РЕШЕНИЕ
№ 713
гр. Пловдив, 27.05.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, IX СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и седми април през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:Николинка Г. Цветкова
Членове:Фаня Т. Рабчева Калчишкова
Елена З. Калпачка
при участието на секретаря Пенка В. Георгиева
като разгледа докладваното от Николинка Г. Цветкова Въззивно гражданско
дело № 20225300500887 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение № 452 от 11.02.2022г., постановено по гр. д. № 14072 по описа за 2021г. на
Пловдивски районен съд, XXII гр. с., се признава за установено, че Н. МЛ. Н., ЕГН
********** дължи на „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ЕООД, сумата в
размер на 1070 лева главница, дължима по договор за паричен заем № 5469237 от
17.09.2018г., сключен с „Вива кредит“ ООД, вземанията по който са прехвърлени на
„Агенция за контрол на просрочени задължения“ ЕАД с Приложение № 1 от 03.08.2020г.
към Рамков договор за цесия от 01.12.2016г., 245, 38 лева договорна лихва за периода
17.10.2018г. до 14.06.2019г. и 82, 02 лева обезщетение за забава върху непогасената
главница за периода 15.06.2019г. до 19.02.2021г., ведно със законната лихва върху
главницата от датата на подаване на заявлението в съда – 18.03.2021г. до окончателното
плащане, за които вземания е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК по ч. гр. д.
№ 4783/2021г. по описа на ПРС, като отхвърля иска за установяване съществуването на
главницата за разликата над уважения размер от 1070 лева до пълния предявен размер от
1400 лева, като неоснователен.Осъжда Н. МЛ. Н. да заплати на „Агенция за контрол на
просрочени задължения“ ЕООД на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, сумата в размер на 133,
84 лева – разноски в исковото производство и сумата в размер на 68, 40 лева – разноски по
ч. гр. д. № 4783/2021г. на ПРС, съразмерно с уважената част от претенциите.Осъжда
1
„Агенция за контрол на просрочени задължения“ ЕООД да заплати на Адвокатско
дружество „Г.“ на основание чл. 38 от ЗА, сумата в размер на 80, 45 лева – адвокатско
възнаграждение, съразмерно с отхвърлената част от претенциите.
С определение № 2440 от 07.03.2022г., постановено по същото дело, е оставена без
уважение молбата на адв. Д.Б. с вх. № 12453 от 15.02.2022г. за изменение на решение № 452
от 11.02.2022г., постановено по гр. д. № 14072/2021г. по описа на ПРС в частта за
присъденото на Адвокатско дружество „Г.“ адвокатско възнаграждение в размер на 80, 45
лева, като същото бъде увеличено със сумата в размер на още 732, 32 лева.
Решението се обжалва като неправилно в уважителната му част относно предявените
искове за договорна лихва в размер на 245, 38 лева за периода 17.10.2018г. до 14.06.2019г. и
обезщетение за забава в размер на 82, 02 лева за периода 15.06.2019г. до 19.02.2021г., като
постановено в нарушение на материалния закон.Оспорват се изводите на съда, че
процесният договор не е недействителен по см. на чл. 22 във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 от
ЗПК.В същия според жалбоподателя не бил посочен точният размер на ГПР, респ.
оскъпяването на кредита, с което се въвеждал в заблуждение потерителя и се допускало
нарушение на добрите нрави при сключването на договора.В общата сума, дължима от
потребителя, не била включена т. нар. „такса експресно разглеждане“ и неустойката.Поради
това клаузата за ГПР била нищожна, тъй като размерът й надвишавал многократно
максималния такъв, посочен в чл. 19, ал. 4 и ал. 5 от ЗПК.Тъй като възнаградителната лихва
е част от ГПР, това обуславяло нищожност и на клаузата за възнаградителна лихва.Според
жалбоподателя не се дължала и лихва за забава, тъй като при недействителен договор
неплатената част от заемната сума се връщала на плоскостта на неоснователното
обогатяване.С оглед на това длъжникът дължал обезщетение за забава от поканата да
изпълни и тъй като в случая не била отправена покана, не била налице и забава.Моли се за
отмяна на решението в обжалваната част, вместо което да бъде постановено друго, с което
претенциите да бъдат отхвърлени.Претендира се адвокатско възнаграждение на основание
чл. 38 от ЗАдвокатурата.
Подадена е и частна жалба вх. № 19245 от 10.03.2022г. от Адвокатско дружество „Г.“,
представлявано от управителя С. Г. чрез съдружника адв. Д.Б. от АК Пловдив против
определението по чл. 248 от ГПК, с което е оставена без уважение молбата за изменение на
решението в частта за разноските.Моли се същото да бъде отменено като неправилно и
вместо него да се присъди възнаграждение за предоставена правна помощ в
първоинстанционното производство на основание чл. 2, ал. 5 от НМРАВ за всеки от
обективно съединените искове.
С отговора по чл. 263 от ГПК въззиваемата страна оспорва въззивната жалба като
неоснователна и моли да бъде оставена без уважение по подробно изложени
съображения.Моли решението на районния съд да бъде потвърдено като правилно и
законосъобразно.Претендира разноски за адвокатско възнаграждение за въззивната
инстанция.Прави възражение на основание чл. 78, ал. 5 от ГПК относно претендирания
размер на адвокатското възнаграждение от другата страна.
2
Подаден е и отговор на частната жалба, с който се изразява становище за
неоснователност на същата, моли се да бъде оставена без уважение, а оспорваното
определение на районния съд да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно.
Пловдивският окръжен съд като прецени събраните по делото доказателства и взе
предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията
на насрещната страна, намира за установено следното:
Въззивната жалбата е подадена в срока по чл. 259 от ГПК, изхожда от легитимирано
лице – ищец, останал недоволен от постановеното съдебно решение, откъм съдържание е
редовна, поради което се явява допустима и следва да бъде разгледана по същество.
Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от релевираните пороци в жалбата.
Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо.
Първоинстанционният съд е бил сезиран с обективно съединени искове по чл. 422 от
ГПК за признаване за установено по отношение на длъжника, че дължи на ищеца следните
суми: 1400 лева непогасена главница, 245, 38 лева договорна лихва за периода 17.10.2018г. –
14.06.2019г., 82, 02 лева лихва за забава за периода 15.06.2019г. до 19.02.2021г., ведно със
законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявление до окончателното й
изплащане.
Със заповед за изпълнение на парично задължение № 5409/18.06.20121г. по чл. 410 от
ГПК, издадена по ч. гр. д. № 4783/2021г. на ПРС, XXII гр. с., е разпоредено длъжникът Н.
МЛ. Н., ЕГН **********, да заплати на ищеца следните суми: 1400 лева, представляваща
непогасена главница по договор за паричен заем № 5469237 от 17.09.2018г., сключен с
„Вива Кредит“ ООД, ЕИК *********, вземанията по който са прехвърлени на „Агенция за
контрол на просрочени задължения“ ЕООД с подписването на Приложение № 1 от
03.08.2020г. към Рамков договор за прехвърляне на парични задължения /цесия/ от
01.12.2016г.; 245, 38 лева – договорна лихва за периода 17.10.2018г. до 14.06.2019г. и 82, 02
лева – обезщетение за забава за периода 15.06.2019г. до 19.02.2021г., законна лихва върху
главницата от датата на подаване на заявлението в съда – 18.03.2021г. до окончателното
изплащане на вземането, разноски за заповедното производство в размер 34, 55 лева платена
държавна такса и 50 лева – юрисконсултско възнаграждение.Против така издадената
заповед е подадено в срок възражение по чл. 414 от ГПК, респ. установителния иск е
предявен в указания едномесечен срок, поради което се явява допустим.
Ищцовата страна основава вземането си на договор за потребителски паричен заем №
5469237 от 17.09.2018г., сключен между „Вива кредит“ ООД и ответницата като заемател за
сумата от 1400 лева, като с чл. 2 от подписания договор, заемателят се е задължил да върне
същата при следните условия: на 9 месечни погасителни вноски, всяка по 246, 57 лева за
срок от 9 месеца, при фиксиран лихвен процент по заема – 40, 29%, общ размер на всички
плащания с включена такса за експресно разглеждане - 2219, 13 лева и Годишен процент на
3
разходите – 49, 45%.При изчисление на ГПР са взети предвид следните допускания:
договорът ще е валиден за посочения в него срок, всяка от страните ще изпълнява точно и в
срок задълженията си, съответно няма да бъдат начислени разходи за събиране, лихви за
забава и неустойки за неизпълнение.В чл. 8, ал. 2 от договора е предвидено, че при забава на
плащане на някое от погасителните вноски, заемателят дължи на заемодателя законната
лихва върху забавената сума за всеки ден забава.Съгласно чл. 4, ал. 1 заемателят се е
задължил в 3-дн. срок от усвояване на сумата по договора, да предостави на заемодателя
едно от следните обезпечения: поръчител, който до отговаря на предвидени в договора
изисквания или банкова гаранция, издадена след усвояване на паричния заем в размер на
цялото задължение на заемателя по договора, валидна 30 дни след падежа за плащане по
договора, като при неизпълнение на това задължение съгласно ал. 2, заемателят дължи на
заемодателя неустойка в размер на 573,75 лева.Неустойката се заплаща от заемателя
разсрочено, заедно с всяка от погасителните вноски, като в този случай дължимата вноска е
в размер на 310, 32 лева.В чл. 11 от сключения договор заемателят заявява, че е запознат и
съгласен с Тарифа за таксите на „Вива кредит“ ООС, актуална към датата на сключване на
договора.В същата тарифа, приложена като писмено доказателство по делото, е предвидена
такса за експресно разглеждане на заявка за отпускане на паричен заем.
С рамков договор за цесия от 01.12.2015г. по приложение № 1/03.08.2020г. „Вива
кредит“ ООД е прехвърлило вземането си по процесния договор за кредит на ищеца, като до
длъжника е изпратено уведомление за извършената цесия от цесионера, след
упълномощаване от цедента и писмено потвърждаване на цесията от последния.Няма данни
по делото за връчване на уведомлението.
С писмения си отговор по чл. 131 от ГПК ответницата чрез пълномощника си е
оспорила иска като неоснователен с възражение, че процесният договор за потребителски
кредит е недействителен на основание чл. 22 от ЗПК, тъй като не отговаря на
императивните изисквания на чл. 11, ал.1, т. 9 и т. 10 от ЗПК и на основание чл. 21, ал. 1 и
чл. 19, ал. 4 от същия закон.Не се спори относно плащането на сумата от 330 лева преди
цедиране на вземането, която сума според ответницата следва да бъде приспадната, в случай
че се присъди чистата стойност на кредита.
При тези данни решаващият съд е приел, че липсват нарушения на формата за
сключване на договора за потребителски заем съгласно изискванията на специалния
ЗПК.Районният съд е приел, че не са налице и нарушения на разпоредбите на чл. 11, ал. 1, т.
9 и т. 10 от ЗПК, като обстоятелството дали посочения ГПР в договора отговаря на
действителния размер и какво включва същия по см. на чл. 19, ал. 1 от ЗПК, е относимо към
разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК и касае действителността на клауза, с която се
надхвърля размера на ГПР, което не влече след себе си недействителност на целия
договор.Също обстоятелството дали предвидената в договора такса за експресно
разглеждане и неустойка следва да бъдат включени в ГПР според районния съд е въпрос,
относим към действителността на тези клаузи, а не на договора за кредит като цяло.Относно
възнаградителната лихва след преценка на конкретните данни по делото – срока на
4
договора, размера на кредита, размера на възнаградителната лихва спрямо размера на
кредита и риска от сделката, който носи кредитора, както и автономията на волята,
решаващият съд е приел, че уговорената възнаградителна лихва не противоречи на добрите
нрави.Няма нарушение и на чл. 19, ал. 4 от ЗПК доколкото ГПР е в размер на допустимия от
закона.Поради това е прието, че договорът за кредит е сключен валидно, както и валидно е
постигната клаузата за възнаградителна лихва, а предявените искове за главница и
договорна лихва се доказани по основание и размер.За доказан и основателен до
претендирания размер е счетен и иска за присъждане на обезщетение за забава за исковия
период.По отношение на предвидената неустойка по процесния договор районния съд е
приел, че същата води да скрито оскъпяване на кредита, респ. до неоснователно обогатяване
на заемодателя за сметка на заемополучателя, поради което е недействителна като
противоречаща на добрите нрави.Клаузата за експресно разглеждане на кредита също е
счетена за нищожна поради противоречие с добрите нрави, тъй като размерът й е
необосновано висок и не е еквивалентен на насрещната престация на
кредитора.Предвидената такса също има за цел неоснователно обогатяване на кредитора за
сметка на длъжника, без реално да е извършена конкретна услуга, като тази такса
представлява и скрит разход по договора за кредит, който привидно е уговорен като такса
преди отпускането и усвояването на кредита и с нея се цели реално заобикаляне на
разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК.Освен това коментираната разпоредба от тарифата на
заемодателя се намирала и в пряко противоречие с чл. 33 от ЗПК, тъй като в случай на
неизпълнение или забавено изпълнение, заемополучателят следва да заплаща отнапред
определени разходи за действия по събиране на задължението.Решаващият съд е намерил, че
отговорността за разноски, въведена в Тарифата на кредитора, представлява по същество
неустойка, дължима при забава на изпълнението за заплащане на текущи задължения по
кредита, а не плащане за покриване разходи по събиране на вземането.С предвиждане и
начисляване на тези такси по същество се цели заобикаляне на ограничението по чл. 33 от
ЗПК и въвеждане на допълнителни плащания, чиято дължимост е изцяло свързана с
хипотеза на забава на длъжника.Съгласно чл. 21, ал. 1 от ЗПК всяка клауза в договор за
потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне на изискванията на закона, е
нищожна.Поради това сумата в размер на 330 лева, платена от ответника по нищожни
клаузи, е недължимо платена и съгласно чл. 23 от ГПК във вр. с чл. 19, ал. 6 от ЗПК следва
да се приспадне от дължимата
главница.
С оглед данните по делото и съобразявайки доводите на страните настоящият състав
намира въззивната жалба за основателна по следните съображения:
Съгласно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на
посочените в нормата разпоредби, сред които са и тези на чл. 11, ал. 1, т. 9 и 10 от ЗПК,
договорът за потребителски кредит е недействителен.Съгласно разпоредбата на чл. 11, ал. 1,
т. 10 от ЗПК договорът за потребителски кредит следва да съдържа годишния процент на
5
разходите по кредита, както и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към
момента на сключване на договора.Процесният договор за кредит формално отговоря на
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, доколкото в същия е посочен годишния процент
на разходите и общата сума, дължима от потребителя.Размерите на същите обаче, посочени
в договора, не съответстват на действителните такива съобразно поетите от потребителя
задължения.Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 1 от ЗПК годишният процент на разходите
по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи
/лихви, други преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в т.
ч. тези дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен
процент от общия размер на предоставения кредит, а съгласно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК „общ
разход по кредита за потребителя“, са всички разходи по кредита, вкл. лихви, комисионни,
такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко
свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които
потребителят трябва да заплати, вкл. разходите за допълнителни услуги, свързани с договора
за кредит.В настоящия случай е била предвидена такса за експресно разглеждане, която
касае действия по усвояване и управление на кредита, за които разпоредбата на чл. 10а, ал. 2
от ЗПК забранява събиране на такси и комисионни от кредитора.Споделят се в тази насока
изводите на районния съд относно липсата на еквивалентност между таксата и извършената
услуга от заемодателя, което обосновава противоречието на клаузата с добрите
нрави.Същата цели неоснователно обогатяване на кредитора за сметка на длъжника /т. нар.
скрита възнаградителна лихва/, без реално да е извършена конкретна услуга, като тази такса
представлява и скрит разход по договора за кредит, която привидно е уговорена като такса
преди отпускането и усвояването на кредита и с нея се цели реално заобикаляне на
разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК и оскъпяване на кредита, поради което е нищожна.
Аналогично съдът намира, че предвидената неустойка в процесния договор за
неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение, която да се кумулира към
месечните погасителни вноски, също води до скрито оскъпяване на кредита.Дължима по
уговорения начин на падежа на всяко следващо лихвено плащане, неустойката на практика
се явява добавък към възнаградителната лихва и представлява сигурна печалба за
заемодателя.Същата излиза извън присъщите й обезпечителна и обезщетителна
функции.Принципно няма пречка размера на неустойката да надхвърля вредите от
неизпълнението, но в случая няма адекватен критерий за преценка на това надвишение, тъй
като неустойката обезпечава изпълнението на вторично задължение за обезпечаване на
главното задължение.Следователно и санкционната функция в случая не е налице, тъй като
само по себе си непредоставянето на обезпечение не води до претърпяването на
вреди.Основната цел на процесната неустоечна клауза е, да доведе до неоснователно
обогатяване на заемодателя за сметка на заемополучателя чрез увеличаване на подлежащата
на връщане сума по договора.
При това положение е нарушена разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, предвиждаща че
годишният процент на разходите по кредита не може да бъде по-висок от пет пъти размера
6
на законната лихва по просрочени задължения.Посочената разпоредба е създадена за защита
на икономическите интереси на потребителя като по-слабата страна в правоотношението
при сключване на договор за потребителски кредит и целта на същата е да не се допуска той
да заплати за предоставения му кредит необосновано високо възнаграждение на
кредитора.Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 3, т. 1 от ЗПК при изчисляване на годишния
процент на разходите по кредита не се включват разходите, които потребителят заплаща при
неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит, но посочената
разпоредба се отнася за неизпълнение на основното задължение на потребителя – да върне
предоставения му кредит, а не за неизпълнението на други задължения.Да се приеме
обратното означава, да се допусне възможност за заобикаляне на императивната разпоредба
на чл. 19, ал. 4 от ЗПК чрез предвиждане в договора на разходи за неизпълнение на
задължения, различни от задължението за връщане на кредита, размерът на които да не се
включва в ГПР.В процесния случай е налице именно такава хипотеза, тъй като е уговорено
задължение за потребителя да учреди обезпечение и да заплаща вноски за това, дължими на
падежа на плащане на погасителните вноски по договора за паричен заем, като тези разходи
не са взети предвид при изчисляване на посочения годишен процент на разходите, в
резултат на което последният не съответства на действителния такъв, определен съгласно
чл. 19, ал. 1 от ЗПК и изразяващ общите разходи по кредита.Според настоящия състав
договорките, при които е сключен процесния договор, са във вреда на потребителя, не
отговарят на изискването за добросъвестност и водят до значително неравновесие между
правата и задълженията на кредитора и потребителя, поради което съставляват
неравноправни клаузи по см. на чл. 143, ал. 1 от ЗЗП.Непредоставянето на обезпечение не
води до претърпяването на вреди от кредитора, който съгласно разпоредбата на чл. 16 от
ЗПК преди сключване на договора за кредит, следва да извърши оценка на
кредитоспособността на потребителя и да прецени дали да му предостави кредит без
обезпечение при спазване на императивната норма на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, като риска от
невръщането на кредита следва да се калкулира в уговорената по договора лихва.Съгласно
чл. 21, ал. 1 от ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или
резултат заобикаляне на изискванията на закона, е нищожна.В случая според настоящия
състав е налице заобикаляне на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК,
ограничаваща максималния размер на годишния процент на разходите по кредита, а
посочените в договора проценти на възнаградителната лихва и на годишния процент на
разходите, не съответстват на действително уговорените такива и са нищожни.Поради това
не може да бъде направен и извод, че за потребителя в процесния случай съществува яснота
относно точния размер на задължението му и общата стойност на кредита.По тези
съображения настоящият състав достигна до противоположен извод, че процесния договор
не отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК, отнасящи се до посочване по
ясен и разбираем начин на лихвата, годишния процент на разходите и общата сума,
дължима от потребителя, поради което и съгласно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК този
договор се явява нищожен. По същия се дължи връщане само на чистата стойност на
кредита, след приспадане на извършеното плащане.За тази сума в размер на 1070 лева искът
7
е бил уважен и решението е влязло в законна сила, а претенциите за признаване
съществуването на вземане за договорна лихва в размер на 245, 38 лева и обезщетение за
забава в размер на 82, 02 лева са неоснователни по изложените по-горе съображения.
Предвид гореизложеното решението следва да бъде отменено в обжалваната част и
вместо него да се постанови ново, с което исковете досежно договорната лихва и
обезщетението за забава да бъдат отхвърлени.
По разноските:
Видно от приложения в първоинстанционното производство договор за правна защита
и съдействие, на ответницата е била предоставена безплатна правна помощ на основание чл.
38, ал. 1, т. 2 от ЗА.Съгласно чл. 78, ал. 3 от ГПК ответникът има право да иска заплащане на
направените от него разноски съразмерно с отхвърлената част от иска.При предоставена
безплатна правна помощ в случаите по чл. 38, ал. 1 от ЗА, ако в съответното производство
насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът има право на адвокатско
възнаграждение, като съдът следва да определи възнаграждението в размер не по-нисък от
предвидения в Наредбата по чл. 36, ал. 2 и да осъди другата страна да го заплати /чл. 2, ал. 2
от ЗА/.В чл. 2, ал. 5 от Наредба № 1/2004г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения е предвидено, че за процесуално представителство, защита и съдействие по
граждански дела, възнагражденията се определят съобразно вида и броя на предявените
искове, за всеки един от тях поотделно.С оглед на това за първоинстанционното
производство се следва възнаграждение за оказана безплатна правна помощ в размер на 812,
77 лева с ДДС общо по трите иска.
Предвид изложеното следва да се отмени определението по чл. 248 от ГПК, постановено
от районния съд и вместо него да се измени размера на разноските за адвокатско
възнаграждение, като се завиши от 80, 45 лева на 812, 77 лева.
За въззивното производство се следват разноски на жалбоподателката в размер на 25 лева
ДТ и в полза на Адвокатско дружество „Г.“ за предоставената безплатна помощ на
основание чл. 38 от ЗА в размер на 720 лева с ДДС.Възражението за прекомерност на
адвокатското възнаграждение не следва да бъде уважавано, тъй като размера на същото се
формира с оглед броя на исковете, както се посочи по-горе и в какъвто смисъл е съдебната
практика, в минималния предвиден
размер.
С оглед на изложеното Пловдивският окръжен съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 452 от 11.02.2022г., постановено по гр. д. № 14072 по описа за
2021г. на Пловдивски районен съд, XXII гр. с., в частта, с която се признава за установено,
че Н. МЛ. Н., ЕГН **********, с адрес: гр. П., ул. „К** дължи на „Агенция за контрол на
8
просрочени задължения“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.
София, бул. „***, етаж **, представлявано от Т. Я. К., сумата в размер на 245, 38 лева –
договорна лихва за периода 17.10.2018г. – 14.06.2019г. и 82, 02 лева – обезщетение за забава
върху непогасената главница за периода 15.06.2019г. – 19.02.2021г., за които вземания е
издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК по ч. гр. д. № 4783/2021г. по описа на
ПРС, вместо което ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявените искове от „Агенция за контрол на просрочени задължения“
ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „**, етаж М.,
представлявано от Т. Я. К. против Н. МЛ. Н., ЕГН **********, с адрес: гр. Пловдив, ул.
„К** за приемане за установено съществуването на вземане за сумата в размер на 245, 38
лева – договорна лихва за периода 17.10.2018г. – 14.06.2019г. и 82, 02 лева – обезщетение за
забава върху непогасената главница за периода 15.06.2019г. – 19.02.2021г., за които
вземания е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК по ч. гр. д. № 4783/2021г. по
описа на ПРС, като неоснователни.
ОСЪЖДА „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ЕООД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр. С., бул. „***, представлявано от Т. Я. К. да заплати на
Н. МЛ. Н., ЕГН **********, с адрес: гр. П., ул. „**“ №** сумата от 25 лева – разноски за
въззивното производство.
ОТМЕНЯ определение № 2440 от 07.03.2022г., постановено по гр. д. № 14072 по
описа за 2021г. на Пловдивски районен съд, XXII гр. с., вместо което ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ЕООД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „**, етаж М., представлявано от Т. Я. К. да
заплати на Адвокатско дружество „Г.“, Булстат: ********* на основание чл. 38 от ЗА и
сумата от 732, 32 лева – възнаграждение за предоставена правна помощ в
първоинстанционното производство.
ОСЪЖДА „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ЕООД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „***, представлявано от Т. Я. К. да заплати
на Адвокатско дружество „Г.“, Булстат: ********* на основание чл. 38 от ЗА сумата от 720
лева – възнаграждение за предоставена правна помощ във въззивното производство.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9