Р Е
Ш Е Н
И Е
№ ........
гр. П., 23.03.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД П.,
гражданско отделение, в публично съдебно заседание, проведено на двадесет и
четвърти февруари през две хиляди двадесет и първа година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ:
АНГЕЛ ТАШЕВ
при
участието на секретаря Наталия Димитрова, като разгледа докладваното от съдията
гр. дело № 1505 по описа за 2020 г.,
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството по делото е образувано по
повод искова молба от А.В.М., ЕГН **********,*** против „ДКЦ Е.-Ц.“ ООД гр. П., ЕИК ****** като моли съда да постанови решение, с
което да признае за установено по отношение на ответника, че същият дължи на
ищеца по Договор за уреждане на парично задължение с нотариална заверка на
подписите с рег. №193/07.02.2019 г. следните суми: 20 000 лева - главница;
сумата от 17 316,66 лева - лихва върху главницата за периода от 14.06.2013
г. до 20.02.2019 г.; 15 % договорна наказателна лихва върху главницата за всяка
година, считано от 21.02.2019 г. до окончателното изплащане на вземането, за
които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение
№1394/10.06.2019 г. по ч. гр. д. №2317/2019 г. по описа на РС П..
С Решение №
14/07.01.2020 г., постановено по гр. д. № 3215/2019 г. по описа на РС П., съдът
е признал за установено, че ответникът „ДКЦ Е.-Ц.“ ООД гр. П. дължи на ищеца А.В.М. сумата от 20 000
лв., представляваща задължение за връщане на паричен заем от 14.06.2013 г., за
което е издадена заповед за изпълнение №1394/10.06.2019 г. по ч. гр. д.
№2317/2019 г. по описа на РС П., като искът е отхвърлен за лихва за забава в размер на 17 316,66 лв. за периода от 14.06.2013 г. до 20.02.2019 г. и за договорна
наказателна лихва върху главницата в размер 15% за всяка година, считано от
21.02.2019 г. до
окончателното изплащане на вземането.
С влязло в сила
Решение № 180/30.06.2020 г., постановено по в. гр. д. № 243/2020 г., по описа на Окръжен съд П., е
обезсилено първоинстанционното решение в частта, с която е признато за
установено, че ответникът „ДКЦ Е.-Ц.“ ООД
гр. П. дължи на ищеца А.В.М. сумата
от 20 000 лв., представляваща задължение за връщане на паричен заем от
14.06.2013 г., за което е издадена Заповед за изпълнение №1394 от 10.06.2019 г.
по ч. гр. д. №2317/2019 г. на РС П., като делото е върнато за ново разглеждане
от друг състав на РС П., който да се произнесе по иска на заявеното основание.
С оглед
изложеното предмет на настоящото производство е единствено заявената претенция
за сумата от 20 000 лева главница по Договор за уреждане на парично
задължение с нотариална заверка на подписите с рег. №193/07.02.2019 г.
В исковата молба се излагат обстоятелства, че ищецът от 22.02.2010 г. до
15.02.2019 г. бил управител на ответното дружество. Считано от 15.02.2019 г. за
управител на ответното дружество бил избран К. Н. Н.. През юни 2013 г. ищецът
бил помолен от Емил Т. - управител на „МБАЛ Е.“ ООД и К. Н. - управител на
„Център за точна медицинска диагностика – Цитомед“ ООД, двете юридически лица,
притежаващи капитала на „ДКЦ Е.-Ц.“ ООД, да
осигури чрез личен кредит сумата от 20 000 лева и да я предостави като паричен
заем на ответното дружество. Паричната сума била необходима за закупуване на
ендоскопска апаратура, която било уговорено ответното дружество да закупи от
фирма „К. Медтек & сървис“, със седалище в гр. Тройенбрицен,
Германия, собственост на К. Н..
Сочи, че на 13.06.2013 г. ищецът сключил
с „Банка ДСК“ ЕАД два договора за кредит за текущо потребление, съответно за 50
000 лева и 6 900 евро. На същата дата била издадена фактура от немската фирма,
в която подробно бил описан модела на апаратурата, нейната стойност и срока за
плащането й. На следващия ден - 14.06.2013 г. ищецът превел по сметката на
ответника 20 000 лева с посочено основание за плащане: „заем за закупуване на
ендоскопска апаратура“. В същия ден ответното дружество превело сумата от 20
000 лева по сметка на фирма „К. Медтек & сървис“. Страните по
договора за паричен заем от 14.06.2013 г. уговорили, че сумата ще се върне
съобразно погасителен план на 96 вноски, всяка от които - с падеж на 25 число
на съответния месец, а при неплащане се дължи лихва в размер не повече от 15 %,
изчислена върху непогасения остатък от главницата за всяка просрочена година.
Дружеството не направило нито една вноска, а ищецът като негов управител в този
период не желаел да предприема принудително изпълнение в своя полза. На
10.06.2016 г. той заверил пред адвокат препис от едностранно изявление на
дружеството, че съгласно одобрения от Общото събрание годишен финансов отчет
към 31.12.2015 г. и към датата на документа ответникът „ДКЦ Е.-Ц.“ ООД дължи на ищеца като физическо лице главницата
от 20 000 лева, както и лихвите, представляващи санкция за неизпълнението по
погасителния план. На 07.02.2019 г. между ищеца и ответното дружество бил
подписан нотариално заверен договор за уреждане на парично задължение, в който
заемодателят декларирал, че на 14.06.2013 г. е предоставил по банков път на
заемополучателя паричен заем в размер на 20 000 лева за закупуване на
ендоскопска апаратура, а заемополучателят „ДКЦ Е.-Ц.“
ООД декларирал, че е получил и усвоил сумата от 20 000 лева. В договора от
07.02.2019 г. заемополучателят декларирал и че считано от 2013 г. до
окончателното изплащане на предоставения заем дължи на заемодателя наказателна
лихва върху главницата в размер на 15 % за всяка просрочена година. От
счетоводните баланси и отчетите за приходите и разходите на ответното дружество
било видно, че дългът е ежегодно пренасян, признаван и одобряван от Общото
събрание на ответника. Закупената с процесния паричен заем ендоскопска
апаратура е отразена в активите на ответното дружество. Останалата част от
сумите по кредитите, получени на 13.06.2013 г. от „Банка ДСК“ ЕАД, послужили за
погасяване на предходни заеми, сключени между ищеца и банката, сумите от които
също били предоставяни на „ДКЦ Е.-Ц.“ ООД и на
свързани с него дружества.
При повторното разглеждане на делото ищецът
допълва исковата молба, като твърди в проведеното съдебно заседание, че в
качеството си на управител на ответното дружество се е случвало два пъти да
договаря сам със себе си - в началото на 2012 г. и на 14.06.2013 г., като и в
двата случая се касаело за предоставяне на паричен заем. Първият случай е за
сумата от 40 000 лв., а във втория за сумата от 20 000 лв. Сочи се, че и в
двата случая, ищецът е действал със съгласието и знанието на съдружниците в
ответното дружество. Твърди се, че с Протокол от 27.05.2013 г. на ищеца е
разрешено да сключи с ответното дружество и в лично качество паричен заем за
сумата от 20 000 лв., като са договорени конкретните условия, а именно в т. 1
от Решението на Общото събрание са дадени права на управителя да извършва
всякакви действия за в бъдеще във връзка с паричния заем за сумата от 20 000
лв. Посочва, че на 11.01.2012 г. ищецът е превел сумата от 40 000 лв. на
ответното дружество, която сума в последствие частично е възстановена с
плащания, които са отразени в извлечение на „Банка ДСК“. Сочи, че заемът, който
е сключен на 14.06.2013 г. е в неразривна връзка с Договора за уреждане на
парични отношения, сключен през 2019 г. Последният не би съществувал, ако не е
бил сключен предишният договор.
В срока по
чл.131 ГПК ответното дружество е депозирал отговор на исковата
молба, с който оспорва исковата претенция. Твърди, че договорът от 07.02.2019
г. е нищожен на основание чл.26, ал.1, предл.1, във вр. с чл.38, ал.1 ЗЗД.
Общото събрание на съдружниците не е вземало решение за даване на съгласие за
сключване на договора от 07.02.2019 г.. Управителят не е имал право без изрично
съгласие на Общото събрание на съдружниците да сключва договори, с които да
задължава дружеството в своя полза, съответно да сключва договори, с които,
представлявайки дружеството, да признава негови задължения към себе си. Нищожни
са и погасителен план към договора за паричен заем от 14.06.2013 г., както и
признанието на задълженията, които ищецът е направил в своя полза от името на
дружеството в писменото изявление, заверено от адвокат на 10.06.2016 г. При
условията на евентуалност, счита, че договорът от 07.02.2019 г. е нищожен и
поради накърняване на добрите нрави, защото уговорената наказателна лихва от 15
% между управителя и представляваното от него дружество е прекомерна и нарушава
принципа за справедливост. Ответникът не оспорва, че на 14.06.2013 г. по
сметката на дружеството е постъпила сумата 20 000 лева чрез банков превод
с наредител А.М., както и че тази сума е осчетоводена от ответника в сметка
„други заеми и дългове“ с основание заем, предоставен от А.М.. Договорът за
паричен заем от 14.06.2013 г. обаче не е предмет на делото и искът за връщането
му не може да бъде уважен в този процес, защото ищецът не е извел от него
претенцията си в заповедното производство. На следващо място сочи, че дори и да
се приеме, че предмет на делото е сумата по договора за заем от 14.06.2013 г.,
то в случая става дума за обикновен заем за послужване без писмено уговаряне на
лихва, поради обоснованата по-горе нищожност на писмените уговорки, който става
изискуем по общите правила – месец след поканата - арг. чл. 240, ал.4 ЗЗД. Моли
исковата претенция да бъде изцяло отхвърлена.
В открито заседание ищецът поддържа
становището си. Прави искане за присъждане на законната лихва върху сумата от
20 000 лева, считано от предявяване на исковата молба. Представя писмена
защита.
Ответникът не се явява и не изпраща
законов или процесуален представител. Постъпила е молба от адвокат К. –
пълномощник, с която моли съда да отхвърли исковата претенция. Представя
писмена защита.
Съдът, като съобрази правните доводите
на страните, събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност,
съгласно правилата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното от
фактическа страна:
Видно от приложеното по делото ч. гр. д.
№ 2317/2019 г. по описа на РС П. производството е започнало по реда на чл. 417, т. 3 от ГПК
по заявление на ищеца А.В.М. за издаване на заповед за изпълнение срещу
длъжника „ДКЦ Е.-Ц.“ ООД за следните суми:
20 000 лв. – главница, 17 316,66 лв. – лихва за периода от 14.06.2013 г.
до 20.02.2019 г. и 15 % договорна лихва върху главницата за всяка година,
считано от 21.02.2019 г. до окончателното изплащане на вземането. Като
документ, от който произтича вземането, е посочен Договор за уреждане на парично
задължение с нотариална заверка на подписите с рег. № 193/07.02.2019 г. В
заявлението не са изложени други обстоятелства, от които произтича вземането,
респ. не е посочено, че вземанията се претендират на основание договор за
паричен заем от 14.06.2013 г. Договорът за уреждане на парично задължение от
07.02.2019 г. е с нотариална заверка на подписите на страните от
07.02.2019 г., вписан под рег. № 193 в регистъра на Нотариус Юлия Ваклинова, с
рег. № 436 по регистъра на НК и район на действие Районен съд – П.. Въз основа
на заявлението на 10.06.2019 г. е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 417 от ГПК с разпореждане за издаване на изпълнителен лист по
ч.гр.д. № 2317/2019 г. по описа на РС П. за претендираните вземания,
представляващи задължения по Договор за уреждане на парично задължение от
07.02.2019 г. с нотариална заверка на подписите рег. № 193/07.02.2019
г. по описа на нотариус Юлия Ваклинова с район на действие Районен съд – П.,
ведно с разноски по делото.
В срока по
чл. 414 от ГПК длъжникът е подал възражение срещу заповедта за изпълнение. С
оглед депозираното възражение и дадените от съда указания, от заявителя А.В.М.,
на основание чл. 415, ал. 4 от ГПК, е предявен иск пред РС П. за установяване
на вземането, за което е издадена заповедта за изпълнение по чл. 417, т. 3 от ГПК.
От приложените по делото писмени
доказателства се установява, че в периода от 2010 г. до 15.02.2019 г. ищецът А.М.
е бил управител на ответника „ДКЦ Е.-Ц.“ ООД, а считано
от 15.02.2019 г. управител на ответника е К. Н.. Установява се също, че
съдружници в ответното дружество са „МБАЛ-Е.“ ООД и „Център за точна медицинска
диагностика-Цитомед“ ООД. Н. е управител и на „Център за точна медицинска
диагностика-Цитомед“ ООД, а от 2018 г. нататък – и на „МБАЛ-Е.“ ООД, след
смъртта на дотогавашния управител Емил Т..
Между
страните е обявено за безспорно и ненуждаещо се от доказване, че на
14.06.2013 г. ищецът е превел по сметка на ответното дружество „ДКЦ Е.-Ц.“ ООД сумата в размер на 20 000 лева с основание на
превода - заем за закупуване на ендоскопска апаратура;
че заемната сума от 20 000 лева е била отразена в счетоводството на
ответното дружество като заем, предоставен от ищеца А.М.; че със същата ответникът „ДКЦ Е.-Ц.“ ООД е закупил медицинска апаратура за цена от 10
000 евро; че ответникът „ДКЦ Е.-Ц.“
ООД не е върнал на ищеца процесната сума от 20 000 лева, преведена по
негова банкова сметка ***.06.2013 г. от страна на ищеца А.М. като физическо
лице.
От представения по делото нотариално
заверен Договор за уреждане на парично задължение от 07.02.2019 г., сключен
между ищеца А.В.М., лично за себе си в качеството на заемодател и ответника
„ДКЦ Е.-Ц.“ ООД, представляван от ищеца А.М.
-управител, дружеството в качеството на заемополучател, се установява, че
страните по договора са се споразумели за следното: заемодателят е предоставил
на 14.06.2013 г. по банков път на заемополучателя паричен заем в размер на
20 000 лв. за закупуване на ендоскопска апаратура, която заемополучателят
признава, че е получил и усвоил, като превел същата по сметка на фирма „К. мед Тек“. Видно от
съдържанието на договора от 07.02.2019 г. заемополучателят се е задължил да
заплати на заемодателя (физическото лице А.М.) наказателна лихва върху
главницата от 20 000 лв. в размер 15% годишно, считано от получаването на
сумата през 2013 г. до окончателното изплащане на дадения заем. В чл. 4 от
договора е уговорено, че заемополучателят се задължава да плати цялата главница
по заема, ведно с уговорената наказателна лихва и свързаните със заема разходи
в срок до 20.02.2019 г., а в чл. 9 - че при забава в плащане на главницата
и/или наказателната лихва по договора след определената в него падежна дата,
неизплатената част от главницата и лихвата се олихвява с наказателна надбавка с
десет процентни пункта.
Представени са по делото и протоколи от
Общото събрание на съдружниците на ответника „ДКЦ Е.-Ц.“
ООД, на които са приети годишните финансови отчети на дружеството за
периода 2015 г. - 2018 г. като обстоятелството, че в
счетоводството на ответното дружество задължението към ищеца е било признавано
и одобрявано от Общото събрание не е спорно.
В качеството на свидетели са разпитани
лицата Я.К. и М.Г.. От показанията на свидетеля Я.К. се установява, че на
среща, на която са присъствали ищецът М., свидетелят К. и К. Н., последният се
е запознал със съдържанието на договора от 07.02.2019 г. и е изразил устно съгласие
същият да бъде нотариално заверен. Свидетелката М.Г. заявява, че в началото на
м. февруари 2019 г. е присъствала на разговор по телефона, проведен между А.М.
и К. Н., в който ищецът е казал, че е предприел действия за възстановяване на
вземанията му. Не е чула да коментират конкретна сума, но знае, че става въпрос за 20 000 лева, които
ищецът е предоставил на ответното дружество през 2013 г., но още не са му
възстановени. Съдът, съобразявайки разпоредбата на чл. 172 от ГПК, възприема показанията на свидетелите за
обективни, последователни и логични, поради което ги кредитира.
При повторното разглеждане на делото е
представен Протокол от 27.05.2013 г. на Общото събрание на съдружниците на
ответника „ДКЦ Е.-Ц.“ ООД, видно от който е взето
решение за сключване на договор за заем за сумата от 20 000 лева между
ищеца в качеството му на физическо лице- заемодател и ответното дружество в качеството на заемател за срок до 96
месеца, с лихва в размер до 15 процента, която лихва подлежи на промяна при
изменение на базовия лихвен процент на „Банка ДСК“ ЕАД, като клаузите на
посочения договор за заем следва да бъдат съобразени с клаузите на договора за
банков кредит между „Банка ДСК“ и ищеца А.М.. С посоченото решение на ОС на
съдружниците на ответника е дадено съгласие на управителя - ищеца М., на основание чл. 38, ал. 1 от ЗЗД
за сключване на посочения договор, както и за извършване на всякакви действия в
бъдеще във връзка с този договор – да сключва анекси, да предоговаря
първоначалните условия, при които договорът за паричен заем е сключен, да
договаря възнаградителна и/или наказателна лихва, да признава дълга, да го
новира, да го прехвърля, да се разпорежда с него по всякакъв начин, както и да
извършва всички необходими действия по повод на този паричен заем по начин,
какъвто намери за добре, без за всички тези негови фактически и правни действия
да е налице изрично съгласие на ОС на съдружниците на „ДКЦ Е.-Ц.“ ООД.
Представени по делото са и други писмени
доказателства, които са неотносими към предмета на спора, поради което не се
налага обсъждането им.
При така установеното от фактическа
страна съдът прави следните правни изводи: Предявен е установителен иск с
правно основание чл. 422 вр. с чл. 415, ал. 1 от ГПК.
Предметът на делото по иска, предявен по реда на чл. 422 от ГПК, се определя от правното твърдение на ищеца в исковата молба за съществуване на подлежащо на изпълнение вземане, за което е издадена заповедта за изпълнение. Необходимо е да е налице пълен идентитет между основанието на вземането, за което е издадена заповедта за изпълнение и основанието на иска, посочен в исковата молба. В случая, както в заповедта за изпълнение, така и в исковата молба е посочено, че вземането произтича от Договор за уреждане на парично задължение от 07.02.2019 г. с нотариална заверка на подписите рег. № 193/07.02.2019 г. по описа на нотариус Юлия Ваклинова с район на действие Районен съд – П.. В производството по установителния иск, предявен по реда чл. 422, ал.1 ГПК въз основа на издадена заповед за незабавно изпълнение по чл. 417, т. 3 от ГПК, ищецът – кредитор доказва вземането си, основано на предвидения в закона документ. В този смисъл предметът на въведения с иска по чл. 422 ГПК правен спор се свежда до установяване на паричното вземане, за което ищецът- кредитор се е снабдил със заповед за изпълнение въз основа на представен в заповедното производство документ по чл. 417 ГПК, т. е. в случая съдебно предявеното вземане произтича от представения по делото Договор за уреждане на парично задължение от 07.02.2019 г. с нотариална заверка на подписите рег. № 193/07.02.2019 г. по описа на нотариус Юлия Ваклинова с район на действие Районен съд – П.. Становището на ищцовата страна, че с процесния договор от 07.02.2019 г. се уреждат отношенията на страните във връзка с договора за заем от 14.06.2013 г., не променя предметът на делото, което да доведе до разглеждането на исковата претенция на основание, различно от заявеното от ищеца в заповедното производство, въз основа на което е издадена заповед за изпълнение.
Основните спорни по делото въпроси,
обуславящи и неговия изход, се свеждат до това дали е приложима забраната на чл.
38, ал. 1 от ЗЗД при сключване на сделка между ответното дружество,
представлявано от управителя му и самият управител - ищеца в качеството му на
физическо лице, както и ако е приложима, дали с даденото съгласие на общото
събрание на съдружниците на ответното дружество същата може да бъде преодоляна.
Съгласно трайно установената съдебна практика в случаите на договаряне на органен представител на търговско дружество от името на дружеството лично със себе си, т. е. когато управителят на търговското дружество сключва договор от негово име със самия себе си в качеството си на физическо лице, каквато е процесната хипотеза, намира приложение забраната на чл. 38, ал. 1 предл. 1 от ЗЗД. Правоотношението между търговското дружество с ограничена отговорност и неговия управител възниква по силата на овластяване - с договор за възлагане на управлението /чл. 141, ал. 7 ТЗ/, който се сключва след решение на Общото събрание и се урежда по правилата на договора за поръчка по ЗЗД. Независимо, че представителната му власт не възниква нито от разпоредба на закона, нито чрез упълномощаване /чл. 36 ЗЗД/, вътрешните отношения между дружеството и него като физическо лице са отношения между представляван и представител, доколкото управителят действа от името и за сметка на дружеството, като придобива права и поема задължения, възникващи направо за последното, както е в случаите при пълномощие, съгласно разпоредбата на чл. 292, ал. 1 ЗЗД. Сключвайки с представляваното от него дружество облигационна или вещно-прехвърлителна сделка като физическо лице, в тези отношения управителят встъпва като самостоятелен гражданско-правен субект, воден от собствен интерес. Поради това спрямо него са приложими общите граждански разпоредби, включващи и забраната на чл. 38, ал. 1 предл. 1 ЗЗД да договаря в лично качество с представляваното от него лице-ответното дружество.
Приложимостта на разпоредбата на чл. 38, ал. 1 ЗЗД в хипотезата на
предл. 2 /при т. нар. "множествено представителство"/ към органното
представителство на търговските дружества, когато се касае за сключване на
търговска сделка от едно и също лице като органен представител на две търговски
дружества, е отречена с постановената задължителна съдебна практика - ТР № 3/15.11.13 г. по тълк. д. №
3/13 г. на ОСГТК на ВКС. Със същото е прието, че доколкото органният
представител на търговското дружество е неделима част от самото юридическо
лице, нему е признато правото волята му, като физическо лице, да бъде счетена
във външните отношения за воля на юридическото лице. Към спора, повдигнат по
настоящото дело, тази практика е неотносима, доколкото както бе посочено, той
касае приложението на първото предложение на чл. 38, ал. 1 ЗЗД към
облигационна сделка, сключена между
търговско дружество с ограничена отговорност, чрез неговия управител и
последният като физическо лице.
Гореизложените съображения налагат
извода, че забраната на чл. 38, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД при сключване на сделка между дружеството,
представлявано от управителя му и самия управител – ищец в качеството му на физическо лице е приложима. /В
този смисъл Решение № 91/16.04.2018 г. по гр. дело 3513/2017 г. на ІV г.о.
на ВКС; Решение № 217/10.03.2016 г. по т.д. № 2296/2015 г.
на ВКС, I т.о.; Решение №
14/27.01.2017 г. по т.д. № 1453/2014 г. на ВКС, II
т.о. /.
Положителният отговор на поставения
по-горе въпрос налага да бъде обсъдено дали даденото съгласие с решение на
общото събрание на съдружниците на ответното дружество може да бъде преодоляна забраната на чл. 38, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД.
При повторното разглеждане на делото е
представено писмено доказателство - Протокол от 27.05.2013 г. на Общото
събрание на съдружниците на ответника „ДКЦ Е.-Ц.“ ООД, на което
е дадено съгласие на управителя - ищец,
на основание чл. 38, ал. 1 от ЗЗД за сключване на договор за заем за сумата от
20 000 лева между него в качеството му на физическо лице- заемодател и
ответното дружество в качеството на
заемател, както и за извършване на всякакви действия в бъдеще във връзка с този
договор – неизчерпателно посочени, в обхвата на които попада и процесният
Договор за уреждане на парично задължение от 07.02.2019 г. с нотариална заверка
на подписите рег. № 193/07.02.2019 г. по описа на нотариус Юлия Ваклинова с
район на действие Районен съд – П.. Наличието на съгласие на Общото събрание на
съдружниците на ответното дружество обаче е неотносимо към валидността на
процесния договор. При органното представителство не би могло да се осъществи
освобождаване от забраната по чл. 38, ал. 1 ЗЗД, тъй като представляван при
органното представителство е юридическо лице, което не формира самостоятелна
правновалидна воля, а извършва правни действия чрез волеизявленията на
представителя си. Поради това волята на управителя, представляващ дружеството,
не би могла да бъде заместена от друг орган на юридическото лице - ОС, тъй като
последното не разполага с правомощия да осъществява представителни функции чрез
даване на съгласие за извършване на правни сделки. Не намира приложение и
правилото на чл. 301 ТЗ при сделка, при която е договаряно сам със себе си, тъй
като чл. 301 ТЗ регламентира потвърждаване на действия, осъществени от лице,
различно от търговеца, т.е. от лице без представителна власт, не от органния
представител на търговското дружество. /В този смисъл Решение № 567 от
04.11.2008 г. по т.д. 54/2008 г. на ВКС, І т.о,
Решение № 176 от 13.06.2012 г. по т.д. 1078/2010 г. на ВКС, І т.о /.
Във връзка с горното следва да бъде
посочено, че още по-малко забраната по чл. 38, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД, може да
бъде преодоляна и при наличието на даденото
устно съгласие от лицето К. Н.. Според настоящата съдебна инстанция, в случая,
дори и да се приеме, че К. Н., управител на двете дружества, притежаващи
капитала на дружеството-ответник, е дал съгласие за сключването на договор за
уреждане на парично задължение от 07.02.2019 г. (доколкото от показанията на
свид. Я.К. става ясно, че К. Н. е бил запознат със съдържанието на договора, не
е възразил срещу това и се е съгласил да бъде нотариално заверен), същото е
правно ирелевантно за валидността на процесния договор от 07.02.2019 г..
Във връзка с горното е неоснователно и заявеното
от ищеца в писмената защита, че в случая е неприложима забраната на чл. 38 от ЗЗД, доколкото чл. 240б от ТЗ допуска хипотезата на „договаряне сам със себе
си“. Нормата на чл. 240б от ТЗ е част от специфичната уредба относно
акционерните дружества и не намира приложение в процесния случай.
По изложените по-горе мотиви съдът
счита, че процесният договор за уреждане на парично задължение от 07.02.2019 г.
е нищожен на основание чл. 26, ал. 1, във връзка с чл.38, ал. 1 от ЗЗД - поради
противоречие със закона. Поради тази причина предявената искова претенция за
главница следва да бъде отхвърлена.
По отношение на искането да бъде
присъдена законна лихва от датата на депозирането на заявлението в съда, до
окончателното изплащане на вземането, съдът се е произнесъл с Определение №
260281/09.10.2020 г., с което е оставил без уважение, същото искане направено в
предходен етап по делото и намира, че не следва да се произнася отново.
С оглед изхода на делото, на основание
чл.78, ал.3 ГПК следва в тежест на ищеца да бъдат и сторените от ответника
разноски. При първоначалното разглеждане на делото пред РС П., ответното
дружество е претендирало разноски за адвокатско възнаграждение в общ размер на
2800 лв., за реалното заплащане, на които в брой е представило като
доказателство договор за правна защита и съдействие. Същото не е посочило какъв
е размерът на адвокатското възнаграждение, което е заплатило на пълномощника си
– адв. В.К. поотделно за главния и акцесорния иск, поради което настоящият
съдебен състав приема, че адвокатското възнаграждение, което е заплатило по
всеки един от двата иска е половината от сумата от 2800 лв., или по 1400 лв. за
всеки от исковете. Следователно, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК ищецът следва
да бъде осъден да заплати в полза на ответника „ДКЦ Е.-Ц.“ ООД разноски за
първоначалното разглеждане на делото пред РС П. в размер на 1400 лв. – за
адвокатско възнаграждение за процесуално представителство на ответното
дружество по главния иск. По отношение на разноските пред въззивния съд
ответното дружество е претендирало разноски за адвокатско възнаграждение в общ
размер на 2900 лв., за реалното заплащане, на които в брой е представило като
доказателство договор за правна защита и съдействие. Отново не е посочено каква
част от тях е за главния иск и каква част е за акцесорния икс. Поради тази
причина ОС П. е приел, че платеното възнаграждение следва да бъде по 1450 за
всеки един от исковете. Поради тази причина, в настоящото производство следва
да бъде присъдена на ответника и сумата в размер на 1450 лева разноски при
разглеждане на делото, досежно главния иск пред ОС П.. Съдът намира за
неоснователно възражението на ищеца за прекомерност на адвокатското
възнаграждение. Делото се характеризира с фактическа и правна сложност.
Претендираният размер на разноските е към минималния размер определен с Наредба
№ 1 от 9 юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Проведени са множество съдебни заседания пред
РС П., включително и при първоначалното му разглеждане. За пълнота следва да се
посочи, че претендираните от ответника и присъдени от съда разноски за
разглеждане на делото пред районния съд са общо и за двете му разглеждания.
Водим от горното, съдът
Р Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ предявения от А.В.М.,
ЕГН **********,***, против „ДКЦ Е.-Ц.“ ООД
гр. П., ЕИК ******, иск за признаване на установено по отношение на
ответника, че дължи на ищеца по Договор за уреждане на парично задължение с
нотариална заверка на подписите с рег. №193/07.02.2019 г. сумата в размер на
20 000 лв. /двадесет хиляди лева/, за която сума е издадена заповед за
изпълнение № 1394 от 10.06.2019 г. по гр. дело 2317/2019 г. на РС П., като
неоснователен.
ОСЪЖДА
А.В.М.,
ЕГН **********,***, ДА ЗАПЛАТИ на ДКЦ
Е.-Ц.“ ООД гр. П., ЕИК ******, на
основание чл.78, ал.3 ГПК, сумата в размер на 2850 лева, сторени разноски по
делото.
РЕШЕНИЕТО може да се
обжалва пред Окръжен съд – П. в двуседмичен срок от съобщаването му на
страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: