РЕШЕНИЕ
№ IV –
145
21.07.2020 г., гр. Бургас
В
ИМЕТО НА НАРОДА
Окръжен съд – Бургас, II гражданско отделение, IV
въззивен граждански състав, в открито заседание на двадесет и втори юни две
хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НЕДЯЛКА ПЕНЕВА
ЧЛЕНОВЕ: 1. ДАНИЕЛА МИХОВА
2. мл. с. ДИАНА АСЕНИКОВА-ЛЕФТЕРОВА
при участието на секретаря Ваня Димитрова, като разгледа
докладваното от младши съдия Асеникова-Лефтерова въззивно гражданско дело № 969 по описа за 2020 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и
сл. ГПК.
Образувано е по въззивна
жалба на Р.В.Г., с ЕГН **********, адрес: ***, чрез адвокат Галина
Павлова, против Решение № 711 от 24.02.2020 г. по гр. д. № 7849/2019 г. на
Районен съд – Бургас в ЧАСТТА, с
която е ПРИЕТО ЗА УСТАНОВЕНО по
отношение на въззивницата, че дължи на “Първа Инвестиционна Банка“ АД, с ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София – 1797, район Изгрев,
бул. „Драган Цанков“ № 37, представлявано от всеки двама измежду Неделчо
Василев Неделчев, Светозар Александров Попов, Чавдар Георгиев Златев и Никола
Христов Бакалов, част от сумите по заповед за изпълнение на парично задължение
по чл. 417 от ГПК въз основа на документ № 728/13.02.2019 г. по ч. гр. д. №
1303/2019 г. по описа на Бургаския районен съд и изпълнителен лист от
14.02.2019 г., а именно: 1 154, 07 евро - непогасена главница по договор
за банков кредит № 002LD-R-000665/16.09.2011 год., 202, 39 евро – договорна лихва за периода от 10.03.2016 г.
до 10.09.2018 г., 825, 88 евро – наказателна лихва за просрочие за
периода от 10.03.2016 г. до 11.02.2019 г., както и законната лихва върху главницата
от 1 154, 07 евро, считано от 12.02.2019 год. до окончателното й изплащане.
В жалбата се навеждат доводи, че процесният договор за
банков кредит е нищожен поради неравноправност на клаузите за определяне на
договорения лихвен процент и на наказателната лихва, както и поради
противоречие с добрите нрави. Излагат се съображения, че по отношение на
главницата по договора за банков кредит следва да се приложи кратката 3-годишна
давност.
Въззивницата
моли съда да отмени решението в обжалваната част и да постанови друго, с което
да отхвърли предявените искове изцяло или алтернативно за главницата – в частта
над сумата от 628, 78 евро.
Въззивната
жалба е подадена против подлежащ на обжалване съдебен акт, в законовия срок по
чл. 259, ал. 1 ГПК, от представител на легитимирано лице, което има правен
интерес от обжалване, и съдържа необходимите реквизити, поради което е
процесуално допустима.
В законовия срок по чл. 263, ал. 1 ГПК по делото не е
постъпил писмен отговор на въззивната жалба от въззиваемото дружество “Първа
Инвестиционна Банка“ АД.
В съдебно заседание въззивницата се представлява от адвокат
Павлова, която поддържа въззивната жалба, а въззиваемото дружество не изпраща
представител.
Съдът, като съобрази доводите на страните и
събраните доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, на основание чл.
235, ал. 2 ГПК и чл. 12 ГПК, приема за установено от фактическа и правна страна
следното:
На
основание чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, по допустимостта – в обжалваната му част, а по останалите въпроси е
ограничен от посоченото в жалбата.
Съдът
намира, че обжалваното решение е валидно
и допустимо, а по наведените във въззивната жалба оплаквания за
неправилност приема следното:
Основателни са доводите на въззивницата, че съдът
не е формирал обоснован извод относно неравноправността на клаузите за
договорени възнаградителна и наказателна лихва.
По силата
на процесния договор за банков кредит № 002LD-R-000665/16.09.2011 г. ищецът
„Първа инвестиционна банка“ АД е предоставил на ответницата Р.В.Г. заем в
размер на 1 495 евро за погасяване на съществуващи задължения по договор за
кредитна карта, като крайният срок за погасяване на кредита е на 10.09.2018 г. В чл. 4 от договора е предвидено, че за
ползвания кредит кредитополучателят заплаща годишна лихва в размер на базовия
лихвен процент на банката за евро, който към датата на сключване на договора е
7. 99 % годишно, увеличен с надбавка от 10. 01 пункта. В чл. 1.1, т. „а“ от
Общите условия към договора е посочено, че базовият лихвен процент е променлив
лихвен индекс, утвърждаван от Управителния съвет на Банката и изчисляван за всеки
отделен вид валута на база съотношението между планираните разходи по пасива на
Банката и пазарните лихви за същата валута, приложим към кредити в национална и
чуждестранна валута. В чл. 10 от договора е уговорено, че просрочените плащания
се олихвяват с договорения в чл. 4 лихвен процент плюс наказателна надбавка в
размер на законната лихва. Установява се, че за периода на действие на договора
няма прилагани промени в лихвения процент по кредита, т. е. размерът на
уговорената възнаградителна лихва е 18 % годишно, а този на наказателната – 28
% годишно.
Съобразно
чл. 143, т. 10 ЗЗП неравноправна е клаузата, която позволява на търговеца или
доставчика да променя едностранно условията на договора въз основа на
непредвидено в него основание. Разпоредбата на чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП
предвижда изключение от приложението на чл. 143, т. 10 по отношение на сделките
с ценни книжа, финансови инструменти и други стоки или услуги, чиято цена е
свързана с колебанията/измененията на борсовия курс или индекс или с размера на
лихвения процент на финансовия пазар, които са извън контрола на търговеца или
доставчика на финансови услуги. В съдебната практика (Решение от 26 април 2012
г. по дело Invitel, C-472/2010, Решение
от 21 март 2013 г. по дело Vertrieb C-92/2011, Решение от 26 февруари 2015 г.
по дело Matei C 143/2013, както и Решение № 77 от 22.04.2015 г. по гр. д. №
4452/2014 г., ІІІ г. о. на ВКС, Решение № 424 от 02.12.2015 г. по гр. д. №
1899/2015 г., IV г. о. на ВКС, Решение № 95 от
13.09.2016 г. по т. д. № 240/2015 г., ІІ т. о. на ВКС, Решение № 205 от
07.11.2016 г. по т. д. № 154/2016 г., І т. о. на ВКС, Решение № 165 от 02.12.2016
г. по т. д. № 1777/2015г., І т. о. на ВКС, Решение № 98 от 25.07.2017 г. по т. д.
№ 535/2016 г., І т. о. на ВКС) последователно се приема, че предпоставка за
приложението на изключващата неравноправността норма на чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП
е клаузата в договора за кредит, предвиждаща възможност за увеличаване на
първоначално уговорената лихва, да е добросъвестно уговорена, а тя е такава
само ако отговаря на следните кумулативни условия: 1)
обстоятелствата/лихвообразуващите показатели, при чието настъпване може да се
измени лихвата, да са изрично уговорени в договора или в общите условия; 2)
тези обстоятелства да са обективни, т.е. да не зависят от волята на кредитора,
а да се определят от свободното въздействие на пазара или от публична институция/външен за доставчика
орган; 3) информацията за лихвообразуващите компоненти да е публично достъпна,
за да може потребителя да направи собствени
изчисления и прогнози; 4) да е налице методика за промяна на лихвата, която да
представлява ясна и конкретно разписана изчислителна процедура /математическа
формула, алгоритъм/, посочваща вида, количествените изражения и относителната
тежест на всеки от отделните компоненти – пазарни индекси и/или индикатори
и/или други обективни величини, или комбинация между тях; 5) методиката да е
подробно и ясно описана в договора или в Общите условия, а не да е включена във
вътрешнобанков акт на кредитора; 6) промяната на лихвата да настъпва
автоматично при изменение на лихвообразуващите фактори, без тя да е поставена
на дискрецията на кредитната институция; 7) при настъпването на тези
обстоятелства да е възможно както повишаване, така и понижаване на първоначално
уговорената лихва. Клаузата на чл. 4 от процесния договор за банков кредит не
отговаря на посочените изисквания за добросъвестност, тъй като не предвижда
ясна и конкретна методика за едностранно увеличаване от страна на банката на
първоначално съгласувания размер на базовия лихвен процент, поради което изключението
по чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП е неприложимо по отношение на уговорената
възнаградителна лихва. Същият извод важи и по отношение на уговорената
наказателна лихва, доколкото клаузата на чл. 10 от процесния договор за банков
кредит е неразривно свързана с клаузата на чл. 4, тъй като препраща към нея.
Обстоятелството, че за периода на действие на договора размерът на базовия
лихвен процент не е бил променян, не обуславя липсата на неравноправност на
посочените клаузи, тъй като тя се преценява въз основа на тяхното съдържание
към момента на сключване на договора и
не зависи от последващи обстоятелства. С оглед на изложените съображения
съдът намира, че клаузите на чл. 4 и чл. 10 от процесния договор за банков
кредит за неравноправни на основание чл. 143, т. 10 ЗЗП.
На
основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП неравноправните клаузи в договорите са нищожни,
освен ако са уговорени индивидуално. Индивидуално договорена е клаузата, върху
чието съдържание потребителят е можел да окаже влияние в процеса на преговорите
чрез участие в обсъждането и формулирането на редакциите на клаузите.
Законодателят е отчел обстоятелството, че търговецът като по-силната икономически
страна в икономическия оборот може в разрез с добросъвестността да наложи на
потребителя неизгодни и ощетяващи го условия, и затова е създал презумпция, че
не е налице индивидуално договаряне на клаузи, които са били изготвени
предварително и поради това потребителят не е имал възможност в преговорния
процес да участва в изготвянето на
съответните текстове, особено в случаите на договор при общи условия, като е
възложил върху кредитора доказателствената тежест да обори тази презумпция (арг.
от чл. 146, ал. 2 и 4 от ЗЗП). Само по себе си обстоятелството, че договорът е
подписан от потребителя, е ирелевантно за дължимата от съда защита на
потребителя при извършвана на преценка за индивидуално уговаряне на клаузата. Ако
обстоятелството на подписване на договора от потребителя би освобождавало
търговеца от задължението да докаже, че клаузите са били индивидуално
уговорени, това поначало би имало за последица изключване на защитата при всички
потребителски договори (Решение № 98 от 25.07.2017 г. по т. д. № 535/2016 г., I т. о. на ВКС). От съдържанието на клаузите на чл. 4 и
чл. 10 от процесния договор за банков кредит, които са неразривно свързани
с чл. 1.1, т. „а“ от Общите условия към
договора, следва да се направи извод, че процесните клаузи не са индивидуално
уговорени. Този извод не се разколебава от обстоятелството, че процесният
договор за банков кредит е сключен за погасяване на вече съществуващи
задължения към банката по друг договор за кредитна карта. Действително размерът
на отпуснатия заем и част от условията по договора са съобразени с
индивидуалните потребности на длъжницата, но не и в частта относно размера на
възнаградителната и наказателната лихва, който е обусловен от размера на
базовия лихвен процент, който пък от своя страна е определен в Общите условия
на банката. Поради това съдът намира, че клаузите на чл. 4 и чл. 10 от
процесния договор за банков кредит са нищожни на основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП.
По въпрос
дали констатираната от съда нищожност по чл. 146 ЗЗП на уговорка в клауза от договор
за банков кредит, предвиждаща право за банката да променя едностранно размера
на договорната възнаградителна лихва по кредита, обуславя нищожност и на
съдържащата се в същата клауза уговорка за заплащане от кредитополучателя на
договорна лихва в конкретно определен размер, е постановено Решение № 92 от
9.09.2019 г. по т. д. № 2481/2017 г., II т. о. на ВКС. В него се приема, че при
липса на ясна методика за промяна на базовия лихвен процент, доведена до
знанието на кредитополучателя, клаузата е неравноправна и съответно нищожна само
в частта, даваща право на банката да променя едностранно лихвата при промяна на
базовия лихвен процент, но не и в частта, определяща дължимата към момента на
сключване на договора лихва, включваща базовия лихвен процент и договорна
надбавка в определен размер, която представлява дължимата от кредитополучателя
цена по договора за кредит. Доколкото уговорката за лихва е израз на
възмездния характер на договора за банков кредит, нищожността на уговорката,
даваща право на банката да променя едностранно лихвата по кредита при промяна
на базовия лихвен процент, не обуславя нищожност и на уговорката в същата
клауза за заплащане от кредитополучателя на договорна лихва в размер, формиран
като сбор от базовия лихвен процент с точно определен към датата на подписване
на договора размер в проценти и договорна надбавка. По въпроса дали е
допустимо, когато установи, че клауза за едностранно изменение на лихвения
процент по договор за кредит, сключен между търговец и потребител, е неравноправна,
националният съд да приеме, че дължимата по договора лихва е фиксирана в
размера, който е определен към датата на отпускане на кредита, е образувано
дело С-745/19 Eurоbаnk Вulgаrіа, което към настоящия момент е висящо пред Съда
на Европейския съюз. Въз основа на приетото в Решение № 92 от 9.09.2019 г. по
т. д. № 2481/2017 г., II т. о. на ВКС настоящият съдебен състав намира, че
частичната нищожност на чл. 4 и чл. 10 от процесния договор за банков кредит не
освобождава кредитополучателя от задължението за заплащане на лихви по кредита
в размерите им, уговорени към момента на сключване на договора – в процесния
случай 18 % годишна възнаградителна лихва и 28 % годишна наказателна лихва, в
каквито размери са претендирани от ищеца в настоящото производство. Поради това
основателността на наведеното с въззивната жалба оплакване относно
неравноправността на процесните клаузи за възнаградителна и наказателна лихва
по същество не обуславя промяна на правните изводи досежно дължимостта на
търсените суми за възнаградителна и наказателна лихва в уговорения към момента на сключване на
договора размер, който не е бил променян за периода на действие на договора.
Неоснователни са доводите на въззивницата, че
клаузите за договорените възнаградителна и наказателна са нищожни поради
противоречие с добрите нрави.
Договарянето
на възнаградителна и мораторната лихва е израз на свободата на договаряне и е
обусловено от възмездния характер на договора за банков кредит като абсолютна
търговка сделка. Допустимо е възнаградителната и мораторната лихва да бъдат
уговорени като сбор от плаващ елемент и фиксирана надбавка, като съдът намира,
че конкретните параметри на процесните клаузи не сочат за нееквивалентност на
престациите, поради което не е налице нарушение на добрите нрави като основание
за нищожност по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД.
Неоснователни са доводите на въззивницата, че по
отношение на главницата по договора за банков кредит следва да се приложи
кратката 3-годишна давност.
Уговореното
между страните връщане на предоставена в заем (кредит) сума на погасителни
вноски не превръща този договор в такъв за периодични платежи, а представлява
уговорка за приемане на частични плащания по договора на основание чл. 66 ЗЗД. Това
становище съответства изцяло и на дадените с Тълкувателно решение № 3 от
18.05.2012 г. на ОСГТК на ВКС задължителни разяснения относно съдържанието на
понятието „периодични плащания” по смисъла на чл. 111, б. „в” ЗЗД. С оглед
мотивите на тълкувателния акт и разгледаните в него примери за периодични
плащания (вземанията на топлофикационни, електроснабдителни и водоснабдителни
дружества, както и на доставчици на комуникационни услуги) се налага изводът,
че макар да са породени от един и същ факт, периодичните задължения са
относително самостоятелни и че периодичността е характерна за престациите и на
двете страни по договора. По отношение на договора за кредит това изискване не
е налице, тъй като нито задължението на банката-кредитор за предоставяне на
уговорената сума, нито задължението на длъжника за връщането ѝ, е
повтарящо се. Връщането на предоставената за ползване сума на погасителни
вноски представлява по своята същност изпълнение на основното задължение на
длъжника на части съгласно чл. 66 ЗЗД. Ето защо приложима по отношение на това
задължение е общата 5-годишна давност по чл. 110 ЗЗД, а не кратката 3-годишна
давност по чл. 111, б. „в“ ЗЗД. В този смисъл е постановена константна практика
на ВКС (Решение № 261 от 12.07.2011 г. по гр. д. № 795/2010 г., ІV г. о., Решение
№ 28 от 5.04.2012 г. по гр. д. № 523/2011 г., ІІІ г. о., Решение № 90 от
31.03.2014 г. по гр. д.№ 6629/2013 г.,
IV г. о., Решение № 103 от 16.09.2013 г.
по т. д. № 1200/2011 г., ІІ т. о., Решение № 38 от 26.03.2019 г. по т. д. №
1157/2018 г., ІI г. о.), която се споделя от настоящия съдебен състав. Ето защо
първоинстанционният съд правилно е отхвърлил възражението на ответницата, че
вземанията за главницата по договора за банков кредит за периода след
12.02.2016 г. са погасени с изтичане на кратката 3-годишна давност.
Поради
съвпадане на крайните правни изводи на двете съдебни инстанции обжалваното
решение се явява правилно като краен резултат, поради което следва да бъде
потвърдено в обжалваната част.
При
този изход на делото въззиваемото дружество има право на разноски, но предвид
липсата на такова искане не следва да му бъдат присъждани разноски.
На
основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК решението не подлежи на обжалване, поради
което е окончателно.
Така
мотивиран, съдът
Р Е
Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение
№ 711 от 24.02.2020 г. по гр. д. № 7849/2019 г. на Районен съд – Бургас в
обжалваната част.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ. 1. 2.