№ 1406
гр. Плевен, 23.10.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, II ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на тридесети септември през две хиляди двадесет и четвърта година
в следния състав:
Председател:Симеон Ил. Светославов
при участието на секретаря ВЕЛИСЛАВА В. ВАСИЛЕВА
като разгледа докладваното от Симеон Ил. Светославов Гражданско дело №
20244430101475 по описа за 2024 година
Производството е образувано по искова молба вх. №7534/15.03.2024 г. на М. Г.
М., чрез адв. М., срещу „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ“ АД и „ФАЙНЕНШЪЛ
БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, за 1 )прогласяване на нищожност ДПК № 4374453, сключен с
първия ответник; за 2) прогласяване на нищожност на договора за предоставена
гаранция № 4374453, сключен с втория ответник, 3) осъждане на първия ответник да
върне сумата от 49,55 лв. недължимо платена лихва без правно основание по договора
за паричен заем; и 4) осъждане на втория ответник да заплати сумата от 241,45 лв.,
недължимо платено възнаграждение без правно основание по договора за
предоставена гаранция.
В исковата молба ищцата твърди, че е сключила договор за заем №
4374453/18.01.2022 г. с „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ“ АД, по силата на който и е
отпусната сумата от 600 лв., но обща дължимата сума е в размер на 649,55 лв., при
ГПР № 41,72 % и ГЛП 35% на 11 месечни вноски. Заради клаузата обаче на чл. 4 от
договора за заем, ищцата твърди, че е сключила втори договор за предоставяне на
гаранция № 4374453 с „ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, с който е обезпечен
договора за паричен заем. Възнаграждението за поръчителя възлизало в размер на
241,45 лв., или по 21,95 лв. още по всяка вноска. Ищцата твърди, че е погасила сумата
от 600 лв. и 30 лв. лихва по договора за заем, и 100 лв. възнаграждение за
поръчителство. Счита обаче, че сключените договори са нищожни и не е следвало да
заплаща сумите за лихва и възнаграждение. В този контекст, формулира довод за
недействителност на договор за заем, порад това, че ГПР е посочен общо като
абсолютна стойност, без яснота от какво е формиран, което представлявало нарушение
на чл. 11,ал.1,т.10 от ЗПК. Не ставало ясно дали възнаграждението за поръчителя е
включено. На следващо място, формулира довод и за нищожност поради това, че е
налице заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК с уговорката за заплащане
на разходи по договора за поръчителство. Счита, че сключването на договор за
поръчителство е задължителен елемент на договора за заем, поради което сумата по
1
договора за поръчителство следвало да е част общия разход по кредита, тъй като е
пряко свързано с договора за кредит, известено е на кредитора и се заплаща от
потребителя. Включването на този разход към ГПР би надвишил обаче позволения от
закона максимум според ищцата. На следващо място и към този довод, твърди, че при
справка в ТР се установило, че двете дружества имат едноличен собственик, поради
което счита, че печалбата от поръчителството се разпределя в полза на кредитора. С
плащането на възнаграждението на поръчителя не се целяло обезпечавана на
задължението по договора за заем, а едно допълнително оскъпяване на договора за
кредит и допълнително възнаграждение за кредитора. На последно място, ищцата
твърди, че посоченият в договора за заем ГПР не е реалния.
По отношение на договора за поръчителство ищцата излага и самостоятелни
доводи за нищожност поради накърване на добрите нрави, тъй като счита, че е налице
нееквивалентност между възнаграждението от 245,45 лв. и отпуснатия кредит в размер
на 600,00 лв. Ищцата твърди, че не е получила насрещна престация, а е била
принудена да сключи договора за поръчителство с предварително избран от кредитора
поръчител . Възнаграждението по своята същност представлявало разход по договора
за кредит, който следвало да бъде включен в ГПР, но това не било сторено. Този
договор противоречал и на чл.143, ал. 1 и ал. 2, т. 19 от ЗПП, тъй като е във вреда на
потребителя, не отговаря на изискванията за добросъвестност, води до неравновесие в
правата на страните и е изцяло в ущърб на потребителя.
Иска от съда да уважи предявените искове. Претендира разноски.
В отговора на исковата молба ответникът „ ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ“ оспорва
предявените искове като недопустими и неоснователни. Предявеният иск за
недействителност се поглъщал от защитата, която се търси с осъдителния иск, тъй като
в него се съдържало искане за установяване на спорното материално право.
Предявяването на двата иска според ответника е индиция за злоупотреба с права от
страна на ищеца, който единствено правил съзнателен опит да се обогати за сметка на
ответника и излишното му натоварване с разноски. Счита, че цената на иска за
недействителност на договора за заем е в размер на 49,55 лв., тъй като паричната
оценка се равнявала само на платената лихва по него, а не стойността на ползваната
вещ. Сключеният договор за заем отговарял на изискванията на чл. 10 и сл. от ЗПК,
тъй като бил в писмена форма на хартиен носител, по ясен и разбираем начин, и
съдържа всички елементи, предвидени в закона. От представения към исковата молба
договор не се е предвиждало дължимост на възнаграждение за поръчителство или на
неустойка, не съществувало искане за сключване на договор за поръчителство и то с
избрано от кредитора дружество. Посочено е, че ГПР е в размер на 41,71%, общата
дължим сума – 649,55 лв. и взетите предвид допускания, които според ответника е
израз използван в смисъл на „предвиждания за бъдещото“, а не в смисъл на разходи,
част от ГПР/чл.19 от Директива 2008/48 на ЕПС/. Ответникът счита още, че чл. 11, т.
10 от ЗПК не изисква в договора да се посочи математическия алгоритъм/методика по
който се изчислява ГПР, защото методиката е описана в приложение № 1 към ЗПК. В
договора били описани единствено основните данни, които са послужили за
изчисляване на ГПР. Възнаграждението за поръчителство не следвало да се включва в
ГПР по договора за заем, тъй като не е част от общия разход по кредита на
потребителя, като този извод следвал от дефиницията на параграф 1, т. 1 от ДР на ЗПК.
Това самостоятелно правоотношение, което ищецът сам договорил, не било част от
заемното правоотношение. Заемополучателят имал избор да избира между три вида
обезпечения и кредиторът нямало как да прогнозира към момента на сключване на
договора за заем, кое обезпечение ще избере ищецът, респ. разходите не могат да
бъдат предвидени. Дори и да е имало обаче такава информация, ответникът счита, че
тези разходи не са във връзка с отпускане на кредита и не са допълнителна услуга. На
2
следващо място, се сочи, че ищецът по собствена инициатива се е обърнал към
кредитора. Той е знаел за параметрите на кредита и условията на обезпеченията, преди
да сключи договора за заем. Фактически, ответното дружество му е предоставило
цялата необходима информация за вземане на информирано решение. Иска се от съда
да отхвърли предявените искове като неоснователни или да бъде прекратено
производството по тях. Претендира разноски и въвежда възражение по чл. 78, ал. 5 от
ГПК.
В отговора на исковата молба ответникът „ ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД,
счита предявените искове за недопустими и неоснователни. Ищецът нямал правен
интерес от завеждането на кумулативно съединени иск за недействителност на договор
за предоставяне на гаранция и връщане на даденото по него без правно основание, тъй
като защитата по осъдителния иск поглъщала тази по установителния. По сключения
договор за предоставяне на гаранцията ответното дружество обезпечило задължението
на потребителя по договора за заем, срещу задължението на потребителя да заплати
възнаграждение на поръчителя, поради което ответникът счита, че сумите по него са
получени на валидно правно основание. В тази насока доводите на ищеца, че не
получил нищо насреща счита за неоснователни. Договорът за поръчителство отговарял
на изискванията за действителност, а ответното дружество е финансова институция по
чл. 3а ЗКИ, отговарящо на всички законово изисквания. Разпоредбите на ЗКИ и
последиците от неприлагането им, не намирали приложения спрямо договора за
предоставяне на гаранция, а само спрямо договора за кредит. Ответникът сочи, че
сключва такива сделки по занятия и договорът за предоставяне на гаранция е извън
приложното поле на ЗПК, поради което доводите на ищеца били неотносими.
Свързаността между двете юридически лица не превръщало договора в
недействителен, тъй като двете дружества са с различен предмет, респ. и договорите
са с различен предмет, нито пък се променял извода, че ЗПК не намира приложение за
договора за предоставяне на гаранция. На следващо място, ответникът сочи, че
договорът не нарушавал изрично формирани правни принципи, не се установявало
противоречие на добрите нрави с определен морален принцип. Престацията по
договора счита за еквивалентна, защото поръчителството обхващало всички последици
от неизпълнение на главното задължение, вкл. за разноски по събиране на вземането.
Възнаграждението било определено след определяне на риска, а ако ищецът не бил
съгласен е могъл да не сключва договора. През цялото време обаче на договора до
удовлетворяване на вземанията по него между страните не е имало спор. На ищецът
била предоставена необходимата информация, поради което можел да прецени
икономическите последици от сключване на договора. Иска от съда да отхвърли
предявени искове като неоснователни или да прекрати производството по тях.
Претендира разноски и въвежда възражение по чл. 78, ал. 5 от ГПК.
В с. з. страните не се явяват, представят писмени становища в които са
материализирани техните доводи за основателност, респ. неоснователност на исковата,
както и дължимостта на разноските за съдебното производство.
Съдът, като взе предвид събраните доказателствени средства, преценени по
отделно и в тяхната съвкупност, установи следното от фактическа страна:
Не е спорно, че ищецът и ответникът „Изи Асен Мениджмънт“ АД са сключили
договор за заем №4374453/18.01.2022 г., с параметри: 600 лв. паричен заем, със
задължение за връщане на сумата на 11 месечни вноски, с последна вноска, дължима
на 21.06.2022 г., при фиксиран годишен процент-35%, ГПР 41,72% и обща сума,
дължима по кредита -649,55 лв. Съгласно раздел 4, т.8 ГПР е изчислен при допускания:
точно изпълнение на задължението в срок, без начисляване на лихви и разходи, както
и неустойки.. Видно от съдържанието на чл.4 е и че заемателят се задължава в 3-
3
дневен срок от сключването на договора да представи на заемодателя конкретно
определено в договора обезпечение: 1)две физически лица-поръчители, всяко от които
да отговоря на условията в договора/служебна бележка за размера на получаване
трудово възнаграждение, размер на осигурителен доход в размер на 1000лв., да работи
на бесрочен трудов договор, да не е заемател или поръчител по друг договор за заем,
сключен с кредитора, да няма неплатени осигуровки за последните две години, да
няма задължения към други банкови и финансови институции; или 2) банкова
гаранция с бенефициер кредитора, за сумата по чл.2, т.7 със срок за валидност 30 дни,
след крайния срок за плащане на задължението по потребителския договор.
Не е спорно, че ищецът и ответникът „Файненшъл България“ ЕООД, са сключили
договор за предоставяне на гаранция №4374453, по силата на който вторият ответник
като гарант се задължава да издаде гаранция за изплащане в полза на кредитора „ИЗИ
АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ“ АД, с цел гарантиране за изпълнението на всички
задължение потребителя, които включва 600 лв. главница и задължение за законна
лихва. Съгласно чл. 3,ал.1 от договор потребителят се задължил да плати
възнаграждение в размер на 241,45 лв., платнимо на разсрочени вноски, всяка от които
в размер на 21,95 лв., за периода от 01.02.022 г. до 21.06.2022 г. Потребителят
заплащал възнаграждение по начините по които е установено в договора за заем.
Видно от погасителния план на л.12 е, че вноските са за периода от 01.02.2022 г.
до 21.06.2022 г. и всяка от тях включва главница, лихва, размер на възнаграждение за
предоставяне на гаранция, а общият размер е 81.00 лв.
От заключението на ССЕ се установява, че общата дължима сума по кредита с
включена главница, договорна лихва и възнаграждение за предоставяне на гаранция,
съгласно погасителния план, е в размер на 891,00 лв. Вещото лице е заключило, че
годишният процент на разходите, с включена главница, договорна лихва и
възнаграждение в размер на 519,63%. По договора за паричен заем ищцата извършила
плащания в общ размер на 891,00 лв., от които 600 лв. главница, 49,55 лв. договорна
лихва и 241,45 лв. възнаграждение за предоставено поръчителство.
Горната фактическа обстановка се установява от събраните писмени
доказателсвени средства и заключение на вещо лице. Съдът дава пълна вяра на
събраните и взети предвид писмени документи, които се ползват с придадената им по
чл. 178 и чл. 179 от ГПК доказателствена стойност. Съдът дава и пълна вяра на
заключението на ССЕ, тъй като е изготвено от компетентно вещо лице и е обективно,
пълно, и обосновано.
При така установеното от фактическа страна, съдът достигна до следните правни
изводи:
Предявени са допустими установителни искове с правно основание 26, ал. 1, пр. 1
и 2 от ЗЗД вр. чл. 22, вр. чл. 19, ал.5, чл. 11, ал. 1, т. 9 и 10 от ЗПК, чл. 143 от ЗЗП, и
осъдителни искове с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД.
Безспорно е, че страните са обвързани от договор за паричен заем и договор за
предоставяне на гаранция. Договорът за паричен заем, сключен между ищцата и
ответникът „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ“ АД, има характеристиките на договор за
потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 от ЗПК., поради което
действителността му следва да се съобрази с изискванията на специалния закон ЗПК и
с общите изисквания за валидност на договорите съгласно ЗЗД. С оглед
диспозитивното начало в гражданския процес съдът следва да се произнесе по
съответствието на договора със законовите изисквания за неговата действителност в
рамките на наведените от ищцата основания. Съгласно чл. 22 ЗПК във връзка с чл. 11,
ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит е недействителен, ако не е посочен
ГПР по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на
4
сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания,
използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в
приложение № 1 начин. Посочването на размера на ГПР в договора за потребителски
кредит е необходимо, защото дава на потребителя ясна представа за реалната цена на
финансовата услуга и му позволява да прецени икономическите последици от
сключване на договора. Поради това посочването на ГПР е условие за
действителността на самия договор за потребителски кредит, а неспазването му има за
резултат недействителност на договора съгласно чл. 22 от ЗПК. Според § 1, т. 2 от ДР
на ЗПК "общата сума, дължима от потребителя" представлява сборът от общия размер
на кредита и общите разходи по кредита на потребителя, които пък представляват
всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за
кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да
заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите,
когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и
условия.
В разглеждания случай в оспорения договор за паричен заем е посочен размер на
ГПР – 41,72%, но от същия не става ясно какви точно разходи са включени в ГПР и
какво е стойностно измерение в проценти на всеки един от формиращите го
компоненти, така както те са описани в текста на чл. 19, ал. 1 от ЗПК и в приложение
№ 1 към закона. Така например според съдържанието на договора единственият разход
за потребителя е заплащането на възнаградителна лихва, но от погасителния план е
видно, че кредиторът е имал предвид и други разходи по кредита – възнаграждение за
поръчителство. Следователно в договора липсва ясно разписана методика на
формиране на ГПР по кредита - кои компоненти точно са включени в него и как се
формира конкретният размер на разходите по кредита. Също така в договора за
паричен заем е посочена обща дължима сума в размер на 649,55 лева, но в същата не е
включено допълнителното плащане от 241,45 лева, представляващо дължимото от
потребителя възнаграждение по договора за предоставяне на гаранция, който
обезпечава договора за заем. С това допълнително плащане се покриват разходи, които
са пряко свързани с договора за паричен заем, тъй като представляват условие за
сключване на самия договор(потребителят се задължва в тридневен срок от
сключването да предостави обезпечение), и които са били предварително известни на
заемодателя с оглед обстоятелството, че този факт не е спорен между страните и
заемодателят и дружеството-гарант са свързани лица по смисъла на § 1, ал. 2 от ДР на
ТЗ. След като тези две условия са налице, разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК
изисква стойността на възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция да
бъде включена в размера на ГПР. Посочването в договора на стойност на ГПР и обща
дължима сума, които не отговарят на действителните такива, а са по-ниски от тях,
подвежда потребителя относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 от ЗПК и не му
позволява да прецени реалната икономическа тежест на договора. В случая
действителният размер на ГПР по договора в размер на 519,63%, което надхвърля
максимално допустимия размер съгласно чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Това противоречи на
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК и води до недействителност на договора
съгласно чл. 22 от ЗПК.
Нищожността на договора за паричен заем води и до нищожност на договора за
предоставяне на гаранция. Този договор има акцесорен характер спрямо договора за
паричен заем, служи за обезпечаване на задълженията по договора за заем и не може
да съществува самостоятелно и отделно от него. Съгласно чл. 138, ал. 2 ЗЗД
5
поръчителство може да съществува само за действително задължение. В случая
липсват валидни задължения, които да бъдат обезпечени, следователно договорът за
гаранция е нищожен, тъй като липсва основание за неговото съществуване.
Презумпцията на чл. 26,ал.2 от ЗЗД е оборена, като този извод следва от установените
по делото факти/Тълкувателно решение №1/27.04.2022 г. по тълк. д. №1/2020 г. на
ОСГТК на ВКС/. Налице е и накърняване на добрите нрави. За противоречащи на
добрите нрави следва да се считат сделки, с които неравноправно се третират
икономически слаби участници в оборота и се използва недостиг на материални
средства на един субект за облагодетелстване на друг. Поемането на задължение от
страна на длъжника да плати възнаграждение на поръчителя е уговорено единствено в
интерес на поръчителя и в ущърб на длъжника. То е уговорено изначално, без да е
налице неизпълнение на основното задължение по кредита, което се обезпечава. То
увеличава неимоверно задължението на потребителя, тъй като се кумулира към
задълженията му по заемното правоотношение, и прави насрещните престации явно
нееквивалентни, тъй като срещу задължението за заплащане на възнаграждение
потребителят не получава никаква насрещна престация. В тази връзка е достатъчно да
се посочи, че по делото няма доказателства гарантът да е изпълнил поетото от него
задължение да издаде гаранция за плащане в полза на заемодателя с наредител -
заемателят.
По отношенение на доводът за злоупотреба с права, следва да бъде посочено, че
кредиторът и поръчителя са равнопоставена на потребителя страна и при сключването
на договора са имали право да откажат сключването му и да не се обвържат от
заемното правоотношение. Вместо това, ответниците са се съгласили да сключат
процесните договори при установените по делото параметри. Недопустимо е при това
положение да се търси извличане на благоприятни последици от недействителни
сделки.
По изложените съображения съдът намира за основателни наведените от ищцата
доводи за нищожност на договора за паричен заем и на договора за предоставяне на
гаранция, с оглед на което следва да бъде постановено решение, с което да бъде
прогласена нищожността на договора за заем и договора за предоставяне на гаранция.
По предявените искове с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД:
Безспорно се установява от заключението на вещото лице, че ищецът е предал на
ответникът сумата от 49,55 лв. договорна лихва по договора заем и 241,45 лв.
възнаграждение за предоставено поръчителство. Ответниците не са провели успешно
доказване на факта, че сумите са получи на валидно правно основание, предвид
основателността на установителните искове. Ето защо, съдът приема, че ищецът е
заплатил процесните суми при начална липса на основание, поради което ответниците
дължат тяхното връщане и предявените кондикционни искове следва да бъдат уважени
изцяло.
При този изход на спора и на основание чл. 78, ал. 6 от ГПК ответниците следва
да заплатят разноски в полза на съда за държавна такса в размер на 200,00 лв ./ по
50,00 лв. за всеки един от предявените искове, определени съгласно чл. 69, ал. 1, т. 1 и
т. 4 от ГПК/ и възнаграждение за вещо лице в размер на 300,00 лв., поради това, че
ищецът е освободен на основание чл. 83, ал. 2 от ГПК. Ответниците следва да заплатят
и на основание чл. 78, ал. 7 от ГПК в полза на процесуалния представител на ищеца
разноски за едно адвокатско възнаграждение, тъй като от представените документи се
установява, че пълномощникът е предоставил безплатна правна помощ на ищеца на
основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗАдв. Достатъчно е да е представен договор за правна
помощ и съдействие, в който да е посочено, че упълномощеният адвокат оказва
безплатна правна помощ на някое от основанията по т. 1-3 на чл. 38, ал. 1 ЗАдв, като
6
не е необходимо страната предварително да установява и да доказва съответното
основание за предоставяне на безплатна правна помощ / в този смисъл Определение №
191 от 16.01.2024 г. на ВКС по к. ч. гр. д. № 2447/2023 г., определение №
163/13.06.2016 г. по ч. гр. д. № 2266/2016 г., ГК, І г. о. на ВКС, определение № 319 от
09.07.2019 г. по ч. гр. д. № 2186/2019 г., ГК, ІV г. о. на ВКС/. При определяне на
дължимото адвокатско възнаграждение съдът съобрази възприетото в задължителните
Решения на Съда на ЕС тълкуване (Решение от 25.01.2024 г. по C-438/22, Решение от
23.11.2017 г. по съединени дела C 427/16 и C 428/16, Решение от 05.12.2006 г. по
съединени дела С 94/04 и С 202/04 на голямата камара на CEO) и не следва да прилага
НМРАВ при определяне на адвокатското възнаграждение, което се дължи, тъй като не
съответства на предоставената правна услуга и правна и фактическа сложност на
делото. Производството по делото е приключило при три открити съдебни заседание,
не се характеризира със значителна фактическа и правна сложност, ищецът и
пълномощникът му не са се явили, и са събрани незначителни по обем писмени
доказателства, които са анализирани от вещо лице. Процесуалният представител на
ищеца е изготвил исковата молба, представил е писмени документи, и е подал
писмени становища. Общият материален интерес спрямо първия ответник е 939,55 лв.,
а спрямо втория ответник е 482,90, но фактите от които произтичат правата на ищеца
са едни и същи и именно на тях се основават различните искания на ищеца. Не се
установяват допълнителни разходи или усилия във връзка с осъщественото
процесуално представителство. Съобразно материалния интерес по делото,
констатираната по-горе фактическата и правна сложност, и качеството на
предоставената правна услуга, съдът намира, че дължимото адвокатското
възнаграждение е в размер на 480 лв. с ДДС срещу първия ответник и в размер 480 лв.
с ДДС срещу втория ответник
Ръководен от горното и на основание чл. 235 от ГПК, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА за нищожен договор за паричен заем №4374453/18.01.2022 г.,
сключен между М. Г. М., ЕГН **********, като заемател и „ИЗИ АСЕТ
МЕНИДЖМЪНТ“ АД, ЕИК ***, като заемодател, на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 от
ЗЗД вр. чл. 22 от ЗПК, поради противоречие със закона.
ПРОГЛАСЯВА за нищожен договор за предоставяне на гаранция №4374453,
сключен между М. Г. М., ЕГН **********, като потребител и „ФАЙНЕНШЪЛ
БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК ***, като гарант, на основание чл. 26, ал. 1, пр. 2 от ЗЗД,
поради липса на правно основание.
ОСЪЖДА „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ“ АД, ЕИК ***, със седалище и адрес на
управление: гр. София, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, „Силвър Център“, ет. 2, офис
40-60, представлявано от Г. Т., да заплати на М. Г. М., ЕГН **********, с адрес: ***,
на основание чл.55,ал.1,пр. 1 от ЗЗД, сумата от 49,55 лв., недължимо платена
договорна лихва при начална липса на основание, ведно със законната лихва върху
сумата от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане.
ОСЪЖДА „ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес
на управление: гр. София, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, „Силвър Център“, ет. 2,
офис 40-60, представлявано от П. Д., да заплати на М. Г. М., ЕГН **********, с адрес:
***, на основание чл. 55,ал.1,пр.1 от ЗЗД, сумата от 241,45 лв. недължимо платено
възнаграждение за предоставено поръчителство при начална липса на основание,
ведно със законната лихва върху сумата от датата на подаване на исковата молба до
7
окончателното изплащане.
ОСЪЖДА „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ“ АД, ЕИК ***, със седалище и адрес на
управление: гр. София, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, „Силвър Център“, ет. 2, офис
40-60, представлявано от Г. Т., на основание чл. 78,ал.6 от ГПК да заплати в полза на
съдебната власт по сметка на РС Плевен сумата от 100,00 лв. за държавна такса и 150
лв. за възнаграждение за вещо лице.
ОСЪЖДА ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на
управление: гр. София, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, „Силвър Център“, ет. 2, офис
40-60, представлявано от П. Д., на основание чл. 78,ал.6 от ГПК да заплати в полза на
съдебната власт по сметка на РС Плевен сумата от 100,00 лв. за държавна такса и 150
лв. възнаграждение за вещо лице.
ОСЪЖДА„ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ“ АД, ЕИК ***, със седалище и адрес на
управление: гр. София, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, „Силвър Център“, ет. 2, офис
40-60, представлявано от Г. Т., да заплати, на основание чл. 78,ал.7 от ГПК на адв. Д.
В. М., сумата от 480 лв. с ДДС, за предоставена безплатна правна помощ на ищеца на
осн. чл. 38,ал.1,т.2 от ЗАдв.
ОСЪЖДА ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на
управление: гр. София, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, „Силвър Център“, ет. 2, офис
40-60, представлявано от П. Д., да заплати, на основание чл. 78,ал.7 от ГПК на адв. Д.
В. М., сумата от 480 лв. с ДДС, за предоставена безплатна правна помощ на ищеца на
осн. чл. 38,ал.1,т.2 от ЗАдв.
Решението може да бъде обжалвано в двуседмичен срок от връчването на препис
на страните пред ОС Плевен с въззивна жалба.
Препис от решението да се изпрати на страните.
Съдия при Районен съд – Плевен: _______________________
8