Р Е Ш
Е Н И Е
№ 313
гр.Русе,
1.12.2023 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
Административен
съд-Русе, 5 състав,
в открито заседание на 23 ноември през две
хиляди двадесет и трета година, в състав:
СЪДИЯ:
ВИЛИАНА ВЪРБАНОВА
при участието на секретаря Бисерка Василева, като разгледа
докладваното от съдията адм.д. № 617 по
описа за 2023 г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.145 и сл. от АПК вр. чл.26, ал.4 от ЗГВРСНР.
Образувано е по жалба на П.А.С. ***
против Разпореждане №
4506-40-141/02.10.2023 г., издадено от директора на фонд "Гарантирани
вземания на работниците и служителите" към НОИ с което, на основание
чл.26, ал.3 вр.чл.25 от ЗГВРСНР, на жалбоподателя е отказано изплащането на
гарантирано вземане по заявление – декларация с вх.№ 4502-17-5/05.09.2023 г. на
ТП на НОИ – Русе. Моли съда постанови решение, с което оспореното разпореждане
да бъде отменено.
Ответникът по жалбата - директорът на фонд
„Гарантирани вземания на работниците и служителите“, чрез процесуалния си
представител, изразява становище за нейната неоснователност. Моли съда да
постанови решение, с което да отхвърли жалбата. Претендира присъждането на юрисконсултско
възнаграждение.
Съдът, като обсъди събраните по делото
доказателства, съобрази доводите на страните и извърши служебна проверка на
законосъобразността на оспорения административен акт, приема следното:
Жалбата е подадена от процесуално легитимирана
страна - адресата на акта, който е неблагоприятно засегнат от него, в
преклузивния срок, при наличие на правен интерес, поради което е допустима.
Разгледана по същество, жалбата се явява неоснователна.
Разпореждането е издадено от компетентен орган – от
директора на фонд „Гарантирани вземания на работниците и служителите“ към НОИ,
съгласно чл.26, ал.3 от ЗГВРСНР. Същото е в изискуемата писмена форма като
съдържа правните и фактически основания за неговото издаване. Съдът не
констатира в производството по издаването на оспорения акт да са допуснати
съществени нарушения на административнопроизводствените правила.
Той
е издаден и при правилно приложение на материалния закон.
От доказателствата
по делото се установява, че жалбоподателят е бил в трудово правоотношение с
работодателя „ПРОММОНТ“ ЕООД, който не му изплатил дължимите трудови
възнаграждения. За вземанията към работодателя от трудови възнаграждения и обезщетения
по КТ, жалбоподателят се снабдил срещу работодателя с изпълнителен лист от
09.08.2023 г. издаден по гр.д. №20224520105816/2022 г. на РС Русе /л.6 от
преписката/. С решение №71/01.06.2023г.
на Окръжен съд Русе /стр.11-15 от преписката/ е открито производство по
несъстоятелност на „ПРОММОНТ“ ЕООД; решението е вписано в търговския регистър
на 02.06.2023г.
На 05.09.2023г. П.А.С. подал
заявление-декларация за отпускане на гарантирано вземане.
Като
съобразил датата на вписване на решението и датата на подаване на заявлението –
декларация, с оспореното Разпореждане № 4506-40-141/02.10.2023 г., директора на
фонд "Гарантирани вземания на работниците и служителите" към НОИ
приел, че С. е упражнил правото си на гарантирано вземане след изтичане на
преклузивния тримесечен срок по чл.25 от ЗГВРСНР и отказал изплащане на вземането.
Жалбоподателят
твърди, че е уведомен за откриване на производството по несъстоятелност на
„ПРОММОНТ“ ЕООД от служител на
работодателя на 15.06.2023г. Счита, че от тази дата за него тече
тримесечния срок по чл.25 от ЗГВРСНР за подаване на заявление и, подавайки
заявление-декларация за отпускане на гарантирано вземане на 05.09.2023г. е
спазил този срок.
Единственият
спорен въпрос в производството е относно началната дата, от която тече срокът по
чл.25 от ЗГВРСНР.
В
разпоредбата на чл.25 от ЗГВРСНР са предвидени две хипотези по отношение на срока
за упражняване на правото на гарантирано вземане. При първата хипотеза
началният момент, от който тече тримесечния срок, е вписването на решението по
чл.6 от ЗГВРСНР, а при втората хипотеза - началният момент, от който тече тримесечния
срок, е датата на информиране на работниците и служителите от българския
работодател за обстоятелството, че е открито производство по несъстоятелност по реда на законодателството на другата
държава. Видно от редакцията на втората хипотеза, тя касае транснационални
случаи, когато едно предприятие извършва дейност на територията на няколко
държави-членки и в една от тях, различна от България, е открито производство по
несъстоятелност. Тогава производството по несъстоятелност се развива съобразно
законите на тази държава и за българския работодател възниква задължението да
уведоми работниците и служителите си на територията на България за откриване на
това производство. В настоящия случай такива обстоятелства не са налице.
Относима
към настоящия спор е първата хипотеза. Съгласно чл.6, т.1 от ЗГВРСНР правото на
гарантирани вземания за работниците и служителите по чл.4, ал.1 възниква от
датата на вписване в търговския регистър на съдебното решение за откриване на производство
по несъстоятелност. Според чл.7, ал.1, изр.първо от Закона за търговския
регистър и регистъра на юридическите лица с нестопанска цел, вписаното обстоятелство се смята, че е станало
известно на третите добросъвестни лица от момента на вписването.
Съгласно
чл.3, ал.1 от Наредбата за реда и начина на информиране на работниците и
служителите и за отпускане и изплащане на гарантираните вземания при
несъстоятелност на работодателя, работодателят е длъжен в 14-дневен срок от вписване на
съдебното решение по чл. 6 от Закона за гарантираните
вземания на работниците и служителите при несъстоятелност на работодателя в търговския регистър да информира работниците и служителите си за
датата на вписването и за реда за получаване на гарантираните вземания
по ЗГВРСНР. Не е спорно, че в случая работодателят е изпълнил задължението си
за уведомяване.
Разпоредбата на чл.25 от Закона за гарантираните вземания на работниците и
служителите при несъстоятелност на работодателя, обаче, поставя началото на
срока за претендиране на вземането не от уведомлението на работодателя, а от датата
на вписване в търговския регистър на съдебното решение за откриване на производство
по несъстоятелност. В настоящия казус решение №71/01.06.2023г. на Окръжен съд
Русе, с което е открито производство по несъстоятелност на „ПРОММОНТ“ ЕООД, е
вписано в търговския регистър на 02.06.2023г. Тримесечният срок по чл.25 от ЗГВРСНР
е изтекъл на 04.09.2023г., първият присъствен ден, а жалбоподателят е упражнил
правото си на гарантирано вземане на 05.09.2023г. Поради това заявлението е
просрочено.
В
този смисъл е и константната съдебната практика на ВАС, според която срокът по
чл.25 от ЗГВРСНР е преклузивен и с изтичането му се погасява материалното
субективно право да се получи гарантирано вземане от фонд ГВРС. Разпоредбата на
чл.25 от ЗГВРСНР обвързва началото на регламентирания в нея преклузивен срок с
датата на вписване на решението за откриване на производството по
несъстоятелност в търговския регистър.
Освен
с материалния закон, оспореният административен акт е съобразен и с целта на
закона – правото на работниците и служителите да получат гарантираните с него
вземания да се упражни в кратък срок, за да им бъде своевременно осигурен
доход, въпреки изпадането на работодателя в несъстоятелност, а фондът да може упражни
правото си на регресен иск срещу работодателя (чл.28 от ЗГВРСНР) и да се
удовлетвори от масата на несъстоятелността до приключване на производството.
По
изложените съображения оспореният административен акт се явява законосъобразен,
а жалбата срещу него неоснователна и като такава следва да бъде отхвърлена.
С оглед изхода на делото и на основание
чл.143, ал.3 от АПК вр.чл.37 от ЗПП и чл.25, ал.1 от Наредбата за заплащането
на правната помощ, ответникът по жалбата, съгласно изрично направеното искане,
има право на юрисконсултско възнаграждение, което съдът определя в минималния
размер от 100 лева. Жалбоподателят следва да бъде осъден да заплати и държавна
такса за воденото съдебно производство. Съгласно чл.26, ал.7 от ЗГВРСНР, производството
по дела за възстановяването на изплатени гарантирани вземания на работници или
служители от фонда е безплатно. Безспорно, проведеното съдебно производство не
е по възстановяване на вече изплатено гарантирано вземане, поради което за
него, на основание чл. чл.76 и чл.77 ГПК вр.чл. чл.151 т.3 АПК, се дължи
държавна такса в размер на 10 лева.
Така
мотивиран и на основание чл.172, ал.2 от АПК, съдът
Р Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ жалбата на П.А.С.,
ЕГН**********,***, против Разпореждане №
4506-40-141/02.10.2023 г., издадено от директора на фонд "Гарантирани
вземания на работниците и служителите" към НОИ с което, на основание
чл.26, ал.3 вр.чл.25 от ЗГВРСНР, на жалбоподателя е отказано изплащането на
гарантирано вземане по заявление – декларация с вх.№ 4502-17-5/05.09.2023 г. на
ТП на НОИ – Русе.
ОСЪЖДА П.А.С., ЕГН**********,***
да заплати на Националния осигурителен институт, със седалище в гр.София, бул.
"Александър Стамболийски" № 62-64, представляван от управителя И.Ц.И.,
сумата от 100 лева – юрисконсултско
възнаграждение.
ОСЪЖДА
П.А.С.,
ЕГН**********,*** да заплати по сметка на Административен съд гр. Русе държавна такса
по делото в размер на 10 лева
Решението
подлежи на касационно обжалване пред Върховния административен съд в 14-дневен
срок от съобщаването му на страните.
СЪДИЯ: