Р Е Ш
Е Н И Е
№……………../08.04.2022 г., гр. София
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Г въззивен състав,
в публично съдебно заседание на трети декември през 2021 година, в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА
ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ : СОНЯ НАЙДЕНОВА
мл.съдия СТОЙЧО ПОПОВ
секретар Алина
Тодорова, като разгледа докладваното от съдия НАЙДЕНОВА гражданско дело
номер 11409 по
описа за 2020
година, и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258-273 от ГПК.
С решение № 168259 от 04.08.2020
г., постановено по гр.д. № 40955/2019 г. на СРС, 77 състав, са отхвърлени предявените искове с правно
основание чл. 422 във вр. с чл.415, ал.1 във вр. с чл.124, ал.1 от ГПК във вр.
с чл. 59 от ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД от „Т.С. ” ЕАД против ЕТ „Д.К.“ за приемане за
установено по отношение на ответника, че дължи на ищеца сумата от 1 660.02 лв.-
главница за доставена топлинна енергия за периода м.05.2016г,- м.04.2018г„ за
топлоснабден имот, находящ се в гр. София, ул. ********, с аб.№ 410391, ведно
със законната лихва върху главницата от 18.04.2019г. - датата на депозиране на
Заявлението до окончателното изплащане, сумата от 36лв., представляваща такса
за извършване на услугата дялово разпределение за същия период, за сумата от
246.16 лв. - мораторна лихва за периода 01.07.2016г.-11.04.2019г. и сумата от
5.61 лв. - мораторна лихва за забава плащането на главницата за такса за
услугата дялово разпределение за периода 30.06.2016 г.-11.04.2019 г. с които
ответникът неоснователно се е обогатил, за които суми е издадена Заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК от 24.04.2019г. по ч.гр.д. № 22217/2019г. на СРС.
Това решение е обжалвано в срок от ищеца
„Т.С.” ЕАД, с оплаквания за неправилност поради противоречи с материалния закон и при допуснати
съществени нарушения на процесуалните правила. на решението поради
необоснованост. Излага се довод, че събраните по делото писмени доказателства установявали,
че ответникът е собственик на топлоснабден имот, на посочения в исковата молба
адрес, и така се явявал потребител на ТЕ
за стопански нужди по силата на пар.1, т.43 от ДР на ЗЕ, а фактът, че не е сключил
договор с ищеца за продажба на ТЕ, въпреки покана за това, води до извод за
неоснователно обогатяване. Оспорва приетата по делото СТЕ и е направи искане за
допускане от въззивния съд на повторна СТЕ. Моли решението да се отмени и
исковете да се уважат изцяло. Претендира разноски по делото за двете съдебни
инстанции.
Въззиваемата страна-ответник ЕТ „Д.К.“
оспорва жалбата с писмен отговор чрез пълномощник адв.Х.Б. с доводите, че
решението не страда от сочения в жалбата пороци, защото събраните по делото
доказателства сочат на неправилно разпределение на ТЕ при което ищецът не е
доказал действително потребеното количество ТЕ за имота., а и на ищеца не се
дължи сума за услуга дялово разпределение.Моли жалбата да се остави без
уважение, претендира разноски за въззивната инстанция по списък по чл.80 от ГПК.
Софийски градски съд, действащ като въззивна
инстанция, като съобрази оплакванията в жалбата съгласно чл.269 от ГПК, намира
следното по предмета на въззивното производство:
Първоинстанционното решение,
е валидно, и допустимо, тъй като има съдържанието по чл.236 от ГПК и съдът се е
произнесъл съобразно предявените с исковата молба претенции.
При произнасянето си по
правилността на обжалваното решение в обжалваните части, съгласно чл.269, изр. второ
от ГПК и задължителните
указания, дадени с т.
1 от ТР №
1/09.12.2013 г. по т.д. №
1/2013 г. на ОСГТК на
ВКС, въззивният съд е ограничен до
релевираните във въззивната жалба оплаквания за допуснати нарушения на
процесуалните правила при приемане за установени на относими към спора факти и приложимите материално правните норми,
както и до проверка правилното прилагане на релевантни към казуса императивни материално правни норми, дори
ако тяхното нарушение не е въведено като основание за обжалване.
Първоинстанционният
съд е приел, че между страните по спора няма сключен договор за продажба на ТЕ
за стопански нужди, какъвто нарочен договор се изисква съгласно чл.149,ал.1,
т.3 от ЗЕ в редакцията от ДВ, бр. 47/21.06.2011г., и чл. 1, ал.2 от ОУ за продажба на топлинна
енергия за стопански нужди, действащи към исковия период, при което искът на
предявеното основание за цената на ТЕ е квалифициран като такъв по чл.59 от ЗЗД.
Формирал е решаващ извод за отхвърляне на исковете, защото макар и собственик
на имот в гр. София, ул. ******** да е ответникът, ищецът не е доказал, че
фактически ответникът се е обогатил за сметка на обедняването на ищеца,
доколкото приетата по делото СТЕ сочи, че доставената в имота топлинна енергия
е отчетена неправилно от ищеца, в нарушение разпоредбите на Наредба № 16-334 от
06.04.2007г. за топлоснабдяването.
Въззивната инстанция,
при преценка на събраните по делото доказателства достига до същите
фактически и правни изводи, и на
основание чл.272 от ГПК, препраща към мотивине на обжалваното решение, без да е
необходимо да ги повтаря подробно.
В допълнение и по
наведените с въззивната жалба довод за неправилност на решението, въззивният
съд намира следното:
Ищецът носи
доказателствената тежест да докаже потребление на ТЕ за имота на ответника
както и задължение на последния да поеме съответна част от разпределената за
имота ТЕ за общите части на сградата за топлинната инсталация, предвид соченото
непротиворечиво от ищеца със заявлението, с исковата молба и с въззивната
жалба, основание на иска- липса на договор между страните за ползване на ТЕ за
стопански нужди и обогатяване на ответника и обедняване на ищеца с цената на
количеството ТЕ, реално потребена и такава
полагаща се за имота на ответника.
Оплакванията с
въззивната жалба по извода на съда, че ответникът не е потребител на ТЕ за
стопански нужди, не съответства на съдържанието на мотивите на обжалваното
решение, където изрично е посочено, че поради липсата на договор за продажба на
ТЕ за стопански нужди, ищецът не може да претендира сумите на договорно
основание, а по реда на чл.59 от ЗЗД. Този извод съответства и с изложеното от самия
ищец в исковата молба и въззивната жалба, за липсата на сключен договор за
продажба на ТЕ за стопански нужди.
Ищецът носи
доказателствената тежест да докаже правно значими факти, касаещи установяване
на количеството реално доставена ТЕ за имота на ответника и разпределената
такава следваща се съгласно приложимата нормативна уредба, като ориентир за
съда при определяне размера на обезщетението по предявения иск с основание чл.59
от ЗЗД. Във въззивната инстанция не е допуснато събиране на ново доказателство-
повторна СТЕ, поради липсата на основание за това по чл.266 от ГПК. Приетото в
първата инстанция заключение на СТЕ не е било оспорено от ищеца, напротив, с
нарочна молба от 24.07.2020 г. ищецът чрез упълномощен юрисконсулт е поискал
приемане на експертизата по делото. Ето защо ищецът следва да понесе
негативната последица от процесуалното си поведение с пропуска да оспори СТЕ
своевременно и да поиска повторна такава, при което с оглед ограничението по
чл.269, изр. Второ от ГПК, въззивният съд не може да приеме за установено нещо
различно от приетото от първата инстанция за липсата на доказване на реално
потребено количество ТЕ.
Ето защо и въззивният съд намира,
че искът за главница- цена на ТЕ, е неоснователен респ. неоснователен се явява
и акцесорният му иск за лихви за забава, защото при липса на главен паричен
дълг няма и задължение за лихва за забава при неговото погасяване, респ не
основателен е и обусловеният от главния иск иск за цената на услугата дялово
разпределение, защото основанието на последната е договорна връзка между
страните, а такава в случая не се установи.
Поради съвпадане изводите на двете инстанции
относно неоснователност на предявените искове, решението следва да се потвърди вкл.
и в частта за разноските.
По разноските за въззивната инстанция: Съгласно изхода на
спора, направените от въззивника-ищец разноски остават в негова тежест. Въззиваемата страна-ответник
има право на възстановяване на 350лв. за разноски за адвокат за въззивната
инстанция, платени в брой съгласно удостовереното с договора за правна защита и
съдействие. Възражението на ищеца за
прекомерност по чл.78, ал.5 от ГПК на ищеца въззивният съд намира за
неоснователно, тъй като адв. възнаграждение не надвишава минималния размер по
чл.7, ал.2, т.2 от Наредба № 1/2004 г. на ВАдвС според цената на иска, и не може да се намалява.
Воден от горните мотиви, СГС
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 168259 от 04.08.2020 г., постановено по гр.д. № 40955/2019 г. на
СРС, 77 състав.
ОСЪЖДА „Т.-С.” ЕАД, ЕИК ********,
със седалище и адрес на
управление ***, да заплати на ЕТ „Д.К.“ с ЕИК ********,
представляван от Д.П.К., адрес ***, сумата 350 лева разноски за въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО е окончателно съгласно чл.280,
ал.3, т.1, предл.първо от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.