Р
Е Ш Е Н И Е
№
град София, 08.11.2019 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Софийски градски
съд, Гражданско отделение, ІІ-г въззивен състав, в съдебно заседание на единадесети октомври през две хиляди и деветнадесета
година, в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ТАТЯНА
ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ : СОНЯ НАЙДЕНОВА
МЛ. СЪДИЯ КРИСТИЯН ТРЕНДАФИЛОВ
като разгледа
докладвано от съдия Димитрова гр. д. № 3844
по описа на СГС за 2018 год., за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по
реда на чл. 258 от ГПК.
Със съдебно решение
от 09.03.2016 г., постановено по гр.д. № 20287/2014 г. по описа на СРС съдът е
отхвърлил иска по чл. 92 ЗЗД за признаване за установено спрямо „Б.” АД, ЕИК *******,
че „В.2.” ООД, ЕИК *******и В.С.М., EГH ********** му дължат сумата от 1882 лв.,
представляваща вземане за неустойка, уговорена в чл. 10, вр. чл. 9 от Договор
за покупко-продажба на стоки, сключен на 15.08.2012 г. Отхвърлил е иска по чл.
92 ЗЗД за признаване за установено спрямо „Б.” АД, ЕИК *******, че „В.2.” ООД,
ЕИК *******и В.С.М., ЕГН ********** му дължат сумата от 1882 лв.,
представляваща вземане за неустойка, уговорена в чл. 8, вр. чл. 7 от Договор за
реклама сключен на 15.08.2012 г. Осъдел е на основание чл. 78, ал. 3 ТПК, „Б.”
АД, ЕИК ******* да заплати на В.С.М., ЕГН **********, сумата от 612 лв.,
разноски за адвокатско възнаграждение.
Със съдебно решение
от 16.05.2016 г., постановено по същото дело на основание чл. 247 ГПК съдът е
поправил диспозитива на съдебното решение като е посочил, че същият следва да
се чете както следва: „ ОТХВЪРЛЯ искът по чл. 92 ЗЗД, предявен от „Б.” АД, ЕИК *******,
срещу „В.2.” ООД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление гр. София,
район „Слатина”, ул. „*******и В.С.М., ЕГН **********,***, в условията на
пасивна солидарност за заплащане на сумата от 1882 лв., представляваща вземане
за неустойка, уговорена в чл. 10, вр. чл. 9 от Договор за покупко-продажба на
стоки, сключен на 15.08.2012 г.
ОТХВЪРЛЯ искът по
чл. 92 ЗЗД, предявен от „Б.” АД, ЕИК *******, срещу „В.2.” ООД, ЕИК *******,
със седалище и адрес на управление гр. София, район „Слатина”, ул. „*******и В.С.М.,
ЕГН **********,***, в условията на пасивна солидарност за заплащане на сумата
от 1882 лв.. представляваща вземане за неустойка, уговорена в чл. 8, вр. чл. 7
"от Договор за реклама сключен на 15.08.2012 г.“.
С определение от 17.11.2016
г., постановено по същото дело, съдът е изменил съдебното решение в частта за
разноските като е посочил, че в дипспозитива изразът „ОСЪЖДА на основание чл.
78, ал. 3 ГПК „Б.” АД, ЕИК ******* да заплати на В.С.М., ЕГН ********** сумата
от 612 лв., разноски за адвокатско възнаграждение“ следва да се чете като: „ОСЪЖДА
на основание чл. 78, ал. 3 ГПК „Б.” АД, ЕИК ******* да заплати на В.С.М., ЕГН **********
и „В.2.” ООД, ЕИК *******, сумата от 306 лв., разноски за адвокатско
възнаграждение.“
Недоволен от
съдебното решение, поправено с решение по реда на чл. 247 ГПК и изменено в
частта за разноските с определение по реда на чл. 248 ГПК е останал въззивникът
„Б.” АД, ЕИК *******. Същият е подал въззвина жалба срещу решението, с което е
допусната поправка на очевидна фактическа грешка в решението от 09.03.2016 г.,
с която твърди, че не са били налице основания за поправка на очевидна фактическа
грешка, тъй като порокът на диспозитива на съдебното решение не може да се
поправи по реда на чл. 247 ГПК. В тази връзка навежда, че с решението за
поправка на очевидна фактическа грешка съдът не е оправил просто опущение, а е
подменил изцяло изразената от него воля в мотивите на съдебното решение. Поради
това намира, че съдебното решение за поправка на ОФГ следва да бъде отменено
като неправилно.
Въззивникът „Б.” АД,
ЕИК ******* е подал въззивна жалба и срещу решението от 09.03.2016 г., с която
в случай, че въззивният съд отмени решението за поправка на очевидна фактическа
грешка, излага, че съдебното решение от
09.03.2016 г. е недопустимо, тъй като съдът се е произнесъл по непредявени
искове. В тази връзка навежда, че по делото са предявени от него осъдителни
искове с правно основание чл. 92 от ЗЗД
, а съдът, с диспозитива на съдебното решение, се е произнесъл по два
установителни иска с правно основание чл. 124 от ГПК. Моли съдът да обезсили
решението като недопустимо.
Евентуално, в
случай, че съдът приеме, че решението за поправка на очевидна фактическа грешка
е правилно, излага, че съдебното решение
от 09.03.2016 г., ведно с решението за поправка на очевидна фактическа грешка
от 16.05.2016 г. следва да бъде
отменено, тъй като съдът неправилно е приел, че въззивникът не е доказал, че е
изправна страна по договора за продажба на кафе и съответно, че не е имал право
да развали същия. Съответно неправилен е извода на съда, че претенцията му с правно основание чл. 92 от ЗЗД е неоснователна. В тази връзка навежда, че нито в предходен момент, нито
след доклада по делото, ответникът е въвел като спор пред съда въпросът за
изправността на ищеца. Съответно това обстоятелство е било безспорно по делото
и не се е нуждаело от доказване.
На следващо място
излага, че съдът неправилно е тълкувал съдържанието на договореното между
страните по договора. Навежда, че от житейската и търговската логика следва, че
при така уговорените по договора условия, купувачът трябва да заяви
необходимото количество всеки месец и съответно едва след отправената заявка
продавачът трябва да престира заявеното
количество на определено място и в определен срок. Противното би било немислимо-
няма как продавачът да предостави количеството кафе без да знае какво е то.
Въззивникът твърди
неправилност на съдебното решение и във връзка с процесния договор за
реклама. Излага, че са неоснователни и
необосновани изводите на съда, че по делото не са събрани доказателства, от
които да се установи наличието на пряка връзка между договора за продажба
на кафе и договора за реклама на същото и че изпълнението на втория договор
и бил в пряка връзка с изпълнението на първия. Навежда, че от текста на
договора за реклама и от постигнатите с него договорености е видно, че двата
договора са в пряка връзка помежду си. Освен това житейски и икономически е
невъзможно рекламата да се осъществи чрез стока, която всъщност не се предлага
от В.2. ООД.
Излага, че
съдебното решение е неправилно и защото съдът е допуснал съществено процесуално
нарушение като е направил служебна преценка за валидност на неустоечната клауза
в процесния договор за реклама, като е приел същата за нищожна поради
противоречие с добрите нрави. В тази връзка твърди, че е недопустимо съдът да
направи служебно такива изводи и че нито една от страните по спора не е
повдигала този въпрос. Евентуално излага, че изводите на съда за наличие на
противоречие на клаузата за неустойка в договора за реклама с добрите нрави е
необоснован и напълно неоснователен.
В законоустановения
срок въззиваемата страна (ответник в първоинстанционното производство) - „В.2.”
ООД, ЕИК *******и В.С.М., ЕГН **********, твърдят,
че жалбата срещу решението по реда на чл. 247 ГПК е неоснователна. Излагат, че
с решението от 09.03.2016 г. съдът е формирал ясни мотиви, че предявените
искове са осъдителни и са по реда на чл. 92 от ЗЗД. Въпреки това, при
постановяване на диспозитива на същото, съдът поради техническа грешка, е
изградил диспозитив, отговарящ на предявени установителни искове. Предвид това
порокът на диспозитива е следвало да се поправи именно по реда на чл. 247 ГПК. Съответно твърдят, че са неоснователни
твърденията на въззвника за недопустимост на съдебното решение от 09.03.2016
г., поправено с решение по реда на чл. 247 ГПК. Твърдят и че решението е
правилно и законосъобразно като в тази връзка излагат, че съдът правилно е
установил по делото, че ищецът не е доказал при условията на пълно и главно
доказване, че е изправна страна по договора за покупко-продажба на кафе.
Навеждат, че по делото е установено категорично, че договорите за продажба на
кафе и за реклама са били прекратени по устно взаимно съгласие в резултат от
взето решение от ответника В.2. ООД да спре търговската си дейност. Именно
поради това ищецът е приел обратно машините си за кафе, установено с протокол
за предаването им, който обвързва ищеца по силата на чл. 301 от ТЗ. Въвеждат и
възражение за нередовно разваляне на договора от страна на ищеца поради неспазена
процедура за това. Твърдят и че претенцията срещу ответника В.М., в качеството
и на поръчител по договорите за продажба и реклама са погасени, поради
изтичането на срока, предвиден в чл. 147 ЗЗД.
Страните не
представят нови доказателства и не сочат нови обстоятелства по смисъла на чл.
266 от ГПК.
Софийски градски
съд, като обсъди
събраните по делото
доказателства, становищата и доводите на страните и съгласно
разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното:
Жалбите са
процесуално допустими, подадени в срок, от легитимирана страна в процеса и
против актове, подлежащи на разглеждане по реда на въззивното производство.
Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, по допустимостта
му – в
обжалваната част, като
по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата.
Въззивната жалба
срещу решението за поправка на очевидна фактическа грешка на решение от
09.03.2016 г. е неоснователна. Видно от мотивите на съдебното решение, съдът е приел
за разглеждане два иска по реда на чл. 92 от ЗЗД, които е определил като осъдителни.
В диспозитива на решението обаче, преди неговата поправка, съдът по погрешка е изписал
отхвърлителни диспозитиви за установителни искове вместо за осъдителни. Съдът служебно
е поправил с решението за поправка на очевидна фактическа грешка като е посочил
как правилно следва да се чете диспозитива му. Тази грешка следва да се поправи
по реда на чл. 247 ГПК и не съставлява с промяна на волята на съда, тъй като в мотивите
на съдебното решение той ясно и недвусмислено е формирал воля за отхвърляне на осъдителни
искове по чл. 92 от ЗЗД, а не за установителни такива.
Съдебното решение
от 09.03.2016 г., поправено със съдебно решение от 16.05.2016 г. е валидно и
допустимо. С оглед приетото по въззивната жалба срещу решение от 16.05.2016 г.
неоснователни се явяват възраженията за недопустимост, направени от въззивника.
При преценката на
неговата правилност въззивният съд намира следното:
Не е спорно, че на 15.08.2012 г. между страните е сключен
договор за покупко-продажба, по силата на който
въззиваемият „В.2.” ООД е поел задължение да закупува от въззивника
ежемесечно минимум 6 кг кафе „СПЕТЕМА СУПЕРИОРЕ ГОЛД” като общото количество,
което е следвало да закупи за целия срок на договор е 360 кг. (чл.1, т.1 и т.2). Цената на кафето е
определена съобразно приложение № 1 към договора, което не е представено по
делото. Чл.8 дава право на въззиваемия да закупи стока и над уговореното
минимално количество. Съгласно чл. 18 от договора, той се сключва за срок от
пет години, като ако до изтичането на този срок въззиваемият В.2. ООД не е
изпълнил условията по чл. 1, ал.2 от договора, договорът продължава действието
си до постигането на тези условия, освен ако не е бил прекратен.
Съобразно чл. 5 от договора „В.2.” ООД се е задължил да
заплаща цената за кафето в момента на доставката или по банков път, на посочена
банкова сметка.
***. 9 дава право на въззивника, в качеството на продавач,
да прекрати едностранно договора, ако „В.2.” ООД, като купувач, не закупува
договорените минимални количества кафе и други стоки от портфолиото на
продавача, така, както са дадени в чл.1, ал.2 от договора, както и когато не
изпълнява другите си задължения по договора. Прекратяването се извършва с
едностранно писмено предизвестие, което се връчва на купувача по реда на чл. 4
от договора.
Съгласно чл. 10 от договора при прекратяване на договора
по предходния член купувачът дължи неустойка в размер на 1882 лв. с ДДС.
Съгласно чл. 14 допълнителните споразумения към договора
се сключват в оригинална писмена форма като неразделна част от договора.
Съобразно чл. 11 от договора, В.С.М. е подписала договора
за продажба в качеството на поръчител на В.2. ООД за всички бъдещи задължения
на главния длъжник и в качеството на солидарен длъжник, встъпващ в задължението
по реда на чл. 101 от ЗЗД.
Във връзка с този договор по делото е представен като
писмено доказателство от ответната страна приемно-предавателен протокол от
26.06.2013 г., от който е видно, че В.М., в качеството на представител на В.2. ООД, е върнала на ищеца, чрез негово
служител, два броя кафемашини.
Представено е и уведомление отправено от въззивника до В.2.
ООД, с което същото се уведомява за прекратяване на договорите поради
неизпълнение на задълженията по него и си отправя покана за заплащане на дължимата по двата договора неустойка.
Представена е и пощенска разписка, от която е видно, че
горното уведомление е изпратено на адреса на В.2. ООД, но адресатът не е
намерен и пратката е оставена в пощенския клон до поискване. Както е видно от
тази разписка, пратката не е била потърсена в установения срок и е върната на
изпращача.
Фактическият състав, който следва да се осъществи, за да възникне
задължение за заплащане на неустойка за развален по вина на една от страните договор е: наличие
на валидно договорно задължение, изправност на страната, която претендира неустойка,
неизпълнение на задължението от другата страна, разваляне на договора по законоустановения
или договорноустановения ред и уговорена изрично валидна клауза за неустойка.
Съобразно горното въззивникът, в качеството на ищец в
първоинстанционното производство, следва
да установи по делото, че е налице валидно възникнало задължение за ответника В.2.
ООД и В.М., че е изправна страна по
договора, че е извършил валидно разваляне на договора поради виновно
неизпълнение на насрещното задължение, наличието на валидна клауза за
неустойка. Ответниците в първоинстанционното производство следва да докажат
възраженията си.
Първоинстанционният съд е приел, че искът по чл. 92 ЗЗД във
връзка с договора за покупко – продажба на кафе следва да се отхвърли, тъй като
ищецът не е доказал, че е изправна страна по договора, като така индиректно е
приел, че е налице валидна клауза за неустойка по договора за продажба. Настоящият
съд също намира, че клаузата за неустойка при разваляне на договора е валидна и
обвързва страните. Съдът дължи служебно проверка за валидност на договора, въз
основа на който се твърди, че е възникнало претендираното вземане, като в
настоящия случай не е налице основание да се приеме, че клаузата за неустойка е
нищожна, вкл. на основание противоречие с добрите нрави. Въззивният съд обаче
не споделя изводите на първоинстанционния досежно това, че искът следва да се
отхвърли, поради това, че ищецът не е доказал, че е изправна страна по договора
и съответно няма право на претендираната неустойка за разваляне на договора.
Съображенията за това са следните:
На първо място настоящият съд приема, че по силата на сключения договор за продажба
страните са се съгласили „Б.” АД да
предоставя минимално количество кафе на В.2. ООД месечно, като е дадена
възможност този за поръчване на по – големи количества кафе от заложения
минимум. В договора липсва описание на процедурата, по която се осъществяват
реално договорните отношения, поради което съдът следва да прибегне до
тълкуване на договора по реда на чл. 20 от ЗЗД. Като се имат предвид
постигнатите договорки и житейската логика, следва да се приеме, че договорът
съставлява рамково споразумение, по силата на което са определили основните
параметри на своите отношения, като
всяко отделно месечно задължение на страните ( за количество и цена)
следва да се определи конкретно по заявка от страна на В.2. ООД, с която то
трябва да сезира „Б.” АД за необходимото количество кафе за всеки месец.
Дължимата цена за всяка доставка се определя също съобразно поисканото количество,
като ищецът е длъжен да го достави, вероятно на място в обекта на В.2. ООД( чл.
5, т. 1от договора). Това разбиране за договорните отношения между страните
кореспондира с логиката и следва да се приеме, че е действителното отношение
между търговците, доколкото обратното – че ищецът доставя неопределени
количества кафе до В.2. ООД всеки месец е житейски и икономически неоправдано.
В подкрепа на този извод е и фактът, че по правилата на чл. 68 от ЗЗД
задължението за предаване на вещи, които не са индивидуално определени, се
изпълнява по седалището на длъжника, т.е. в настоящия случай ответникът като
кредитор следва да отиде при продавача и да заяви, че иска изпълнение в
определеното количество.
Приетото горе не
освобождава въззивника от тежестта да докаже по делото, че е изправна страна
т.е. че е имал готовност да изпълни при заявка от страна на В.2. ООД. В същото
време обаче въпросът за това дали той е бил изправна страна не е спорен по
делото дори и към настоящия момент. В срока за отговор на исковата молба нито
един от двамата ответника не е оспорил изправността на ищеца по договора и не е
твърдял, че същия не е изпълнил свое насрещно задължение. Това не е сторено и в
хода на делото. Напротив, в хода на производството, въззиваемата страна (
ответник) е навел твърдения за прекратяване на договора по взаимно съгласие на
страните, като основанието за това е било взето решение В.2. ООД да прекрати
търговската си дейност. Като се остави на страна възражението за прекратяване
на договора по взаимно съгласие, което съдът намира както за недопустимо и
преклудирано по реда на чл. 133 ГПК, така и за неоснователно, поради липса на
доказателства в тази насока, въззиваемият ясно е заявил, че именно той е
прекратил дейността си и съответно поръчките на кафе, а не че въззивникът не е
имал готовност да достави минималното количество, уговорено по договора. При
това положение следва да се приеме, че твърдението на въззивника, че е изправна
страна по договора не е оспорено от противната страна, поради което той не е
следвало да събира доказателства, за да установи редовността на своето
изпълнение, още повече че съобразно приетото горе неговото задължение да
престира кафе се предхожда от изпълнение на задължението на В.2. ООД да заяви
такова.
Като се има предвид изложеното настоящият съд не споделя
изводите на първоинстанционният съд, че въззивникът не е доказал, че е изправна
страна по договора и съответно, че не е имал правото да развали същия.
Напротив, намира, че доколкото това обстоятелство е безспорно, то същото не
следва да се доказва от ищеца, независимо че е негова доказателствената тежест.
Последната би имала правно значение само при възражение в тази посока от страна
на ответника и съответно при необходимост от доказване на спорното
обстоятелство.
От своя страна ответната страна не е твърдяла, че е
изпълнила задължението си по договора да поръчва поне минималното количество
кафе и съответно не е и представила доказателства в тази посока. Същата твърди,
че е преустановила поръчките на кафе, тъй като е взела решение да прекрати
търговската си дейност. Ищецът посочва в уведомлението си за прекратяване на
договора, че неизпълнението датира от 15.08.2012 г., което обстоятелство
не е оспорено от ответната страна. При
всички случай това неизпълнение е било налице към 26.06.2013 г., на от която дата е подписания
протокол за връщане на кафемашини.
Съответно налице са основанията по чл. 87 ЗЗД вр. чл. 9
от договора и за изправната страна (въззивникът) е възникнала възможността да
развали договора поради виновно неизпълнение на задълженията на въззиваемата
страна.
По делото е представено уведомление отправено до В.2.
ООД, с което въззивникът го уведомява въззиваемия, че прекратява договора за
покупко-продажба на кафе, считано от датата на получаване на уведомлението,
поради виновно неизпълнение и приканва същия да му заплати дължимата неустойка
в тридневен срок.
По делото не са представени доказателства за връчването
на това уведомление на въззиваемите. Същото е било изпратено по пощата, но
адресата не е намерен на посочения по договора адрес, поради което пратката е
била оставена в пощенския клон до поискване. След изтичане на установения срок
тя не е била потърсена и съответно е била върната на изпращача. С оглед
избрания метод на изпращане на съобщението от страна на въззивника, не е налице
основание да се приеме, че е налице фингирано
връчване, доколкото то би могло да е приложимо единствено в хипотезата
на чл. 15, ал.2 от договора, която не се твърди от страните по спора. Освен това
съобразно избрания метод на връчване са неприложими и разпоредбите на чл. 47 и сл. от ГПК.
С оглед горното следва да се приеме, че договорът е бил
развален от датата на връчване на препис от исковата молба на въззиваемия В.2.
ООД. За пълнота следва да се има предвид, че по делото не са направени
своевременно твърдения за прекратяването на договора по взаимно съгласие, не са
представени и доказателства за това. Представения протокол за предаване на два
броя кафемашини удостоверява единствено, че част от предоставените от
въззивника материали, свързани с продажбата на процесното кафе са били върнати
на някакъв етап, но не какви са били отношенията между страните към този
момент.
Съобразно разпоредбата на чл. 10 от договора е предвидена
валидна клауза за неустойка при разваляне на договора по реда на чл. 87 ЗЗД вр.
чл. 9 от договора в размер на 1882 лв. с ДДС. Доколкото е видно от изложеното,
че са налице всички елементи от фактическия състав на разпоредбата на чл. 92 от ЗЗД, то искът с това правно основание предявен срещу В.2. ООД е основателен и
следва да бъде уважен, противно на приетото от първоинстанционния съд. Сумата за неустойката е дължима, ведно със
законната лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното
изплащане, за което е направена съответна претенция в исковата молба.
Досежно искът по чл. 91 от ЗЗД, предявен срещу В.М. съдът
намира следното: Съгласно разпоредбата на чл. 11 от договора за продажба на
кафе, същата има качеството както на
поръчител по договора, така и на встъпил по реда на чл. 101 от ЗЗД солидарен длъжник. Налице е едно двойно
обезпечаване на вземането на кредитора, като същият се е снабдил със солидарен
длъжник на две основания, едното от които има по –ограничено действие.
Солидарният длъжник носи отговорност за задължението на главния такъв, поради
което като се съобрази всичко изложено горе, искът по чл. 92 ЗЗД следва да се
уважи и срещу него. В тази връзка съдът намира, че развалянето на договора е
осъществено с връчването на препис от исковата молба на ответника В.2. ООД,
поради което срокът по чл. 147 ЗЗД не е изтекъл спрямо В.М., в качеството и на
поръчител. Дори и да се приеме обаче, че развалянето е станало в по – ранен
момент, същата следва да носи отговорност без да може да се ползва от
преклузията, уредена в чл. 147 ГПК, тъй като е встъпила в дълга и по чл. 101 ЗЗД, за която хипотеза тази преклузия не се прилага.
По иска с правно основание чл. 92 ЗЗД въз основа на
договора за реклама съдът намира следното:
Няма спор, че на 15.08.2012 г. В.2. ООД и въззивника са сключили договор за
реклама, по който В.2. ООД, в качеството на изпълнител по договора, е поел
задължение да рекламира стоките, описани в Приложение № 1 към договора /което
не е депозирано по делото/, срещу задължението на въззивника – рекламодател да
изработи и монтира в търговски обект, представляващ кафе „Парла Кон Ме”,
находящ се в гр. София, район „Слатина”, ул. „Плачовски манастир” № 1,
широкплощен сенник с параметри 600/350 см., материал „акрил” с рекламни надписи
„Спетема кафе”.
Съгласно чл. 7, т. 2 от договора за реклама, въззивникът
като рекламодател има право да прекрати договора за реклама незабавно с писмено
предизвестие, ако В.2. ООД прекрати закупуването на кафе СПЕТЕМА, тъй като
договорът за реклама има смисъл единствено и само ако същият се изпълнява
едновременно с договора за покупко-продажба на кафето.
Съгласно чл. 8 страните са уговорили, че при предсрочно
прекратяване на договора, при условията на чл. 7 от договора за реклама, в
полза на „Б.” АД се поражда вземане за неустойка в размер на 1882 лв. с ДДС.
Фактическия състав, който следва да се установи и по този
иск с правно основание чл. 92 от ЗЗД е същия като този, които е изложен горе
досежно договора за продажба. Съответно въззивникът е следвало да установи по
делото, че е налице валидно възникнало задължение за въззиваемия В.2. ООД, че е
изправна страна по договора за реклама, че е развалил същия по установения за
това ред, че е налице валидна клауза за неустойка. Въззиваемите е следвало да
докажат възраженията си.
Съобразно представените пред съда доказателства е налице
валиден договор за реклама. Изправността на въззивника по договора за реклама
не е била спорна между страните, поради което този факт се счита за доказан по
делото. В тази връзка следва да се вземе предвид подробното изложение, направено
от съда във връзка с договора за покупко – продажба на кафе. Съобразно
изричната уговорка между страните, въззивникът, в качеството на рекламодател,
има право да развали договора в случай, че В.2. ООД прекрати закупуването на
кафе по договора за покупко-продажба на такова. Връзката между двата договора е
ясна и категорична, като нито една от страните не е твърдяла, че между тях има
и други договори за продажба на кафе, още повече, че в разпоредбата е посочено
изрично, че се касае за преустановяване на поръчките на кафе с марка „СПЕТЕМА“.
Страните изрично са посочили, че договорът за реклама „има смисъл“ за тях „
единствено и само“, ако се изпълнява договора за продажба на кафе. Съответно
съдът не споделя мнението на първоинстанционния съд, че не е доказана по
категоричен начин взаимната връзка между двата процесни договора.
Доколкото по делото се установи, че въззиваемия В. 2. ООД не изпълнява задължението си да
поръчва кафе по договора за покупко –продажба на кафе, то е налице основание за
разваляне на договора на основание чл. 7, т.2 от договора във вр. с чл. 87 ЗЗД.
Следва да се има предвид, че в тази разпоредба от договора, като основание за
едностранно прекратяване на същия от страна на въззивника, не е посочено
изрично, че договора за продажба на кафе трябва да е прекратен или развален на
някакво основание, за да се развали договора за реклама, а е посочен фактът на
прекратяване на закупуването на кафе. Волята на страните е била така да се
обвържат двата договора, че В.2. ООД да продава кафето, като едновременно с
това го и рекламира в обекта си, с цел посетителите да видят рекламните
материали, да знаят, че този продукт се предлага в обекта и съответно да си го
поръчат. Съответно въззивникът няма интерес да рекламира стока, до която
клиентите на обекта на В.2. ООД да нямат достъп на момента. Няма спор между
страните, че договора за покупка на кафе не се изпълнява от В.2. ООД от
15.08.2012 г. или най-късно от 26.06.2013 г., на която е подписан приемно –
предавателния протокол за връщане на кафемашините. Съответно най-късно към този
момент е било налице основание за разваляне на договора в полза на въззивника.
Дори и да се приеме, че разпоредбата на чл. 7, т.2 от договора се визира, че
рекламодателя има право едностранно да прекрати договора за реклама само ако е
прекратен договора за продажба на кафе, то съдът приема, че същият е развален с
връчването на препис от исковата молба. Съответно с връчването на препис от
исковата молба е било налице основание да се прекрати и договора за реклама. По
отношение на по-ранното уведомяване на въззиваемия за прекратяване на договора
за реклама, важи изложеното горе досежно уведомлението за разваляне на договора
за продажба на кафе, доколкото двете са направени с един и същ документ.
С оглед горното съдът приема, че договорът за реклама е
валидно развален и съответно следва да направи преценка на валидността на
клаузата за неустойка, уговорена при разваляне на договора. Неоснователно е
възражението на въззивника, че първоинстанционният съд не е имал правомощие да
направи служебна преценка за валидност на тази клауза. Съдът има задължението
да следи служебно за валидността на основанието за възникване на претендираното
вземане. Въззивният съд обаче не споделя изводите на първоинстанционният съд за
нищожност на клаузата за неустойка поради противоречие с добрите нрави.
Преценката за наличие на това противоречие се прави с оглед момента на
сключване на договора, а не към момента на настъпило вече неизпълнение и се
основава на обществените норми за добросъвестно поведение в конкретна сфера на
дейност. Като има предвид, че въззивникът и въззиваемият В.2. ООД са търговци и
договора е сключен с оглед осъществяваната от тях търговска дейност, което
изисква една завишена отговорност при поемане на задължения и тяхното
изпълнение, както и като съобрази факта, че въззивникът е имал определени
очаквания за продажби в обекта на В.2. ООД, стимулирани от намиращите се в този
обект рекламни материали, съдът намира, че неустойка в размер на 1882 лв. с ДДС
не е в противоречие с добрите нрави.
Съдът приема, че е
налице валидна уговорка за неустойка при разваляне на договора поради виновно
неизпълнение от страна на въззиваемия В.2. ООД, поради което искът срещу
последния е основателен. Сумата от 1882 лв. с ДДС е дължима ведно със законната
лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане, за
което има съответна претенция от въззивника.
Съдът намира за основателен и иска срещу В.М.. Същата по
силата на чл. 11 от договора за реклама е приела да поръчителства на В.2. ООД
като обезпечение на задължението на последното по договора, както и е встъпила
в дължа на основание чл. 101 от ЗЗД. Във връзка с основателността на тази
претенция важи изложеното горе досежно основателността на иска по чл. 92 от ЗЗД
срещу В.М. във връзка с договора за продажба на кафе.
С оглед всичко изложено съдът намира, че обжалваното
съдебно решение следва да бъде отменено като неправилно и съответно следва да
се уважат предявените искове с правно основание чл. 92 от ЗЗД.
По разноските:
За първоинстанционното производство се дължат разноски
както следва: ответниците В.2. ООД и В.М. дължат на ищеца Б. АД сумите от 157
лв. заплатена държавна такса и 600 лв. разноски за адвокатско възнаграждение.
Ответникът В.М. дължи на ищеца сумата и сумата от 493,48 лв. заплатено възнаграждение
за назначения и особен представител.
За въззивното производство се дължат следните разноски:
въззиваемите дължат на въззивника сумата от 75,28 лв. заплатена държавна такса
по въззивната жалба срещу съдебното решение. Не са представени доказателства за
сторени разноски за адвокатско възнаграждение за въззивното производство и
такава претенция липсва в списъка по чл. 80 ГПК.
Мотивиран от горното, Софийски градски съд
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ съдебно решение от 09.03.2016 г., поправено със съдебно решение от
16.05.2016 г., постановено по гр.д. №20287/2014 г и вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА „В.2.” ООД, ЕИК *******и В.С.М., ЕГН
**********, при условията на пасивна солидарност, да заплатят на „Б.” АД, ЕИК *******
сумата от 1882 лв. с ДДС, представляваща неустойка за развалянето на договор за
покупко-продажба на кафе “СПЕТЕМА“, сключен между същите на 15.08.2012 г. на
основание чл. 92 ЗЗД вр. чл. 10 от посочения договор, ведно със законната лихва
от датата на подаване на исковата молба – 16.04.2014 г. до окончателното
изплащане.
ОСЪЖДА „В.2.” ООД, ЕИК *******и В.С.М., ЕГН
**********, при условията на пасивна солидарност,
да заплатят на „Б.” АД, ЕИК ******* сумата от 1882 лв. с ДДС, представляваща неустойка
за развалянето на договор за реклама, сключен между същите на 15.08.2012 г. на основание
чл. 92 ЗЗД вр. чл. 8 от посочения договор,
ведно със законната лихва
от датата на подаване на исковата молба – 16.04.2014 г. до окончателното изплащане.
ОСЪЖДА „В.2.” ООД, ЕИК *******и В.С.М., ЕГН
********** да заплатят на „Б.” АД, ЕИК ******* сумата от 157 лв. заплатена държавна
такса и 600 лв. разноски за адвокатско възнаграждение в първоинстанционното
производство и сумата от 75,28 лв. заплатена държавна такса по въззивната жалба
срещу съдебното решение на основание чл. 78, ал.1 ГПК.
ОСЪЖДА В.С.М., ЕГН ********** да заплати на
„Б.” АД, ЕИК ******* сумата от 493,48 лв. заплатено възнаграждение за назначения
й в първоинстанционното производство особен представител.
Решението е
окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.