Решение по дело №4600/2021 на Софийски градски съд

Номер на акта: 260480
Дата: 16 март 2023 г. (в сила от 16 март 2023 г.)
Съдия: Здравка Ангелова Иванова
Дело: 20211100504600
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 8 април 2021 г.

Съдържание на акта

Р     Е     Ш    Е    Н    И    Е    № ……

                                              Гр. София, 16.03.2023 г.

 

                           

 

     В      И М Е Т О      Н А      Н  А  Р  О Д А

 

СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗИВНО ОТДЕЛЕНИЕ, ІV-„Д” състав, в публично съдебно заседание на шестнадесети февруари през две хиляди двадесет и трета година в следния състав :

                                             ПРЕДСЕДАТЕЛ : Здравка Иванова

                                                       ЧЛЕНОВЕ : Наталия Лаловска

                                                        Мл. съдия : Виктория Станиславова 

при секретаря Екатерина Тодорова, като разгледа докладваното от съдия Иванова  в. гр. д. № 4600 по описа на съда за 2021 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Производството по реда на чл. 258 - 273 ГПК.

С решение № 20260758/25.11.2020 г. на СРС, 179 с - в по гр. д. № 12928/2020 г. е признато за установено на основание чл. 422 ГПК, вр. с чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че Г.Й.К., ЕГН ********** дължи на „Т.С.“ ЕАД, с ЕИК ******** сумата от 4 926, 82 лв., представляваща цена за доставена топлинна енергия за имот гр. София, жк ********, аб. № 199134, по договор за покупко-продажба на топлинна енергия за периода 01.10.2016 - 30.04.2018 г., ведно със законната лихва от 18.11.2019 г. – подаване на заявлението до изплащане на вземането, на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД - лихва за забава в размер на 757, 13 лв. за периода 15.09.2017 г. - 08.11.2019 г., сумата 40, 16 лв., представляваща цена на извършена услуга за дялово разпределение за периода 01.10.2016 г. - 30.04.2018 г., ведно със законната лихва, считано от 18.11.2019 г. до изплащане на вземането, за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч. гр. д. № 66072/2019 г. по описа на СРС, 179 с-в.

С решението са отхвърлени исковете по главницата над уважения размер от 4 926, 82 лв. до пълния предявен размер от 5 533, 21 лв. и за периода от 01.05.2015 г. до 30.09.2016 г., за мораторна лихва над уважения размер от 757, 13 лв. до пълния предявен размер от 890, 90 лв., както и за сумата от мораторна лихва върху дяловото разпределение в размер на 9, 13 лв. за периода 01.12.2016 г. - 08.11.2019 г. и страните са осъдени съразмерно за разноски в исковото и заповедно производства.

Въззивна жалба срещу частите, в които исковете са уважени, е подал  ответника Г.Й.К. с доводи, че е неправилно, необосновано и постановено в нарушение на материалния закон и събраните по делото доказателства в тези части. В жалбата се излагат множество съображения, че липсва валиден договор между страните за доставка на ТЕ. Поддържат се множество доводи за неравноправие на страните и за нарушения на материалният закон, в това число на ЗЕ, Конституцията, ЗИ, както и нарушения на директиви на ЕО и Европейски споразумения, по които България е страна, за определяне и начисляване на дължимите суми и на лихвите за забава по (върху) прогнозни, а не по реални цени. Съгласно посочените норми, потребителите следва да заплащат само реално използваното количество ТЕ. Сочи, че не са представени надлежни писмени доказателства удостоверяващи вземането на ищеца, като неоснователно съдът е направил извода си въз основа на заключенията на приетите по делото експертизи, които се основат само на документи от информационната система на ищеца. ТЕ е некоректно изчислена и е завишена, като съдът неправилно е определил размера на задълженията на СЕС по презумция от представените по делото доказателства. Ищецът не е ангажирал доказателства за начина, по който е изчислил таксата за дялово разпределение. СРС е допуснал нарушения на материалния закон по отношение на сумите за БГВ и сградна инсталация. Не са ангажирани доказателства, че ответникът е изпаднал в забава спрямо ищеца в плащанията на суми за ТЕ и дялово разпределение. Позовава се на нарушение на физичните закони по повод доставката на ТЕ от ищеца. По тези и множество други подробни съображения, моли да се отмени решението и да се отхвърлят изцяло исковете. Претендира разноски по чл. 38 ЗАдв. Възразява срещу искането за присъждане на разноски в полза на „Т.С.“ ЕАД за юрисконсултско възнаграждение. 

Въззиваемата страна „Т.С.“ ЕАД в срока по чл. 263 ГПК, не е депозирала отговор и не е взела становище по жалбата. В полза от 10.02.2023 г., преди съдебна заседание, ищецът е оспорил жалбата като неоснователна. Поддържа, че решението в оспорената част е съобразено с материалния закон. Моли да се остави жалбата без уважение като претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение.

Третото лице помагач „Т.с.“ ЕООД, не взема становище по въззивните жалби.

Като съобрази изложеното в жалбата и събраните по делото доказателства, настоящият въззивен състав намира следното :

Според уредените в чл. 269 ГПК правомощия, въззивният съд се произнася служебно по валидността на цялото решение, по допустимостта в обжалваните части, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбите.

СРС се е произнесъл по обективно кумулативно съединяване на искове, предявени по реда на чл. 415, ал. 1, вр. чл. 422 ГПК и във вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД и  чл. 86, ал. 1, изр. 1 ЗЗД. В рамките на правомощията си, съгласно чл. 269 ГПК, съдът намира, че решението е валидно и допустимо постановено в оспорената част.

Производството се развива след подадено възражение по чл. 414 ГПК от длъжника срещу заповедта за изпълнение по ч. гр. д. № 66072/2019 г. по описа на СРС, 179 с - в.

По доводите в жалбата на ответника, въззивният съд намира следното :

Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ (Изм. - ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012 г.), „клиенти“ на ТЕ са всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение. Така е уредено понятието и според легалната дефиниция, дадена в пар. 1, т. 41 б от ДР на ЗЕ (нова - ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012 г.). Съгласно нормата на пар. 1, т. 2 а. (нова - ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012 г.) „битов клиент е клиент, който купува електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или природен газ за собствени битови нужди.

Не следва нищо по - различно и от разясненията по въпроса, дадени в ТР № 2 от 17.05.2018 г. по тълк. д. № 2/2017 г., ОСГК. Според тълкуването, възприето в т. 1 от ТР № 2/2018 г. на ОСГК на ВКС, „собствениците, респективно титулярите на ограниченото вещно право на ползване върху топлоснабдения имот, дължат цената на доставената топлинна енергия за битови нужди съгласно разпоредбите на ЗЕ в хипотезата, при която топлоснабденият имот е предоставен за ползване по силата на договорно правоотношение, освен ако между ползвателя на договорно основание и топлопреносното предприятие е сключен договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за същия имот, през времетраенето на който ползвателят като клиент на топлинна енергия за битови нужди дължи цената й“.

Като се съобразят посочените норми следва, че по договора за доставка на топлинна енергия потребител на топлинна енергия е собственика на имота, физическото лице, на което е учредено ограничено вещно право на ползване или лицето, което изрично са поискало откриване на партида на свое име със заявление, подадено до доставчика.

Видно от приетия по делото нот. акт покупко-продажба на недвижим имот акт № 22, том І, peг. 2840, дело № 20/2005 г., ответникът Г.Й.К. е придобил право на собственост върху процесния недвижим имот, находящ се в гр. София, ж.к. „********

Следователно основателно и в съответствие с материалния закон СРС е направил извод, че страните са обвързани от валиден договор за продажба на топлоенергия - чл. 153, във вр. е чл. 149 от ЗЕ. Облигационното отношение между страните  възниква по реда на чл. 150, ал. 1 от ЗЕ при действие на Общите условия на ищцовото дружество, валидни за процесния период, които са приети като доказателство към исковата молба. Оплакванията в жалбата на ответницата относно действието на Общите условия, както и относно липсата на доказано договорно отношение за доставка на ТЕ са неоснователни, защото договорът се счита за сключен с конклудентни действия, а топлопреносното предприятие задължително публикува одобрените от комисията Общи условия най - малко в един централен и в един местен всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване, като Общите условия влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено приемане от потребителите - арг. чл. 150, ал. 2 ЗЕ. В случая представените по делото Общи условия са публикувани и са влезли в сила. Няма данни ответникът да е възразил срещу прилаганите Общи условия на ищеца, нито да е поискал прилагане на специални условия спрямо себе си, поради което следва, че главните страни са обвързани от договорно правоотношение във връзка с предоставянето на топлинна енергия за битови нужди при ОУ на ищеца.

Както сочи и СРС, ирелевантно за спора е обстоятелството дали ответникът фактически е обитавал имота, освен ако не се установи, че е сключен индивидуален договор за продажба на топлинна енергия с трето лице, какъвто не е установен.

Тъй като имота, за който е използвана предоставената от ищеца топлинна енергия, безспорно се намира в сграда в режим на ЕС, съгласно разпоредбите ЗЕ разпределението на топлинната енергия в сграда - етажна собственост, се извършва по система за дялово разпределение. Начинът за извършване на дяловото разпределение е регламентиран в чл. 139 - чл. 148 ЗЕ и в действалата към процесния период Наредба № 16 - 334 от 06.04.2007 г. за топлоснабдяването (обн. ДВ, бр. 34 от 24.04.2007 г.). Съгласно чл. 142, ал. 2 от ЗЕ - топлинната енергия за отопление на сграда - етажна собственост, се разделя на топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация, топлинна енергия за отопление на общите части и за отопление на имотите и ТЕ за БГВ.

Въззивният състав счита, че не е налице и нарушение на общностното право (ЕО), в какъвто смисъл са многобройните възражения на ответницата във въззивната жалба, тъй като предмет на установяване в настоящото производство е именно наличието на задължение за реално потребена топлоенергия, доказването на което в рамките на производството обуславя основателността на иска. Следва да се има предвид, че Европейските директиви са актове, които обвързва по отношение на дължимия резултат, но оставят националните власти да изберат формата и начина за въвеждането им в действащото право. Те нямат пряко действие, когато са транспонирани в българското право в срока, указан в тях, както в случая. Настоящият съдебен състав намира за неоснователни възраженията на въззивницата - ответник за нарушение на европейското законодателство - Директива 2011/83/ЕС на Европейския парламент, респ. за нарушение на ЗЗП. Разпоредбата на чл. 62, ал. 2 ЗЗП, забраняваща доставката на централно отопление без искане на потребителя, е приета с цел транспониране в националното законодателство на разпоредбите на Директива 2011/83/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 25 октомври 2011 г. относно правата на потребителите, за изменение на Директива 93/13/ЕИО на Съвета и Директива 1999/44/ЕО на Европейския парламент и на Съвета и за отмяна на Директива 85/577/ЕИО на Съвета и Директива 97/7/ЕО на Европейския парламент и на Съвета. В тази връзка вече е постановено ТР № 2/25.05.2017 г. по т. д. № 2/2016 г. на ВКС, ОСГТК, съгласно което разпоредбите на ЗЕ не противоречат на чл. 62 вр. § 1 от ДР на ЗЗП. Съгласно задължителните указания в цитираното ТР, съгласието за доставката и нежеланието за преустановяването й по реда на чл. 153, ал. 2 ЗЕ съставлява искане на услугата по смисъла на чл. 62, ал. 1 ЗЗП, поради което между двата закона не съществува противоречие. Съгласно мотивите на ВКС, различен е само субектът, който прави искането при доставката на централно отопление в сгради под режим на етажна собственост, като това е обективно обусловено от естеството на отношенията, които възникват между титулярите на право на собственост или вещно право на ползване върху отделни обекти в такива сгради. Доводите на жалбоподателката, че е налице хипотезата на непоискана доставка, са неоснователни.

Неоснователно е и възражението за неизправност на абонатна станция и на измервателните уреди. В заключението на СТЕ са констатирани периодични проверки на топломерите в абонатната станция съгласно БДС и са описани протоколи за тяхната смяна на всеки две години.

Оплакванията за недоказаност размерите на задълженията също за неоснователни. Размерът на начислената топлоенергия се установява от заключението на СТЕ, чиито констатации не са опровергани от други доказателства по делото и се подкрепят от представените от третото лице документи за главен отчет на уредите. СРС основателно е съобразил това заключение и е приел, че дължимите суми са изчислени в съответствие с правилата на действащата нормативна уредба към процесния период.

При изготвяне на заключението вещото лице по СТЕ е констатирало, че в процесния период в имота е доставяна топлинна енергия отчитана по реален отчет на 4 бр. отоплителни тела с ИРРО, начислявана е енергия дължима за сградна инсталация, изчислявана по реда на Наредбата за топлоснабдяването 16-334/2007 г. и Методиката за дялово разпределение на топлоенергия в сгради етажна собственост и топлоенергия за битова гореща вода, на база реален отчет на 2 бр. технически изпрани и регистрирани водомери. Според това заключение, стойността на доставената топлинна енергия в имота, след извършеното изравняване за процесния период възлиза на общо 5 536, 24 лв.

Основателно СРС е съобразил направеното своевременно възражение за погасяване на част от вземанията по главницата с изтичане на 3 - годишна давност, по смисъла на чл. 111, б. „в“ ЗЗД и във връзка с ТР № 3/2011 г. по тълк. дело № 3/2011 г., на ОСГТК на ВКС. Според нормата на чл. 114, ал. 1 от ЗЗД давността започва да тече от момента на изискуемостта на вземането, а при срочните задължения давността тече от деня на падежа - т. е. погасени биха били вземанията, станали изискуеми три години назад от подаване на заявлението – 18.11.2019 г. Съобразен с материалния закон е извода на съда, че погасени по давност са всички вземания, чиято изискуемост е настъпила преди м. 10.2016 г., т. е. за периода от 01.05.2015 г. до 30.09.2016 г.

Предвид изложеното в съвкупност, въззивният съд споделя изводите на СРС, че искът за главницата е основателен и доказан непокритите с давност суми за доставка на топлинна енергия в размер на 4 926, 82 лв. за периода 01.10.2016 г. - 30.04.2018 г., за които главния иск подлежи на уважение. За останалата част искът е отхвърлен.

Относно вземането за дялово разпределение следва да се посочи, че съгласно ОУ на ищеца, потребителите заплащат на доставчика  както сумите за потребление на ТЕ, така и сумите за извършване на услугата дялово разпределение. В случая се установява, че дяловото разпределение е извършвано от ищеца. Въззивният състав намира, че законосъобразно СРС е уважил претенцията за главница за цена на услугата дялово разпределение за периода 01.10.2016 г. - 30.04.2018 г. за сумата от 40, 16 лв., която е извън периода на погасителната давност.

По исковете за установяване на задължения за лихви за забава – по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 86, ал. 1 ЗЗД :

Настоящият състав споделя изводите на СРС, че за забавата на длъжника ще намери приложение нормата на чл. 32, ал. 2 ОУ от 2016 г., одобрени с решение № ОУ-1/27.06.2016 г. на КЕВР, според която месечната дължима сума за доставената топлинна енергия, се формира въз основа на определеното за него реално количество топлинна енергия и обявената за периода цена, за която сума се издава ежемесечно фактура от продавача. Съгласно чл. 33, ал. 1 от ОУ - 2016 г., клиентите са длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия по чл. 32, ал. 1 и ал. 2 в 45 - дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят. Съгласно чл. 33, ал. 4 от ОУ 2016 г., продавачът начислява обезщетение за забава в размер на законната лихва само за задълженията, неплатени в посочения срок. Предвид изложеното, съгласно ОУ от 2016 г., изпадането в забава има конкретен срок за изпълнение - 45 дни след изтичане на периода, за които се отнасят съответните месечни задължения.

СРС е определил лихвата за забава за периода 15.09.2017 г. - 08.11.2019 г. г. в размер на 757, 13 лв., като е съобразил заключението на ССчЕ и е уважил иска до този размер. Въззивният състав не намира основание за промяна в изводите на СРС и в тази част от решението.

В заключение и по изложените до момента съображения, в оспорената уважителна част, решението на СРС е съобразено с материалния и процесуален закон по отношение на признатите задължения за главницата и лихви за забава и следва да се потвърди в тази част. При липса на промяна в изхода от спора, решението следва да се потвърди и в частта по присъдените разноски в полза на ищеца.

По разноските пред СГС :

Предвид изхода от спора – жалбата няма да бъде уважена, право на разноски има ищеца. Съдът не присъжда такива в негова полза, доколкото в негова полза не е осъществено процесуално представителство за настоящата инстанция - ищецът не е подал отговор и не е изпратил представител в съдебно заседание.

При тези мотиви, Софийски градски съд

                                                      

Р  Е  Ш  И  :

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 20260758/25.11.2020 г. на СРС, 179 с - в по гр. д. № 12928/2020 г.в частите, в които е признато за установено на основание чл. 422 ГПК, вр. с чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че Г.Й.К., ЕГН ********** дължи на „Т.С." ЕАД, с ЕИК ******** сумата от 4 926, 82 лв., представляваща цена за доставена топлинна енергия за имот гр. София, жк ********, аб. № 199134, по договор за покупко-продажба на топлинна енергия при общи условия за периода 01.10.2016 - 30.04.2018 г., ведно със законната лихва, считано от 18.11.2019 г. – подаване на заявлението до изплащане на вземането, на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД лихва за забава в размер на 757, 13 лв. за периода 15.09.2017 г. -08.11.2019 г., сумата 40, 16 лв., представляваща цена на извършена услуга за дялово разпределение за периода 01.10.2016 г. - 30.04.2018 г., ведно със законната лихва, считано от 18.11.2019 г. до изплащане на вземането, за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч. гр. д. № 66072/2019 г. по описа на СРС, 179 с-в и ответникът е осъден за разноски, по чл. 78, ал. 1 ГПК.

 

РЕШЕНИЕТО е постановено при участието на третото лице помагач на ищеца „Т.с.” ЕООД.

 

РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ :                       ЧЛЕНОВЕ : 1.                          2.