№ 2996
гр. София, 27.02.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 50 СЪСТАВ, в публично заседание на
четиринадесети ноември през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:Д. ИВ. ТОДОРОВА
при участието на секретаря ЛИЛЯНА ЛЮБ. АНДОНОВА
като разгледа докладваното от Д. ИВ. ТОДОРОВА Гражданско дело №
20211110129772 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 124, ал. 1 от ГПК.
Предявен е отрицателен установителен иск с правно основание чл. 439, ал.1, във вр.
чл. 124, ал. 1 от ГПК от „******“ АД срещу С. Б. К. за признаване за установено в
отношенията между страните, че ищецът не дължи на ответника сумата 5505,35 лева по
изпълнителен лист от 02.04.2021 г. по гр. дело № 21479/2016 г. по описа на СРС.
Ищецът твърди, че паричното вземане по изпълнителния лист е цедирано в полза на
ответника с договор за цесия от 24.07.2020 г. и образувано изп.дело №132/2021 г. по описа
на ЧСИ с рег. №*** на КЧСИ. Пояснява, че цедент на вземането е В. и К.Я., които са в
кредитно правоотношение с банката. Паричните вземания на „******“ АД по договора за
банков кредит са спорни и предмет на т.д. №1480/2017 г. по описа на ОС-Варна. Посочва, че
с влязло в сила решение по гр. дело №21479/2016 г. по описа на СРС В. и К.Я. осъждат
банката да заплати суми, получени по договора за кредит при условията на чл.55 от ЗЗД и в
тяхна полза е издаден изпълнителния лист от 02.04.2021 г. за сумата 5505,35 лева –съдебни
разноски. Вземането е прехвърлено на отв. К. с договор за цесия от 24.07.2020 г. Твърди, че
на 14.04.2021 г. банката е направила спрямо цесионера възражение за прихващане със свое
вземане, което има към цедента по договора за кредит и противопоставимо на цесионера.
Счита, че последното е обстоятелство настъпило след края на съдебно дирене във въззивната
инстанция по гр.дело №21479/2016 г. по описа на СРС /8395/2019 г., СГС/ и факт, който
погасява правото на принудително изпълнение.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът оспорва иска по допустимост и основателност.
Счита, че не се касае за факт настъпил след съдебно дирене по смисъла на чл. 439, ал.1 от
ГПК и същият е преклудиран. Поддържа, че не са осъществени предпоставките на чл.103 от
ЗЗД, тъй като няма насрещно и ликвидно вземане. Спорното вземане е предмет на договор
за цесия от 24.07.2020 г. и от 18.03.2021 г. Счита за недоказано твърдението, че изявлението
за прихващане е достигнало до цесионера.
Съдът, като обсъди въведените в процеса факти, с оглед на събраните по делото
доказателства и поддържани доводи, преценени при условията на чл. 235, ал. 2 от ГПК, по
свое убеждение намира за установено от фактическа и правна страна следното:
1
На основание чл. 146, ал.1,т.3 и т.4 от ГПК, за безспорни и ненуждаещи се от
доказване са обявени обстоятелствата, че В. и К.Я. са в кредитно правоотношение с банката,
съгласно договор за кредит от 03.06.2008г. Паричните вземания на „******“ АД по договора
за банков кредит са спорни и предмет на т.д.№1480/2017 г. по описа на ОС-Варна, подробно
посочени в искова молба. С влязло в сила решение по гр. дело №21479/2016 г. по описа на
СРС В. и К.Я. осъждат банката да заплати суми, получени по договор за кредит от
03.06.2008г. при условията на чл.55 от ЗЗД и в тяхна полза е издаден изпълнителния лист.
Паричното вземане за сумата общо 5505,35 лева по изпълнителен лист от 02.04.2021 г. по
гр. дело № 21479/2016 г. по описа на СРС, издаден срещу „******“ АД, в полза на В. и
Константин, е прехвърлено на ответника с договор за цесия от 24.07.2020 г. и от 18.03.2021
г., и образувано изп.дело №132/2021 г. по описа на ЧСИ с рег. №*** на КЧСИ. Посочените
обстоятелства се установяват и от договор за потребителски кредит № HL37648 от
03.06.2008 г., ведно с Приложение №1 към него, изменен с допълнителни споразумения от
29.04.2009 г., 26.04.2012 г., 04.06.2013 г. и 23.01.2014 г., Решение №260170/05.11.2021 г. по
т.д. №1480/2017 по описа на ОС – Варна, Решение №556889/08.12.2018 г. по гр.д.
№21479/2016 по описа на СРС, потвърдено с Решение №4182/13.07.2020 по в.гр.д.
№8395/2019 по описа СГС, Определение №159/09.03.2021 г. по гр.д. №2900/2020 на ВКС;
договор за прехвърляне на вземания от 24.07.2020 г., с приложение №1/24.07.2020 г. и
договор за прехвърляне на вземания от 18.03.2021 г.
Ищецът е отправил до ответника нотариална покана рег. №5077, том 3, акт 87 на
Нотариус №195 на НК, връчена на кредитополучателя съответно на 01.08.2017 и 16.08.2017
г. по реда на чл. 46 ГПК по възлагане на нотариус, с която е упражнил правото си да
направи кредита предсрочно изискуем вследствие на допуснато от страна на длъжника
неизпълнение на задължението му за плащане на погасителните вноски.
За изясняване на спора по делото е допусната съдебна счетоводна експертиза, от
констатациите на вещото лице по която се установява, че към 14.04.2021 г. вземането на
банката към кредитополучателите възлиза на сумата в размер на 9331,32 швейцарски
франка – редовна главница, 11766,78 швейцарски франка – просрочена главница, 109 108,50
швейцарски франка – спорни съдебни вземания за главница, а към 18.10.2022 г. – на сумата
в размер на 8633,56 швейцарски франка – редовна главница, 12464,54 швейцарски франка –
просрочена главница, 109 108,50 швейцарски франка – спорни съдебни вземания за
главница.
Искът по чл.439, ал.1 ГПК е предоставен на страните в изпълнителния процес за
оспорване предприетото срещу длъжника изпълнение по конкретното образувано въз основа
на съдебно изпълнително основание, изпълнително дело. Съгласно ограничителната норма
на чл. 439, ал.2 от ГПК, искът следва да се основава на непреклудирани от силата на
пресъдено нещо факти и обстоятелства, настъпили след приключване на съдебното дирене в
производството, по което е издадено изпълнителното основание, като така формулираното
от законодателя изискване е критерий за допустимостта на ищцовата претенция. При
наведени в обстоятелствената част на исковата молба твърдения за настъпили след влизане в
сила на изпълнителното основание факти, с които се свързва недължимост на
претендираното от ответника, конституиран като взискател, вземане, предявеният от ищеца
иск по чл.439 ГПК се явява допустим, тъй като установяването на тези факти е в състояние
да рефлектира върху дължимостта на процесното вземане, като в случая дали ответникът е
кредитор или не, е въпрос по съществото на спора. В хипотезата на погасяване на дълга чрез
извършено прихващане, за да бъде допустим искът с правно основание чл. 439 от ГПК,
изявлението за прихващане, на което се позовава длъжникът – ищец, следва да е извършено
след приключване на съдебното дирене в производството по постановяване на съдебното
решение относно пасивното вземане – т. е. вземането, което принудително се изпълнява. В
случая ищецът извежда правния си интерес от предявяване на претенцията си от
обстоятелството, че на 14.04.2021 г. – след влизане в сила на изпълнителното основание, е
извършил прихващане с твърдяното от него вземане за главница по процесния договор за
кредит, в който момент е настъпил и погасителният ефект за задължението му към
2
взискателя по образуваното изпълнително дело. Като момент на възникване на активното
вземане е посочен 13.07.2017 г., което обстоятелство не се оспорва от ответника. Ищцовата
претенция е предмет на производството по т.д. №1480/2017 по описа на ОС – Варна,
приключило с Решение №260170 от 05.11.2021 г., невлязло в сила поради обжалване,
предвид което същото и към настоящия момент не е ликвидно. Освен това, между страните
не е спорно и от представените по делото писмени доказателства се установява, че
пасивното вземане на ответника е ликвидно и предмет на изп.дело №132/2021 г. по описа на
ЧСИ с рег. №*** на КЧСИ.
При така приетите фактически положения следва да се вземат предвид
задължителните тълкувания, дадени с Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. на ВКС по
тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК, относно възражението за прихващане. Възражението за
прихващане с ликвидно изискуемо вземане е правопогасяващо такова, което се основава на
новонастъпил факт - направеното изявление за прихващане, и релевирането му не променя
спорния предмет, тъй като предявеното с него вземане вече е установено с влязло в сила
съдебно решение или заповед за изпълнение, или не се оспорва от длъжника извънсъдебно,
съответно за доказването му не е необходимо събиране на доказателства. В този случай
възражението за прихващане може за пръв път да се заяви и пред въззивния съд. Когато
обаче активното вземане е спорно, на общо основание /чл. 131, ал. 2, т. 5 и чл. 133 ГПК/
същото може да бъде направено най-късно с отговора на исковата молба и заявяването му
по-късно, включително пред въззивния съд, е недопустимо. В случая доколкото активното
вземане е предмет и към настоящия момент на висящ исков процес, като същото се оспорва
и извънсъдебно, съдът счита за неоснователно възражението на ответната страна за
преклудиране на същото. С оглед липсата на ликвидност на вземането, поначало
преклузията за навеждане на възражение за прихващане със същото настъпва с изтичане на
срока за подаване на отговор на исковата молба в производството с предмет пасивното
вземане, като то не може да бъде заявено за пръв път пред въззивната инстанция, освен в
хипотезата на чл. 147, т.2 ГПК. По гр.д. 21479/2016 по описа на СРС се установява, че
съдебното дирене в първоинстанционното производството, предмет на който е вземането на
кредитополучателите – цеденти към банката, е приключило на 16.02.2017 г. От друга страна,
съгласно твърденията на ищеца, неоспорени от ответника, активното вземане е възникнало
на 13.07.2017 г. Ето защо, за банката не е съществувала процесуалната възможност да
релевира възражението си за прихващане с невъзникнало и неликвидно вземане в това
производство, дори като нововъзникнало обстоятелство, поради което и същото не се явява
преклудирано, нито попада извън ограничението на нормата на чл. 439, ал.2 ГПК. По
изложените съображения и с оглед на заявените от ищеца твърдения за погасяване на
вземането на взискателя въз основа на настъпили след влизане в сила на изпълнителното
основание факти, съдът намира предявеният иск за процесуално допустим, поради което
същият подлежи на разглеждане по същество. Следва да се отбележи, че не се твърди и не
се доказва извършено изпълнение чрез плащане на задължението в изпълнителното
производство.
Не е спорно, че вземането на ищеца не е ликвидно, доколкото същото е предмет на
висящ правен спор. Независимо от това, съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 2 от
18.03.2022 г. на ВКС по тълк. дело № 2/2020 г., ОСГТК, при уважено възражение за
прихващане признатите от съда насрещни вземания се смятат погасени с обратна сила от
първия момент, в който прихващането е възможно да се осъществи, т. е. когато активното
вземане е било изискуемо, а пасивното – поне изпълняемо. Кога е настъпила ликвидността е
без значение. В съобразителната част на Тълкувателното решение разяснено, че наличието
или липсата на ликвидност на активното вземане се изяснява по спора за пасивното вземане,
когато изявлението за прихващане е извършено в процеса – т. нар. "съдебно прихващане",
или когато ответникът се позовава на погасителния ефект на изявлението за прихващане,
извършено извън процеса – т. нар. "извънсъдебно прихващане". Когато ответникът се
позовава на погасителния ефект на изявлението за прихващане, извършено извън процеса, а
съдът приеме, че способът не се е осъществил, той следва да го разгледа като евентуално
заявено възражение за съдебно прихващане. Предвид това, за съда не е налице пречка да
3
прецени в производството по чл. 439 ГПК наличието или липсата на ликвидност на
активното вземане, като при постановено в друго производство влязло в сила решение, с
което се установява съществуването на активното вземане, следва да зачете силата на
пресъдено нещо на това решение. Независимо от начина на установяване на съществуването
на активното вземане и на начина на осъществяване на правото на прихващане – извън
процеса или в процеса, правният ефект на изявлението за прихващане настъпва с обратно
действие от момента, когато прихващането е могло да се извърши – в този смисъл Решение
№ 50160 от 24.11.2022 г. на ВКС по т. д. № 2248/2019 г., I т. о.
Банката е отправила уведомление с Нотариалната покана рег. №5077, том 3, акт 87 на
Нотариус №195 на НК, връчена на 16.08.2017 г. надлежно по реда на чл. 46 ГПК на майката
на цедента, което обстоятелство не се оспорва от ответника. С отправянето й кредиторът е
упражнил и правото си да направи кредита предсрочно изискуем вследствие допуснато от
страна на кредитополучателите неизпълнение на задълженията им за погасяване на
дължими вноски, като ответникът не е въвел възражения и срещу тези обстоятелства. Не са
ангажирани и доказателства за плащане на дълга на кредитополучателите, произтичащ от
процесния договор за кредит. Ето защо, съдът намира, че с получаването на процесната
нотариална покана на 16.08.2017 г. предсрочната изискуемост по отношение на В.
Маринчева Янкова е настъпила.
Съгласно заключението на приетата по делото съдебна счетоводна експертиза, което
преценено по реда на чл. 202 ГПК съдът кредитира като ясно и добросъвестно изготвено,
към 14.04.2021 г. и 18.10.2022 г. вземанията на ищеца за главница, произтичащи от
процесния договор за кредит, възлизат на общо 130 206,60 швейцарски франка. Ето защо,
съдът намира, че към датата на извършване на възражението за прихващане за банката е
съществувало валидно вземане за посочената сума към кредитополучателя за посочената
сума. Предвид изложеното, на разглеждане подлежат възраженията на ответната страна по
отношение липсата на предпоставките за извършване на процесното възражение за
прихващане.
Упражняването на потестативното право на извънсъдебно прихващане е обусловено
от наличие на насрещни, изискуеми и ликвидни парични вземания или вземания за
еднородни и заместими вещи. В случая не е спорно, че вземанията на ищеца и на ответника
не са насрещни, доколкото това на ищеца, произтича от договор за кредит, сключен с
праводатели на ответника, а ответникът се легитимира като носител на вземането към
ищеца на основание договор за цесия. Видно от отбелязванията, поставени от ищеца върху
Уведомление вх. №9300/0215, последният е уведомен валидно от цедента за извършеното
прехвърляне на вземането му, произтичащо от Определение №159/09.03.2021 по гр.д.
№2900/2020 на ВКС, на 22.03.2021 г. Изложеното се потвърждава и от изричното признание
на ищеца за получаване на уведомлението, обективирано в отправеното до ответника
изявление за прихващане. В тази връзка следва да се съобрази нормата на чл. 103, ал.3 от
ЗЗД, която предвижда изключение от изискването за насрещност на вземанията, предмет на
компенсацията по възражение за прихващане. Съгласно посочената разпоредба, правото на
длъжника да извърши прихващане на задължение към цесионера с вземане, което има към
цедента, е предпоставено от наличие на несъгласие от страна на цедирания длъжник с
извършеното прехвърляне. Достатъчна е липсата на воля за съгласие, а не да е изразено
изрично противопоставяне на цесията от длъжника. Законът не приравнява липсата на
такова противопоставяне на дадено от длъжника съгласие, като съгласието не се презюмира
– в този смисъл Решение № 247 от 02.03.2018 г. по т. д. № 1873/2016 г. на ВКС, ІІ т. о. и
Решение № 330 от 11.02.2019 г. по т. д. № 2839/2017 г. на ВКС, ІІ т. о. Предвид изложеното,
съдът намира, че не е налице основание за изключване възможността на ищеца да направи
на цесионера възражение за прихващане, доколкото по делото не са ангажирани
доказателства за съгласието му с извършената цесия. Напротив, само след по-малко от 3
седмици от уведомлението, същият е предприел действия за връчване на цесионера за
изявлението за прихващане, а около 2 месеца по-късно е сезирал съда с претенцията си,
предмет на настоящото исково производство, като бездействието му в този кратък период
4
също не може да бъде тълкувано като съгласие с прехвърлянето.
Следваща предпоставка за пораждане действието на възражението за прихващане е
достигането му до адресата. По делото е представено изявление за прихващане, адресирано
до ответника, като същото съдържа всички индивидуализиращи белези както на активното,
така и на пасивното вземане. Видно от молба вх. №8749/13.04.2021 г., ищецът е възложил
връчването на изявлението си на ЧСИ рег. №790 на КЧСИ, като посочил като адрес на
ответника ********. Същият фигурира като нейн адрес и в уведомлението за извършена
цесия, отправено от цедента до длъжника. Няма пречка връчването на уведомления и
съобщения да бъде възложено на ЧСИ, като в хипотезата на връчване на трето лице следва
да бъдат спазени изискванията на чл. 46 ГПК. Не е задължително адресът на получателя да
съвпада с настоящия или постоянния му такъв. Необходимо е това да е действителният
адрес, на който лицето пребивава и на който реално може да бъде открито, за да бъде
уведомено за изявлението на прихващащия. В случаите, когато адресатът пребивава на
посочения адрес, книжата могат да бъдат връчени на всяко едно от посочените в чл. 46, ал.
2 от ГПК трети лица, включително и на живеещо на адреса пълнолетно лице, без да е
необходимо същото да е част от домакинството на ответника. От разписка за връчване и
Констативен протокол и съобщение за такси на ЧСИ рег. №790 на КЧСИ се изяснява, че
процесното изявлението е връчено на процесния адрес на 14.05.2021 г. при условията на чл.
46 ГПК на трето лице - П.А.. По делото липсват доказателства, че ответникът действително
е пребивал на посочения от ищеца адрес. Напротив, видно от представените по делото
договори за цесия, сключени между ответника и цедента, като адрес на С. К. е посочен
такъв във гр. Варна. Обстоятелството, че в уведомлението по чл. 99, ал.4 от ЗЗД като адрес
за кореспонденция с цесионера е посочен именно ********, не обвързва ответника,
доколкото изявлението не изхожда от него, а от цедента. освен това, от отбелязванията на
връчителя в процесната разписка не може да бъде направен и категоричен извод за
качеството на третото лице, приело връчваните книжа, в този смисъл и за изпълнение
изискванията на чл. 46, ал.2 ГПК. Ето защо, съдът намира, че така извършено връчване е
нередовно.
Заключение за редовно връчване на ответника на процесното изявление не може да се
направи и на база представеното по делото извлечение от имейл кореспонденция. Следва да
се съобрази, че съгласно чл. 3, ал.1 ЗЕДЕУУ електронен документ е електронен документ по
смисъла на чл. 3, т. 35 от Регламент (ЕС) № 910/2014 на Европейския парламент и на Съвета
от 23 юли 2014 г. относно електронната идентификация и удостоверителните услуги при
електронни трансакции на вътрешния пазар и за отмяна на Директива 1999/93/ЕО (OB, L
257/73 от 28 август 2014 г.), а именно всяко съдържание, съхранявано в електронна форма,
по-специално текстови или звуков, визуален или аудио-визуален запис. Законът придава
значение на подписан документ само на този електронен документ, към който е добавен
квалифициран електронен подпис, но допуска страните да се съгласят в отношенията
помежду си да придадат на обикновения електронен подпис стойността на саморъчен – арг.
чл. 13, ал. 4 ЗЕДЕП. Когато посочените предпоставки са налице, създаден е подписан
електронен документ. Неговата доказателствена сила е такава, каквато законът признава на
подписания писмен документ, ако се касае за частен, той се ползва с такава сила само за
авторството на изявлението (чл. 189 ГПК). С оглед на това съдът намира, че имейл
съобщението по своята правна същност представлява електронен документ. Възпроизведен
на хартиен носител, същият обективира кореспонденция между определени лица. В случая
не се доказа имейлът да е подписан с квалифициран или обикновен електронен подпис, като
твърдението на ищеца, обективирано в същия, че изпращаните като прикачени файлове
изявления за прихващане са подписани с такъв, е ирелевантно. Нещо повече, неясно е и
съдържанието на същите, кои вземания касаят, както и дали наистина, отговарят на
изискванията за валиден електронен документ. Поради това представеното писмено
доказателство представлява неподписан частен документ, който не обвързва съда с
материална или формална доказателствена сила, поради което съдът следва да цени същото
по вътрешно убеждение съвкупно с останалия доказателствен материал.В случая страните
не оспорват авторството на представеното имейл съобщение. Дори действителнода изхожда
5
от ищеца и е адресирано до имейл адрес, управляван от ответника, не може да се приеме, че
твърдяното от ищеца прихващане е породило действие. Видно от представеното извлечение,
ищецът твърди, че изпращаните като прикачени файлове изявления за прихващане са
подписани с квалифициран електронен подпис, за доказването на което не са ангажирани
доказателства. Нещо повече, неясно е съдържанието на същите, кои вземания касаят, Ето
защо, съдът счита, че процесното изявление за прихващане не е достигнало до адресата и по
този начин.
Независимо от това, с искова молба е направено изявление за прихващане връчено на
ответника по реда на чл. 131 от ГПК. Това дава основание на съда да приеме, че
погасителният ефект на прихващането е настъпил, тъй като съгласно чл. 235, ал. 3 от ГПК,
решението на съда трябва да отразява правното положение между страните по делото към
момента на приключване на устни състезания, като се вземат предвид новонастъпилите
доказани факти, които са от значение за съществуване на спорното право. Ето защо
достигането до ответника на изричното изявление за прихващане, като настъпил в хода на
производството, съдът счита за доказан, вследствие на което процесните вземания са
погасени до размера на по-малкото, като на основание чл. 104, ал.2 от ЗЗД погасителният
ефект е породен на 16.08.2017 г. Следователно към датата на образуване на изпълнително
дело № 132/2021г. по описа на ЧСИ рег. № *** на КЧСИ изпълняемото право, възникнало в
полза на ответника, по силата на влязлото в законна сила решение по гр.д. № 21479/2016 г.
по описа на СРС, издадения въз основа на него изпълнителен лист от 02.04.2021 г., ведно с
договорите за цесия за сумата общо 5505,35 лв. е погасено, чрез извършено прихващане, и
не е налице основание за принудителното му събиране, поради което искът се явява
основателен.
При този изход на спора, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, ищецът има право на
разноски за сумата 470,21 лв. за платени държавна такса и възнаграждение на вещо лице.
Предвид изложеното, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по иска с правно основание чл. 439, ал. 1 от ГПК,
че „******“ АД, с ЕИК:******, със седалище и адрес на управление *********, не дължи
принудително изпълнение на С. Б. К., с ЕГН:**********, с адрес ***********, на сумата
5505,35 лева по изпълнителен лист от 02.04.2021 г., издаден по гр. дело № 21479/2016 г. по
описа на СРС.
ОСЪЖДА С. Б. К., с ЕГН:**********, с адрес ***********, да заплати на „******“
АД, с ЕИК:******, със седалище и адрес на управление *********, на основание чл. 78, ал.
1 от ГПК, сумата 470,21 лева – съдебни разноски.
Решението може да се обжалва пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Препис от настоящото Решение да се връчи на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6