РЕШЕНИЕ
№ 30
гр. София, 26.01.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, II ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и седми октомври през две
хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Ивайло П. Георгиев
Членове:Ваня Н. Иванова
Светослав Н. Николов
при участието на секретаря Теодора Р. Вутева
като разгледа докладваното от Ивайло П. Георгиев Въззивно гражданско дело
№ 20211800500433 по описа за 2021 година
С Решение № 115 от 23.07.2019 г. на РС - Своге по гр. д. № 563/2018 г., е
допусната делба между Е.Е. В. и Й.П. В.на следните съсобствени недвижими
имоти: масивна двуетажна жилищна сграда със застроена площ от 56 кв. м. и
разгъната застроена площ от 103 кв. м., построена през 1960 г., както и
масивен гараж построен през 1969 г. със застроена площ от 12 кв. м., заедно с
правото на строеж на посочените два самостоятелни обекта на правото на
собственост в УПИ IV-199 в кв. 20 по ПУП на с. Г. Б., общ. С., при квоти: 1/6
идеална част за Е. Е.В. и 5/6 идеални части за Й.П. В..
С Решение № 260026 от 07.12.2020 г. на РС - Своге по гр. д. № 563/2018
г., съдът е възложил в дял и изключителна собственост на Й.П.
В.допуснатите до делба имоти с пазарна цена 54500лв., като е осъдил тази
съделителка да заплати на Е. Е. В. за уравнение на дяловете сумата
9083,33лв., ведно със законната лихва, считано от датата на влизане в сила на
решението до окончателното й изплащане.
Със същото решение
е осъдена Й.П.В. да заплати на Е. Е.В. сумата 1492,25 лв.,
представляваща обезщетение за лишаване от възможността да ползва
своята част от делбения имот за периода от 14.11.2018г. до 30.10.2020г.,
като искът е отхвърлен за разликата до пълния размер от 3525 лв.
е осъдена Е.Е.В. да заплати на Й.П.В. сумата 2909,72 лв.,
представляваща размера, с който се е увеличила стойността на
притежаваната от ответника по този иск част от делбеното имущество,
1
заедно със законната лихва от 07.12.2020г. до окончателното изплащане
на сумата, като искът е отхвърлен за разликата до пълния предявен
размер от 6530 лв.
Настоящото производство е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК и е
образувано по въззивни жалби от Й. П. В.и от Е. Е. В. срещу Решение №
260026 от 07.12.2020 г. на РС - Своге по гр. д. № 563/2018 г. в различни
негови части, както следва:
1. Й. П. В. обжалва решението в частта му, с която е осъдена да заплати на
Е.В. сумата от 1492,25 лева - представляваща обезщетение за лишаване
на последната от възможността да ползва своята част от делбения имот
за периода от 14.11.2018 г. до 30.10.2020 година. Жалбоподателката Й.В.
счита решението в тази му част за неправилно и необосновано. Твърди,
че ищцата никога не е била лишавана от възможността да ползва имота,
както и че същият е бил непрекъснато отключен и достъпен. Намира за
доказано, че ищцата е посещавала свободно имота и че ответницата не й
е създавала пречки за това. Счита, че поканата от ищцата до ответницата
за заплащане на обезщетение не е достатъчна предпоставка за
присъждане на такова обезщетение. Изтъква, че, независимо от
собствеността, в полза на лицето Г.Г. В. е учредено пожизнено и
безвъзмездно право на ползване на имота. Оттук прави извод, че
жалбоподателката не е пасивно легитимирана по иска за обезщетение за
лишаване от ползването, тъй като това право принадлежи изцяло на
ползвателя. Позовава се на показанията на Г.В. (разпитана като свидетел
по делото), съгласно които тя не била създавала никакви пречки на
ищцата да посещава и ползва имота. Моли съда да уважи жалбата, да
отмени решението в обжалваната му част, както и да постанови друго
такова, с което отхвърля изцяло иска за обезщетение.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е подаден отговор от въззиваемата Е.В.,
която оспорва тази жалба. Възпроизвежда установените по делото
обстоятелства, свързани с този иск. Позовава се на показанията на св. Г. В..
Оспорва доводите на жалбоподателката. Счита за ирелевантно, дали
ограничилият ползването й съсобственик е извлякъл лично някаква полза.
Разсъждава по въпроса за пропуснатите ползи и тълкува понятието „лично
ползване“. Цитира съдебна практика. Намира, че насрещната страна й е
пречила да ползва имота като не й е предоставила ключове от същия, в който
случай също дължи обезщетение. Изразява становище, че, в тази си част,
обжалваното решение е правилно и законосъобразно, и моли съда да го
потвърди. Претендира разноски.
2. Е. Е.В. обжалва решението в частта му, с която е осъдена да заплати на
Й.В. сумата от 2909,72 лева, представляваща размера, с който се е
увеличила стойността на притежаваната от ответницата част от
делбеното имущество. Жалбоподателката Е.В. счита решението в тази
му част за неправилно и незаконосъобразно поради противоречие с
материалните и процесуални правила, както и за необосновано. Позовава
се на разпоредбата на чл. 74, ал. 2 от ЗС, съгласно която, когато
съсобственикът е знаел, че се правят подобрения върху имота му, и не се
2
е противопоставил на това, правата на другия съсобственик се уреждат
съгласно разпоредбата на чл. 72 от ЗС, а, съгласно последната, другият
съсобственик може да поиска заплащането на необходимите разноски,
които е направил за запазване на вещта. С оглед заключенията по СТЕ,
които са изяснили, кои от извършените ремонтни дейности са били
необходими, каква е била стойността им (19906,50 лв.), и с колко са
увеличили стойността на имота (12342,03 лв.), прави извод, че е следвало
за заплати на ищцата по този иск съразмерно дела си от 1/6 ид.ч сумата
2057лв., а не сумата 2909,72 лв., представляваща 1/6 част от 17458,30 лв.
- размера на увеличената стойност на имота в резултат на всички
извършени ремонтни дейности от ответницата по делото, каквато е
присъдил районният съд с обжалваната част от решението. При
условията на евентуалност счита, че разноските са били изчислени
неправилно.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е подаден отговор от въззиваемата Й.В.,
която оспорва тази жалба. Изброява извършените от нея ремонти в имота и
тяхната стойност. Подчертава, че същите са били наложителни, както и че
ищцата била надлежно уведомявана за извършването им. Сочи, че, съгласно
заключенията по СТЕ, вследствие на тези ремонти стойността на имота се е
увеличила със сумата 17458,72 лв., откъдето прави извод, че правилно съдът е
присъдил сумата 2909,72 лв.
В открито съдебно заседание пред въззивния съд жалбоподателката Е.В.
се представлява от адв. Чечев, който поддържа подадената от доверителката
му жалба и оспорва жалбата на насрещната страна. Намира за доказан иска по
чл. 31, ал. 2 от Закона за собствеността. Поддържа, че доверителката му е
предприела действия за получаване на достъп до имота и неговото ползване,
а, същевременно, не било доказано, насрещната страна да е осигурила такъв
достъп, респ. ключове от всяка врата в имота. Намира съгласието на титуляра
на учреденото вещно право на ползване върху този имот за формално, тъй
като то не спомага за реален достъп до имота и неговото ползване. Моли съда
да отхвърли въззивна жалба на насрещната страна като неоснователна и да
потвърди първоинстанционното решение в частта, в която последната е
осъдена да заплати на Е.В. обезщетение за лишаване от ползването на нейната
част от делбения имот за периода 14.11.2014 до 30.10.2020 г. Моли съда да
отмени обжалваното решение в частта, с която Е.В. е осъдена да заплати на
насрещната страна сумата 2909,72 лв., представляваща размера, с който се е
увеличила стойността на имота, като намали този размер до 1/6 част от
сумата, с която се е увеличила стойността на имота, съобразно изложеното в
жалбата. Изразява мнение, че е допусната грешка, защото става въпрос за
разходи, които са необходими за запазване на имота, а не луксозни такива.
Поддържа жалбата и в частта й по чл. 248 от ГПК. Претендира разноски.
Представя списък по чл. 80 от ГПК.
В открито съдебно заседание пред въззивната инстанция
жалбоподателката Й.В. се представлява от адв. Я., който поддържа
подадената от доверителката му жалба и оспорва жалбата на насрещната
страна, като моли съда да я остави без уважение. По този въпрос счита, че са
събрани доказателства за увеличената стойност на имота и характера на
подобренията, както и че насрещната страна е знаела за тяхното извършване и
3
не се е противопоставила на извършването им. По отношение на жалбата на
насрещната страна сочи, че ползвателят на имота не е трето лице, а баба на
ищцата и майка на Й.В.. Поради това счита, че не Й.В. е човекът, който
трябва да предоставя правото на ползване на този имот, тъй като тя има
същите права като Е.В.. Оттук прави извод, че неправилно и неоснователно е
била уважена претенцията на осигуряване на ползване на имота от страна на
Й.В., при условие, че Е.В. също го посещава. Намира за установено, че бабата
никога не е отказала достъп до имота на внучката си, а доказателства в
обратната насока няма. Претендира разноски. Прави възражение за
прекомерност на адвокатското възнаграждение на насрещната страна.
Съдът намира, че фактическата обстановка по делото, установена въз
основа на събраните пред Свогенския районен съд доказателства, е вярно и
изчерпателно описана в обжалваното решение, поради което не е необходимо
да се възпроизвежда в настоящия съдебен акт.
Във въззивното производство не са събирани доказателства.
При така установената фактическа обстановка, съдът намира от правна
страна следното.
1. По жалбата на Й. П. В. срещу частта от първоинстанционното решение, с
която е осъдена да заплати на Е.В. сумата от 1492,25 лева,
представляваща обезщетение за лишаване на последната от
възможността да ползва своята част от делбения имот за периода от
14.11.2018 г. до 30.10.2020 година.
Съгласно правната теория (Петров Вл., Марков М. „Вещно право.
Помагало.“, изд. Сиби, 2017г., стр. 78 – 79) правото на обезщетение по чл. 31,
ал. 2 от ЗС възниква при кумулативното наличие на следните предпоставки:
Обезщетението да е поискано писмено, без да е необходимо да е посочен
негов размер, нито да е поискано реално ползване на вещта или част от
нея (арг. от т. 5 от Тълкувателно решение № 5 от 24.06.2017 г. на ВКС по
т. д. № 5/2014 г., ОСГК, вр. Тълкувателно решение № 7 от 2.11.2012 г. на
ВКС по тълк. д. № 7/2012 г., ОСГК).
Съсобственикът – ищец да не ползва изцяло или да ползва в по- малък
обем от правата си процесния имот, като причините за неползването са
без значение (с изключение на отказа му да ползва вещта,
пропорционално на дела му в съсобствеността, когато такава
възможност му е предоставена).
Съсобственикът – ответник да ползва цялата вещ или част от нея в по-
голям обем от правата си, като под „ползване“ се разбира всяко
поведение на съсобственик, което възпрепятства или ограничава
останалите съсобственици да ползват общата вещ, съобразно правата им,
с изключение на събирането на добиви и граждански плодове (арг. от
Тълкувателно решение № 7 от 2.11.2012 г. на ВКС по тълк. д. № 7/2012
г., ОСГК).
Първата от горните предпоставки е доказана от заверените копия на
нотариална покана от Е.В. до Й.В. за заплащане на обезщетение и от
разписката за довеждането й до знанието на адресата (л. 95 – 97 от
4
първоинстанционното дело).
Втората предпоставка се доказва от показанията на св. Стоянов (който
през последните пет години не е виждал ищцата в имота) и от показанията на
св. Г. В., според която ищцата „от две години не идва“, т.е. през период,
обхващащ изцяло исковия такъв.
Третата предпоставка може да се приеме за доказана от показанията на
св. С.. Според него, през последните пет години ответницата Й.В. е
извършвала подобрения в имота, а от това може да се направи извод, че тя е
имала пълен достъп до него.
Във връзка с горното, съдът намира за неоснователни и
несъответстващи на разпределението на доказателствената тежест по чл. 31,
ал. 2 от ЗС доводите на жалбоподателката, че имотът бил отключен и че не
бил отказван достъп на ищцата до него, както и че ищцата е следвало да
доказва, че е правила опити да проникне в имота, и е била възпрепятствана от
ответницата. Съгласно Решение № 133 от 18.02.2019 г. на ВКС по гр. д. №
692/2018 г., II г. о., ГК, разпоредбата на чл. 31, ал. 2 от ЗС пряко обвързва
задължението за заплащане на обезщетение с осъществяваното само от
единия съсобственик ползване на цялата вещ, „без да е необходимо
неползващият съсобственик да поиска реално да я ползва и да доказва, че не
е допускан до нея. Не претендиращият обезщетението следва да поиска
възможност да ползва вещта, а ползващият вещта съсобственик следва да
предостави на неползващия такава възможност …“. В същия смисъл
относно тежестта на доказване са и Решение № 39 от 14.07.2020 г. на ВКС по
гр. д. № 3039/2019 г., I г. о., ГК и Решение № 50 от 23.07.2021 г. на ВКС по гр.
д. № 3293/2019 г., II г. о., ГК.
Отделно от това, съдебната практика (Решение № 8 от 6.07.2018 г. на
ВКС по гр. д. № 1086/2017 г., II г. о., ГК), формирана по почти идентичен
казус, приема, че с неявяването си в кантората на нотариуса за предоставяне
на ключове от имота, ответницата е възпрепятствала възможността на ищцата
да получи достъп до съсобствения имот. В настоящия случай ответницата не е
доказала изгодния за нея положителен факт, чието доказване е било в нейна
тежест на основание чл. 154, ал. 1 от ГПК, че е предоставила на ищцата
ключове от имота (т.е. свободен достъп до него, необусловен от волята на
останалите съсобственици и ползватели).
С оглед гореизложеното, настоящият съдебен състав намира, че
ответницата действително е препятствала ползването на имота от страна на
ищцата по смисъла на Тълкувателно решение № 7 от 2.11.2012 г. на ВКС по
тълк. д. № 7/2012 г., ОСГК.
Неоснователно жалбоподателката поддържа, че, въпреки че е собственик
на 5/6 ид.ч. от имота, в полза на третото неучастващо по делото лице Г.В. е
учредено пожизнено и безвъзмездно право на ползване на този имот, поради
което именно последната има правомощието да допуска или да не допуска
някого в имота – още повече, че самата Г. В., разпитана като свидетел по
делото, била заявила, че не създавала пречки пред ищцата да ползва имота.
Настоящият съдебен състав намира, че горните твърдения са частично
неверни, а и от тях не следват претендираните от жалбоподателката изводи.
Видно от завереното копие на н.а. № 138/21.05.2007г. (л. 11-12 от
първоинстанционното дело), Графинка В. си е запазила пожизнено и
безвъзмездно правото на ползване върху „имота, описан в пункт първи на
5
настоящия договор“, а именно – 4/6 ид.ч. от процесния имот, които тя е
дарила на Й.В.. Следователно, Графинка В. има право на ползване не върху
целия процесен имот, а само върху част от него. От друга страна, страните в
настоящото производство – Й.В. и Е.В. – притежават на собствено основание
по 1/6 ид.ч. от този имот, като правото на ползване на Г. В. не се разпростира
върху тези идеални части.
Съгласно съдебната практика (Решение № 49 от 3.07.2020 г. на ВКС по
гр. д. № 2311/2019 г., II г. о., ГК), в подобни случаи „Когато при
разпоредителна сделка с идеална част от имота прехвърлителят си запази
правото на ползване за тази идеална част, то приобретателят по сделката
и гол собственик на тази идеална част, не дължи за нея обезщетение по чл.
31, ал. 2 ЗС на друг съсобственик дори и да живее в имота заедно с носителя
на вещното право на ползване, когато ползването се осъществява по волята
на носителя на ограниченото вещно право. Ако голият собственик
притежава и идеална част от имота, която не е обременена с ограничено
вещно право на ползване, той дължи обезщетение при условията на чл. 31,
ал. 2 ЗС за правата на друг съсобственик, чиято идеална част също не е
обременена с ограничено вещно право на ползване. Ако ползването е
осъществено от съсобственик, притежаващ идеална част, необременена с
ограничено вещно право на ползване и друга идеална част като гол
собственик и от носителя на ограниченото вещно право на ползване, то
обезщетението за лишаване от ползването на правата на друг
съсобственик се дължи от ползващия съсобственик при условията на чл. 31,
ал. 2 ЗС и от носителя на ограниченото вещно право на ползване върху
идеална част от имота при условията на чл. 59 ЗЗД, тъй като и двамата
ползват правата на неползващия съсобственик. Това обстоятелство следва
да се отчете при определяне размера на дължимото от съсобственика-
ответник по иска по чл. 31, ал. 2 ЗС обезщетение“.
В настоящия случай е налице последната хипотеза, тъй като ищцата по
иска по чл. 31, ал. 2 от ЗС (Е.В.) е съсобственик, чиято идеална част (1/6) не е
обременена с ограничено вещно право на ползване, а ответницата (Й.В.) е
също такъв съсобственик на друга 1/6 ид.ч. от имота, но същевременно
притежава и 4/6 ид.ч. гола собственост, като ползването на имота е
осъществявано не само от нея като съсобственик, но и от носителя на
ограниченото вещно право на ползване върху тези 4/6 ид.ч. (Г. В., видно от
показанията на последната). Съгласно цитираната съдебна практика, в такъв
случай обезщетението за лишаване от ползване се дължи както от ползващия
съсобственик при условията на чл. 31, ал. 2 от ЗС (в случая – Й.В.), така и от
носителя на ограниченото вещно право на ползване върху идеална част от
имота при условията на чл. 59 от ЗЗД (в случая – Г. В.). Следователно,
жалбоподателката Й.В., противно на твърденията й, е процесуално и
материално пасивно легитимирана да отговаря по иска по чл. 31, ал. 2 от ЗС.
А фактът, че имотът е ползван освен от нея и от Г. В., която има право на
ползване върху 4/6 ид.ч. от него, следва да се вземе предвид само при
определяне размера на дължимото от ответницата по иска по чл. 31, ал. 2 от
ЗС обезщетение. При това, доколкото по делото няма данни за нещо
различно, следва да се приеме, че Г.В. и Й.В. са ползвали по равно правата на
ищцата Е.В., т.е. са я ощетили в равна степен за невъзможността да ползва
процесния имот, пропорционално на притежаваната от нея 1/6 ид.ч. от същия.
Оттук се налага извод, че искът по чл. 31, ал. 2 от ЗС е основателен за ½ от
частта от месечния наем, съответстваща на 1/6 ид.ч. от имота, притежавана от
6
ищцата Е.В.. (В същия смисъл е разрешението, възприето в цитираното по-
горе Решение № 49 от 3.07.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2311/2019 г., II г. о., ГК,
постановено по практически идентичен случай). Доколкото страните не са
възразили срещу размера на този наем, определен служебно от Свогенския
районен съд по реда на чл. 162 от ГПК, а и в жалбата и отговора не са
наведени никакви доводи по този въпрос, съдът намира, че искът е
основателен за ½ от определената от първоинстанционния съд сума от
1492,25 лв., т.е. за 746,13 лв., и следва да бъде уважен за нея, а за остатъка до
пълния претендиран размер – отхвърлен.
Тъй като този извод отчасти не съвпада с извода на първоинстанционния
съд по същия въпрос, обжалваното решение следва да бъде отменено в частта,
с която искът по чл. 31, ал. 2 от ЗС е уважен за разликата над 746,13 лв. до
1492,25 лв., като вместо това се постанови решение, с което същият се
отхвърля за тази разлика.
2. По жалбата на Екатерина Емилова В. срещу частта от решението, с която
е осъдена да заплати на Й.В. сумата от 2909,72 лева, представляваща
пропорционална на дела й част от размера, с който се е увеличила
стойността на притежаваната от ответника част от делбеното имущество.
Обобщени, доводите на жалбоподателката срещу тази част от обжалваното
решение се свеждат до претенцията й, че размерът на обезщетението следва
да се определи не въз основа на увеличената стойност на имота в резултат от
всички извършени от ответника ремонтни дейности в него (17458,30лв.), а въз
основа на увеличената стойност на имота само в резултат от крайно
належащите ремонти (12342,03лв.).
Настоящият съдебен състав намира, че жалбата е неоснователна поради
следните съображения.
Ищцата по този иск (Й.В.) и ответницата (Е.В.) са съсобственици на
делбения имот. Видно от исковата молба за делба, уточняващата молба и
отговора на исковата молба, страните не оспорват правата си в
съсобствеността, нито претендират да са владели за себе си несобствени
идеални части от имота. Поради това, цитираните от жалбоподателката
разпоредби на чл. 74, ал. 2 и чл. 72, ал. 2 от ЗС са неотносими към настоящия
правен спор и не обосновават основателност на въззивната жалба, доколкото
те касаят само отношения с участието на владелец, а в случая нито една от
страните няма такова качество.
Вместо това, съгласно т. 5 от Постановление № 6 от 27.XII.1974 г. по гр. д.
№ 9/74 г., Пленум на ВС, „ако съсобственикът не е владелец на частите на
останалите съсобственици, отношенията му с тях за подобренията се
уреждат съгласно чл. 30, ал. 3 ЗС“. В мотивите към постановлението,
необходимостта от това ново разрешение е обоснована с погрешна предходна
практика, уреждаща отношенията между съсобствениците по чл. 30, ал. 3 ЗС
или по чл. 61 ЗЗД.
От друга страна, обаче, съществува и актуална съдебна практика (Решение
№ 193 от 30.11.2016 г. на ВКС по гр. д. № 842/2016 г., III г. о., ГК), която
взема предвид неотменената изрично с това постановление част от
Тълкувателно решение № 85 от 2.XII.1968 г. по гр. д. № 149/68 г., ОСГК, като
приема, че „по отношение правата на съсобственика извършил
подобренията, намира приложение чл. 30, ал. 3 ЗС, ако те са извършени със
7
съгласието на останалите съсобственици; ако са извършени без съгласие на
останалите съсобственици, но и без противопоставяне от тяхна страна -
по правилата за водене на чужда работа без пълномощие по чл. 60 - 63 ЗЗД,
а ако останалите съсобственици са се противопоставили - по правилата на
чл. 59 ЗЗД.“ Аналогичен извод може да се направи косвено и от Решение №
72 от 1.10.2020 г. на ВКС по гр. д. № 3485/2019 г., I г. о., ГК.
Следователно, доколкото по делото няма данни нито за съгласие, нито за
противопоставяне на Е.В. срещу действията на Й.В. в имота (виж.
показанията на св. Г.В.), дадената от районния съд квалификация на този иск
е правилна.
Настоящият съдебен състав не е убеден, че разпоредбата на чл. 61, ал. 2 от
ЗЗД обосновава използване на увеличената стойност на имота като база, въз
основа на която да се изчислява обезщетението, но, доколкото страните не са
навели доводи по този въпрос, той не следва да се обсъжда, по аргумент от
разпоредбата на чл. 269 от ГПК.
За произнасянето по тази въззивна жалба, както и за изхода на правния
спор има значение обстоятелството, че, съгласно разпоредбата на чл. 61, ал. 1
от ГПК, доминусът дължи на гестора „необходимите и полезни разноски
заедно с лихвите от деня на изразходването им“. Тезата на жалбоподателката
за изчисляване на дължимата сума въз основа на увеличената стойност на
имота (т.е. обогатяването й) само от необходимите разноски пряко
противоречи на тази изрична разпоредба, поради което не се споделя от
настоящия съдебен състав. По тези съображения, ответницата дължи
пропорционална на дела й в съсобствеността част както от необходимите,
така и от полезните, разноски, респ. от увеличената стойност на имота в
резултат и от двата вида разноски. Съгласно заключението на в.л. Г. (л. 127 от
първоинстанционното дело), размерът на последната е 17458,30 лв., поради
което районният съд правилно е осъдил Е.В. да заплати на Й.В. 1/6 част от
тази сума, а именно - 2909,72 лв. Така постановеното решение е правилно и
следва да бъде потвърдено в съответната му част.
С оглед изхода на делото и направени в такъв смисъл искания, в полза
на страните следва да се присъдят разноски във въззивното производство.
При това съдът взе предвид, че всяка от съделителките е подала въззивна
жалба срещу различни части от първоинстанционното решение, като жалбата
на Е.В. е отхвърлена изцяло, а жалбата на Й.В. е уважена за ½ част от
претенцията й.
Следователно, Й.В. има 50% успеваемост по собствената си жалба (в
уважената й част) и 100% успеваемост по жалбата на Е.В. (доколкото същата
е отхвърлена изцяло), т.е. общо 75% успеваемост по отношение на
защитавания материален интерес, поради което Е.В. следва да й заплати 75%
от направените разноски във въззивното производство. Такива се установяват
в размер на 29,85 лв. – държавна такса, от която сума Е.В. следва да заплати
на Й.В. 0,75*29,85=22,39лв.
От друга страна, Е.В. има 50% успеваемост по жалбата на Й.В. (в
частта, с която тази жалба е отхвърлена). Във всички останали части от двете
жалби изходът на делото е неблагоприятен за Екатерина В., доколкото
собствената й жалба е отхвърлена изцяло, а жалбата на Й.В. е уважена
наполовина. Поради това Й.В. следва да й заплати 25% от направените във
8
въззивното производство разноски. Такива се установяват в размер на 58,19
лв. – държавна такса и 1000 лв. – адвокатско възнаграждение съгласно
разписката на л. 49 от делото. Основателно е, обаче, възражението за
прекомерност на това възнаграждение. В случая, защитата във въззивното
производство е осъществявана във връзка с материален интерес от общо
2909,72+1492,25=4401,97лв. Съгласно чл. 7, ал. 2 от НМРАВ,
съответстващият минимален размер на адвокатското възнаграждение е
300+0,07*(4401,97-1000)=300+238,14=538,14лв. Следва да се има предвид,
обаче, че всяка страна има право да избере такъв адвокат, за когото счита, че
по най- добър начин би защитил интересите й, като не може да се очаква, той
задължително да оценява труда си по минималните цени от НМРАВ.
Възможно и нормално е, с оглед предоставяното качество на услугата,
адвокатът да изисква по- високо възнаграждение за своя труд, в известни
граници. Според настоящия съдебен състав, с оглед актуалния стандарт на
живот в страната и определените минимални възнаграждения, такава граница
е 50% над размера, определен с цитираната по- горе Наредба, доколкото не
става въпрос за строго специфични казуси, респ. за уникална квалификация
на адвоката. В случая тази граница е 1,5*538,14=807,21лв., поради което
присъденото възнаграждение следва да бъде редуцирано до така посочения
размер. Така, Й.В. следва да бъде осъдена да заплати на Е.В. 0,25*
(58,19+807,21)=0,25*865,40= 216,35лв.
За пълнота на изложението съдът отбелязва, че, независимо от
изявлението на адв. Чечев за поддържане на жалбата и в частта й по чл. 248,
такава жалба не е подавана и съдът не дължи произнасяне по нея. Наистина, в
т. II от въззивната жалба на Е.В. се съдържа становище срещу присъдените с
обжалваното решение разноски при условията на евентуалност - ако съдът не
измени това решение в тази му част. Следва да се има предвид, обаче, че
процесуалният закон не допуска непосредствено обжалване на съдебен акт в
частта му за разноските, а съображенията на страните по този въпрос (вкл. ако
са инкорпорирани във въззивна жалба) се квалифицират като молба по чл.
248 от ГПК. Поради това в тази част жалбата би следвало да се изпрати на
първоинстанционния съд за произнасяне по нея по реда на чл. 248 от ГПК. В
случая, обаче, това не е необходимо, тъй като идентично становище срещу
същия съдебен акт в същата му част се съдържа в нарочната молба по чл. 248
от ГПК, подадена от името на Е.В. на 11.02.2021г. Тази молба е оставена без
уважение с Определение № 347/07.05.2021г., постановено по гр. д. №
563/2018 г. на РС- Своге. Следователно, по този въпрос вече е налице
произнасяне, а повторно такова е недопустимо (арг. от чл. 126 от ГПК). От
друга страна, становището по т. II от въззивната жалба на Е.В. не може да се
тълкува като частна жалба срещу горното определение по чл. 248 от ГПК, тъй
като е подадено преди постановяване на последното, а и не съдържа
съответен петитум. Поради това въззивният съд не следва да се произнася по
това становище нито в качеството му на молба по чл. 248 от ГПК, нито в
качеството му на жалба срещу определението на районния съд постановено
по такава молба.
С оглед гореизложеното, съдът
РЕШИ:
9
ОТМЕНЯ Решение № 260026 от 07.12.2020 г. на РС - Своге по гр. д. №
563/2018 г. В ЧАСТТА МУ, с която е искът по чл. 31, ал. 2 от ЗС на ЕК. ЕМ.
В. срещу Й. П. В. е бил уважен за разликата над 746,13 лв. до 1492,25 лв., като
вместо това ОТХВЪРЛЯ иска на ЕК. ЕМ. В. за осъждане на Й. П. В. да й
заплати разликата над 746,13 лв. до 1492,25 лв., представляваща обезщетение
за лишаване на ищцата от възможността да ползва своята част от делбения
имот за периода от 14.11.2018г. до 30.10.2020г.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 260026 от 07.12.2020 г. на РС - Своге по
гр. д. № 563/2018 г. в останалите обжалвани части.
ОСЪЖДА ЕК. ЕМ. В. с ЕГН ********** да заплати на Й. П. В. с ЕГН
********** сумата 22,39 лв. – разноски във въззивното производство,
съобразно изхода на делото.
ОСЪЖДА Й. П. В. с ЕГН ********** да заплати на ЕК. ЕМ. В. с ЕГН
********** сумата 216,35лв. – разноски във въззивното производство,
съобразно изхода на делото.
Решението може да се обжалва пред ВКС на РБ в едномесечен срок от
връчване на препис от него.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
10