Р Е Ш
Е Н И Е
№ …………..
гр.София, 23.07.2019 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
Търговско отделение, състав VI-13, в открито съдебно заседание на трети юли две хиляди и деветнадесета
година в следния състав:
СЪДИЯ: Владимир Вълков
При участието на секретаря Весела Станчева като
разгледа докладваното от съдията, търговско дело № 276 по описа за 2019 година, за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е
образувано по обективно съединени искове с правно основание чл. 93 ал. 2 изр.
второ от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД) и чл. 92 ЗЗД.
Ищецът Б.Г. ООД твърди на 4.01.2019 г. да е сключил предварителен договор за продажба на недвижими имоти и движими вещи с ответника Ю. ООД и да е заплатил договореното капаро в размер на 20 000 лв. Законният представител на ответника отказал да сключи сделката въпреки декларираната готовност от страна на ищеца и осигуреното й финансиране без да има основание за това. Ищецът твърди да е загубил интерес от последващо сключване на договора, като го счита за прекратен поради виновно неизпълнение на задълженията на ответника.
Тези обстоятелства подлежат на доказване от страна на ищеца. Иска се ответникът да бъде осъден да заплати сумата от 20 000 лв. – иск с правно основание чл. 93 ал. 2 изр. второ ЗЗД и предполага да бъде установено в процеса сключен между страните договор, платена от ищеца сума на твърдяното основание, възникнало задължение за ответника по силата на сключения договор, което да е останало неизпълнено и заявен от ищеца отказ от договора.
В указания на ответника срок по делото е постъпил отговор, с който се признава, че твърдяният договор е сключен, сумата е платена и на договорената дата страните са се явили пред нотариус, но оспорва да е налице виновно неизпълнение. Твърди, че предварителният договор е прекратен по желание на ищеца, изразено пред посредника по сделката непосредствено след съставяне на констативния протокол като е поискал и връщане на платеното капаро. Представляващият ответното дружество приел предложението и на 08.02.2019 г. по банков път е преведена сумата 20 000 лв. Оспорва се да е декларирано с договора отсъствие на предходно сключени сделки, както и да е вземано решение от общото събрание за разпореждане с недвижимия имот преди 04.01.2019 г., на която дата е взето решение за разпореждане именно в полза на ищеца, както и да е нарушено задължението да не се сключват нови сделки след подписване на предварителния договор. Твърди се, също така, че по договора от 28.10.2018 г. не бил платен договорения задатък, а договореният срок за сключване на сделката бил изтекъл на 28.12.2018 г. Застъпва се теза, че ответникът не следва да бъде държан отговорен за действия на трети лица.
Ищецът твърди също така да е договорено при виновно неизпълнение на договорните задължения продавачът да дължи неустойка в размер на 40 000 лв. (чл. 8 ал. 2 от договора). Претендира се сумата 40 000 лв.
В отговор по така предявената претенция от името на ответника се излага довод за недопустимо кумулиране на задатък и неустойка. Освен твърдяната липса на виновно неизпълнение оспорва да е постигано съгласие в тази насока, съответно я счита за нищожна поради нарушаване на добрите нрави.
В съдебно
заседание процесуалният представител на ищеца – адв. Б. от САК, поддържа
исковете. Претендират се разноски по делото като е представен и списък.
Наведени са доводи в писмени бележки.
Процесуалният
представител на ответника – адв. П. от САК, оспорва предявените искове. Претендират
се разноски. Оспорва претендираното от ищеца
адвокатско възнаграждение да е било заплатено. В писмени бележки поддържа
доводите си за неустановено нарушение на поето задължение и постигнато съгласие
за прекратяване на правната връзка.
Като обсъди наведените
от страните доводи и прецени събраните по делото доказателства при условията на
чл. 235 ГПК, съдът приема за установено от фактическа
страна следното:
По делото не се
спори, а и представеният договор с дата 04.01.2019 г. сочи на писмено поето
задължение „Ю.“ ООД (продавач) и „Б.Г.“ ООД (купувач) да сключат окончателен
договор за покупко-продажба на урегулиран поземлен имот с идентификатор №
68134.2806.282, поземлен имот с идентификатор № 68134.2806.270, търговски обект
с идентификатор № 68134.2806.282.1 и машини и съоръжения по опис. Ответникът се
е задължил да не сключва каквито и да било сделки на разпореждане с описаните
недвижими имоти както и да осигури прехвърляне на правото на собственост на
имотите, свободно от вещни или облигационни тежести, ипотечни задължения или
права на трети лица. Изразено е съгласие, че ищецът заплаща сума в размер на
20,000 лв., която да послужи като гаранция – капаро (чл. 4.1. от договора), а
остатъкът от продажната цена в размер на 537 411,55 лв. следва да бъде
платена след вписване на имотите в полза на купувача или банката, кредитор на
купувача в срок до 15.02.2019 г. (чл. 4.2.). Съгласно чл. 8 (1) в случай, че
покупко-продажбата не се осъществи по вина на купувача, сумата от 20 000
лв. остава в полза на продавача като обезпечение за пропуснати ползи. Съгласно
чл. 8 (1) в случай, че покупко-продажбата не се осъществи по вина на продавача,
той дължи на купувача неустойка в размер на 40 000 лв.
Не се спори, че
на 04.01.2019 г. ищецът превел по банковата сметка на ответника сумата 20000
лв.
Не се спори
също така, а и от съдържанието на приложения по делото констативен протокол
(л.13) се установява, че на 04.02.2018 г. в 10:30 ч. пред посочения в
предварителния договор нотариус са се явили законни представители на страните.
Управителят на „Ю.“ ООД – Б.Д., представил копие от искова молба с входящ № 2002807/31.01.2019
г., предявена от името на „С.К.Т.“ ЕООД с правно основание чл. 19 ал. 3 ЗЗД.
Управителят на „Б.Г.“ ООД – С.М.заявил, че имат готовност да извършат сделката.
Посочил е също така, че в случай, че сделката не се осъществи по вина на
продавача се дължи неустойка в размер на 40000 лв. и тъй като не е виновната
страна за неосъществяване на сделката има претенции з дължимата неустойка.
Посочил е също така, че е платено капаро, а има и разходи по кредита, които са
му дължими. На срещата се е явила адв. М., която заявила, че подадената искова
молба е пречка за извършване на сделката и е предложила да се изчата зезултата от исковата
молба, а страните да уточнят отношенията си.
От представения
с отговора предварителен договор се установява писмено постигнато съгласие, че
„Ю.“ ООД ще сключи окончателен договор за покупко-продажба на недвижимите имоти,
обект и на сключения договор между страните. Указано е, че окончателният
договор следва да бъде сключен до 28.12.2018 г., който срок може да бъде
променен само с писмено споразумение между страните.
Свидетелят К.сочи пряко да се е ангажирал с осъществяването на
планираната сделка, което се установява и от приложения по делото договор за
посредничество. Тази връзка сочи на завишено внимание у свидетеля към
отношенията между страните, съответно обяснява и детайлно представените
показания досежно интересуващия спора въпрос – обстоятелствата, при които е прекратен
договорът. От показанията на този свидетел се установява, че непосредствено
след съставянето на констативния протокол е проведен разговор за даденото
капаро по сделката, а получаването на сумата било посочено като условие за
връщане на оригиналните документи. Управителят на „Б.Г.“ ООД заявил и че
приключват с отношенията си, защото това не било сделката на живота им.. При
последващ разговор управителят – г-н М.отново поискал, цитат: да бъде възстановено капарото – задатък по предварителния договор, да върнат документите и
да се приключва.
Показанията на свид. А.възпроизвеждат
отразените в констативния протокол изявления на представяващия
ищцовото дружество. Предвид множеството описани срещи
мястото и момента на който е присъствал този свидетел не се явяват определящи. Дадените
от свид. А.показания не противоречат на депозираните
показания от свид. К.. Свидетелят К.не конкретизира
мястото на срещата, проведена непосредствено
след съставянето на констативния протокол, докато свид.
А.споделя за проведени срещи в офиса на „Билдинг Груп“, чието съдържание
напълно съответства на възпроизведеното и от свид. К..
Фактът, че свид. А.не е чул възпроизведеното от свид. К.не подлага под съмнение заявеното пред съд при
ясното съзнание за следващата се наказателна отговорност. Показанията на свид. К.кореспондират и на развилите се отношения по повод
връщане на сумата и документите, поради което съдът ги кредитира.
При възприетата фактическа обстановка съдът достигна до следните
правни изводи:
По претенцията с
правно основание чл. 93 ал. 2 изр. второ ЗЗД
При
все, че законът приравнява сключения договор на закон в отношенията между
страните – чл. 20а ал. 1 ЗЗД, изрично предвижда възможност обвързвайки се
страните да регламентират облекчен механизъм за прекъсване на правната връзка и
уреждане на произтичащите от това отношения. Съгласно чл. 93 ЗЗД задатъкът обезпечава изпълнението на договора. При
неизпълнение страната, платила задатъка може да се
откаже като има право да получи двойния размер. Ищецът твърди вземането му да
произтича от тези обстоятелства, поради което и отношението следва да бъде
разгледано при очертаната правна рамка от този текст.
Използваният
в договора термин капаро е с равнозначно значение, еднозначно дефинирано и от
страните – получената сума изрично е посочена като гаранция (чл. 4.1.) при
еднозначно дефинирано съдържание на последиците при неизпълнение на
задължението от страната, дала сумата (чл. 8.1.). Договорът се ограничава да
регламентира икономическите последици на упражненото право. Договорената и
предплатена сума с придаденото й значение изчерпва фактическия състав на
клаузата за задатък, поради което позоваването на
това право обуславя и нормативно предписаната последица – правната връзка се
прекратява поради отказ от договора.
По
делото не се спори, а и събраните доказателства позволяват извод, че ищецът е
изправна страна по сделката. Ответникът оспорва да е в неизпълнение. Настоящият
състав споделя довода, че задатъкът като средство за
ангажиране на имуществена отговорност, предполага укоримо
от правния ред поведение. В този смисъл и отговорността отпада, ако
неизпълнението не може да се вмени във вина на длъжника (арг. от чл. 81 ЗЗД).
Сключването на договор, каквото е и поетото от ответника задължение, е
обективно възможно. От съдържанието на изявленията в рамките на договорената
среща за сключване на окончателния договор се установява изразена готовност от
законния представител на ищцовото дружество да сключи
договора въпреки представената от представителя на ответника искова молба. Не
се установява обаче присъствалият на срещата управител на ответното дружество
да е споделил въведения с отговора довод за предходно изтекъл договорен краен
срок за изповядване на сделката. Напротив, самият той е представил искова молба
и е заел пасивна позиция. Следователно, ищецът е бил лишен от необходима му
информация за да формира самостоятелно решение по провокирания от страна на
ответника проблем.
Обстоятелствата,
от които произтича търсената в процеса защита са очертани в доклада по делото –
отказ на изправната страна от договора поради неизпълнение от страна на
ответника. Законът не държи сметка за мотивите на отказа, поради което фактите,
формирали решението у кредитора не се включват в обстоятелствата по смисъла на
чл. 127 ал. 1 т. 4 ГПК. В случая съществено е не кой какво е казал, а
конкретното поведение на длъжника, неговата укоримост
и причинно-следствената връзка със заявения отказ.
Договорът
създава правна връзка, но не ограничава ангажимента на страната до изрично
формулираните в него задължения. Нормата на чл. 63 ЗЗД очертава критерия за
дължимо поведение в процеса на реализация на договора – всяка страна по
договора дължи да изпълнява задълженията си добросъвестно и да положи грижата
на добрия стопанин, за да допринесе за постигане на договорения резултат. От
съдържанието на протокола се налага извод, че решението за прекъсване на
процедурата е мотивирано от изявлението на адв. М., че подадената искова молба за обявяване на предварителния договор за
окончателен е пречка за извършване на сделката. Всъщност, сключването на
окончателен договор е възможно включително при предходно сключен и обвързващ
продавача предварителен договор. По аргумент от чл. 114 б. „б“ от Закона за
собствеността пречка за реализация на обещаното прехвърляне на правото на
собственост без облигационни тежести се явява едва вписаната искова молба. В
качеството си на страна по спора ответникът е бил в състояние да изясни обаче
фазата, на която се е намирало администрирането на исковата молба по спора, за
който неговият представител информира купувача. Законът пряко го ангажира да
положи грижата на добрия стопанин да стори това и да гарантира, че с
изповядване на сделката ищецът ще се легитимира като безусловен собственик на
договорените имоти. Дори нещо повече, обективно е възможно ответникът да се
освободи и от предходно обвързваща го правна връзка включително в рамките на
висящо съдебно производство, за да осъществи ангажимента си дори и при обвързващ
го предварителен договор. Описаното поведение на представляващия ответното
дружество в констативния протокол не сочи на предприети в тази насока действия,
а доколкото са обективно възможни, хипотезата на чл. 81 ЗЗД е изключена. Ето
защо съдът приема, че по смисъла на чл. 93 ал. 1 ЗЗД ответникът не е изпълнил
поетото с предварителния договор задължение да гарантира безусловно изрично
заявения и с договора интерес от безусловност на вещнотранслативния
ефект. Хипотетичната вероятност предходно поето задължение за прехвърляне
правото на собственост да бъде наложено по съдебен ред с произтичащото от това
задължение за ищеца да го зачете, сочи на неизпълнение на задължението имотът
да е свободен от т.нар. облигационни
тежести.
Ищецът
като изправна по договора страна е в правото си да прецени как да реализира
застрашения поради неизпълнението негов интерес – да прекрати правната връзка
или да я запази, разчитайки на обещаното изпълнение включително и чрез
налагането му. Извън изрично регламентираните случаи на потестативни
права – зачетена от закона възможност с едностранното си действие страна в
правоотношението да засегне правната сфера на насрещната, и в контекста на
договорната свобода чл. 8 ал. 1 и чл. 20а ал. 2 ЗЗД, страните в
правоотношението са свободни да договорят условията за прекратяване на връзката
им. Съгласието, каквото безусловно изисква нормата на чл. 20а ал. 2 ЗЗД за да
обоснове извод за прекратена при тези условия правна връзка, предполага ясно
изразена воля от двете страни по договора с припокриващо се съдържание.
От
показанията на свид. К.еднозначно се установява, че
представителят на ищцовото дружество е пожелал
прекратяване на правната връзка. Не се установява обаче постигнато съгласие за
обстоятелствата, при които това ще стане. Съдържанието на изявлението на
управителя на „Б.г.“ ООД, обективирано в констативния
протокол, еднозначно отразява очакване за възмездяване на вреди, претърпени от
несключената сделка. Възпроизведеният разговор от свид.
К.обуславя предаването на документи, намиращи се във фактическата власт на
ищеца от връщане на парите. Изявлението, че цитат: приключват с взаимоотношенията си, защото това не било сделката на
живота им, еднозначно отразява нежелание на законния представител на ищцовото дружество да не изчаква изпълнение, но по никакъв
начин не сочи на разпореждане с предходно заявено от него очакване за уреждане
на последиците от неосъществения договор. Практически липсва изразена воля в
тази насока. Едностранната интерпретация за значението на това изявление от
страна на ответника не обвързва ищеца. Мълчанието по повдигнат вече въпрос не
дава основание за извод, че купувачът е преосмислил интереса си да бъде
възмезден за вложените вече средства в подготовка на неосъществената продажба.
Огласеното
предпочитание от представителя на ищцовото дружество
да прекрати правната връзка съответства на предвидената от чл. 93 ал. 1 ЗЗД
възможност и да се откаже от договора. Този ефект настъпва без оглед на
предпочитанията на ответника, явяващ се неизправна по договора страна.
Договорно
утвърдената регламентация на правоотношението припокрива съдържанието на чл. 93
ал. 1 изр. първо ЗЗД – имуществените последици при неосъществена продажба по
вина на купувача (страната, дала задатъка). При все
това прави впечатление, че текстът се намира в раздел, наименован НЕУСТОЙКИ. Съдържанието на следващата
алинея регламентира реципрочна хипотеза – имуществените последици при
неосъществена продажба по вина на продавача (страната, получила задатъка). В същата обособена част от договора обаче е
регламентирано и условие, касаещо изплащането на
остатъка от договорената сума. Следователно, структурно обособената част от
договора не се припокрива с наименованието й. Това поставя под въпрос вложения
смисъл в използвания термин неустойка
в клаузата на чл. 8 (2) от договора.
Ясно
проличава волята на страните в рамките на структурно обособената част от
договора да регламентират гаранции за имуществените си интереси при непостигане
на очаквания резултат. Както задатъкът, така и
неустойката са предвидени от закона средства за осигуряване на този негативен
интерес. Характерно за задатъка е, че основание за
вземането е прекратена правна връзка и специфичен механизъм за формиране
размера на вземането. Клаузата на чл. 8 (2) от договора покрива и двата
очертани елемента. При тези обстоятелства настоящият състав споделя довода на
адв. П., че макар и наречено неустойка, регламентираното в този текст вземане е
реципрочно на дефинираната отговорност за страната, дала задатъка.
Освен, че това тълкувание произтича от общия смисъл на договорно утвърдения
институт на отговорността при неосъществен договор, то се налага и при
съблюдаване на принципа на добрите нрави, изискващ еднакво третиране при
сравними обстоятелства. По изложените съображения съдът приема така предявения
иск за основателен.
Дори
хипотетично да се приеме, че клаузата регламентира неустойка, липсва постигнато
съгласие за изключване на нормативно утвърдената хипотеза на имуществена
отговорност при отказ от договора за страната, получила задатък.
Понеже нормата на чл. 93 ЗЗД регламентира самостоятелна хипотеза за
прекратяване на правната връзка – договорът не се разваля, за да обуслови
обратно действие на изявлението, а се прекратява поради отказ на изправната
страна да разчита на надлежното му изпълнение, симетрията в имуществената
отговорност спрямо страната, получила задатъка
изисква ефективно плащане, съизмеримо с извършеното от страната, дала задатъка. С други думи, при задатъка
основанието за получаването му не отпада. Предписаният от закона двоен размер
възстановява стойността на заплатения и задържан задатък
като реално ангажира отговорността на страната, приела задатъка
да заплати сума в същия размер.
По
делото не се спори, че ответникът е възстановил получения задатък
от 20 000 лв. като посоченото вече правило го задължава и да заплати
неговата равностойност. Ето защо така предявеният иск следва да бъде уважен
изцяло.
По
иска с правно основание чл. 92 ЗЗД
Законът
признава възможност за страните по договор да определят отнапред обезщетение,
освобождавайки кредитора от необходимостта да доказва конкретно претърпяна
вреда от неизпълнението и съответно нейния обем. Правилото на чл. 92 ЗЗД
утвърждава изключение от принципа, утвърден с чл. 55 ал. 1 предл. първо ЗЗД, че
в основата на разместване на имуществени блага стои конкретна, възприета от
правния ред причина – даденото без основание подлежи на връщане без оглед на
обстоятелството, че е станало по волята на далия го съгласно чл. 55 ал. 1 предл.
първо ЗЗД. Това решение намира своето оправдание в очакваното стимулиране на желаното
от правния ред точно изпълнение – чл. 63 ЗЗД.
По
изложените вече съображения настоящият състав не намира да е налице надлежно уговорена
неустоечна клауза. Това само по себе си е пречка така
предявеният иск да бъде уважен.
Дори
хипотетично да се приеме, че определящ за смисъла на клаузата е използваният от
страните термин, то тя би била лишена от регулативен потенциал поради
противоречие с добрите нрави. Както бе посочено вече задатъкът,
на което вземане се основава предявената и разгледана вече претенция, обуславя
едностранно предизвикано прекратяване на правната връзка от изправната страна
по договора с предписан механизъм за уреждане на негативния интерес посредством
задържането на платения задатък, съответно заплащане
на сума в неговия размер. И задатъкът, и неустойката
обуславят плащане без да държат сметка за реално претърпените вреди в
отклонение от принципа, че техният размер очертава обема на отговорността при
неизпълнение – чл. 82 ЗЗД. Поради тази причина и следва да бъдат прилагани
стриктно. Тези обстоятелства, а и систематичното място на текстовете ги
определя като алтернативи. Кумулацията на двата
правни института не е предвидена от закона, а свободата на страните при
разменните отношения е ограничена от принципа на справедливостта, израз на
който е и институтът на неоснователното обогатяване. Съгласието само по себе си
не е в състояние да обоснове разместване – арг. от чл. 55 ал. 1 предл. първо ЗЗД. Необходима е зачетена от правния ред причина. Законът признава възможност
на страните да предопределят границите на тяхната отговорност при прекратяване
на правната връзка – чл. 93 ЗЗД или да регламентират механизъм за формиране
размера на обезщетението, когато поето задължение не е неизпълнено без да е
наложително прекратяване на правната връзка. Следователно типичното приложение
на задатъка е да уреди последиците от прекратена
правна връзка, а на неустоечната клауза – да осигури
реализацията на позитивния интерес. Без съмнение страните са в правото си да
обезпечат с неустоечна клауза и негативния си интерес,
произтичащ от прекратена правна връзка, но не и да кумулират
две фикции в обосновка на неговия обем. Такъв подход игнорира обезщетителната функция на неустойката и влиза в
противоречие с принципа за недопустимост на неоснователното обогатяване.
Дори
хипотетично да се приеме, че волята на страните е била да договорят неустойка и
не съществува пречка за кумулирането й със задатък, не се установява да е налице визираното основание
в клаузата на чл. 8(2) от договора. Характерно за неустоечната
клауза е, че тя дефинира както обхвата на отговорността, така и предпоставките,
при които възниква. Осъществяването на покупко-продажбата предполага наличие на
право на собственост в патримониума на продавача, за
да настъпи вещнотранслативния ефект и изразено в
предписана от закона форма съгласие за разпореждане с правото му. При все, че по
изложените вече съображения съдът приема за укоримо поведението
на ответника в рамките на срещата пред нотариус В., решението да прекрати
правната връзка е взето от законния представител на ищеца. Макар и по делото да
не се установява чий представител е явилата се адв. М., самата тя е направила
такова предложение. Обективно не съществува пречка ищецът да осигури
имуществения си интерес включително и като плащането на разликата бъде
обвързано от изхода на висящото производство в случай, че към 4.02.2019 г. са
били налице предпоставките за противопоставимост на
предявената искова молба. Няма причина ответникът да бъде държан отговорен за
осъществения от кредитора избор на поведение. Нормата на чл. 83 ал. 1 ЗЗД еднозначно
утвърждава принципа, че отговорността за обезвреда,
от която произтича и неустоечната клауза, е
ограничена до вредите, съставляващи пряка и непосредствена последица от
контролирана от длъжника причина (друго проявление на принципа за справедливост
в отношенията между страните). Предпочитанието на ищеца да се откаже от
договора остава извън тези рамки. Следователно извод за изключителна вина у
длъжника за неосъществената продажба е невъзможен. Според настоящия състав
намесата на ищеца в причинно-следствения процес изключва възможността да
претендира фингирания размер на отговорността за обезвреда с неустоечна клауза.
По
изложените съображения предявеният иск за неустойка следва да бъде отхвърлен
изцяло.
По разноските
При установения изход от спора в тежест на ответника следва да
бъдат възложени направените от ищеца и доказани по делото разноски – заплатената
държавна такса, съразмерно на уважената част от предявените искове. От
наличните по делото доказателства – договор за правна защита и съдействие
824181 се установява да е договорено адвокатско възнаграждение и да е указан
начин за изпълнение на това задължение. Съгласно чл. 78 ал. 1 ГПК отговорността
за разноски изисква намаление на актива, т.е. изпълнение на поетото задължение.
Увеличеният пасив в резултат на поето задължение не е достатъчно, за да бъде
ангажирана отговорността на ответника да възмезди ищеца. По изрично указание в т.
1 от Тълкувателно решение № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС плащането на адвокатско
възнаграждение при указан способ – по сметка, налага да бъде документално
удостоверено. Съдът дължи да разреши спора между страните при наличните по
делото доказателства – арг. от чл. 235 ал. 2 ГПК. Макар и да не се обхваща от
предмета на спора отговорността за разноски също следва да бъде установена и
разпределена с решението и съобразно доказателствата по делото към момента на
приключване на устните състезания (в този смисъл и т. 11 от ТР 6/2012 г. на
ОСГТК на ВКС).
Израз на състезателното начало е отстояването на теза и подбора на
доказателствата в нейна подкрепа. Процесуалният закон задължава съда да цени
доказателствата едва във фазата по съществото на спора. Изрично е очертан и
обхватът на служебното начало за попълване на делото с доказателства – чл. 146
ал. 2 ГПК. Преценката за достатъчност и даване на указания към страната
противоречат на състезателното начало, поради което заявеното очакване в
рамките на устните прения е необосновано. Освен, че правилото е ограничено до материалноправния спор, провокирал търсената защита,
процесуалният представител на ищеца се позовава на представено доказателство в
подкрепа на изрично оспорения факт. Както бе посочено вече съдържанието на
единствения документ по делото, касаещ адвокатското
възнаграждение за осъществената защита на ищеца не позволява извод за заплатени
разноски. Това е пречка сумата да бъде взета предвид при определяне на
подлежащата на възстановяване част от направените разноски. Следващата се сума
се включва в посочената със списъка очаквана сума на това основание, поради
което следва да бъде присъдена в пълен размер.
Ответникът е в правото си да бъде възмезден за направените и
доказани по делото разноски – възнаграждение за един адвокат, съобразно
отхвърлената част от исковете.
Мотивиран от изложеното Софийски градски съд
Р Е
Ш И:
ОСЪЖДА „Ю.“ ООД, ЕИК ******с адрес по делото:гр. София, район „************с
адрес по делото: гр. София, кв. „О******както следва:
1.
на основание чл. 93 ал. 2 изр. второ ЗЗД
сумата от 20000,00 (двадесет хиляди) лева – разлика до дължимия двоен
размер на получен задатък по предварителен договор от
04.01.2019 г. в общ размер от 40 000 лв.;
2.
на основание чл. 78 ал. 1 ГПК сумата 800,00
лв. – разноски в производството пред Софийски градски съд.
ОТХВЪРЛЯ предявения от „Б.Г.“ ООД, ЕИК ******срещу „Ю.“ ООД, ЕИК ******иск с правно
основание чл. 92 ЗЗД за сумата
40000,00 лева – неустойка по чл. 8 (2) от предварителен договор от 04.01.2019
г.
ОСЪЖДА на основание чл. 78 ал. 3 ГПК „Б.Г.“ ООД, ЕИК ******с адрес по
делото: гр. София, кв. „О******да заплати на „Ю.“ ООД, ЕИК ******с адрес по делото:гр. София, район „Надежда“,
ж.к. „******сумата от 2333,33 лв. – разноски в производството пред
Софийски градски съд.
РЕШЕНИЕТО може
да бъде обжалвано пред Апелативен
съд – София в частта по разгледаните
искове с въззивна жалба в двуседмичен срок от връчване на препис.
СЪДИЯ: