РЕШЕНИЕ
№ 11381
гр. София, 30.06.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 33 СЪСТАВ, в публично заседание на
петнадесети юни през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:ПЛАМЕН ИВ. ШУМКОВ
при участието на секретаря НАДЯ Г. НАЙДЕНОВА
като разгледа докладваното от ПЛАМЕН ИВ. ШУМКОВ Гражданско дело №
20231110112567 по описа за 2023 година
Производството по делото е образувано по постъпила искова молба от А. М. Ч.
срещу „Вива Кредит“ ООД.
Предявени са за разглеждане: 1/ установителен иск с правно основание по чл. 26,
ал. 1 вр. чл. 22 ЗПК за прогласяване на нищожност на чл.1, ал. 2, ал. 3 и ал. 4, както и
на чл. 4, ал. 1 и ал. 2 от договор за заем № 5857541/29.09.2022 г., сключен между
страните поради заобикаляне на закона, противоречие със закона и накърняване на
добрите нрави и 2/ в условията на евентуалност осъдителен иск по чл. 55, ал. 1, предл.
1 ЗЗД за осъждането на ответника да заплати сумата от 50 лева, частично от сумата от
187,44 лева, представляваща недължимо платена сума по посочените по-горе клаузи
по договор за заем № 5857541/29.09.2022 г., ведно със законната лихва върху сумата,
считано от депозиране на исковата молба до погасяването.
С протоколно определение от 15.06.2023 г. съдът на осн. чл. 214 ГПК е допуснал
изменение в размера на предявения осъдителен иск чрез неговото увеличение, като
същият се счита предявен за сумата от 133,62 лева, представляваща пълната претенция
на ищеца.
Ищецът А. М. Ч. твърди, че на 29.09.2022 г. сключил с ответното дружество
„Вива Кредит“ ООД договор за паричен заем. По силата на договора му била
начислена такса за експресно разглеждане на документите за отпускане на заема в
размер на 112,47 лв. Било предвидено освен това, че ищецът следва да обезпечи заема с
поръчител – физическо лице, който следва да отговаря на множество изисквания, като
при неизпълнение на това задължение на заемателя в тридневен срок от сключване на
договора, същият дължи неустойка в размер на 74,97 лв. Счита, че договорът за заем е
нищожен поради сключването му в нарушение на закона. Счита, че са нарушени
разпоредбите на ЗПК, тъй като към договора не е изготвен погасителен план;
кредиторът е начислил недопустимо „такса за експресно разглеждане“, касаеща
действие, свързано с усвояване и управление на кредита, като по този начин
1
годишният процент на разходите надхвърлял предвидения в закона максимален
размер. Договорът включвал и клауза за неустойка при неизпълнение на задължението
на заемателя да предостави обезпечение на кредита, като в случая предвидената
неустойка нямала обезщетителна функция, като водила до неоснователно обогатяване
на кредитора. Твърди, че предвидената договорна възнаградителна лихва е нищожна
поради противоречието й с добрите нрави, доколкото е определен прекомерен размер.
Моли да бъде проглА.а нищожността на клаузите от договора за заем,
предвиждащи заплащането на такса за експресно разглеждане на документите и
заплащането на неустойка в случай на непредставяне на обезпечение. Претендира
разноски.
В срочно подаден отговор ответникът оспорва предявените искове. Счита, че
договорът за заем е сключен съгласно изискванията на ЗПК, като не са налице
сочените от ищеца пороци. Намира, че не е налице и частично недействителност на
договора по отношение на атакуваните клауза, касаеща заплащането на неустойка при
непредставяне на обезпечение, както и клаузата, предвиждаща заплащане на таксата за
експресно разглеждане на документите за паричен заем. Счита, че е действителна и
клаузата, предвиждаща заплащане на възнаградителна лихва. Моли исковете да бъдат
отхвърлени. Претендира разноски.
Съдът, като взе предвид становищата на страните и събраните по делото
доказателства, намира за установено следното от фактическа страна:
С проекта за доклад по делото, обективиран в определение № 14677/23.04.2023
г., като безспорен и ненуждаещ се от доказване между страните е отделен фактът, че
между тях е сключен договор за заем № 5857541/29.09.2022 г. Проектът за доклад е
обявен за окончателен доклад по делото в проведеното открито съдебно заседание от
15.06.2023 г. Ето защо и на основание чл. 153 ГПК съдът приема осъществяването на
отделените за безспорни факти за доказано.
Същото се установява и от представения по делото неподписан препис от
договор за паричен заем Standart 30 № 5857541/29.09.2022 г., сключен между „Вива
Кредит” ООД, като заемодател, и А. М. Ч., като заемател. По силата на сключения
договор кредиторът се е задължил да предостави на ответника сума в размер на 500,00
лева, която сума да бъде върната от кредитополучателя с 3 броя погасителни вноски,
всяка от които в размер на 215,48 лв. Посочено е в договора, че падежната дата на
последната погасителна вноска е 28.12.2022 г. Уговореният ГПР бил в размер на 49,49
%, а процентът на фиксираната годишна лихва – 40,32.
По делото е допусната и приета съдебно-счетоводна експертиза, която не е
оспорена от страните и съдът възприема като обективно и компетентно дадена. От
заключението й се установява, че усвоената по договора сума от ищеца е в размер на
500 лева, като в изпълнение на процесния договор А. Ч. е извършил еднократно
плащане на 26.10.2022 г. в размер на 648,18 лева, с която сума е погасил в пълен
размер главницата от 500 лв., сумата от 112,47 лева, представляваща такса експресно
разглеждане, сумата от 21,15 лева, представляваща неустойка по чл. 4, ал. 2 от
договора и сумата от 14,56 лева, представляваща договорна лихва. В експертното
заключение е обективиран погасителният план уговорен между страните, видно от
който първата падежна дата е уговорена за 29.10.2022 г., а последната падежна дата –
за 28.12.2022 г. Посочено е в експертното заключение, че заемната сума била
използвана от кредитополучателя за срок от 26 дни /периода от 29.09.2022 г. до
26.10.2022 г./, като съобразно уговорения в договора ГЛП от 40,32 %, то дължимият
размер на възнаградителна лихва за този период възлиза на 14,56 лева. Изчислено е, че
ГПР, в случай че в същия бъдат включени и уговорената такса експресно разглеждане
и неустойка, е в размер на 416,04 %.
2
Приета по делото е и справка по погасителния план, издадена от ответното
дружество, видно от която погА.ите суми са отразени по пера, така както е посочено и
заключението по приетата съдебно-счетоводна експертиза.
При така установеното от фактическа страна, съдът прави следните правни
изводи:
На първо място, съдът намира, че процесният договор за заем е потребителски –
страни по него са потребител по смисъла на § 13, т. 1 ЗЗП (ищецът е физическо лице,
което използва заетата сума за свои лични нужди), и небанкова финансова институция
– търговец по смисъла на § 13, т. 2 ЗЗП. Според легалната дефиниция, дадена в
разпоредба на чл. 9 ЗПК, въз основа на договора за потребителски кредит кредиторът
предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на
заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане срещу
задължение на длъжника-потребител да върне предоставената парична сума.
Доколкото по настоящото дело не се твърди и не е доказано сумата по предоставения
заем да е използвана за свързани с професионалната и търговска дейност на
кредитополучателя, то следва да се приеме, че средствата, предоставени по договора за
заем (кредит) са използвани за цели, извън професионална и търговска дейност на
потребителите, а представеният по делото договор за заем е по правната си същност
договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 ЗПК. Поради това процесният
договор се подчинява на правилата на Закон за потребителския кредит и на чл. 143 –
147б ЗЗП, в това число и забраната за неравноправни клаузи, за наличието на които
съдът следи служебно.
Въз основа на изложените от заявителя фактически обстоятелства и
ангажираните доказателства, съдът приема, че уговорената такса за експресно
разглеждане представлява разход по договора за кредит, който следва да бъде включен
при изчисляването на годишния процент на разходите като индикатор за общото
оскъпяване на договора за кредит – арг. чл. 19, ал. 1 и ал. 2 ЗПК. Този извод следва от
дефинитивната разпоредба на § 1, т. 1 ДР ЗПК, според която „Общ разход по кредита
за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси,
възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко
свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които
потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги,
свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите,
когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на
кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането
на търговски клаузи и условия. Съобразно императивната правна норма на чл. 19, ал. 4
ЗПК, годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера
на законната лихва по просрочени задължения в левове или във валута, определена с
постановление на Министерски съвет на Република България, което означава, че
лихвите и разходите по кредита не могат да надхвърлят 50 % от взетата сума. Клаузите
в договор, надвишаващи определените по ал. 4 размери са нищожни – арг. чл. 19, ал. 5
ЗПК. В настоящия случай сумата по договора за заем е в размер на 500 лева, а само
таксата за експресно разглеждане, която е в размер на 112,47 лева, представлява 22,49
% от сумата по заема, без да се включват останалите суми, формиращи ГПР в размер от
49,49 %. Ето защо може да се направи законосъобразен извод, че ГПР надхвърля 50 %.
Така уговорената такса не е включена в оскъпяването на ползваната сума, което води
до нарушение на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, а това от своя страна
обуславя нищожност на уговорката за плащането й (арг. чл. 19, ал. 5 ЗПК) и липса на
основание за дължимост на това вземане. Поради изложеното съдът намира, че таксата
за експресно разглеждане по процесния договор за потребителски заем, отговаря на
поставените от ЗПК изисквания, за да се включи в общия разход по кредита (в
3
подкрепа на този аргумент са напр. Решение № 24 от 10.01.2022 г. на СГС по в. гр. д.
№ 7108/2021 г., Решение № 264616 от 09.07.2021 г. по в.гр.д. № 9991/2020 г. по описа
на СГС, Решение № 260628 от 21.02.2022 г. на СГС по в. гр. д. № 2806/2021 г. и др.).
Макар формално договорът за паричен заем да покрива изискуеми реквизити по
чл. 11, ал. 1 ЗПК, вписаните параметри не кореспондират на изискуемото съдържание
по т. 10 - годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от
потребителя. Тази част от сделката е особено съществена за интересите на
потребителите, тъй като целта на уредбата на годишния процент на разходите по
кредита е чрез императивни норми да се уеднакви изчисляването и посочването му в
договора и това да служи за сравнение на кредитните продукти, да ориентира
икономическия избор на потребителя и да му позволи да прецени обхвата на поетите
от него задължения. Затова и неяснотите, вътрешното противоречие или
подвеждащото оповестяване на това изискуемо съдържание законодателят урежда като
порок от толкова висока степен, че изключва валидността на договарянето - чл. 22
ЗПК. В този смисъл като не е оповестил действителен ГПР в договора за кредит
кредитодателят е нарушил изискванията на закона и не може да се ползва от
уговорената сделка, което обосновава извод за недействителност на договора за кредит
на основание чл. 22 от ЗПК, поради неспазването на изискванията на чл. 11, т. 10 и 11
от ЗПК (в този смисъл са Решение № 261440 от 04.03.2021 г. по в.гр.д. № 13336/2019 г.
по описа на СГС, ІІ-А въззивен състав, Решение № 24 от 10.01.2022 г. по в.гр.д. №
7108/2021 г. по описа на СГС, III-Б въззивен състав и др.).
По иска по чл. 26, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК:
В тежест на ищеца по предявения иск за прогласяване нищожността на отделни
клаузи от договора поради противоречието им със закона, неговото заобикаляне и
накърняване на добрите нрави, е да докаже при условията на пълно и главно доказване
правопораждащите факти, от които черпи изгодни за себе си последици, a именно че:
между него и ответника е възникнало облигационно отношение по договор за паричен
заем от 29.09.2022 г., както и че клаузата от процесния договор, касаеща заплащането
на неустойка при непредставяне на обезпечение, както и клаузата, предвиждаща
заплащане на таксата за експресно разглеждане на документите за паричен заем,
противоречат на закона, водят до негово заобикаляне, респективно – накърняват
добрите нрави.
Относно договорната неустойка:
Съдът намира, че уговорената в договора неустойка в размер на 74,97 лв. за
непредоставяне на обезпечение е в противоречие с добрите нрави и е неравноправна
клауза. Функцията на неустойката е да обезпечи изпълнението на задължението и да
служи като обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват
(чл. 92, ал. 1 ЗЗД). При договора за заем основното задължение на заемателя е да върне
на падежа заетата сума, ведно с уговорената възнаградителна лихва. Процесната клауза
за неустойка по чл.5, ал.2 от договора въвежда възникването на неустоечно задължение
за заемателя не при неизпълнение на главното задължение (задължението за връщане
на получения заем), а при неизпълнение на съпътстващо такова – непредоставяне на
точно описано обезпечение, като размерът на неустойката надхвърля 1/3 от размера на
отпуснатия заем - 598,86 лв. С оглед на това следва да се посочи, че неустойката излиза
извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, тъй като при
неизпълнението на задължението за предоставяне на обезпечение, което не е
същественото задължение при договора за заем, а съпътстващо такова, дори главното
задължение да е изпълнено точно и своевременно, задължението за заплащане на
неустойка ще възникне в тежест на заемателя. Неустойката не зависи от вредите от
неизпълнението и по никакъв начин не кореспондира с последиците от това
4
неизпълнение. Предоставянето й от заемателя в процесния случай създава
предпоставки за неоснователно обогатяване и противоречи на функциите на
неустойката, съответно на принципа за справедливост и добрите нрави, което води до
нищожност на клаузата. Дори и да бъде отчетен рискът, който кредиторът поема с
необезпечаване на вземанията му, кредиторът е достатъчно овъзмезден с
възнаградителната лихва. Претендираната с исковата молба сума за неустойка обаче
ще го обогати неоснователно и е недължима на осн. чл. 26 ал.1 пр.3 вр. ал.4 от ЗЗД.
След като законът изрично ограничава в чл. 9 от ЗЗД свободата на договарянето в
рамките на добрите нрави, следва и търговците, страните по сделките и съдът да се
съобразяват с тях. Предвидената клауза е и неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 5
ЗЗП, тъй като същата е необосновано висока.
Така както е уговорена, неустойката е предназначена да санкционира заемателя
за виновното неспазване на договорното задължение за предоставяне на обезпечение.
Задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и
неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване
на договора за паричен заем, съобразно договора и общите условия. Съдът намира, че
въведените в договора изисквания за вида обезпечение и срока за представянето му
създават значителни затруднения на длъжника при изпълнението му до степен, то
изцяло да се възпрепятства. Непредоставянето на обезпечение не води до
претърпяването на вреди за кредитора, който би следвало да прецени възможностите
на заемодателя да предостави обезпечение и риска по предоставянето на заем към
датата на сключването на договора с оглед на индивидуалното договаряне на
договорните условия. Макар и да е уговорена като санкционна, доколкото се дължи
при неизпълнение на договорно задължение, неустойката води до скрито оскъпяване
на кредита. Неустойката по съществото си е добавък към възнаградителната лихва и в
този смисъл би представлявала сигурна печалба за заемодателя, която печалба би
увеличила стойността на договора. Основната цел на така уговорената неустоечна
клауза е да дoведе до неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на
заемополучателя, до увеличаване на подлежаща на връщане сума.
Тъй като противоречието между клаузата за неустойка и добрите нрави е налице
още при сключването на договора, то следва извод, че в конкретния случай не е налице
валидно неустоечно съглашение и е налице нищожност на клаузата за неустойка за
непредоставяне на обезщетение.
По отношение на таксата за експресно разглеждане:
В чл.1, ал.3 от договора е предвидено, че кредитополучателят дължи такса за
експресно разглеждане в размер на 112,47 лв. Съдът намира посочената клауза за
неравноправна по смисъла на ЗПК. На първо място, таксата за експресно разглеждане е
във фиксиран размер – 112,47 лв. или в случая е 22,49 % от размера на получения заем.
Липсва каквато и да е еквивалентност между таксата и извършената услуга от
заемодателя. Дори сумата по кредита да е предоставена на кредитополучателя в
рамките на 20 минути, това не обосновава цена на посочената услуга в размер на почти
¼ от размера на предоставената главница. Съдът намира, че чрез посочената клауза е
налице скрито оскъпяване на кредита и по този начин кредитодателят постига
заобикаляне на императивната забрана на чл. 19, ал. 4 ЗПК за начисляване на ГПР по
кредита в размер по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения. В случая само за периода на предоставяне на кредита и при точно и
добросъвестно изпълнение на задълженията от страна на длъжника, на годишна база
ГПР, при включване на таксата за експресно разглеждане ще бъде в размер на 71,98 %,
което надвишава допустимия от чл. 19, ал. 4 ЗПК годишен процента на разходите. С
така уговорената клауза кредитът се оскъпява, като се постига забранена от закона цел
5
– неоснователното обогатяване на кредитора, поради което, съгл. чл.21, ал.1 от ЗПК, е
нищожна. Посочените суми представляват прекомерно висока печалба на кредитора и
са предпоставка за значително неравновесие между правата и задълженията на
търговеца-кредитодател и потребителя, поради което клаузите, които увреждат тези
задължения се явяват неравноправни по смисъла на чл. 143, ал. 1 ЗЗП и като такива се
явяват нищожни на основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП.
Допълнителен аргумент е, че съгласно чл.10а ЗПК кредиторът може да събира от
потребителя такси и комисиони за допълнителни услуги, свързани с договора за
потребителски кредит, като според ал.2 на цитираната норма кредиторът не може да
изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и
управление на кредита. В случая таксата за експресно разглеждане на документи
представлява именно такса, свързана с усвояване и управление на кредита, поради
което съдът приема, че същата е нищожна на основание чл.26, ал.1 ЗЗД.
По осъдителния иск по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД:
Съдът достигна до извод за основателност на предявения главен иск, поради
което следва да бъде разгледан и предявеният в условията на евентуалност осъдителен
иск.
В тежест на ищеца по предявения иск е да докаже при условията на пълно и
главно доказване правопораждащите факти, от които черпи изгодни за себе си
последици, a именно, че е предоставил, а ответникът е получил процесната сума в
размер на 133,62 лв., представляваща недължимо платена такса за експресно
разглеждане и неустойка при непредставяне на обезпечение, предвидени в договор за
заем № 5857541/29.09.2022 г.
При доказване на горното, в тежест на ответника е да докаже, че е налице
основание за получаване и задържане на процесната сума, поради което не се дължи
нейното връщане, респ. да докаже връщане на сумата.
Съдът стигна до извод за основателност на предявения иск за прогласяване
нищожност на предвидените в процесния договор такси за бързо разглеждане и
неустойка за непредставяне на обезпечение.
От приетото по делото заключение по допусната съдебно-счетоводна експертиза
и справка по погасителния план, предоставена от ответника, се установи, че с
извършеното еднократно плащане на сумата от общо 648,18 лева, ищецът А. Ч. е
заплатил сумата от 112,47 лева, представляваща такса експресно разглеждане, както и
сумата от 21,15 лева, представляваща неустойка по чл. 4, ал. 2 от договора.
Поради недействителността на уговорените клаузи за такса за експресно
разглеждане и неустойка за непредставяне на обезпечение, се налага извод, че сумата
от общо 133,62 лева е платена при начална липса на основание за това, поради което
ответникът дължи нейното връщане. Предявеният иск е основателен и следва да бъде
уважен в пълен размер. При първоначално частично предявен иск претенцията за
присъждане на законната лихва от момента на завеждане на иска, е само по отношение
на предявената част от вземането за главница, която част представлява предмет на
делото. Едва с увеличението на иска цялото вземане става предмет на спора и от
момента на молбата по чл.214, ал.1, изр.3, предл.1 ГПК е налице искане за присъждане
на законната лихва върху увеличената част - в този смисъл Решение №
60141/25.11.2021 г. по т. дело № 2022/2020 г. на I т.о. на ВКС , произнесено по реда на
чл. 290 ГПК. Ето защо законната лихва върху пъроначално предявения размер от 50
лева следва да бъде присъдена, считано от подаването на исковата молба, а върху
пълния размер от 133,62 лева – от подаването на молбата по чл. 214 ГПК , а именно –
09.06.2023 г.
6
По разноските:
При този изход на спора право за присъждане на разноски възниква за ищцовата
страна. В полза на последната на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК следва да се присъди сумата от
150 лева, представляваща заплатена държавна такса, както и сумата от 280 лева
възнаграждение за вещо лице по допуснатата съдебно-счетоводна експертиза.
Ищцовата страна претендира и заплащането на адв. възнаграждение в полза на
процесуалния представител в размер на 1440 лв. с ДДС. Ответникът е направил
възражение за прекомерност на претендираното възнаграждене, което е основателно.
Делото не се отличава с правна и фактическа сложност, разглеждането му е
приключило с проведено едно открито съдебно заседание, в което процесуалният
представител на ищеца не се е явил лично. Възнаграждението следва да бъде
определено в предвидения минимален размер от по 480 лв. с вкл. ДДС съобразно
Наредба № 1/2004 г. на ВАдС. По делото е представен договор за правна защита и
съдействие, в който е уговорено предоставяне на безплатна защита на основание чл.
38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. Съгласно съдебната практика на ВКС (Определение № 43 от
10.02.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2611/2021 г., IV г. о.; Определение № 141 от
15.03.2021 г. на ВКС по ч. т. д. № 1005/2020 г., II т. о.) за присъждане на адвокатско
възнаграждение е необходимо да бъде представен договор за правна защита и
съдействие, в който е уговорено, че адвокатът представлява страната на някое от
основанията по чл. 38, ал. 2 ЗАдв., без да е необходимо да се доказват предпоставките
за оказване на безплатна адвокатска помощ. От служебна справка в базата данни на
Европейската Комисия VIES (VAT Information Exchange System) се установява, че
адвокатско дружество „Димитър Милев“, БУЛСТАТ № ********* е с активна
регистрация по ДДС, поради което върху присъденото адвокатско възнаграждение по
чл. 38, ал. 2 ЗАдв. следва да се начисли и ДДС.
Съгласно Определение № 29 от 20.01.2020 г. на ВКС по ч. т. д. № 2982/2019 г., II
т. о., ТК, когато с една искова молба са предявени от един ищец срещу определен
ответник в обективно кумулативно съединение оценяеми искове, интересът, върху
който следва да се определи минималният размер на адвокатското възнаграждение, е
сборът от цената на всички искове. В конкретния случай сборът от цената на всички
искове възлиза на сумата от 321,06 лева, поради което минималното адвокатско
възнаграждение, изчислено съобразно чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г.
на ВАдС, е в размер на 400 лева, до който размер следва да бъде уважено искането за
присъждане на адв. възнаграждение, като се включи и сумата от 80 лева ДДС.
Така мотивиран и на осн. чл. 235 ГПК, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения от А. М. Ч., ЕГН: **********,
с адрес: с. срещу „Вива Кредит“ ООД, с ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, 1324., бл. АТЦ "Силвър център", ет. 2, офис 73Г иск, че
клаузата, предвиждаща заплащането на неустойка при непредоставяне на обезпечение
в размер на 74,97 лв. по чл. 4, ал. 2, както и клаузата, предвиждаща заплащането на
такса за експресно разглеждане в размер на 112,47 лв. по чл.1, ал. 3 от договор за
паричен заем Standard 30 - № 5857541/29.09.2022 г. са нищожни на основание чл. 26,
ал.1, пр.1, пр. 2 и пр. 3 ЗЗД и чл. 146, ал. 1 ЗЗП във вр. с чл. 143, т. 5 ЗЗП и чл. 21, ал. 1
ЗПК.
ОСЪЖДА „Вива Кредит“ ООД, с ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, 1324. ж.к. Люлин ", ет. , ап. офис да заплати на А. М. Ч., ЕГН:
7
**********, с адрес: с. , на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, сумата от 133,62 лева,
недължимо платена по договор за паричен заем Standard 30 - № 5857541/29.09.2022 г.
сума за неустойка при непредоставяне на обезпечение и такса за експресно
разглеждане, ведно със законната лихва върху сумата от 50 лева, считано от 09.03.2023
г. до погасяване на задължението и законна лихва върху сумата от 133,62 лева, считано
от 09.06.2023 г. до погасяване на задължението, както и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК
сумата от 430 лева, представляваща разноски по делото.
ОСЪЖДА на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК вр. чл. 38, ал. 2 ЗА „Вива Кредит“ ООД, с
ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, 1324. ж.к. бл. АТЦ ,
ет. 2, ап. офис 73Г да заплати на Еднолично адвокатско дружество „Дс БУЛСТАТ №
*********, с адрес на упражняване на дейността: гр. София, ж.к. представлявано от
управител адв. Д сумата от 480,00 лева – адвокатско възнаграждение с включен ДДС
за осъществявана безплатно адвокатска помощ и съдействие на А. М. Ч..
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен
срок от връчване на препис на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
8