№ 1758
гр. Плевен, 12.12.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, X ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на шестнадесети ноември през две хиляди двадесет и трета година в
следния състав:
Председател:Мариана К. Тодорова Досева
при участието на секретаря МАРИНА Г. ЦВЕТАНОВА
като разгледа докладваното от Мариана К. Тодорова Досева Гражданско
дело № 20234430103382 по описа за 2023 година
Обективно евентуално съединени искове с правно основание чл.26,
ал.1, предложение трето ЗЗД, вр.чл.146 ЗЗП, съединен при евентуалност с иск
с правно основание е чл.26, ал.1, пр.2 и пр.3 от ЗЗД във вр. с чл.19, ал.4 от
ЗПК, вр. чл.21, ал.1 от ЗПК, и обективно кумулативно съединен иск с правно
основание чл.55, ал.1, предложение първо ЗЗД с цена на иска 137,00 лв.
Производството по делото е образувано по подадена искова молба от Д.
И. П., ЕГН **********, *** против *** ЕООД, ***, със седалище и адрес на
управление: ***, представлявано от С.Н., в която се твърди, че на
18.11.2022г. Д. П. е сключила договор за потребителски кредит № *** с „***"
ЕООД. Съгласно договора, кредиторът предоставя на потребителя в
собственост парични средства в размер на 300 лв. Твърди, че в договорът
било посочено, че ищцата ще ползва допълнителни услуги, за които следва да
заплати допълнителна такса в размер на 220 лв. Твърди, че Д. П. е погасила
изцяло кредита. Смята, че процесният договор е нищожен на основание чл.
10, ал. 1 вр. чл. 22 от ЗПК, тъй като не е спазена предвидената от закона
форма. Смята, че е нарушено изискването процесният договор да е написан
по ясен и разбираем начин, като всички елементи на договора да се
представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт не по-малък от 12, в два
екземпляра - по един за всяка от страните по договора, не му е предоставено
1
копие от Общите условия, процесният договор не е подписан от
кредитополучателя на всяка страница, съгласно изискванията на ЗПК. Твърди,
че размерът на шрифта, с който е изготвен договорът е под минимално
изискуемия съгласно ЗПК, а именно под 12. Смята, че Договорът за
потребителски кредит е нищожен на основание чл. 11, ал. 1, т. 10 вр. чл. 22 от
ЗПК, тъй като не е налице съществен елемент от неговото съдържание, а
именно годишният процент на разходите /ГПР/ по кредита. Смята, че липсата
на ясно разписана методика на формиране на ГПР по кредита, а именно кои
компоненти точно са включени в него и как се формира посоченият в
договора ГПР, което е в пряко противоречие с императивните изисквания на
чл. 19, ал. 1 вр. чл. 10, ал. 2 и чл. 10а, ал. 2 и 4 от ЗПК. В договора единствено
е посочен годишен лихвен процент по заема, без обаче да става ясно как тази
стойност се съотнася към ГПР по договора. Описаната в съдържанието на
договора допълнителна услуга обаче водят до различен размер на ГПР от
посочения. Посочва, че съгласно Решение от 20.09.2018 г. по дело С-448/2017
г. на СЕС „На непосочването на ГПР в договор за кредит трябва да се
приравни ситуацията, в която в договора се съдържа само математическа
формула за изчисляването на този ГПР, без обаче да предоставя
необходимите за това изчисляване данни. В подобна ситуация не може да се
счете, че потребителят е напълно запознат с условията по бъдещото
изпълнение на подписания договор към момента на сключването му и
следователно, че разполага с всички данни, които могат да имат отражение
върху обхвата на задължението му. На следващо място смята, че допустимият
ГПР е многократно над максимално допустимия, вземайки предвид сумата,
която е начислена от кредитора. Твърди, че в процесния договор е уговорено
ищеца да заплати сума за допълнителна/и услуга/и, която услуга е свързана с
отпускането, усвояването и управление на заема. Счита, че така
формулираната клауза /допълнителен договор/ е с цел заобикаляне на
императивни правни норми и по - конкретно на нормите на ЗПК. Смята, че в
пряко нарушение на императивното правило на чл. 19, ал. 1 вр. чл. 11, ал. 1, т.
10 от ЗПК „***" ЕООД не е включило в ГПР разходите за заплащане на
„допълнителна услуга", която по своята същност представлява печалба за
кредитора, надбавка към главницата, която се плаща периодично, поради
което трябва да е част от годишния лихвен процент /ГЛП/ и ГПР. Ето защо
счита, че е налице нарушение на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, водеща
2
до нищожност на договора като цяло, тъй като търговецът е заблудил
потребителя за действителния размер на ГПР, приложим в отношенията
между страните. Смята, че клаузите в процесния договор не са формулирани
по ясен и недвусмислен начин, съгласно изискванията на чл. 147 ал. 1 от 33П
и разглеждани както самостоятелно, така и в съвкупност с останалите
уговорки, не позволяват на потребителя да прецени икономическите
последици. Смята, че са нищожни отделните клаузи от процесния договор на
основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 от 33Д поради нарушение на закона, чл. 26, ал. 1,
пр. 2 от 33Д поради нарушаване на добрите нрави, респективно на основание
чл. 146 от 33П поради неравноправност. Твърди, че услугата, за която се
претендира заплащане, изобщо не е изпълнявана от ответното дружество.
Съгласно чл. 21 ЗПК, всяка клауза в договора за потребителски кредит,
имаща за цел или резултат заобикаляне на закона е нищожна. Съгласно чл.
10а от ЗПК, кредиторът може да събира от потребителя такси за
допълнителни услуги, но с ал. 2 законодателят е въвел забрана кредиторът да
начислява такси и комисионни, свързани с действия по усвояването и
управлението на кредита. Целта на таксите и комисионните по чл. 10а от ЗПК
е да се покрият административните такси на кредитора по предоставяне на
допълнителни услуги, свързани с договора, за потребителски кредит, но
различни от основната услуга по предоставяне на кредита. Предвид на това е
видно, че така формулираната клауза, на база на която е събрана сумата се
явява в противоречие с императивното правило на чл. 10а ал. 2 от ЗПК.
Посочва, че сезира съда с възражение за нищожност на целия договор и да се
позове в мотивите си на нея, като не предявява самостоятелен иск за
нищожност на целия договор. Дори и целият договор да не е нищожен, то
твърди нищожност на отделни негови клаузи, а именно клаузата за
допълнителна услуга. Моли да бъде съобразена и трайната съдебна практика
на ВКС, съгласно която, когато съдът е сезиран с осъдителен иск за
изпълнение на договорно задължение, или с иск по чл. 55, ал.1, предл.1 ЗЗД
за дадено без основание, без да се иска обявяване на договора за нищожен,
съдът не само може, но е и длъжен да провери действителността на договора
и на ненаведени от страните основания в следните хипотези: 1) при
нарушение на добрите нрави - така изрично т. 3 от ТР № 1/15.06.2010 г. на
ОСТК на ВКС, решение № 229/21.01.2013 г. по т.д. № 1050/2011 г. на II т.о. на
ВКС, решение № 252 от 21.03.2018 г. по т. .д. № 951/2017 г. на ВКС, II т.о.,
3
решение № 247 от 11.01.2011 г. по т.д. № 115/2010 г. на ВКС, ТК, II т.о,
решение № 125 от 10.10.2018 г. по гр. д. № 4497/2017 г. на ВКС, III г.о., 2)
при неравноправни клаузи във вреда на потребителя - така изрично Решение
№ 23 от 07.07.2016 г. по т. д . 3686/2014 г. на ВКС, I т.о., решение № 188 от
15.12.2017 г. по т. д. № 2613/2016 г. на ВКС, II т.о., решение № 142 от
01.08.2018 г. по т. д. № 1739/2017 г. на ВКС, II т.о., 3) при нарушаване на
императивни правни норми, които водят до накърняване на установения в
страната правов ред, при положение, че за установяване на нищожността не
се изисква събиране на доказателства - така изрично решение № 204 от
05.10.2018 г. по гр.д. № 3342/2017 г. на ВКС, IV г.о., решение № 198/
10.08.2015 г. по гр.д.№ 5252/ 2014 г., ВКС, IV г.о, решение № 384 от 2.11.2011
г. по гр. д. № 1450/2010 г., ВКС, I г. о. В този смисъл и Тълкувателно решение
по Тълкувателно дело № 1/2020г. ОСГТК на ВКС
Моли да бъде признато за установено, че точка 5 от договора за
заплащане на такса за две допълнителни услуги „Фаст – даваща право на
приоритетно разглеждане и изплащане на потребителския кредит и „флекси“
– даваща право на промяна на клаузата за закупено допълнително
възнаграждение за кредитора за допълнителни услуги по договор за кредит №
*** са нищожни като противоречащи на добрите нрави и неравноправна
клауза на основание чл.146 ал.1 от ЗЗП -съдържа уговорка във вреда на
потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до
значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или
доставчика и потребителя, защото задължава потребителя да заплати висока
такса за законово задължение на кредитора да оцени кредитоспособността му;
при условията на евентуалност като нищожна на основание чл.26, ал.1, пр.2 и
пр.3 от ЗЗД във вр. с чл.19, ал.4 от ЗПК, чл.21, ал.1 от ЗПК - Годишният
процент на разходите в процесния договор вследствие на дължимата такса по
тази клауза става по-висок от пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Република България. Моли, след допуснатото
изменение в размера на предявения иск на основание чл. 23 вр. чл. 22 от ЗПК
вр. чл. 55, ал. 1, предл. 1 от 33Д ответника да бъде осъден да заплати на
ищеца сумата от 137,00 лева, представляваща недължимо платени суми по
договор за кредит № ***, ведно със законната лихва върху нея, считано от
датата на депозиране на настоящата искова молба до окончателното й
4
изплащане. Претендира направените деловодни разноски, включително
адвокатско възнаграждение.
В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил писмен отговор от ответника, в
който признава така предявените искове по основание и размер. Моли съдът
да се произнесе с решение при условията на признание на иска съгласно чл.
237 ГПК. Моли да не бъдат възлагани разноски в тежест на ответника.
Твърди, че ищецът не е подавал до дружеството искания, молби, претенции за
неоснователно заплатени от него суми. Твърди, че ответникът с поведението
си не е дал повод за завеждане на делото и е признал иска, поради което и на
основание чл. 78, ал. 2 от ГПК разноските се възлагат върху ищеца. В случай
че бъдат възложени разноски и в тежест на ответника, с настоящото на
основание чл. 78, ал. 5 ГПК прави и възражение за прекомерност на
адвокатското възнаграждение на процесуалния представител на ищеца, в
случай че същото надвишава минималния размер, определен съобразно
изискванията на Наредба №1/2004 г. за минималните размери на адвокатски
възнаграждения, като моли да бъдат взети предвид и измененията на Наредба
1, направени с ДВ. бр.45 от 15 Май 2020 г.
Съдът, като прецени събраните по делото писмени доказателства
и съобрази доводите на страните, намира за установено следното:
Разпоредбата на чл. 237 от ГПК предвижда възможността ищецът да
поиска от съда да прекрати съдебното дирене и да поиска постановяването на
решение при признание на иска. В този случай съдът постановява решението
си, като в мотивите му е достатъчно да се укаже, че същото е постановено при
признание на иска.Съдът намира, че в конкректия случай са налице
предпоставките за произнасяне с решение по чл.237, ал.1 ГПК. Ответника е
направил изявление, че признава иска. Спазени са и изискванията на чл.237,
ал.3,т.1 и т.2 ГПК, тъй като признатото право не противоречи на закона или на
добрите нрави, както и е такова, с което страната може да се разпорежда. С
оглед направеното признание на иска, съдът намира предявените искове за
основателни и доказани и следва да бъдат уважени в предявения си размер.
Ето защо, съдът постановява настоящото решение при признание на
иска, като на основание чл.237, ал.2 ГПК не е необходимо да излага мотиви за
това.
Срещу направеното искане за присъждане на разноски от страна на
5
ищеца, ответника е противопоставил възражение, че е признал иска и не е
станал причина за завеждането му, поради което разноските следва да бъдат
поставен в тежест на ищеца, а в случай, че това възражение не бъде уважено,
прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение. Съдът
намира за неоснователно възражението на ответника, че не е станал причина
за завеждане на делото. Установи се, че ответника е включил в договора с
ищеца-потребител неравноправна, поради което нищожна клауза, по която е
събрана уговорената сума. Ищецът не е бил длъжен преди предявяване на
иска да направи искане до ответника за връщане на недължимо платените
суми.
На основание чл.78, ал.1 ГПК ответника следва да бъде осъден да
заплати на ищеца направените деловодни разноски, които са в размер на
100,80лв. за държавна такса.
В полза на процесуалния представител на ищеца следва да се присъдят
разноски за предоставената безплатна правна помощ в минималния размер по
Наредба №1/2004, а именно 480лв., при съобразяване, че адвокатското
дружество е регистрирано по ЗЗДС. Съдът намира, че нормата на чл. 7, ал. 2
НМРАВ определя правила за изчисление на минималните размери на
адвокатските възнаграждения съобразно материалния интерес, т.е. като сбор
от цената на предявените искове, а не поотделно съобразно цената на
отделните претенции. В този смисъл може да бъде посочено и определение №
60345 от 11.10.2021 г. на ВКС, Трето гражданско отделение, постановено по
ч.гр.д. № 3103 / 2021г., в което, макар и постановено по друг спорен въпрос,
съдът е приел, че възнаграждението на адвоката е единно, като база за
определянето му е единствено материалния интерес по правния спор, а не
броя на предявените искове и броя на ответниците.
Отделно от гореизложеното при определяне на размера на адвокатското
възнаграждение съдът намира, че не е обвързан от определените с Наредба №
1 МРАВ размери на минималните адвокатски възнаграждения. За да достигне
до това становище съдът съобразява практиката, обективирана в Решение от
05.12.2006г. по обединени дела С- 94/2004 и С-202/2004 на СЕС. Съгласно
горното решение делегирането на частноправен субект - Висшият адвокатски
съвет – на правомощия да определя минималните адвокатски възнаграждения
представлява нарушение на правилата за свободната конкуренция, закрепени
6
в чл.101 и чл.102 ДФЕС. Тази наредба нарушава правото на ЕС, тъй като
очевидно не съответства на критериите, изведени във въпросното решение, а
именно: правоприлагащият орган /съдът/ да има възможност, отчитайки
правната и фактическа сложност на делото, инстанцията, пред която се явява
процесуалният представител, и продължителността на процеса, да се отклони
от минимално определения размер на адвокатските възнаграждения тогава,
когато той се явява несъразмерно висок с оглед реално положения труд и
направени разходи от процесуалния представител, респ. представляваната в
процеса страна. Това разрешение се налага, тъй като правилата на Наредбата
не засягат само потребителя на адвокатска услуга, но и насрещната страна в
съдебното производството доколкото, ако загуби делото, то в нейна тежест
ще бъде възложен размерът на адвокатски хонорар под формата на
подлежащи на възстановяване разноски в производство. По този начин се
отнема правото на съда да съобрази спецификите на конкретното дело и да
присъди разумен размер за направените разноски. Така се нарушава и правото
на справедлив съдебен процес, гарантирано в чл.47 ХОПЕС и съответстващия
му чл.6 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи.
Същото се приема и в останалата практиката на СЕС, например в Решение от
28.07.2016г. по дело С-57/2015г. Съдът на ЕС съгласно което съответстваща
на правото на ЕС е уредба, която допуска съдът да може във всеки случаи, в
които прилагането на общия режим в областта на съдебните разноски би
довело до резултат, които се счита за несправедлив, да се отклони по
изключение от този режим. Още повече следва да се отчете, че Наредбата е
приета от ВАС – орган на сдружението на адвокатите, действащ в случая като
частен икономически оператор, който е насърчен от Държавата да приема
свободно и самостоятелно обвързващи решения, касаещи правилата на
конкуренцията в същия сектор, в който развиват дейност членовете на
сдружението на адвокатите, както изтъква СЕС в решението си. Съдът на ЕС
е извел задължение за националния съд да гарантира пълното действие на
нормите на правото на ЕС, като при необходимост, по собствена инициатива
да оставя неприложена всяка разпоредба на националното законодателство,
дори последваща, която им противоречи, без да е необходимо да изисква или
да изчаква отмяната на такава разпоредба по законодателен или друг
конституционен ред - Решение от 09.03.1978г. по дело 106/1977г. на Съда на
ЕО. Така приемат и българските съдилища в редица свои актове: Решение №
7
6522 от 22.10.2018г. по в. гр. д. № 1061/2018г. на СГС; Определение № 2514
от 23.05.2018 г. по в.ч. гр. д. № 407/2018г. на ОС- Благоевград; Решение № 95
от 31.05.2018г. на ОС - Добрич по в.т.д. № 95/2018г. и др. О-е
№1371/15.09.2023 г. по в.г.д. № 616/2023 г. по описа на ПлОС и др./
Воден от горното и на основание чл.237 и сл. от ГПК, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖНА на основание чл.26, ал.1,
предложение трето ЗЗД, вр.чл.146 ЗЗП по иска, предявен от Д. И. П., ЕГН
**********, *** против *** ЕООД, ***, със седалище и адрес на управление:
***, представлявано от С.Н. клаузата на точка 5 от договора за заплащане на
такса за две допълнителни услуги „Фаст – даваща право на приоритетно
разглеждане и изплащане на потребителския кредит и „флекси“ – даваща
право на промяна на клаузата за закупено допълнително възнаграждение за
кредитора за допълнителни услуги по договор за кредит № ***, като
противоречаща на добрите нрави и неравноправна.
ОСЪЖДА на основание чл.55, ал.1, предложение първо ЗЗД ***
ЕООД, ***, със седалище и адрес на управление: *** ДА ПЛАТИ на Д. И. П.,
ЕГН **********, *** сумата от 137,00 лева, представляваща недължимо
платена сума.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.1 ГПК *** ЕООД, ***, със седалище и
адрес на управление: *** ДА ПЛАТИ на Д. И. П., ЕГН **********, ***
сумата от 100,80 лв. направени по делото разноски.
ОСЪЖДА на основание чл. 38, ал.2 от ЗА, вр. с чл.78, ал.1 от ГПК ***
ЕООД, ***, със седалище и адрес на управление: *** ДА ПЛАТИ на
ЕДНОЛИЧНО АДВОКАТСКО ДРУЖЕСТВО „Д. М.“ гр. София, вписано в
регистър БУЛСТАТ под № ***, представлявано от Д. М. М., като
процесуален представител на Д. И. П., сумата от 480,00 лв., представляваща
адвокатско възнаграждение за оказаната по производството безплатна правна
помощ.
Решението подлежи на въззивно обжалване пред Плевенския окръжен
съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
8
Съдия при Районен съд – Плевен: _______________________
9