О
П Р Е Д Е Л Е Н И Е
гр. София, 20.08.2020
год.
СОФИЙСКИ
ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, първи въззивен състав, в закрито заседание
на двадесети август през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДОРА МИХАЙЛОВА
ЧЛЕНОВЕ : ИРИНА СЛАВЧЕВА
РОСИНА ДОНЧЕВА
като разгледа докладваното от съдията
Михайлова ч. гр. д. № 479 по описа на съда за 2020 година, и за да се произнесе,
взе предвид следното.
Производството е по реда
на чл. 413, ал. 2 във вр. с чл. 274 и сл. ГПК.
Подадена е частна жалба
от „А.Т.“ ЕООД против онази част от
разпореждане от 22.04.2020 г. по ч. гр. дело № 225/2020 година по описа
на Районен съд – гр. Костинброд, в която е отхвърлено заявлението за издаване
на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК срещу А.К.К. за следните суми: 165. 15 лв. – възнаграждение по
договор за предоставяне на поръчителство, 70. 72 лева – наказателна лихва за
периода 11.02.2019 г. – 04.03.2020 г., както и 33.54 лева – обезщетение за
административни разноски.
Жалбоподателят сочи, че макар
да имал възможността
да избере необезпечен кредит, длъжникът сам е избрал при кандидатстването
си за кредит,
да обезпечи изпълнението на задълженията си договора, като осигури поръчителство от трето, одобрено от кредитора юридическо
лице, срещу определено възнаграждение.
Твърди, че
поръчителят се съгласил да предостави
поръчителство за задълженията на длъжника, поради което е приел да
отговаря солидарно с него за изпълнението
на всички задължения, възникнали по договора за
потребителски кредит, както и за последиците
от неизпълнението. Сочи, че макар
кредиторът
да може да
администрира плащанията от длъжника към
поръчителя, то плащанията за услугите
и риска на последният не се
извършват в полза на кредитора. Ето защо се поддържа, че претендираното възнаграждение
се основава
на договор за поръчка,
който е сключен между длъжника и заявителя. Твърди се, че задължението за заплащане на възнаграждение,
което се дължи на поръчителя,
е ясно и точно формулирано, като е обективирано във валидно сключен договор между страните
в заповедното производство.
Ето се поддържа, че
възнаграждението, дължимо за предоставената услуга по поръчителство,
не е и не може да бъде
характеризирано като противоречащо на закона и на добрите
нрави. Сочи,
че с погасяване на задължението на длъжника към
кредитора, за заявителя-поръчител са възникнали регресни права по отношение
на първия.
По отношение на сумите
за наказателна лихва и административни разноски се сочи, че съдът е излязъл
извън правомощията си и без възражение от длъжника се е произнесъл по въпроса
за дължимостта ич. Моли
се за отмяна
на обжалваното разпореждане.
Частната жалба е
допустима, тъй като е подадена от заявител срещу разпореждане, с което е
отхвърлено заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, и е
спазен срокът по чл. 275, ал. 1 от ГПК, поради което следва да
се разгледа по същество.
След преценка на събраните по делото
доказателства във връзка с доводите на страните съдът намира за установено от
фактическа страна следното.
Производството по чл. 410 от ГПК за издаване на заповед
за изпълнение е започнало по заявление, подадено до РС – гр. Костинброд от
„А.Т.“ ЕООД срещу А.К.К. за парично вземане в размер
на 500 лв. – главница по договор за кредит № ………../…………… год. и договор за предоставяне на
поръчителство от 18.01.2019 год., както и сумата 43. 68 лв. – договорна лихва
за периода 18.01.2019 год. – 10.05.2019 год., ведно със законната лихва върху
главницата, считано от датата на подаване на заявлението в съда до
окончателното изплащане; 70. 72 лева - наказателна лихва за периода от
11.02.2019 год. до 04.02.2020 год.; 33. 54 лева – административни разходи за
извънсъдебно погасяване на дълга. Претендира се също така сумата от 165. 15 лв.
– възнаграждение по договор за предоставяне на поръчителство от 18.01.2019
година.
Със заявлението е представен договор за потребителски кредит № ………./………….. год., по силата на
който „К.“ ЕАД е предоставило на А.К.К.
потребителски кредит в размер на 500 лв. с падеж на последната погасилна вноска 10.05.2019 год. и размер на погасителната
вноска 135.92 лв. и ГЛП 50 %.
По силата на договор за предоставяне на поръчителство от 18.01.2010 год.
„А.Т.“ ЕООД се е задължило по отношение на кредитополучателя да сключи договор
за поръчителство с „Кредисимо“ ЕАД, с който да се
съгласи да отговаря пред кредитодателя солидарно с
длъжника за изпълнението на всички задължения по договора за кредит срещу
възнаграждение в размер на 51.45 на месец за периода на действие на договора за
кредит съгласно приложение № 1 към договора.
В изпълнение на договора е сключен и договор за поръчителство на
18.01.2019 год., по силата на който „А.Т.“ ЕООД се е съгласило да отговаря солидарно с длъжника за изпълнението на
всички задължения по договора за кредит между кредитодателя
и потребителя А.К.К..
Твърди се в заявлението, че на 09.03.2020 год. заявителят заплатил на
заемодателя всички дължими суми от длъжника съгласно искането за плащане, а именно – 500 лв. главница, 43. 68 лв. –
договорна лихва, 70.72 лв. – наказателна лихва, и 33. 54 лв. - административни
разходи във връзка с опити за извънсъдебно събиране на дълга, като на същата
дата уведомил длъжника за така извършеното плащане и встъпване в правата на
кредитора.
При така установената фактическа обстановка съдът намира от правна
страна следното.
Според разпоредбата
на чл. 411,
ал. 2, т. 2 ГПК съдът има задължение да извърши проверка
дали искането на заявителя не
е в противоречие със закона или с добрите
нрави, като проверката за потребителска
закрила съставлява оценка за съответствие
на договорите с повелителни норми на закона, в конкретния
случай - с разпоредбите на ЗПК и ЗЗП.
Според
т. 12 от заявлението процесното вземане представлява възнаграждение
по договор за
предоставяне на поръчителство в размер на 165. 15 лева, като между страните е уговорено заплащане на претендираното възнаграждение
в полза на заявителя за това,
че по силата
на договор за поръчителство той се е съгласил
да отговоря солидарно с длъжника за задълженията на втория към
трето лице - кредитор. Изложено е още, че макар да имал
възможност да избере необезпечен кредит, длъжникът е избрал при кандидатстването
си за кредит
да обезпечи изпълнението на задълженията си по договора, като
осигури поръчителство от трето, одобрено от кредитора юридическо
лице. От анализа
на така изложената
фактическа обстановка следва извод,
че при сключване
на договора за поръчителство като част от
договора за потребителски кредит е налице нарушаване на императивни норми на ЗПК и ЗЗП, респективно, че договорът е недействителен
по отношение на длъжника. Обстоятелството, че договорът за
поръчителство е сключен с юридическо лице, което е предварително
одобрено от кредитора,
и което се явява свързано с него лице, доколкото
същият
е едноличен собственик на капитала на
дружеството поръчител (видно от приложената по делото справка от
Търговския регистър),
сочи, че на длъжника не
е предоставено право на избор и възможност
за индивидуално договаряне, респективно, че сключването на въпросния договор
не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие в правата между потребителя и търговеца. В случая договорът
за поръчителство има за цел
да обезщети вредите от фактическа
неплатежоспособност на длъжника, които кредиторът би могъл
да претърпи при липса
на обезпечение, което влиза в противоречие
с предвиденото в чл.16 от ЗПК изискване към доставчика на финансова
услуга да оцени сам платежоспособността
на потребителя и да предложи добросъвестно
цена за ползване
на заетите средства, съответна на получените гаранции. Освен това, договорът води до значително оскъпяване
на ползвания заем,
като утежнява финансовото състояние на длъжника, доколкото
заплащането възнаграждение от 51.45 лв.
на месец
е прекомерно и води
до значително
увеличаване на дълга за
срока на кредита, чийто
размер е 500 лева. На следващо място, обвързването на възможността за отпускане на
кредит с възмезден договор за поръчителство
със свързано с кредитора лице прехвърля върху кредитополучателя финансовата
тежест за изпълнение на задълженията
на финансовата институция за предварителна
оценка на платежоспособността на кандидатстващите за кредит, за което
на кредитора не се дължат
такси по силата на чл.10а, ал. 1 и ал.
2 от ЗПК. С оглед това настоящият състав намира, че претендираното вземане се основава на
неравноправна за потребителя клауза, която се явява
нищожна по смисъла на чл.146, ал.1 от ЗЗП.
Задълженията за заплащане на такси за събиране на просрочени
задължения също се пораждат от неизпълнението на главните задължения на
кредитополучателя (потребителя) да върне на падежа предоставената му по кредита
сума, ведно с възнаградителната лихва, т. е. и с тях
се цели обезпечаване на срочното изпълнението на тези задължения и да се
обезщетят вредите от забава. Същевременно целта на таксите и комисионните по
смисъла на разпоредбата на чл. 10а, ал. 1 ЗПК е да се покрият административните
разходи на кредитора при предоставяне на допълнителни услуги, свързани с
договора за потребителски кредит, но различни от основната услуга по
предоставяне на кредит, а отделно от това следва да се посочи, че кредиторът не
може да изисква заплащане на такси за действия, свързани с управление на
кредита, тъй като те са част от дейността му по предоставяне на кредита –
чл. 10а, ал. 2 ЗПК, както и да събира повече от веднъж такса за едно и
също действие. Следователно клаузите в договора за кредит, на които заявителят
основава процесните вземания и с които е уговорено,
че при забава кредиторът ще има право да получи нещо различно от лихвата за
забава, противоречат на горепосочените императивни законови норми, които
ограничават отговорността на потребителя, поради което са нищожни – чл. 26, ал.
1, предл. 1 ЗЗД.
Според чл.411, ал. 2, т. 3 от ГПК, която е приложима в настоящия случай,
заявлението подлежи на отхвърляне, ако е налице обоснована
вероятност искането да се основава
на неравноправна клауза в сключен с потребител договор.
Частната жалба е основателна по отношение на искането за издаване
на заповед за изпълнение за сумата от 70.72 лв. – наказателна лихва (лихва за забава) за периода от 11.02.2019 г. до 04.03.2020
година. Касае се за договорно задължение, което се твърди да е възникнало от
неизпълнение в срок на парично задължение, поради което извод искането
да се основава
на неравноправна клауза не
може да бъде обоснован.
Тъй като изводите на настоящата инстанция
съвпадат с отчасти с тези на районния съд, обжалваното разпореждане следва да
бъде потвърдено в частта, в която е отхвърлено заявлението за издаване на
заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК срещу А.К.К. за
следните суми: 165. 15 лв. – възнаграждение по договор за предоставяне на
поръчителство, и за 33.54 лева – обезщетение за административни разноски. В
останалата обжалвана част разпореждането следва да бъде отменено и вместо това
следва да се постанови издаване на заповед за
изпълнение чл. 410 ГПК по заявлението на „А.Т.“ ЕООД срещу А.К.К. за сумата от 70.72 лв. –
наказателна лихва за периода от 11.02.2019 г. до 04.03.2020 г, като делото да се върне на
РС – гр. Костинброд за фактическо
изготвяне и издаване на заповедта за изпълнение.
Воден от горното, съдът
ПОТВЪРЖДАВА разпореждане от 22.04.2020 г. по ч. гр.
дело № 225/2020 година по описа на Районен съд – гр. Костинброд, В ЧАСТТА, в която е отхвърлено
заявлението на „А.Т.“ ЕООД за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК
срещу А.К.К. за следните суми: 165. 15 лв. –
възнаграждение по договор за предоставяне на поръчителство, както и за 33.54
лева – обезщетение за административни разноски.
ОТМЕНЯ разпореждане от 22.04.2020 г. по ч. гр. дело № 225/2020 година по описа на
Районен съд – гр. Костинброд в останалата обжалвана част И ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ДА СЕ ИЗДАДЕ заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по заявлението на „А.Т.“ ЕООД срещу А.К.К. за сумата от 70.72 лв. –
наказателна лихва за периода от 11.02.2019 г. до 04.03.2020 година.
ВРЪЩА делото на РС – гр. Костинброд за фактическо изготвяне и издаване на заповедта за изпълнение.
Определението не подлежи
на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.