Р Е Ш
Е Н И Е
гр.София, 27.05.2019
год.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б
въззивен състав, в публичното
съдебно заседание на пети март през две хиляди
и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян
Пламен Генев
при секретаря Н.Светославова, като разгледа докладваното от съдия Хрипсиме Мъгърдичян в.гр.дело №14983 по описа за 2018 год.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по чл.258 и сл. от ГПК.
С решение от 28.06.2018 год., постановено
по гр.дело №9315/2017 год. по описа на СРС, ГО, 56 с-в, са отхвърлени като
неоснователни предявените от Г.Д.Д. срещу „С.е.“ ЕАД искове с правно основание
чл. 357, ал. 1 КТ за прогласяване за нищожни на заповед №755 от 03.08.2015 год.
и заповед №1373 от 22.11.2016 год., издадени от изпълнителния директор на ответното
дружество за заплащане на обезщетение по чл. 217, ал. 1 КТ; „С.е.“ ЕАД е осъден
да заплати на Г.Д.Д. по искове с правно основание чл. 128, т. 2 вр. с чл. 242 КТ и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата от 2 191.90 лв., представляваща брутно трудово възнаграждение за
периода от 03.08.2015 год. до 15.10.2015 год., ведно със законната лихва върху
тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба – 15.02.2017 год. до
окончателното й изплащане, сумата от 585
лв., представляваща брутно трудово възнаграждение за периода от 17.11.2016
год. до 06.12.2016 год., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от
датата на подаване на исковата молба – 15.02.2017 год. до окончателното й
изплащане, сумата от 297.94 лв.,
представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва върху
главницата от 2 191.90 лв. за периода от 16.10.2015 год. до 15.02.2017
год. и сумата от 11.54 лв.,
представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата
от 585 лв. за периода 07.12.2016 год. до 15.02.2017 год., както и на основание
чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски по делото в размер на 1 000 лв.;
ищцата е осъдена да заплати на ответника на основание чл. 78, ал. 3 и 8 ГПК сумата
от 80 лв., представляваща юрисконсултско възнаграждение, а ответникът е осъден
да заплати по сметка на СРС на основание чл. 78, ал. 6 ГПК сумата от 161.08
лв., представляваща държавна такса и сумата от 200 лв., представляваща
възнаграждение за вещо лице.
Срещу
решението в частта му, в която са отхвърлени предявените искове по чл. 357, ал.
1 КТ, е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 КТ въззивна жалба
от ищцата Г.Д.Д.. Жалбоподателката поддържа, че процесните заповеди били
нищожни, тъй като била на работа и била претирала труд. Действително
работодателят следвало да издаде заповед по чл. 217 КТ за трудоустроен работник,
за който в 7-дневен срок не била намерена подходяща работа. В частност била
налице такава заповед, но ищцата реално била на работа, поради което
работодателят трябвало да заплати разликата между обезщетението и трудовото
възнаграждение. Правният й интерес от претендираната защита произтичал от това,
че работодателят не бил начислил всички осигуровки. Ето защо моли решението на
СРС да бъде отменено в обжалваната му част, а исковете – уважени. Претендира и
присъждането на направените разноски по делото.
Ответникът
по жалбата „С.е.“ ЕАД счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено в
обжалваната от ищцата част. Поддържа, че оспорените заповеди били
законосъобразни. Претендира и присъждането на юрисконсултско възнаграждение.
Срещу
решението в частта му, в която са уважени предявените искове по чл. 128, т. 2
вр. с чл. 242 КТ и по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, е подадена в законоустановения срок по
чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответника „С.е.“ ЕАД. Жалбоподателят
поддържа, че неправилно СРС бил приел, че за процесните периоди на ищцата се
държи трудово възнаграждение, при положение, че на същата било изплатено
обезщетение по чл. 217, ал. 1 КТ в същия размер /в размер на брутното трудово
възнаграждение/. По този начин се стигало до „двойно плащане“, което
противоречало на КТ. Обезщетението по чл. 217, ал. 1 КТ била заместваща
трудовото възнаграждение престация от страна на работодателя и имало за цел да
обезщети вредите, които работникът търпял, като не работел и не получавал
трудово възнаграждение. Т.е. ищцата не била лице, което било останало без
доходи. Ето защо моли решението на СРС да бъде отменено в обжалваната част, а
исковете – отхвърлени. Претендира и присъждането на направените разноски по
делото и юрисконсултско възнаграждение.
Ответницата
по жалбата Г.Д.Д. счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено в обжалваната
от ответника част. Поддържа, че по делото било доказано, че реално била
престирала труд през процесните периоди, поради което имала право на трудово
възнаграждение. Не била все още трудоустроена и на това основание била отменена
и заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение между страните.
Софийски
градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид
наведените във въззивните жалби пороци на атакувания съдебен акт и възраженията
на всяка една от насрещните страни, намира за установено следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че първоинстанционното
решение е валидно. При осъществената дължима служебна проверка СГС констатира, че същото е недопустимо
в частта му по предявените искове по чл. 357, ал. 1 КТ, поради следните
съображения:
Гражданският
съд е компетентен да се произнесе инцидентно по валидността на административните
актове, независимо от това дали те подлежат на обжалване пред съд – чл. 17, ал.
2 ГПК. Отделен иск за прогласяване на нищожността на административен акт не
съществува и не може да бъде разглеждан от гражданския съд. Заповедта на
работодателя по чл. 217, ал. 1 КТ не съставлява волеизявление на
административен орган в изпълнение на делегирани му със закона властнически
правомощия, респ. създаващо правоотношение на власт и подчинение. По своята
правна същност това волеизявление е от гражданско-правно естество на
работодател, а не административен акт по смисъла на чл. 21 АПК. Изложените от
ищцата обстоятелства всъщност са такива за дължимост на трудово възнаграждение
през процесните периоди, а не на обезщетение по чл. 217, ал. 1 КТ и затова се
включват в предметния обхват на предявените искове по чл. 128, т. 2 вр. с чл.
242 КТ. Поради това и съдът, който разглежда исковете за трудови възнаграждения,
е длъжен да прецени породила ли е действие заповедта по чл. 217, ал. 1 КТ с
оглед наличието на предписание за трудоустрояване на работника или служителя
поради намалена трудоспособност и неизпълнение на това предписание за
трудоустрояване от страна на работодателя /виж Определение № 117 от 21.02.2013 г. на ВКС по
ч. гр. д. № 1248/2013 г., IV г. о., ГК, Определение № 172 от 11.04.2013 г.
на ВКС по ч. гр. д. № 1344/2013 г., I г. о., ГК, Определение № 109 от 5.03.2013 г.
на ВКС по ч. гр. д. № 1263/2013 г., I г. о., ГК, Определение № 195 от 26.03.2013 г.
на ВКС по ч. гр. д. № 1346/2013 г., IV г. о., ГК, Определение № 136 от 18.03.2013 г.
на ВКС по ч. гр. д. № 1529/2013 г., I г. о., ГК, Определение № 253 от 10.04.2013 г.
на ВКС по ч. гр. д. № 1337/2013 г., III г. о., ГК, Определение № 176 от 16.04.2013 г.
на ВКС по ч. гр. д. № 1319/2013 г., II г. о., ГК/. Ето
защо въззивният съд намира, че решението на СРС в обсъжданата част подлежи на
обезсилване като недопустимо, а производството по делото – прекратено на
основание чл. 270, ал. 3, изр. 1 ГПК.
Решението на СРС е допустимо в
останалата обжалвана част, но е неправилно.
Акцесорните претенции са
квалифицирани от СРС по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, вместо по чл. 245, ал. 2 КТ. Погрешната правна квалификация не води до
недопустимост на решението, тъй като основанието на един иск не е правната му
квалификация, а фактите на които се основава и които в случая правилно са били
прецени и обсъдени от първоинстанционния съд /т.е., в случая първоинстанционният съд не е
допуснал нарушение на диспозитивното начало в процеса/. Отделно от това следва
да се посочи, че определянето на действителното правно основание е дейност на
съда по приложението на закона.
Ищцата твърди, че през периода от
03.08.2015 год. до 15.10.2015 год. и през периода от 17.11.2016 год. до
06.12.2016 год. е престирала труд при ответника като ватман – резерва, поради
което претендира присъждането на процесните суми, за които сочи, че
представляват разлика между дължимото й трудово възнаграждения и получените
суми като обезщетение по чл. 217, ал. 1 КТ, за което сочи, че е недължимо /виж
уточняваща молба от 09.03.2017 год. – на л. 77 – 78 от първоинстанционното
дело/, т.е. последното изявление има характера на компенсаторно.
Безспорно е по делото, а и от
събраните доказателства се установява, че с експертни решения на ТЕЛК от
09.06.2015 год. и от 27.10.2016 год. на ищцата е била определена 78 % трайна
неработоспособност за срок от една година, съответно 72 % трайна
неработоспособност за срок от три години, като е било прието, че същата не може
да изпълнява заеманата длъжност „ватман“ до явяване на ТОЛЕК /т.е. дадено било
предписание за трудоустрояването й/ – виж и заключение на ТОЛЕК, обективирано в
карта №467 от 22.07.2015 год. Със Заповед №755 от 04.08.2015 год. на
изпълнителния директор на ответното дружество било наредено на ищцата да бъде
изплатено обезщетение по чл. 217, ал. 1 КТ в размер на брутното трудово
възнаграждение, считано от 03.08.2015 год. до датата на трудоустрояването й. Със
Заповед №1165 от 31.10.2016 год. на изпълнителния директор на ответното дружество
било наредено на ищцата да бъде изплатено обезщетение по чл. 217, ал. 1 КТ в
размер на брутното трудово възнаграждение – 874.50 лв., считано от 01.10.2016
год. Със Заповед №1373 от 22.11.2016 год. на изпълнителния директор на
ответното дружество било наредено на ищцата да бъде изплатено обезщетение по
чл. 217, ал. 1 КТ в размер на брутното трудово възнаграждение, считано от 17.11.2016
год. Със Заповед №1386 от 06.12.2016 год. на изпълнителния директор на
ответното дружество трудовото правоотношение на ищцата било прекратено на
основание чл. 330, ал. 2, т. 5 КТ. Заповедта била връчена на ищцата на
06.12.2016 год.
Въз основа на съвкупната преценка
на писмените доказателства – наряди /заповеди за работа/, пътен лист и книга за
ежедневен инструктаж и гласните доказателства чрез разпита на свидетелите С.Г.Д., Е.С.Ц., които следва да бъдат
кредитирани като ясни, последователни, убедителни, взаимно подкрепящи се и
кореспондиращи с останалия доказателствен материал, въззивният съд приема за
доказано, че през процесните периоди ищцата била включена като ватман – резерва
в изготвените от работодателя наряди, като се явявала на работа в посоченото
време, в т.ч. присъствала при провеждането на ежедневен инструктаж.
Установено е въз основа на представените
по делото фишове и от заключението на вещото лице по допуснатата и изслушана в
първоинстанционното производство съдебно-счетоводна експертиза, което подлежи
на кредитиране при преценката му по реда на чл. 202 ГПК, че брутното трудово
възнаграждение на ищцата за м.август 2015 год. било в размер на 893 лв., като
на същата било начислено обезщетение по чл. 217 КТ за посочения месец в размер
на 893 лв., което й било заплатено; брутното възнаграждение за м.септември 2015
год. – в размер на 893 лв., като на
същата било начислено обезщетение по чл. 217 КТ за посочения месец в размер на
893 лв., което й било заплатено, а брутното трудово възнаграждение за периода
от 01.10.2015 год. до 15.10.2015 год. – в размер на 405.90 лв., като на същата
било начислено обезщетение по чл. 217 КТ за посочения период в размер на 405.90
лв., което й било заплатено /т.е. брутното трудово възнаграждение за първия от
процесните периоди – от 03.08.2015 год. до 15.10.2015 год., възлизало на 2 191.90
лв./. Установено е също така, че брутното трудово възнаграждения на ищцата за
м.ноември 2016 год. /пълен отработен месец/ било в размер на 979.44 лв., а за
периода от 17.11.2016 год. до 30.11.2016 год. – в размер на 445.20 лв., като на
същата било начислено обезщетение по чл. 217 КТ за посочения период в размер на
445.20 лв., което й било заплатено, а брутното трудово възнаграждение за
периода от 01.12.2016 год. до 06.12.2016 год. – в размер на 139.92 лв., като на
същата било начислено обезщетение по чл. 217 КТ за посочения период в размер на
139.92 лв., което й било заплатено /т.е. брутното трудово възнаграждение за втория
от процесните периоди – от 17.11.2016 год. до 06.12.2016 год., възлизало на
585.12 лв.
Съгласно разпоредбата на чл. 314 КТ, служител, който поради болест не може да изпълнява възложената му работа,
но може да изпълнява без опасност за здравето друга или същата работа при
облекчени условия се трудоустроява по предписание на здравните органи. На
основание чл. 1 от Наредбата за трудоустрояване предписанията за
трудоустрояване на лицата с намалена трудоспособност се издават от лекуващия
лекар, ЛКК, ТЕЛК и НЕЛК. Предписанието за трудоустрояване, издадено от
посочените здравни органи, трябва да доведе до незабавно прекратяване на
трудовите функции, които са вредни за здравето на работника. Той е длъжен да
преустанови изпълнението на работата, а работодателят е длъжен да не го допуска
на работа. Работодателят е длъжен да премести работника или служителя на
подходяща работа съгласно предписанието на здравните органи в 7-дневен срок от
получаването, като при неизпълнение на това предписание работодателят дължи на
работника или служителя обезщетение по чл. 217 КТ /чл. 317, ал. 3 и 4 КТ/.
Следователно правото на
обезщетение по чл. 217, ал. 1 КТ възниква при наличието на следните
предпоставки: 1/ предписание за трудоустрояване на работника или служителя
поради намалена трудоспособност и 2/ неизпълнение на предписанието за
трудоустрояване от страна на работодателя – т.е. такова обезщетение се дължи
само при претърпени вреди, изразяващи се в това, че като не е трудоустроен
работникът или служителят е останал без работа и без доходи, като законът
възлага риска от непрестирането на работната сила върху работодателя. Обезщетението
се съизмерва с брутното трудово възнаграждение на трудоустроения за работата,
изпълнявана преди трудоустрояването, за времето от получаването на предписанието
за трудоустрояване до деня на неговото изпълнение.
В разглеждания случай е
установено, че през исковите периоди по нареждане на работодателя ищцата е престирала
работна сила като ватман – резерва, без обаче да осъществява вменените за
длъжността трудови функции – управление на трамвайна мотриса. Т.е. работодателят
е изпълнил задължението по чл. 317, ал. 2 КТ да не допуска ищцата да изпълнява
работата на заеманата длъжност и е съобразил предписанието на здравните органи
чрез възлагане да изпълнява работа в рамките на същата, но при значително
облекчени условия без опасност за здравето, т.е. трудоустрояването по чл. 314 КТ е било фактически изпълнено. Следователно ответникът дължи плащане на
трудово възнаграждение, а не на обезщетение по чл. 217, ал. 1 КТ /виж и Решение
№ 825 от 15.10.1991 год. на ВС по гр. д.
№ 185/1991 год., ІІІ г. о./.
Същевременно доколкото по делото
липсват доказателства, че дължимите на ищцата за процесните периоди брутни
трудови възнаграждения в обема и при уговорените по трудовия договор условия
като за изпълнение задълженията на длъжността „ватман“ са в по-висок размер от
заплатените й от работодателя суми като обезщетение по чл. 217, ал. 1 КТ, то
релевираните главни претенции по чл. 128, т. 2 вр. с чл. 242 КТ се явяват
неоснователни и подлежат на отхвърляне. А щом няма главно задължение, не може
да възникне задължение за обезщетение за забава в размер на законната лихва.
Ето защо решението на СРС следва
да бъде отменено в частта му, в която исковете по чл. 128, т. 2 вр. с чл. 242 КТ и по чл. 245, ал. 2 КТ са били уважени, които претенции подлежат на
отхвърляне. Първоинстанционното решение трябва да бъде отменено и в частта му,
в която ответникът е осъден да заплати на ищцата разноски за
първоинстанционното производство в размер на 1 000 лв. и по сметка на СРС
държавна такса в размер на 161.08 лв. и възнаграждение за вещо лице в размер на
200 лв.
По отношение на разноските:
С оглед изхода от настоящия спор
и на основание чл. 78, ал. 8 вр. с ал. 3 ГПК вр. с чл. 37 ЗПП вр. с чл. 23, т.
1 НЗПП ищцата следва да бъде осъдена да заплати на ответника сумата от 80 лв.,
представляваща юрисконсултско възнаграждение за първоинстанционното
производство и сумата от 100 лв., представляваща юрисконсултско възнаграждение
за въззивното производство.
На основание чл. 280, ал. 3, т. 3 ГПК настоящото решение не подлежи на касационно обжалване.
Предвид изложените съображения, съдът
Р Е Ш И :
ОБЕЗСИЛВА решението от 28.06.2018 год., постановено по гр.дело №9315/2017 год. по описа на СРС,
ГО, 56 с-в, в частта му, в която са отхвърлени предявените от Г.Д.Д.
срещу „С.е.“ ЕАД искове с правно основание чл. 357, ал. 1 КТ за прогласяване за
нищожни на заповед №755 от 04.08.2015 год. и заповед №1373 от 22.11.2016 год.,
издадени от изпълнителния директор на ответното дружество за заплащане на обезщетение
по чл. 217, ал. 1 КТ, като ПРЕКРАТЯВА
производството по делото в частта му по посочените искове.
ОТМЕНЯ решението от
28.06.2018 год., постановено по гр.дело №9315/2017 год. по описа на СРС, ГО, 56
с-в, в частта му, в която са уважени предявените от Г.Д.Д. срещу „С.е.“
ЕАД искове с правно основание чл. 128, т. 2 вр. с чл. 242 КТ и с правно
основание чл. 245, ал. 2 КТ /при дадена от СРС квалификация по 86, ал. 1 ЗЗД/,
както и в частта му, в която ответникът „С.е.“ ЕАД е осъден да заплати
на ищцата Г.Д.Д. разноски за първоинстанционното производство в размер на
1 000 лв. и по сметка на СРС държавна такса в размер на 161.08 лв. и
възнаграждение за вещо лице в размер на 200 лв., като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявените от Г.Д.Д.
с ЕГН **********, с адрес: ***, срещу „С.Е.“ ЕАД, ЕИК ********, със седалище и
адрес на управление:***, искове с правно основание чл. 128, т. 2 вр. с чл. 242 КТ и с правно основание чл. 245, ал. 2 КТ за сумата от 2 191.90 лв.,
представляваща брутно трудово възнаграждение за периода от 03.08.2015 год. до
15.10.2015 год., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата
на подаване на исковата молба – 15.02.2017 год. до окончателното й изплащане,
сумата от 585 лв., представляваща брутно трудово възнаграждение за периода от
17.11.2016 год. до 06.12.2016 год., ведно със законната лихва върху тази сума,
считано от датата на подаване на исковата молба – 15.02.2017 год. до
окончателното й изплащане, сумата от 297.94 лв., представляваща обезщетение за
забава в размер на законната лихва върху главницата от 2 191.90 лв. за
периода от 16.10.2015 год. до 15.02.2017 год. и сумата от 11.54 лв.,
представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва върху
главницата от 585 лв. за периода 07.12.2016 год. до 15.02.2017 год.
ОСЪЖДА Г.Д.Д. с ЕГН **********,
с адрес: ***, да заплати „С.Е.“ ЕАД, ЕИК ********, със седалище и адрес на
управление:***, на основание чл. 78, ал. 8 вр. с ал. 3 ГПК сумата от 80 лв.,
представляваща юрисконсултско възнаграждение за първоинстанционното
производство и сумата от 100 лв., представляваща юрисконсултско възнаграждение
за въззивното производство.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1/
2/