Р Е Ш Е Н И Е

№

гр. София, ……………

В  ИМЕТО  НА  НАРОДА

 

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, III-В състав в публично съдебно заседание на осемнадесети ноември през две хиляди двадесет и първа година в състав:

 

 ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ

     ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА

 МЛ. СЪДИЯ БЕТИНА БОШНАКОВА

 

при секретаря Цветелина Пецева, като разгледа докладваното от младши съдия Бошнакова в. гр. дело № 12663 по описа за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.

 

            Образувано е по въззивна жалба на Д.Б.А., подадена чрез назначения му особен представител адв. В.Й. – САК, срещу решение № 20204583/23.09.2020 г., постановено по гр. дело № 12878/2019 г. по описа на СРС, в частта, в която жалбоподателят е осъден да заплати на З. "Б.И." АД на основание чл. 274, ал.1, пр. 1 КЗ (отм.) и чл. 86 ЗЗД сумата от 399,12 лева, представляваща регресно вземане за платено застрахователно обезщетение с включени ликвидационни разноски за застрахователно събитие, настъпило на 16.09.2014 г. по вина на ответника, който управлявал МПС марка „Фолксваген“, модел „Голф“, с рег. № *****след употреба на алкохол с концентрация над допустимата по закон норма, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 05.03.2019 г., до окончателното изплащане на сумата, както и сумата от 118,22 лева, представляваща лихва за забава върху главницата за периода 18.02.2016 г. – 01.03.2019 г.

            Жалбоподателят излага доводи, че решението е недопустимо поради липса на правен интерес на ищеца и пасивна процесуална легитимация на ответника, че е постановено в нарушение на съдопроизводствените правила, както и че същото е необосновано. Твърди, че по делото няма представени доказателства, че ищецът е платил претендираното застрахователно обезщетение заедно с ликвидационните разноски. Счита, че по делото не е установено кога е настъпило застрахователното събитие, нито връчването на регресната покана на ответника. Моли въззивната инстанция да отмени съдебния акт в обжалваната му част и да постанови ново решение, с което да отхвърли изцяло предявените искове.

По делото е постъпил отговор на въззивна жалба от въззиваемата страна З. „Б.И.“ АД, депозиран чрез пълномощника му адв. М.Г. – САК, в който се изразява становище за неоснователността на същата.

 Софийски градски съд, след като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилото на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

Въззивната жалба е подадена от активно легитимирана страна в законоустановения срок и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, отправена е до съответния родово и местно компетентен съд, поради което се явява допустима.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта – в обжалваната му част, а по правилността е ограчен до изложените във въззивната жалба доводи, като може да приложи и императивна правна норма (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС).

На първо място, съдът следва да се произнесе по направеното във въззивната жалба оплакване за недопустимост на първоинстанционното решение, което намира за неоснователно. По отношение на доводите за липсата на пасивна процесуална легитимация на ответника Д.Б.А., доколкото в исковата молба лицето е посочено с различно ЕГН, а именно ЕГН: **********, съдът намира, че се касае за техническа грешка, което е изводимо от останалото съдържанието на иницииращия съдебното производство документ, в частност от искането за събиране на гласни доказателствени средства чрез разпит на другия участник в ПТП. В искането за допускане на разпита на свидетеля страната е посочила за кои факти ще бъде разпитан, трите му имена, същото ЕГН ********* и адрес за призоваване. На следващо място, следва да се отбележи, че разпоредбата на чл. 127, ал. 1 ГПК, установяваща задължителните реквизити на съдържанието на исковата молба, не предвижда  задължение за ищеца да посочи единен граждански номер на ответника, а само името и адреса на насрещната страна. Съдът не споделя и второто съображение на страната, че Д.Б.А. не е надлежният ответник по делото, изтъквайки несъвпадането на адреса му, посочен в исковата молба, и този, отразен в диспозитива на обжалваното решение. Във връзка с редовното изпълнение на процедурата по връчване на съдебни книжа на страната в първоинстанционното производство е извършена справка в НБД „Население“, видно от която лицето е със следния постоянен и настоящ адрес:***, считано от 03.04.2019 г. Към момента на постановяването на първоинстанционния съдебен акт този адрес е бил актуалният на страната (такава справка е направена и в хода на въззивното производста - получени са същите данни за адреса на лицето). Действително в исковата молба е посочен друг адрес на ответника, а именно: гр. София, ж.к. *****. Следва обаче да се съобрази, че исковата молба е депозирана в съда на 05.03.2019 г., т. е. преди датата, считано от която адресът на лицето е гр. София, ж.к. „*****.

На следващо място, съдът не споделя доводите за липсата на правен интерес на ищеца от завеждане на искове с правна квалификация по чл. 274, ал. 1,т. 1 КЗ (отм.) и по чл. 86 ЗЗД. Преценката относно наличието на правен интерес съдът извършва въз основа на изложените във исковата молба твърдения. В случая ищецът претендира едно свое изискуемо вземане, което другата страна отказва да удовлетвори, т.е. възникнал е правен спор, което обуславя интерес за всяка една от страните да упражни правото си на иск, за да бъде изяснено със сила на пресъдено нещо правното положение между тях.

С оглед изложените съображения съдът приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо, поради което следва да се произнесе по правилността на обжалвания съдебен акт.

Разгледана по същество, въззивната жалба е ЧАСТИЧНО ОСНОВАТЕЛНА.

За уважаването на предявения иск с правно основание чл. 274, ал. 1, т. 1 КЗ (отм.) при условията на пълно и главно доказване ищецът следва да установи кумулативното наличие на следните условия: валиден договор за застраховка "Гражданска отговорност", осъществен деликт от застрахованото лице, управление на МПС при забраната за употреба на алкохол с концентрация на алкохола в кръвта над допустимата от закона норма и плащане от застрахователя на застрахователно обезщетение на третото увредено лице или на встъпилото в неговите права лице.

От писмените доказателства (вж. л. 9 и л. 26 от първоинстанционното дело) се установява, към момента на настъпване на застрахователното събитие е налице застрахователно правоотношение по договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ между „Б.И.“ АД и Д.Б.Д.- собственика на лекия автомобил марка „Фолксваген“, модел „Голф“ с рег. № *****. Обект на застраховане по посочената задължителната застраховка е гражданската отговорност на застрахованите физически и юридически лица за причинените от тях на трети лица имуществени и неимуществени вреди, свързани с притежаването и/или използването на моторни превозни средства, за които застрахованите отговарят съгласно българското законодателство или законодателството на държавата, в която е настъпила вредата, съгласно нормата чл. 257, ал. 1 КЗ. Застраховани лица са собственикът на МПС, за което е налице валиден сключен застрахователен договор, както и всяко лице, което ползва МПС на законно основание – арг. от ал. 2. В случая горепосоченият лек автомобил е управляван от ответника без противопоставяне от страна на собственика.

На следващо място, не се спори, че към датата на настъпване на ПТП „ЗАД А.“ АД е бил застраховател по имуществена застраховка „Каско“ за увреденото МПС – марка „Опел“, модел „Зафира“ с рег. № *****, собственост на „Ал и И.Ф.К.“ ЕООД (вж. комбинирана застрахователна полица за застраховка „Каско“ и „Злополука“ № 0306В114757 от 20.11.2013 г.). От приетото по делото като писмено доказателство извлечение за кредитен превод от „ЗАД А.“ АД по сметка на „Ал и И.Ф.К.“ ЕООД се установява извършено плащане на застрахователно обезщетение в размер на 384,18 лева в полза на собственика на увредения лек автомобил.

Съгласно представения по делото двустранен протокол от 17.09.2014 г. на 16.09.2014 г. около 23:50 часа в гр. София се е осъществило ПТП с участници – Д.Б.А., управлявал лек автомобил марка „Фолксваген“, модел „Голф“ с рег. № *****, и Н.Я.С.– водач на лек автомобил марка „Опел“, модел „Зафира“ с рег. № *****. Причината за ПТП е движение със несъобразена скорост от страна на водача на МПС с рег. № *****. Извършеното от ответника деяние е противоправно, тъй като е в нарушение на 20, ал. 2 от ЗДвП (в редакция, действаща към датата на застрахователното събитие). В частта, в която са удостоверени лично възприетите от съставителя му обстоятелства, вкл. датата и мястото на произшествието, участниците в него, видимите щети по МПС, протоколът има характер на официален документ по смисъла на чл. 179, ал. 1 ГПК, поради което се ползва с обвързваща съда материална сила. Длъжностното лице е удостоверило, че водачът на лекия автомобил марка „Фолксваген“ е употребил алкохол, което обстоятелство е било установено с техническо средство – Алкотест Дрегер 7510” с фабричен № ARDM0211. Употребата на алкохол е удостоверено и чрез медицинско изследване (протокол за химическа експертиза № 1825/17.09.2017 г.) с резултат наличие на концентрация на алкохол в кръвта от 0,08 промила. Съгласно чл. 1, ал. 2 от Наредба № 30 от 27.06.2001 г. за реда за установяване употребата на алкохол или друго упойващо вещество от водачите на моторни превозни средства (отм.), действала към датата на ПТП, употребата на алкохол се установява посредством използване на съответни технически средства и/или чрез медицински и лабораторни изследвания. В тази връзка съдът приема, че употребата на алкохол от страна на ответника е установена по надлежния ред.

По отношение на субективната страна от фактическия състав на деликта нормата на чл. 45, ал. 2 ЗЗД установява оборима презумпция за вина във всички случаи на непозволено увреждане, която в случая не е оборена от въззивника-ответник. Следователно са налице всички предпоставки за ангажиране на деликтната отговорност на въззивника-ответник.

Нормата на чл. 5, ал. 3 ЗДвП (в редакция, относима към спора) забранява на водача да управлява ПТП под въздействие на алкохол, наркотици или други упойващи вещества, т.е. във всички случаи на установена концентрация на алкохол в кръвта на делинквента за застрахователя възниква регресно вземане към него.

Жалбоподателят поддържа, че по делото не е доказано плащане на застрахователно обезщетение от страна на ищеца. От приетите във въззивното производство на основание чл. 266, ал. 3 ГПК извлечение от платежно нареждане за кредитен превод от З. „Б.И.“ АД по сметка на „ЗАД А.“ АД, ведно с приложени към него доклад от Б.Я.Н.ръководител на отдел „Регреси“ и извлечение за платени суми по щети, съответно с номер на щета при З. „Б.И.“ АД и при „ЗАД А.“ АД, се установява, че на 21.07.2015 г. въззиваемата страна-ищец е платила на застрахователя на собственика на увредения лек автомобил сумата от 384,12 лева по процесната щета чрез извършено прихващане на насрещни регресни претенции.

С оглед изложените съображения настоящият съдебен състав намира, че претенцията на ищеца за осъждането на ответника да плати сумата в размер на 399,12 лева (в т.ч. и ликвидационни разноски в размер на 15 лева, се явява доказана, поради което първата инстанция правилно е приела за основателен иска по чл. 274, ал.1, т. 1 КЗ (отм.) и в тази част обжалваното решение следва да бъде потвърдено.

По отношение на обезщетението за забава:

Вземането за законна лихва възниква от фактически състав, включващ елементите: главно парично задължение, настъпила негова изискуемост и неизпълнение на същото, като предметът на това вземане е обезщетение за вредите, които неизпълнението обективно и закономерно причинява.

Съгласно Решение № 89 от 30.06.2010 г. по т. д. № 985/2009 г., Т. К., І Т. О. на ВКС, постановено по реда на чл. 290 ГПК, и посочените в същото Решение № 178/21.10.2009 г. по т. д. № 192/2009 г. и Решение № 29/07.05.2009 г. по т. д. № 535/2008 г. на ВКС, ТК., неизпълнението на едно парично задължение е винаги забавено, като кредиторът би могъл да търси от длъжника мораторно обезщетение. Съгласно общото правило на чл. 86, ал. 1 ЗЗД длъжникът дължи обезщетение в размер на законната лихва от деня на забавата. Когато задължението е срочно, длъжникът изпада в забава след изтичане на срока, а когато няма ден за изпълнение, длъжникът изпада в забава, когато бъде поканен от кредитора съобразно правилото на чл. 84, ал. 2 ЗЗД.

Предвид основателността на иска по чл. 274, ал. 1, т. 1 КЗ (отм.) установено е наличието на първата предпоставка. Регресното притезание е изискуемо от момента на плащането на застрахователното обезщетение. При регресния иск правата на суброгиралия се са обусловени от направеното плащане, поради което за поставяне на длъжника в забава е необходима покана за изпълнение (така и Решение № 18/22.03.2017 г. по търг. дело № 1935/2015 г. на ВКС, ТК, II ТО).  В случая по делото не са представени доказателства за надлежното уведомяване на ответника за регресното вземане на ищеца, поради което длъжникът по паричното задължение не е бил поставен в забава и претенцията за мораторно обезщетение върху главницата е неоснователно. Действително ищецът е ангажирал доказателства, че е била изпратена регресна покана с изх. № ОК-51317/18.01.2016 г. с обратна разписка до ответника Д.А., която обаче не е връчена, а е върната като „непотърсена“ (съгласно общите условия на „Български пощи“ ЕАД след изтичане на срока за съхраняване на пратките, които не могат да бъдат доставени, се връщат на подателя с причина „непотърсена“).

При тези съображения Софийски градски съд намира, че претенцията на ищеца за заплащане на мораторна лихва върху главницата се явява недоказана, което обуславя необходимост от отмяна на първоинстанционното решение по отношение на иска с правно основание чл. 86 ЗЗД.

С оглед изхода на спора обжалваното решение следва да бъде отменено и в частта за разноските за разликата над сумата от 466,46 лева до присъдения в полза на ищеца размер от 604,51 лева.

По разноските:           

Въззивникът не е направил разноски и такива не му се дължат. Искането на въззиваемата страна за присъждането им е своевременно направено. Съгласно практиката на ВКС страната следва да е представила пред съда пълномощно и документ, удостоверяващ действителното плащане на адвокатското възнаграждение (вж. Определение № 49 от 16.01.2021 г. на ВКС по гр. Д. № 1028/2011 г., III г. о., ГК, т.1 от ТР № 6/06.11.2013 г. по т. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС). Видно от представеното по делото пълномощно, в производството пред Софийски градски съд въззиваемата страна е била представлявана от адвокат с надлежно учредена представителна власт. От друга страна, претенцията на страната за присъждането на разноски се явява доказателствено обезпечена само по отношение на депозита за особен представител (платежно нареждане на л. 23 от въззивното дело). По делото няма представени надлежни доказателствени средства, установяващи кога, какво, на какво основание и между кого е извършено плащането на други разноски, в частност такива за адвокатско възнаграждение, поради което в полза на страната следва да бъде присъдена съразмерно с отхвърлената част сумата от 115,75 лева, представляваща внесен депозит за особен представител.

Така мотивиран, Софийският градски съд

 

Р Е Ш И:

 

ОТМЕНЯ решение № 20204583/23.09.2020 г., постановено по гр. дело № 12878/2019 г. по описа на СРС в частта, в която Д.Б.А., ЕГН: **********,*** е осъден да заплати на основание чл. 86 ЗЗД на З. "Б.И." АД, ЕИК: *****, със седалище и адрес на управление:*** сумата от 118,22 лева, представляваща лихва за забава върху главницата за периода от 18.02.2016 г. до 01.03.2019 г., както и в частта, в която е осъден да заплати разноски по делото за горницата над сумата от 466,46 лева до присъдения размер от 604,51 лева, КАТО ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:

ОТХВЪРЛЯ предявения от З. "Б.И." АД, ЕИК: ***** срещу Д.Б.А., ЕГН: ********** иск с правно основание чл. 86 ЗЗД за сумата от 118,22 лева, представляваща лихва за забава върху главницата от 399.12 лева, за периода от 18.02.2016 г. до 01.03.2019 г., като неоснователен.

ПОТВЪРЖДАВА решението в останалата част.  

ОСЪЖДА Д.Б.А., ЕГН ********** да заплати на З. "Б.И." АД, ЕИК ***** на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата в размер на 115,75 лева, представляваща сторените пред въззивната инстанция разноски.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване на основание чл. 280, ал. 3 ГПК.

 

                                                                       

  ПРЕДСЕДАТЕЛ:     

       

                                                                                                                       

 

   1.                  

                                                                                                                       

 

  

    2.