Р
Е Ш Е Н И Е
гр. София, .....09.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ІI „А“ въззивен състав, в
публично съдебно заседание на петнадесети
юли през две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
МАРИАНА ГЕОРГИЕВА
СИМОНА УГЛЯРОВА
при участието на
секретаря Емилия Вукадинова,
като разгледа докладваното
от младши съдия Углярова въззивно гражданско
дело № 13566 по описа за 2019 г. по
описа на СГС,
взе предвид следното:
Производството е по
реда на чл. 258 и следв. от ГПК.
С решение № 94589 от 16.04.2019г., постановено по
гр. д. № 84883/2017 г. по описа на
Софийски районен съд, ГО, 143
състав, е признато за установено на
основание чл.124, ал.1 ГПК, че Д.Х.Т. не дължи на „Е.М.“ ЕООД, заплащане на
претендираната от ответника сума в размер на 1 250,38 лева, представляваща
задължение по Договор за кредит № 116619 от 16.03.2008г., сключен между Д.Х.Т.
и „У.К.Ф.“ АД, цедирано в полза на „Е.М.“ ЕООД с договор за цесия. С решението
са присъдени разноски, съобразно изхода на спора.
Срещу решението е
подадена въззивна жалба от ответника „Е.М.“
ЕООД, посредством
процесуален представител с доказателства по делото за надлежно учредена
представителна власт, в която се навеждат
правни доводи за неправилност и
незаконосъобразност на постановения съдебен акт. На първо място се поддържа, че първостепенният съд
неправилно е приел, че договорът за цесия от 2009г. не е влязъл в сила и не е
породил правно действие. Сочи, че цената
за сключения договор за цесия представлява конфиденциална информация, като по
силата на договорна клауза между страните цената е следвало да се плати в деня
на подписване на договора, като въз основа на валидно сключения договор за
цесия е изготвено Приложение № 2 към договора, представляващо протокол за
приемане на документи. На следващо място се твърди неправилност на изводите на
съда, по отношение приетия от съда извод за провеждане на заповедното
производство след валидното прехвърляне на вземането. Навежда, че от
предявената от ищеца в първоинстанционното производство искова молба не се
изяснява въпросът дали същият оспорва вземането по основание – поради липсата
на договор за кредит, липсата на сключен договор за цесия, поради това, че не е
уведомена за сключеането на договора за цесия или претендира същото да е
погасено по давност. Искането към съда е да
отмени обжалваното решение и да отхвърли
предявения иск. Претендира разноски за
юрисконсултско възнаграждение във въззивното производство.
В срока по чл.263 ГПК
въззиваемата страна, посредством
надлежно упълномощен процесуален представител,
е подала отговор на въззивната жалба, в който
се поддържа становище за нейната неоснователност. Излага съображения за правилност и законосъобразност на
първоинстанционното решение. Поддържа, че
ответната страна не е доказала в процеса разпределените й в доказателствена
тежест правнорелевантни факти, като не е установила валидно правно основание за
претендиране на процесната сума, предмет на издадения изпълнителен лист –
валиден и влязъл в сила договор за цесия. На следващо място поддържа
релевираните с исковата молба доводи за изтекла в неговата полза погасителна
давност. Претендират се разноски по реда на чл.38, ал.2 от ГПК с оглед оказаната по
делото безплатна правна помощ.
Съдът, като съобрази
доводите на страните и събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната
съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено
следното от фактическа и правна страна, във връзка с наведените във въззивната
жалба пороци на оспорения съдебен акт:
Съгласно чл. 269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от релевираните въззивни основания в жалбата.
Първоинстанционното
решение е валидно и допустимо, като не са допуснати нарушения на императивни
материалноправни норми.
Жалбата е подадена в
срока по чл. 259 ГПК, поради което е допустима, а разгледана по същество е
неоснователна.
Видно от приложеното
по делото Искане – договор за отпускане на стоков кредит и паричен заем № 116619/16.03.2008
г., „У.К.Ф.“ АД е отпуснало стоков заем в размер на 1 499,00
лв. на Д.Х.Т. за закупуване на стоки от „Т.Б.“ ЕАД, при задължение за връщането
му с лихва на 21 броя месечни вноски на стойност всяка от 91,75 лева, с първа
вноска на 15.04.2008г., с определен
годишен лихвен процент от 28.854 и ГПР 33,00 %.
От приложеният по
делото касов бон с дата на данъчно събитие и фактура № ********** се
установява, че стоковият кредит е бил усвоен.
Представени и
приети по делото са платежни документи – вносни бележки от 15.04.2008г.,
13.05.2008г., 23.06.2008г., 15.07.2008г., 18.08.2008г., 15.09.2008г.,
16.10.2008г., 14.11.2008г., 23.12.2008г., 23.01.2009г., 24.04.2009г.,
30.04.2009г. и от 29.06.2009г., видно от които Д.Х.Т. е погасила общо 13 броя
месечни вноски по 91,75 лева или сума в общ размер от 1 192,75 лв. Останали са
дължими 8 вноски на обща стойност от 734,00 лева, която сума включва главница и
уговорена лихва.
По делото е
представен Договор за продажба и прехвърляне на вземания от 28.10.2009г., сключен
между „У.К.Ф.“ АД (цедент) и „Е.М.“ ЕООД (цесионер), с предмет – портфолио с
необслужвани вземания, произхождащи от договори за потребителски кредити,
сключени с физически лица и описани в Приложение № 1 към договора, сред които е
и процесното вземане. В чл. 2.4 от договора е предвидено, че същият влиза в
сила при пълно изплащане на покупната цена по договора за цесия.
В изпълнение на
задължението си по чл.99, ал.3 от ЗЗД „У.К.Ф.“ АД (цедент) е упълномощил „Е.М.“
ЕООД (цесионер) да уведоми длъжниците за прехвърлянето на
вземания.
В производството е
представено и прието писмо изх. № МА 00046828/17.03.2017г. от „Е.М.“ ЕООД до Д.Х.Т., с
което последната е била уведомена за прехвърляне на вземане в размер на
1 250,38 лева по Договор за кредит № 116619 от 16.03.2008г. от „У.К.Ф.“ АД
на „Е.М.“ ЕООД .
От приложеното в
първоинстанционното производство копие на частно гражданско дело № 34342/2012
г. по описа на СРС, 41 състав, е видно,
че в полза на „У.К.Ф.“ АД е издадена заповед за парично задължение по чл.410 ГПК от 30.07.2012г., въз основа на която е издаден изпълнителен лист по частно
гражданско дело № 34342 от 2012г. по описа на Софийски районен съд, същото за
вземането по процесния договор № 116619 от 16.03.2008г.
Установява се в
производството, че въз основа на издадения в полза на „У.К.Ф.“ АД изпълнителен
лист от 04.01.2013 г. по заповедта за изпълнение по ч. гр. д. № 34342/2012 г. по
описа на СРС, че на 17.07.2015 г. срещу Д.Х.Т. е било образувано изпълнително
дело № 20158560401885 по описа на ЧСИ Б.Б., с рег. № 856 към КЧСИ, с район на действие СГС, с взискател по делото „У.К.Ф.“
АД. От приложеното по делото копие от изпълнителното дело се установява, че на
03.08.2015 г. на Д.Х.Т. е била връчена покана за доброволно изпълнение, извършено
е проучване на имущественото й състояние, като на 27.09.2010 г. със запорно
съобщение, получено от работодателя на 05.08.2015 г. е бил наложен запор върху
трудовото възнаграждение на ищцата при работодателя „И.К.С.“ ЕООД. На
12.11.2018 г. е издадено постановление за прекратяване на изпълнителното
производство на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК.
По съществото на спора, въззивният съд намира следното:
Съгласно правилата
за разпределение на доказателствената тежест, ищцовото дружество е следвало да
установи в процеса, пълно и главно, че спорното право е възникнало - т.е., че
са съществували договорни отношения по предоставяне на стоков кредит на ищцата,
по които тя не е изпълнила в цялост задълженията си за плащане на цената,
стойността на размера на вземането и валидното прехвърляне на задължението на ищцата
към ответника в производството, посредством договор за цесия. Ищцата от своя
страна е следвало да ангажира доказателства за установяване на правоизключващи
или правопогасяващи си възражения срещу съществуването на вземането,
респективно срещу неговата изискуемост.
В случая, правото
си на кредитор на спорното вземане въззивникът
извлича от представения по делото Договор за продажба и прехвърляне на вземания
от 28.10.2009г., сключен между „У.К.Ф.“ АД (цедент) и „Е.М.“ ЕООД (цесионер). В чл.2.4. от същия е посочено, че договорът влиза в сила при пълно изплащане на
покупната цена от страна на цесионера, като след влизането му в сила страните
съставят приемо – предавателен протокол – Приложение № 2, който е неразделна
част от Договора за цесия и с който се удостоверява предаването на оригиналите
на договорите за потребителски кредити по цедираните вземания.
За доказване
наличието на вземане, въззивникът – ответник в първоинстанционното производство
е представил допълнително единствено извлечение от Приложение № 1 от договора
за цесия от 28.10.2009г., съгласно чл. 1. т. 2 от последния, като липсват
представени други доказателства, от които би могло да се изведе, че вземането
действително е прехвърлено реално в полза на въззивника.
Натоящата съдебна
инстанция констатира, че депозираната от ищцовата страна искова молба съдържа
изрично оспорване на дължимостта на претендираните от нея суми на основание
договор за цесия от 28.10.2009 г., като е поддържала, че „Е.М.“ ЕООД няма
такива вземания към нея, поради липса на валидно основание за заплащане на
процесната сума на ответника – въззивник в настоящото производство.
В конкретиката на
настоящия случай, както вече беше посочено, извън горепосоченото извлечение от
Приложение № 1 от договор за цесия от 28.10.2019 г., в производството не е
представено никакво друго писмено доказателство, че ответникът по иска „Е.М.“
ЕООД е станал носител на вземане срещу ищцата Д.Х.Т., което е било предмет на
договор за цесия между него и предходния носител на вземането „У.К.Ф.“ АД.
Въззивният състав на съда намира, че така представеното доказателство не е
достатъчно, за да се установи изобщо, че въззивникът е придобил вземането,
предмет на цитирания договор за цесия. Този факт не е отделен като безспорен по
делото. Освен това, както се посочи, в доказателствена тежест на ищеца е да
установи при условията на пълно и главно доказване, че спорното право е
възникнало, в това число и валидното прехвърляне на задължението на Д.Х.Т. към „Е.М.“
ЕООД, посредством договор за цесия. Следва да бъде отбелязано, че в
депозираната въззивна жалба изрично е посочено, че след влизане в сила на процесния
договор за цесия, по силата на самия договор страните е следвало да съставят
приемо – предавателен протокол – Приложение № 2, който е неразделна част от
Договора за цесия, каквото писмено доказателство не се сочи и не се представя
за събиране пред настоящата инстанция, при наличие на някоя от предпоставките
по чл.266 от ГПК – в случая извършени процесуални нарушения от
първоинстанционния съд.
Освен това, в
доказателствата по делото се съдържат доказателства, неоспорени от страните, установяващи
че след датата на договора за цесия от 28.10.2019г., „У.К.Ф.“ АД е предприело
действия за събиране на вземането си по процесния договор, в резултат на които
се е снабдил с изпълнителен лист и е било образувано изпълнително дело, което от
своя страна също навежда на извода, че договорът за цесия от 28.10.2019г.
не е влязъл в сила и не е породил прехвърлителното си
действие, респективно не удостоверява реално прехвърляне на вземането от
първоначалния кредитор на ответното дружество.
Доколкото фактът на
прехвърляне на конкретното вземане е изрично оспорен, въззивният съд намира, че
той не е пълно и главно установен от ответника, чиято в случая е била тежестта на доказване.
Последицата от
правилата за разпределение на доказателствената тежест в гражданския процес е,
че за съда е осъществено само онова фактическо твърдение, което той може да
приеме за безспорно установено въз основа на събраните по делото доказателства.
По силата чл. 154 ГПК всяка от страните следва да проведе пълно главно
доказване относно обстоятелствата, на които основава своите искания или
възражения, като извлича изгодни за себе си правни последици. По правилата на
гражданския процес, главното доказване (онова, за което страната носи
доказателствена тежест) трябва да бъде винаги пълно: да създаде абсолютна
достоверност - сигурно убеждение на съда в истинността или неистинността на
съответното фактическо твърдение; само насрещното доказване може да се задоволи
да бъде непълно. Ако страната не се справи с доказателствената тежест, дори да
съществува вероятност, но не и несъмненост, то в резултат на последиците от
разпределението на доказателствената тежест в гражданския процес, за съда този
факт или обстоятелство не се е осъществило, ако трябва да се установи
настъпването му, съответно се е осъществило, ако трябва да се установи липсата
му. Следователно тежестта на доказване не е задължение да се представят доказателства,
а е въпрос за последиците от недоказването. В конкретният случай и при липса на
ангажирани доказателства от страна на въззивника – ответник за основанието, на
което се претендира сумата от ищцата, както и с оглед изричното оспорване на
това обстоятелство от страна на въззиваемата страна – ищец, въззивният състав
на съда намира предявеният отрицателен установителен иск за основателен,
респективно същият следва да бъде уважен.
Тъй като крайният
извод на настоящата инстанция - за основателност на предявената искова
претенция, съвпада с този на първата такава, обжалваният съдебен акт следва да
бъде потвърден.
По отношение на
разноските:
Разноски за въззивната
инстанция при този изход на спора следва да се присъдят на основание чл. 78,
ал. 3 ГПК, на въззиваемата страна.
В случая такива са
претендирани единствено за адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 1,
т. 2 ЗА за оказана безплатна адвокатска помощ, съгласно пълномощно и договор за
правна защита и съдействие, приложени в първоинстанционното производство. При
това положение в полза на процесуалния представител на въззиваемата страна -
адвокат Е.Г. следва да бъде присъдено адвокатско възнаграждение в размер на 317,00
лева, изчислено съобразно чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1 от 2004 г. за
минималните размери адвокатските възнаграждения.
Предвид размера на
обжалваемия интерес, настоящото решение не подлежи на касационно обжалване,
съобразно с ограничението по чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК /изм. ДВ, бр.
100/21.12.2010 г., ДВ, бр. 50/2015 г., ДВ, бр. 86/2017 г. /.
По горните съображения,
Софийски градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА
решение 94589 от 16.04.2019 г., постановено по гр. д. №
84883/2017 г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 143 състав.
ОСЪЖДА
" Е.М.“ ЕООД,
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление ***,
да заплати на адв.Е.М.Г., ЕГН **********,
съдебен адрес ***, на
основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв.,
сумата 317,00 лв. – разноски за
адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция.
Решението не подлежи на
касационно обжалване съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.