РЕШЕНИЕ
№
...........
гр.
Плевен, 26.06.2019год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛЕВЕНСКИ РАЙОНЕН СЪД, VІІ граждански състав, в публичното
заседание на двадесет и четвърти юни две
хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:ЗОРНИЦА
БАНКОВА
при секретаря Поля Цанева като
разгледа докладваното от съдията Банкова гр.дело №1997 по описа за 2019година и
на основание данните по делото и закона, за да се произнесе, взе предвид
следното:
Постъпила
е искова молба от “Т.П.” ЕАД-Плевен против Б.С. ***, в която се твърди, че
ответникът е собственик /ползвател/ на топлоснабден имот, находящ се в ***, с аб. №20800 и е клиент по смисъл на чл.153 ЗЕ. Твърди се, че е предоставена топлинна
енергия за периода 01.12.2012г.-31.12.2015г., която не е заплатена и чиято цена възлиза на 560,65лв. Твърди се,
че ответникът дължи и лихва за забава за периода 04.02.2013г.-25.01.2016г. в
размер на 106,31лв. Твърди се, че по повод заявление по чл.410 от ГПК в полза
на ищеца е издадена заповед спрямо нея за посочените суми по ч.гр.д.№458/16г.
на ПлРС.Твърди се, че вземането произтича от следните обстоятелства ищецът е
абонат на “Топлофикация-Плевен”ЕАД, което е доставчик на топлинна енергия. Твърди
се, че е потребител на топлинна енергия по смисъла на чл.153 от ЗЕ и чл.150 от
ЗЕ.Посочва се, че с оглед изложеното и по силата на нормативните актове за
потребителя на ТЕ важат разпоредбите на действащото за посочения период
законодателство в областта на енергетиката.Твърди се, че съгласно чл. 150, ал.
1 от ЗЕ/, продажбата на топлинна енергия за битови нужди от топлопреносното
предприятие се осъществява при публично известни Общи условия /ОУ/ за продажба
на топлинна енергия от 'Топлофикация ЕАД на потребители за битови нужди в гр. Плевен,
които се изготвят от 'Топлофикация " ЕАД и се одобряват от Държавната
комисия за енергийно регулиране към Министерски съвет. Същите влизат в сила в
едномесечен срок след публикуването им в един централен и един местен
ежедневник и имат силата на договор между топлопреносното предприятие и
потребителите на топлинна енергия, без да е необходимо изричното им приемане от
страна на потребителите. С тези общи условия се регламентират търговските
взаимоотношения между потребителите на топлинна енергия и Дружеството: правата
и задълженията на двете страни; редът за измерване, отчитане, разпределение и
заплащане на топлинната енергия; отговорностите при неизпълнение на
задълженията и др. Твърди се, че ответника не е упражнил правата си по чл. 150,
ал. 3 от ЗЕ (чл. 106а, ал. 3 ЗЕЕЕ) и спрямо него са влезли в сила Общите
условия за продажба на топлинна енергия от "Т.П." ЕАД на потребители
за битови нужди в гр. Плевен от 2007 и приложени по делото, публикувани във в-к
“Нощен труд” бр. 13-14.12.2007г. и в-к “Посоки”бр.239/13.12.2007г.Твърди се, че
в раздел VII от ОУ - „Заплащане на ТЕ", чл. 32, ал. 1 е определен реда и
срока, по който купувачите на ТЕ , са длъжни да заплащат месечните дължими суми
за ТЕ, а именно: в 30-дневен срок след изтичане на периода, за който се
отнасят. В този смисъл, задължението на абоната за заплащане на дължимите от него
суми в размера, посочен в ежемесечно получаваните фактури е най-късно до края
на месеца, следващ месеца на доставката на ТЕ. С изтичането на последния ден от
месеца ответникът е изпадал в забава за тази сума и на основание чл.86, ал.1 от ЗЗД е начислявана законна лихва върху дължимите суми.
Твърди се, че тъй като не е заплатена сумата от ответника,
е подадено заявление по чл.410 от ГПК и е издадена заповед по ч. гр.д.№458/2016г.Твърди
се, че е уважено възражение по чл.423 от ГПК и съдът е разпоредил на кредитора
да предяви иск и осн. чл. 415 от ГПК е предявен иск за съществуване на вземането си,
поради което ищецът моли съда да признае за установено по отношение на ответника,
че дължи посочените в заповедта суми, както и да осъди
ответника да заплати направените по делото разноски.
За ответника процесуален
представител, е оспорил исковете.
За третото
лице- помагач, представител не се явява.
Съдът, като прецени събраните по делото
доказателства, поотделно и съобрази становищата на страните, намира за
установено следното:
Видно от приложеното ч.гр.д.№458/2016г. по описа
на ПлРС е, че от страна на дружеството като доставчик на топлинна енергия е
подадено заявление по реда на чл.410 от ГПК. Въз основа на същото е издадена заповед№286/28.01.2016г. спрямо ответника,
както следва: 5409,02лв.
– главница за ползвана и незаплатена топлинна енергия за периода 01.03.1998г.
до 31.12.2015г., лихва върху главницата в размер на 6914,59лв. за периода от
01.05.1998г. до 25.01.2016г., ведно със законната лихва върху главницата,
считано от датата на молбата 27.01.2016г. до окончателното изплащане на същата,
както и направени деловодни разноски в размер на 246,48лв. и юрисконсултско
възнаграждение в размер на 180лв.
Вземането произтича от следните Б.С.И. е
ползвал доставената от дружеството
топлинна енергия за периода 01.03.1998г. до 31.12.2015г. в посочения недвижим
имот, без да заплати горепосочената сума.
В срок кредиторът е предявил иск за част сумите: 560,65лв. – главница за ползвана и незаплатена топлинна енергия за периода 01.12.2012г.
до 31.12.2015г., лихва върху главницата в размер на 106,31лв. за периода от 04.02.2013г.
до 25.01.2016г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата
на молбата -27.01.2016г. до окончателното изплащане на същата,за които суми и
издадена заповед по чл.410 от ГПК, след указание
на съда, при хипотезата на чл.423 от ГПК.
Въз основа на така събраните доказателства,
съдът приема, следното от правна страна:
Съдът намира, че по делото остава недоказано качеството на
потребител/клиент на топлинна енергия на ответника. За доказването на този факт
по делото е представена Справка по лице от Агенция по вписванията и нотариален
акт №119/1997г.-л47 от делото, от които е видно, че считано от 07.11.1997г. ответникът е придобил
правото на собственост на процесния имот от родителите си, които са запазили
правото си ползване върху имота.
Заплащането на доставената
топлоенергия е дължим от клиента на топлинна енергия съгласно чл.153, ал.1 ЗЕ-
собственика на топлоснабдения имот или
носителя на вещно право на ползване. По делото се установи, че ответника е
собственик на процесния имот, но прехвърлителите са си запазили вещното право
на ползване върху имота. Няма твърдения, нито ангажирани доказателства, така
учреденото вещно право на ползване да е погасено. В Решение № 14 от 20.03.2015 г. на ВКС по гр.
д. № 5426/2014 г., II г. о., ГК е прието следното: „Съгласно разпоредбата на
чл. 56 ЗС ограниченото вещно право на ползване на недвижим имот включва правото
да се ползва вещта според нейното предназначение и право да се получават
добивите, без тя да се променя съществено. Ограниченото вещно право на ползване
е противопоставимо като абсолютно субективно материално право на всеки, в т. ч.
и на собственика на имота. Когато собственикът на един недвижим имот учреди в
полза на друго лице ограниченото вещно право на ползване по предвидения за това
ред, той се лишава от всяка възможност да ползва вещта. Аналогично е
положението, когато собственикът на недвижим имот се разпорежда със
собствеността по силата на надлежно сключена разпоредителна сделка в полза на
трето лице, но запазва правото си на ползване за себе си и/или за друг чл. на
семейството си. Запазеното право на ползване изключва изцяло или отчасти
възможността на новия собственик да упражнява правомощието си да ползва
собствеността и предполага от страна на новия собственик/ съгласил се да сключи
сделката при тези условия/ поведение, с което да се съобрази с онези форми на
ползване на имота, който не влизат в противоречие с закона и добрите нрави. По
съдържание упражняване на вещното право на ползване от ползвателя не се
различава от това на собственика на имота, учредил правото и следва да се
разбира не само като постоянно обитаване на жилището /недвижимия имот/, а като
всяка форма на фактическо и правно използване на имота като: постоянно или
временно пребиваване, място за съхранение на лични вещи, за извършване на
дейности, свързани с ежедневния бит, стопанска дейност и др. Видно е от
гореизложеното, че при учредено ограничено вещно право на ползване в полза на
друго лице, собственикът се лишава от всяка възможност да ползва вещта.
Качеството на клиент на топлинна енергия се свързва именно с лицето, което има
право да ползва топлоснабдения имот. Макар редакцията на чл.153, ал.1 ЗЕ да
предвижда, че всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда
- етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно
самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия, използвайки съюза
„и“, при логическото тълкуване на същата се стига до извода, че закона не
предвижда едновременно възникване качеството на двама клиенти на топлинна
енергия- собственик и носител на вещно право на полване, а придава качеството
на клиент на топлинна енергия на собственика или носителя на ограничено право
на ползване като държи сметка за това, че клиента е лицето, което може реално
да ползва имота и да потребява топлинна енергия. При наличие на вещно право на
ползване, както е посочено по-горе, собственика е лишен от правомощието да
ползва имота, поради което няма качеството на клиент на топлинна енергия. § 1,
т.42 ДР ЗЕ (в редакция от ДВ бр.74/2006 г., действаща през процесния период от
време) определя като потребител на енергия или природен газ за битови нужди –
физическо лице собственик или
ползвател на имота, което използва топлинна енергия с топлоносител гореща вода
или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или природен газ
за домакинството си. От изложеното е видно, че потребител на топлинна енергия е
лицето, което получава топлинна енергия и я използва за собствени нужди като
ползва топлоснабдения имот по силата вещно или по силата на облигационно право
на ползване. (В този смисъл е и решение №35/21.02.2014г. на ВКС, ІІІ г.о., по
гр.д.№ 3184/2013 г.) При учредено ограничено вещно право на ползване,
собственикът е лишен от правомощието да ползва имота, тъй като това правомощие
е прехвърлено на ползвателя. (В този смисъл Решение №14/20.03.2015г. по
гр.д.№5426/2014г. на ВКС, ІІ г.о.). В
посочения смисъл са и мотивите на т.1 от Тълкувателно решение № 2/2017 на ОСГК
на ВКС, от където е видно, че се приема, че при учредено вещно право на
ползване не са клиенти на топлинна енергия едновременно и собственика и
носителя на вещно право на ползване, а само полвателя. Приема се, че е възможно
едновременно клиенти на топлинна енергия да бъдат собственика или носителя на
вещното право на ползване наред с носителя на облигационно право на ползване на
имота примерно по договор за наем, съобразно договорната свобода. По силата на
ЗЕ обаче, клиент на топлинна енергия е собственика на топлоснабдения имот или
носителя на ограничено вещно право на ползване, но не и двамата едновременно.
С оглед всичко гореизложеното, съдът намира, че носещия доказателствената
тежест ищец не доказа една от кумулативно изискуемите предпоставки за
основателност на предявения иск- ответника да е клиент на топлинна енергия,
поради което не се налага съдът да се произнася по останалите направени от
ответника възражения, а искът следва да бъде отхвърлен като неоснователен и
недоказан .
Искът с правно основание
чл.422, ал.1 вр.чл.415 ГПК, вр.чл.86 ЗЗД се явява акцесорен по отношение на
предходния и с оглед неоснователността на същия, следва да бъде отхвърлен като
неоснователен и недоказан и предявения иск за заплащане на лихва за забава.
Съгласно Тълкувателно решение № 4/2013 на
ОСГТК на ВКС, т.12. Съдът, който разглежда иска, предявен по реда на чл.
422,респ. чл.415, ал.1 ГПК, следва да се произнесе за дължимостта на
разноските, направени и в заповедното производство, като съобразно изхода на
спора разпредели отговорността за разноските както в исковото, така и в
заповедното производство. Съдът в исковото производство се произнася с
осъдителен диспозитив по дължимостта на разноските в заповедното производство,
включително и когато не изменя разноските по издадената заповед за изпълнение.
Съдът като съобрази задължителната тълкувателна практика са ВКС и неоснователността
на предявените обективно кумулативно съединени искови претенции в предявения си
размер, ищеца дължи заплащане на направени от ответника разноски в заповедното
производство. Съобразно изхода на делото
и на основание чл.78, ал.3 ГПК, ищецът следва да бъде осъден да заплати на
ответника направените по делото разноски за адвокатско възнаграждение в размер
на 780 лв.- по настоящето дело и по производството по чл.423 от ГПК.
По изложените съображения съдът
Р Е
Ш И:
ОТХВЪРЛЯ предявените от "Топлофикация-Плевен" ЕАД, със седалище
и адрес на управление ***, ЕИК ********* против Б. С. ***, ЕГН**********, искове с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК
вр.чл.415 от ГПК, вр.чл.79 ЗЗД и чл.86 от ЗЗД, за установяване дължимостта на
следните суми: 560,65лв.
– главница за ползвана и незаплатена топлинна енергия за периода 01.12.2012г.
до 31.12.2015г., лихва върху главницата в размер на 106,31лв. за периода от 04.02.2013г.
до 25.01.2016г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата
на молбата -27.01.2016г. до окончателното изплащане на същата, за които суми и издадена заповед
по чл.410 от ГПК № 286/28.01.2016г.
по ч.гр.д.№458/2016г. по описа на РС-Плевен, като НЕОСНОВАТЕЛНИ и НЕДОКАЗАНИ.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.3 ГПК “ТОПЛОФИКАЦИЯ-ПЛЕВЕН” ЕАД гр.ПЛЕВЕН,
ЕИК114005624, със седалище и адрес на управление:*** да плати на Б. С. ***, ЕГН**********, вх.Б, ет.2, ап.4, сумата от 750лв., направени разноски за адвокатско
възнаграждение.
Решението е
постановено при участието на трето лице помагач, на страната на ищеца: ТЕХЕМ
СЪРВИСИС ЕООД със седалище и адрес на управление:*** ***.
Решението подлежи на въззивно
обжалване пред Плевенския окръжен съд в двуседмичен срок от връчването му на
страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: