Р Е Ш Е Н
И Е № 260238
гр.Пловдив,
16.12.2022 г.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, Търговско
отделение, XII-ти състав, в открито заседание на четиринадесети декември две
хиляди двадесет и втора година в състав:
СЪДИЯ:
СИМЕОН ЗАХАРИЕВ
при секретаря Ваня
Казакова, като разгледа докладваното от съдията търговско дело № 65 по описа за 2021 година,
намери за установено следното:
Искове
с правно основание чл. 422 ГПК във вр. с чл. 79 от ЗЗД във вр. с чл. 430 ТЗ и
чл. 86, ал. 1 от ЗЗД.
Ищецът „ПЪРВА
ИНВЕСТИЦИОННА БАНКА“ АД /ПИБ АД/, съдебен адрес:****, твърди, че на 09.05.2006
г., в качеството си на кредитор, е сключил с В.И.Ч. ***, съдебен адрес:***, в
качеството му на кредитополучател, договор за банков кредит №
06КР-АА-2586/09.05.2006г., с който му е отпуснал заем в размер на 36 000
лв. и с краен срок на кредита – 15.05.2026 г. Твърди също, че кредитът е в
просрочие от 16.04.2012 г., поради което с покана за доброволно изпълнение,
получена лично от кредитополучателя на 10.02.2020 г., поради неплащане в
дадения с нея срок, кредитът е обявен за окончателно и предсрочно изискуем,
считано от 12.03.2020 г. Изложени са твърдения, че по ч.гр.д. № 818/2020 г., по
искане на Банката е издадена заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен
лист против ответника, като поради подадено възражение от него, предявява
настоящия иск. Претендира ответника да бъде осъден да заплати в полза на ищеца,
както следва: 31 799.76 лв. – просрочена, непогасена главница;
21 966.82 лв. договорна лихва, изчислена за периода 15.08.2012 –
12.03.2020 г., дължима на основание т.9 от договора; 11017.57 лв. – обезщетение
за забава, изчислена за периода 16.04.2012 – 12.03.2020 г.; 8.83 лв. – законна
лихва за периода 12.03.2020 – 12.03.2020 г.; 547.66 лв. – законна лихва за
периода 13.03.2020 – 13.05.2020 г.; 176.66 лв. – непогасена законна лихва,
начислена за периода 14.05.2020 – 02.06.2020 г., 36 лв. – разноски за връчване
на покана за предсрочна изискуемост, ведно със законната лихва върху
главницата, от датата на подаване на заявлението в съда на 03.06.2020 г. до
пълното й изплащане. Моли да се осъди ответника да заплати и направените
разноски в заповедното производство в размер на 1311.07 лв. – заплатена
държавна такса и 50 лв. – юрисконсултско възнаграждение. Претендира присъждане
на направените в настоящото производство разноски.
Ответникът
В.И.Ч. оспорва исковете като неоснователни. Твърди, че първите две от
посочените по-горе претенции – за заплащане на главница и договорна лихва, са
погасени поради изтичане на кратката тригодишна давност, която счита, че следва
да се приложи, тъй като се касае до периодични плащания. При условията на
евентуалност, ако това възражение не се приеме, прави възражение за
погасяване поради изтекла давност на всички падежирали вноски и начислени
акцесорни плащания към 10.02.2015 г., тъй като до 10.02.2020 г. ищецът не е
предприел никакви действия за събирането им. Счита, че задълженията са погасени
и поради изтичане на общата петгодишна давност, тъй като кредитът е в просрочие
по признание на ищеца от 16.04.2012 г. Прави възражение също за нищожност на
клаузите на т.9, 10 и 11 от договора, като счита същите за неравноправни
съгласно ЗЗП, в противоречие на закона и като сключени при липса на съгласие по
смисъла на чл.26 от ЗЗД. Твърди, че ищецът не е взел предвид извършени в негова
полза плащания, за което представя доказателства.
В
допълнителна искова молба ищецът оспорва направените от ответника възражения.
Счита за
неприложима кратката тригодишна давност. Твърди, че банката не е била недобросъвестна
в отношенията си с ответника, а му е дала възможност да изплати задълженията
си. Твърди също, че не е извършила начисляване на лихва върху лихва, не е
променяла едностранно лихвения процент, а това е съобразено с лихвения процент
на БНБ. Счита, че липсва капитализация на лихвите, претендирани от ищеца, както
и че ЗЗП е неприложим, тъй като е влязъл в сила след сключване на процесния
договор. Оспорва извършването на други плащания по кредита, като твърди че
представените платежни нареждания от ответника не се отнасят до този кредит.
Съдът, като взе предвид представените по делото доказателства, както и
доводите на страните, намира за установено от фактическа и правна страна
следното:
Приложено е ч.гр.д. № 818 по
описа за 2020 г. на РС – Асеновград, от което е видно, че по заявление на
ищеца, депозирано на 03.06.2020 г. е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение въз основа на документ по чл. 417, т. 2 ГПК – извлечение от
счетоводни книги, срещу ответника, за вземания съответни на тези предявени в
настоящото производство. Срещу заповедта за изпълнение е постъпило възражение
от длъжника, като исковете по които е образуван настоящият процес, са предявени
в едномесечния срок по чл. 415, ал. 1 ГПК. Налице е идентичност между страните
и предмета на образуваното заповедно производство и настоящото дело, като
предявените искове са допустими и подлежат на разглеждане по същество.
Между страните няма спор, че на
09.06.2006 г. между тях е сключен договор за банков кредит, по силата на който ищцовата
банка е поела задължение да предостави на ответника кредит в размер на 36 000
лв. за текущи битови нужди.
В т. 9 от същия страните са
уговорили, че за ползвания кредит кредитополучателят заплаща на банката годишна
лихва в размер на основния лихвен процент на БНБ, увеличен с надбавка от 7.93
пункта. В т. 9.3. е предвидено право на банката да промени договорения лихвен
процент, в случай на промяна на основния лихвен процент, определян от УС на
БНБ, считано от датата на промяната, без да е необходимо предоговаряне.
Съгласно клаузата на т. 10 от
договора, по свое усмотрение, банката може да капитализира начислените, но не
просрочени лихви, чрез прибавянето им към главницата по реда и при условията на
Наредба № 9 на БНБ от 2003 г.
Според т. 11 плащания, дължими,
но неизвършени в срок поради недостиг на авоар по разплащателна сметка на
кредитополучателя в банката, се отнасят в просрочие и олихвяват с договорения
по т. 9 лихвен процент плюс наказателна надбавка от 20 пункта.
Кредитополучателят се е задължил
да върне сумата в срок до 15.05.2021 г. на месечни анюитетни вноски, съгласно
уговорен погасителен план, подписан от двете страни, за който съдът приема, че
съдържа необходимата информация за размера, броя, периодичността и датите на
плащане на погасителни вноски.
С оглед настъпило
просрочие, и на основание т. 30.2. от договора, на кредитополучателя е
изпратена покана за доброволно изпълнение, чрез ЧСИ с рег. № 825 в КЧСИ,
получена лично от него на 10.02.2020 г. С връчената покана на длъжника е
предоставен седемдневен срок за доброволно изпълнение на просрочени изискуеми
задължения по договора в общ размер на 43 129.03. лв. Поради липсата на
плащане в предоставения срок, банката е обявила кредита за изцяло и предсрочно
изискуем, считано от 12.03.2020г.
По делото е приета съдебно
– счетоводна експертиза, която съдът кредитира като обосновано и компетентно
изготвена. От същата се установява, че сумата по разрешения кредит е усвоена
изцяло на 15.05.2006 г. Ответникът е внесъл по кредита сума в общ размер на 27
422.16 лв., от които 4 200.24 лв. са отнесени за погасяване на главница за
периода от 15.06.2006 г. до 15.03.2012 г., 22 280.69 лв. са отнесени за
погасяване на възнаградителна лихва до 15.07.2012 г. и 941.23 лв. – за
погасяване на наказателна лихва до 15.02.2014 г. Установява се, че размерът на
непогасените задължения, при приспадане на внесените от длъжника суми, за
заявените в исковата молба периоди, е както следва: за главница – 31 799.76 лв.,
за договорна лихва - 21 966.82 лв. и за
наказателна лихва – 11 017.57 лв. Стойността на законната лихва за 12.03.2020
г. е в размер на 8.83 лв.; за периода 13.03.2020 г. – 13.05.2020 г. вкл. – в
размер на 547.66 лв. и за периода 14.05.2020 г. – 02.06.2020 г. вкл. – в размер
на 176.67 лв. В допълнителни заключения, са изчислени размерите за договорна и
наказателна лихва, считано три години назад от 12.03.2020 г. /крайната дата, до
която същите се претендират в исковата молба и на която кредитът е обявен за
предсрочно изискуем/, в случай на прилагане на погасителна давност по отношение
на тях, като за договорна лихва изчисленият размер е 7 222.11 лв., а за
наказателна – 1 684.93 лв.
Вещото лице е
посочило, че за времето на действие на договора, не е налице едностранно
изменение от страна на банката на договорената лихва, нито е налице
капитализация на начислени лихви към размера на главницата, като по отношение
на наказателната лихва е пояснено изрично, че същата е начислявана само върху
размера на главницата.
При тези констатации безпредметно
е да бъдат обсъждани възраженията на ответника за неравноправност на клаузи от
договора, предвиждащи възможност на банката да променя едностранно първоначално
договорените лихвени проценти, както и възможност на същата да капитализира
начислени, но не просрочени договорни лихви. Необходимост от подобно обсъждане
би била налице само при съответно прилагане на т. 9.3 и т. 10 от договора.
Евентуална нищожност на посочените клаузи, които съгласно заключението на
експерта не са прилагани, не може да обоснове нищожност на целия договор, в
каквато насока са наведени възражения в отговора на исковата молба.
На следващо място, съдът
намира за неоснователно възражението за нищожност на клаузата на т. 11 от договора,
предвиждаща начисляване на наказателна лихва при просрочие, поради изложения от
процесуалния представител на ответника довод, че приложението на същата е
довело до неравностойно разместване на престации, респ. до недопустимо
начисляване на наказателна върху договорна лихва. В тази връзка, следва да се
изтъкне различният характер на двете вземания. Уговорената възнаградителна
лихва представлява насрещна престация на кредитополучателя, дължима като цена
за предоставения за временно ползване кредитен ресурс за периода до датата на
връщането му. Макар и да е наречено лихва, обезщетението по т. 11 по съществено
представлява уговорена между страните мораторна неустойка по смисъла на чл. 92,
ал. 1 от ЗЗД, дължима за неизпълнението на главното парично задължение. За
разлика от възнаградителната лихва, тя има репаративен характер и обезщетява
мораторни вреди от неизпълнението на главното парично задължение, а не
представлява насрещна престация на кредитополучателя по сключения договор. Начинът
на определяне на размера на обезщетението чрез препращане към този на
възнаградителната лихва по т. 9, като базисна, променлива величина, увеличена с
константна добавка 20 пункта, не води до двукратно обезщетяване на кредитора за
едни и същи мораторни вреди, понесени през периода на неизпълнението, тъй като
обезщетителна функция има само вземането по т. 11, но не и това за
възнаградителна лихва, което е само критерий за определяне на размера на
уговорената неустойка. Затова неустойката по т. 11 не дублира възнаградителната
лихва, доколкото двете вземания са различни по своята функция и основание на
възникването им, поради което присъждането им за един и същи период не противоречи
на закона, нито води до неоснователно обогатяване на кредитора.
При това положение и
с оглед на така приетите доказателства съдът приема, че предявените искове за
главница и лихви се явяват основателни в претендираните размери. Поради това следва
да се разгледат направените от ответника възражения за изтекла погасителна
давност. Тези възражения съдът намира за частично основателни по следните
съображения:
По отношение на претендираната главница в
размер на 31 799.76лв.
Съдът не споделя твърдението на
ответника, че договорът за банков кредит представлява договор с периодични
плащания, поради което всички вземания на банката, в т.ч. и за главница, се
погасяват с кратката тригодишна давност по чл. 111 б. „в“ от ЗЗД.
За да има периодичен характер
едно плащане не е достатъчно отделните плащания да произтичат от един общ
юридически факт, страните да са приели, че плащането ще се извършва през
повтарящи се определени периоди от време, предварително определени и при размери,
които са предварително определени. Освен тези характеристики, за да се
определят като периодични е необходимо отделните плащания да имат независим и
самостоятелен характер от останалите еднородни задължения. При периодичните
плащания задължението трябва да е делимо по естеството си. Това не е така при
договора за кредит, при който вземането на кредитора е неделимо и при който
отделните плащания нямат независим характер едно от друго. Това становище
съответства изцяло на дадените с Тълкувателно решение № 3 от 18.05.2012 г. по
т.д. № 3/2011 г. на ОСГТК на ВКС задължителни разяснения относно съдържанието
на понятието „периодични плащания“ по смисъла на чл. 111, б. „в“ ЗЗД, като в същото като примери за периодични плащания са посочени
вземания на топлофикационни, електроснабдителни и водоснабдителни дружества,
както и на доставчици на комуникационни услуги, т.е. такива, които се отличават
с относителна самостоятелност, каквато не е характерна за процесните вземания по договор за кредит. В
този смисъл са и постановените по реда на чл. 290 ГПК Решение № 38 от
26.03.2019 г. по т.д. № 1157/2018 г. на ВКС, II т.о., Решение № 261 от 12.07.2011 г. по гр.д. № 7*/2010
г. на ВКС, IV г.о., Решение № 28 от
05.04.2012 г. на ВКС по гр.д. № 523/2011 г., III г.
От изложеното
следва да се приеме, че разсрочването на главницата по договор за кредит не я
трансформира в периодично плащане, за което да е приложима кратката погасителна
тригодишна давност, поради което в случая по отношение на нея следва да се
съобрази общата петгодишна давност по чл. 110 от ЗЗД, на която ответникът се е
позовал при условията на евентуалност. Същата следва да бъде отчетена за всяка
от падежиралите вноски, съгласно подписания от страните погасителен план. Междинните
срокове по плана, макар и да не водят до типична периодичност, имат
икономическото значение на падежи за
съответно изискуемите части и за двете страни. Съобразно това и предвид данните
по делото, следва да се приеме, че претендираната главница е погасена по
давност за периода, предшестващ с пет години подаването на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение, а именно преди 03.06.2015 г. Погасени по
давност се явяват претендираните вноски за главница от 15.04.2012 г. до
03.06.2015 г., възлизащи на сумата от 3 633.79 лв. За останалата част от 28
165.97 лв. искът е основателен и следва да бъде уважен.
По отношение на инкорпорираните в месечни
вноски възнаградителни лихви, претендирани в размер на 21 966.82лв., за
периода от 15.08.2012 г. до 12.03.2020 г., на основание т. 9 от договора.
По аргумент от чл.
111, б. в ЗЗД, вземането за лихви се погасява с кратка тригодишна давност.
Вземането за лихва в рамките на предвидените анюитетни вноски е изрично
визирано в погасителния план, респ. определимо. Паричните задължения са делими
и няма пречка давността по отношение на частта от вноската, съставляваща
договорна лихва да се погасява с различна давност от главното задължение. В
тази връзка следва да се отбележи, че визираната разпоредба не ограничава
приложението си нито в зависимост от вида на лихвите (мораторни или
възнаградителни), нито в зависимост от начина на калкулирането им
(самостоятелно или като част от анюитетна вноска), като следва да се приеме, че
същата е приложима и за възнаградителните лихви, включени в анюитетните
погасителни вноски по кредита.
Поради това и предвид
направеното от ответника възражение, вземането за възнаградителна лихва за
периода от 15.08.2012 г. до 12.03.2017 г. /спрямо датата 12.03.2020 г., до
която същата се претендира/ следва да се счита за погасено по давност.
Съобразно изчисленията в Таблица 1 от заключение вх. № 268583/30.09.2022 г. /л.
126/, непогасената част от възнаградителната лихва за периода от 12.03.2017 г.
до 12.03.2020г. следва да възлиза в размер на 7 222.11 лв. За същата
искането е основателно и ще се уважи, като за останалата част от претендирания
размер от 14 744.71лв. искът следва да бъде отхвърлен като погасен по
давност.
Както бе посочено по
– горе, съдът не се произнася по възраженията на неравноправен характер на
клаузите от договора, съобразно които банката има право едностранно да променя
договорената лихва, тъй като по отношение на процесния договор не са налице
такива обстоятелства, респ. не е налице промяна на този елемент.
По отношение на претенцията за наказателна
лихва в размер на 11 017.57 лв. за периода от 16.04.2012 г. до 12.03.2020
г., дължима на основание т. 11 от договора
Доколкото се касае за
лихва като вид договорно обезщетение, то възражението на ответника за
погасяване на това задължение с тригодишния давностен срок се явява
основателно, като в тази връзка съдът кредитира приетото допълнително
заключение вх. № 268996/18.10.2022 г. на ССчЕ, в което вещото лице е изчислило
наказателна лихва три години назад, считано от 12.03.2020 г., като тази лихва
за периода, необхванат от давността – от 12.03.2017 г. до 12.03.2020 г.,
възлиза на сумата от 1684.93 лв. /л.133/, до който размер искът следва да се
уважи, а за остатъка до пълния предявен размер - да се отхвърли като
неоснователен.
Върху главницата се
дължи и законна лихва, считано от датата на подаване на заявлението на
03.06.2020 г. до окончателно изплащане на дълга, като заедно с това, съобразно
Тълкувателно решение № 3/2017 г. от 27.03.2019 г. по т.д. № 3/2017 г. на ОСГТК
на ВКС, в полза на ищеца ще се присъди и претендираната от него законна лихва
от датата на настъпване на предсрочна изискуемост 12.03.2020 г. до 02.06.2020
г. вкл. в общ размер на 733.15 лв.
По делото не е представено
доказателство за извършен от ищеца разход за връчване на поканата за предсрочна
изискуемост и поради това претенцията му за присъждане на сумата от 36 лв.
следва да бъде отхвърлена.
Съобразно тези изводи
и претендираните от страните разноски за производството, същите следва да бъдат
разпределени, съгласно чл. 78, ал. 1 и ал. 3 от ГПК.
Ищецът е сторил
разноски, както следва: държавна такса в размер на по 1311.07 лв. за
заповедното и настоящото производство и 440 лв. депозити за вещо лице. За настоящото
производство ищецът претендира на основание чл. 78, ал. 8 ГПК юрисконсултско възнаграждение в размер на 150
лв., а за заповедното производство – в
размер на 50 лв. Съразмерно с
уважената част от исковете на основание чл. 78, ал. 1 ГПК на ищеца ще се
присъдят разноски в размер на 684.61 лв. за заповедното производство и 996.04
лв. за исковото.
Ответникът е направил
разноски в настоящото производство в размер на 4 960 лв. платено адвокатско
възнаграждение и 60 лв. депозит за вещо лице, от които, на основание чл. 78,
ал. 3 ГПК, съразмерно с отхвърлената част от исковете, се дължи сумата от 2 108.40
лв.
Мотивиран от
изложеното, съдът
Р Е Ш И :
ПРИЗНАВА ЗА
УСТАНОВЕНО на основание чл. 422 ГПК във вр.
с чл. 124, ал. 1 ГПК, че В.И.Ч., ЕГН **********, с адрес: ***, дължи на
„Първа инвестиционна банка“ АД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление гр. София, бул. „Цариградско шосе“ № 111,
сумата от 28 165.97 лв. – главница,
представляваща неплатен остатък по Договор за банков кредит № 06KP – AA
– 2586/09.05.2006 г., ведно със законна лихва върху
главницата, считано от 03.06.2020 г. до окончателното й плащане, както и сумите
7 222.11 лв. възнаградителна лихва
за периода от 12.03.2017 г. до
12.03.2020 г., сумата от 1 684.93 лв.
обезщетение за забава за периода от 12.03.2017 г. до 12.03.2020 г. и 733.15 лв. законна лихва,
считано от 12.03.2020 г. до 02.06.2020 г., като
ОТХВЪРЛЯ
исковете за установяване на съществуването на вземанията за главница за разликата
над уважения размер от 28 165.97 лв. до пълния
претендиран размер от 31 799.76 лв., исковете за договорна лихва за разликата
над уважения размер от 7 222.11 лв. до предявения от 21 966.82 лв., за
обезщетение за забава за разликата над 1 684.93 лв. до претендираната сума от
11 017.57 лв., както и претенцията за сумата от 36 лв. разноски за връчване на
покана за предсрочна изискуемост, като неоснователни.
ОСЪЖДА В.И.Ч., ЕГН **********, да заплати на „Първа инвестиционна банка“ АД, ЕИК
*********, направените в заповедното и исковото производство разноски в размер
на 1 680.65 лв
ОСЪЖДА
„Първа инвестиционна банка“ АД, ЕИК *********, да заплати на В.И.Ч., ЕГН **********,
сторените в производството от него разноски, съобразно отхвърлената част от
исковете, в размер на 2 108.40 лв.
Решението подлежи на обжалване с
въззивна жалба пред Апелативен съд – Пловдив в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия: