процесни телефонни номера, посочени по-горе. Ето защо следва да се приеме, че първоинстанционното решение и в тази му част е правилно и законосъобразно и следва да бъде потвърдено.
По отношение на обжалването на решението в насрещната въззивна жалба във връзка с отхвърлената претенция за неустойка, съдът намери съображенията на ищеца за отмяна на решението в тази му част също за неоснователна. За да може да се търси отговорност на страната за заплащане на неустойки, подобна клауза следва да е предвидена в сключеният между страните договор. Както правилно е отбелязал първоинстанционният съд, в договорите за предоставяне на предпочетени мобилни номера, касаещи процесният казус е записано, че потребителят има задължение да се въздържа от извършване на предвидените в т.3а от ОУ на оператора (тук явно се включва неизпълненията по договора), като в противен случай потребителят дължи неустойка в размер на стандартните за съответната програма месечни абонаменти до края на срока на споразумението. По отношение на неустойката претендирана по договора за лизинг пък е предвидено, че всяка от страните може да развали договора в случай на неизпълнение на задължение на другата страна по него с писмено предизвестие, като при разваляне на договора по вина на лизингополучателя той дължи на лизингодателя неустойка в размер на оставащите и неплатени месечни лизингови вноски. В това отношение е установено, че ищецът е отправил покана за доброволно плащане до ответницата от 06.05.2016 г., като е даден срок за изпълнение от десет дни от получаването, но така и не се установява получена ли е от ответницата посочената покана. Ето защо при съвпадение на мотивите на двете инстанции съдът намира и в тази му част първоинстанционното решение за правилно и законосъобразно и като такова същото следва да бъде потвърдено.
Предвид изложеното до тук е видно, че подадената въззивна жалба, както и подадената насрещна въззивна жалба са не основателни и следва да бъдат оставени без уважение следва да бъде изцяло потвърдено обжалваното първоинстанционно решение като правилно и законосъобразно.
По делото, както бе посочено по-горе са били подадени две частни жалби против решение №127/30.04.2018 г. по гр. д. №843/2017 г. на НпРС, с което са оставени без разглеждане искания за изменение на първоинстанционното решение. Обжалваният с частните жалби акт е със стойност на определение, а не е решение, както е озаглавен, тъй като при изменение или допълване на решението в частта за разноските съдът се произнася с определение – чл.248, ал.3 от ГПК. Посочените две частни жалби, които са присъединени от председателя на съда за разглеждане в настоящото производство са с абсолютно идентично съдържание (написани само с различен размер на шрифта), с тях се обжалва един и същи акт – Решение №127/30.04.2018 г. по първоинстанционното дело (с което са оставени без разглеждане искания за изменение на обжалваното решение в частта за разноските (по реда на чл.248 от ГПК), като двете частни жалби обаче изходят от две различни лица – адв. С.А.К., като пълномощник на В.В.Т. и адв. С.В.В., като пълномощник на К.И.Б.. И в двете частни жалби се иска се да бъде отменено обжалваното решение (за изменение в частта за разноските) в съответните части касаещи жалбоподателите, с което е оставено без разглеждане искането по чл.248 от ГПК. Следва да се упомене, че лицата от чието име са предявени посочените жалби - В.В.Т. и К.И.Б. не са страни в настоящото производство. Те нямат самостоятелни права и не могат да обжалват каквито и да са актове по делото. За тях липсва правен интерес. Единствените лица, които могат да искат допълване или изменение на решението в частта за разноските са страните по делото. Процесуалните им представители нямат характера на самостоятелни страни в производството и на тях нито могат да се присъждат разноски, нито пък могат да искат допълването или изменението им.
Предвид изложеното следва да се приеме, че подадените две частни жалби против решение №127/30.04.2018 г. по гр. д. №843/2017 г. на НпРС, с което са оставени без разглеждане искания за изменение на първоинстанционното решение следва да бъдат оставени без разглеждане от съда като недопустими поради липса на правен интерес.
Предвид крайният резултат по двете жалби – въззивната жалба на ответницата в първоинстанционното производство и насрещната въззивна жалба, а именно оставянето им без уважение съдът намира, че не следва да бъдат присъждани разноски на страните във въззивната инстанция.
Водим от горното, съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА изцяло Решение №43/20.02.2018 г. постановено по гр. д. №843/2017 г. по описа на НпРС.
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ Частна жалба с вх. №3712/31.05.2018 г. на НпРС подадена от адв. С.А.К., като пълномощник на В.В.Т. против Решение №127/30.04.2018 г. по гр. д. №843/2017 г. на НпРС, което има стойност на определение по смисъла на чл.248 от ГПК, с което са оставени без разглеждане искания за изменение на първоинстанционното Решение №43/20.02.2018 г. постановено по гр. д. №843/2017 г. по описа на НпРС, в частта му за разноските, като недопустимо поради липса на правен интерес.
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ Частна жалба с вх. №3713/31.05.2018 г. на НпРС подадена от адв. С.В.В., като пълномощник на К.И.Б. против Решение №127/30.04.2018 г. по гр. д. №843/2017 г. на НпРС, което има стойност на определение по смисъла на чл.248 от ГПК, с което са оставени без разглеждане искания за изменение на първоинстанционното Решение №43/20.02.2018 г. постановено по гр. д. №843/2017 г. по описа на НпРС, в частта му за разноските, като недопустимо поради липса на правен интерес.
Решението не подлежи на касационно обжалване по силата на чл.280, ал.3, предл.1 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.