Р Е Ш Е Н И Е
гр. С., 23.04.2020 г.
В И М Е Т
О Н А
Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Г.О., IIІ-„В” състав, в публично съдебно заседание на
двадесети февруари през две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
Мл.с-я: МАРИЯ ИЛИЕВА
при участието на секретаря Цветелина Пецева, като
разгледа докладваното от съдия ДИМОВ
в.гр.дело № 3441 по описа за 2019 год., и за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е по реда на чл. 258 -
чл. 273 от ГПК.
Образувано е по
въззивна жалба на ищеца „Т.С.”- ЕАД, гр.С., подадена чрез юрк.С.Димитрова
срещу решение № 550263 от 30.11.2018 г., постановено по гр.дело № 32355/2018 г.
на Софийски районен съд, ІІІ Г.О., 140 състав, с което са отхвърлени предявените
от „Т.С.” ЕАД, ЕИК ******, с
адрес: ***, срещу Е.И.Р., ЕГН **********, с адрес: ***, и Р.И.Р., ЕГН **********,
с адрес: ***, искове с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК, вр. с чл.79, ал.1, пр.1, вр.
чл.200 ЗЗД и чл.422, ал.1 ГПК, вр. чл.86 ЗЗД за
признаване за установено в отношенията между страните, че всеки от ответниците дължи на ищеца по ½ част от сумите,
както следва: 6285,10 лв., представляваща стойността на незаплатена топлинни
услуги/ в това число и цена за дялово разпределение/ за периода от 01.05.2014
г. до 30.04.2015 г. за имот, намиращ се в гр.С., ул.“ ******, аб.№ 013855, ведно със законната лихва, считано от
26.06.2017 г./ датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение/ до погасяването; 1348,03 лв., представляваща лихва за забава върху
главницата за периода от 15.08.2014 г. до 12.06.2017 г. С решението на съда е
осъдена на основание чл.78, ал.3 от ГПК
, „Т.С.”- ЕАД, гр.С. ЕИК ******, с адрес: гр.С., район“ Красно село“, ул.“******, да заплати
на Е.И.Р., ЕГН **********, с адрес: ***, на основание чл.78, ал.3 ГПК, сумата в
размер на 675 лв., представляваща
разноски по производството, съобразно отхвърлената част от исковете,
както и да заплати на Р.И.Р., ЕГН **********, с адрес: гр.С., ул.“ ******, на
основание чл.78, ал.3 ГПК, сумата в размер на 675 лв., представляваща разноски по производството, съобразно
отхвърлената част от исковете.
В жалбата
са изложени оплаквания за неправилност на първоинстанционното
решение, поради нарушение на материалния закон и на процесуални правила. В тази
връзка се поддържа, че първоинстанционният съд неправилно
е приел, че ответниците не са потребители на топлинна
енергия. С оглед на което се моли съда да постанови решение, с което да отмени обжалваното решение, като неправилно и незаконосъобразно,
и уважи предявените установителни искове. Претендира
присъждане на направените разноски по делото и на юрисконсултско
възнаграждение.
Въззиваемите страни –
ответници- Е.И.Р.
и Р.И.Р., чрез пълномощника си адв.Г.В. оспорват въззивната жалба по съображения подробно изложени в
представения по делото отговор в срока по чл.263, ал.1 от ГПК. Молят въззивната жалба, като неоснователна да се остави без
уважение, като се потвърди първоинстанционното
решение, като правилно и законосъобразно.
Претендират присъждане на направени по делото разноски.
Третото лице – помагач на ищеца по делото- „Б.“- ООД,
гр.С. не взема становище по подадената въззивна жалба.
Софийски градски съд, като
обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните,
съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК, намира от фактическа и правна страна
следното:
Жалбата е подадена в
срока по чл.259, ал.1 ГПК и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна.
Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта- в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Обжалваното решение е валидно и допустимо. Същото е и правилно,
като настоящата въззивна инстанция напълно споделя
изложените в обжалвания съдебен акт мотиви, обосноваващи окончателен извод за неоснователност
на предявените от „Топлофикация София” ЕАД, гр.София, срещу ответниците
Е.И.Р. и Р.И.Р., установителни искове и на основание
чл.272 ГПК препраща към тях. Независимо от това, във връзка с доводите във въззивната жалба следва да се добави и следното:
Спорният по делото въпрос се свежда до
съществуването на валидно облигационно правоотношение между страните по договор
за доставка на топлинна енергия. Настоящият въззивен
състав намира, че в тази насока от страна на ищеца по делото не е било
проведено успешно доказване, поради следните съображения:
Съгласно
действалата през процесния период нормативна уредба –
чл.153, ал.1 от ЗЕ /в ред. преди изм. с ДВ бр. бр. 54 от 2012 г., в сила от
17.07.2012 г./ всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна
станция или към нейно самостоятелно отклонение, са
потребители на топлинна енергия и са длъжни да монтират
средства за дялово разпределение по чл. 140, ал. 1, т. 3 на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за
топлинна енергия при условията и по реда, определени в
съответната наредба по чл. 36, ал. 3. Разпоредбата
императивно установява кой е страна по облигационното отношение с топлопреносното предприятие, като меродавно е единствено притежанието на вещно право върху имота
– собственост или вещно право на ползване. В този смисъл е и действалата през процесния период разпоредба на &1,т.42 от ДР на ЗЕ,
съобразно която потребител на топлинна енергия за битови нужди,
респективно задължено лице за заплащане цената на доставена такава във връзка с
чл.155 ЗЕ, е собственик
или ползвател на имот, който ползва топлинна енергия с топлоснабдител
гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване.
Горната законова уредба определя, че потребител по силата на закона на
доставяната топлинна енергия за битови нужди е собственикът на топлоснабдения имот, освен в случаите, когато върху имота
има учредено ограничено вещно право на ползване. Следователно ищецът е следвало на първо място
да установи договор със съдържание, като твърдяното в исковата молба, в това
число, че ответниците са лица - собственици или ползватели
на имот, чийто обект е присъединен към топлопреносната
мрежа и които ползват топлинна енергия за домакинството си или за стопански
нужди - § 1, т.42 от ДР на ЗЕ, респ. §1, т.13 от ДР на ЗЕЕЕ /отм./.
В
настоящия случай по делото липсват каквито и да е доказателства, че ответниците Е.И.Р. и Р.И.Р. са титуляри на вещни права по
отношение на процесния апартамент № 8, находящ се в ***, ул.“******, т.е., че са негови собственици
или ползватели, като за това обстоятелство няма
и признание от тяхна страна. В този смисъл неоснователни са изложените във въззивната жалба доводи, че качеството им на потребител на
топлинна енергия е безспорно по делото. Напротив, ответниците
изрично са оспорили в отговора на исковата молба по чл.131 от ГПК качеството си
на потребители по смисъла на &1, т.42 от
ДР на ЗЕ, като изрично са заявили, че не са собственици на процесния
недвижим имот. При това положение, след като ответниците
оспорват съществуването на процесното облигационно
/договорно/ правоотношение между страните, оспорвайки изрично качеството си на собственици
или ползватели на процесния имот, то съгласно
разпоредбите на чл. 153 и чл. 154, ал. 1 от ГПК изцяло в тежест на ищеца по
делото е да проведе, с ангажиране на съответните доказателствени средства,
главно и пълно доказване на правопораждащия факт - ответниците да са били собственици или титуляри на вещното
право на ползване върху процесния имот в течение на процесния период. Въпреки предоставената му възможност от първоинстанционният съд, ищецът не е ангажирал такива доказателства,
поради което това обстоятелство се явява недоказано, а следователно –
недоказано е и наличието на договорно отношение между страните по доставка на
топлинна енергия. Изложените в противния смисъл доводи в жалбата са изцяло
неоснователни.
Въпреки правилно разпределената доказателствена тежест в процеса с изготвения по делото
доклад, по който страните не са имали възражение /виж протокол от публично
съдебно заседание от 28.11.2018 г./, по делото липсват безспорни доказателства,
че ответниците Е.И.Р. и Р.И.Р. са титуляри на вещни
права по отношение на процесния топлоснабдяван
имот, т.е, че са негови собственици или ползватели, а оттук и за наличие на
възникнало между страните валидно облигационно правоотношение с параметри
посочени в исковата молба. За това обстоятелство няма и признание от страна на ответниците, които са оспорили исковата молба изцяло. Посоченото обстоятелство не
се установява и от останалите представени по делото доказателства. От друга страна спорното обстоятелство
– наличие на договорно правоотношение
между страните за процесния период, респективно
качеството на ответниците на потребители по см. § 1, т.42 от ДР на ЗЕ, респ. §1, т.13 от ДР на ЗЕЕЕ /отм./, е правопораждащо,
тъй като обуславя спорните по делото права и доказването му е следвало да бъде
пълно /т.е., да създаде сигурно убеждение у съда в истинността на твърденията в
исковата молба/ и главно /защото има за предмет факти, за които ищецът носи доказателствена тежест/. От изложеното и в приложение на правните
последици от тежестта на доказване, съгласно които недоказаният факт се приема
за неосъществил се, което съдът отнася във вреда на този, върху когото тежи
тежестта на доказване на съществуването на договорно отношение – на ищеца,
искът за установяване на вземането за главницата е неоснователен, а поради акцесорността на вземането за обезщетение за забава,
неоснователен се явява и искът за установяване на вземане за обезщетение за
забава в размер на законната лихва.
С
оглед на изложените съображения и поради съвпадане на приетите от двете
инстанции изводи, въззивната жалба следва да бъде
оставена без уважение, като неоснователна, а обжалваното с нея решение, включително
и в частта на разноските, като правилно и законосъобразно следва да бъде
потвърдено на основание чл.271, ал.1 от ГПК.
По
отношение на разноските:
При този изход на спора на въззивника-ищец не се следват разноски за въззивното производство. Предвид изхода на спора и
своевременно заявената от въззиваемите страни- ответници Е.И.Р. и Р.И.Р., претенция за присъждане на
разноски за въззивното производство - адвокатско
възнаграждение, въззивникът-ищец следва да бъде
осъден да заплати на всеки един от ответниците,
сумата от по 250 лв., направените във въззивното
производство разноски /заплатено адв.възнаграждение,
съгласно договори за правна защита и съдействие от 12.02.2019 год./, на
основание чл.78, ал.3 във вр. с чл.273 от ГПК, като
възражението за прекомерност на претендираното
адвокатско възнаграждение, направено с писмена молба от 19.02.2020 год. от
страна на ищеца, чрез неговия процесуален представител, съдът намира за
неоснователно, с оглед фактическата и
правна сложност на делото.
Водим от горното, съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение №
550263 от 30.11.2018 г., постановено по гр.дело № 32355/2018 г. на СРС, ІІІ
Г.О., 140 състав.
ОСЪЖДА „Т. С.”- ЕАД, ЕИК ******, със седалище и адрес на
управление:***, да заплати на
Е.И.Р., ЕГН **********, с адрес: ***, сумата от 250
лв. /двеста и петдесет лева/, представляваща направените разноски за въззивното производство /заплатено адвокатско
възнаграждение/, на основание чл.78,
ал.3 във вр. с чл.273 от ГПК.
ОСЪЖДА „Т. С.”- ЕАД, ЕИК ******, със седалище и адрес на
управление:***, да заплати на
Р.И.Р., ЕГН **********, с адрес: гр.С., ул.“ ******,
ет.5, сумата от 250 лв. /двеста и петдесет лева/, представляваща направените
разноски за въззивното производство /заплатено
адвокатско възнаграждение/, на основание
чл.78, ал.3 във вр. с чл.273 от ГПК.
Решението
не подлежи на обжалване по арг. на чл. 280, ал.3 от ГПК.
РЕШЕНИЕТО
е постановено при участието в процеса на „Б.“- ООД, гр.София, като трето
лице – помагач на ищеца “Т. С.” ЕАД, гр.София.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.