№ 1074
гр. София, 28.10.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 2-РИ ГРАЖДАНСКИ, в публично
заседание на втори октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:Иво Дачев
Членове:Мария Георгиева
Асен Воденичаров
при участието на секретаря Десислава Ик. Давидова
като разгледа докладваното от Асен Воденичаров Въззивно гражданско дело
№ 20241000500775 по описа за 2024 година
Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение № 2939 от 05.06.2023 г. по гр.д. № 8678/2022 г. по описа на Софийски градски
съд, ГО, І-10 състав, Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на С. А.
Ю., на правно основание чл.2б от ЗОДОВ сумата от 12 000 лева, представляваща
обезщетение за причинени неимуществени вреди от нарушаване на правото на разглеждане
и решаване в разумен срок на следствено дело № 1/1991 г., впоследствие преобразувано в
следствено дело № 780-II/1998 г. и преобразувано в досъдебно производство № II-048/1999 г.
по описа на Военноокръжна прокуратура - София, заедно законната лихва върху тази сума
от 16.08.2022 г. до окончателното изплащане, като искът е отхвърлен до пълния размер от
120 000 лева, като са присъдени разноски в размер на 68.42 лева.
С решение № 6052 от 27.11.2023 год., постановено в производство по чл.247 и 248 от ГПК,
съдът е оставил без уважение молбата на ищеца за допускане поправка на решението,
относно началния момент, от който се дължи законната лихва върху главницата, както и
искането за изменение на решението в частта за разноските.
Основното решение е обжалвано от ищеца С. А. Ю. в отхвърлителната част за разликата от
12 000 лева до 120 000 лева, като се правят оплаквания за приложението на чл.52 от ЗЗД, тъй
като определеното обезщетение е силно занижено и не е в състояние да репарира
причинените неимуществени вреди. Мотивира изложеното от подробен анализ на
национална и европейска практика на ЕСПЧ, като размерът следва да бъде определен при
1
съблюдаване на международно признати критерии, тъй като във вътрешното право няма
аналог на подобно дело с подобен обществен и личен залог. Подчертава, че въпреки
проявената от страна на жалбоподателя и други пострадали активност, както и поради
незачитане на актове на други институции, делото не се е придвижвало ритмично и
умишлено е било бавено поради незаконосъобразно поведение на представители на
прокуратурата, а подобна повтаряемост на забавянията води до по-голяма отговорност на
държавата. Поддържа, че от забавеното производство за ищеца са били обективирани загуби
на възможности - различни по характер от пропуснатите ползи, и чието установяване не
подлежи на доказване. Намира, че съдът не е отдал значение на факта, че е изтекла
абсолютната давност (още към 2000 г.). Претендират отмяна на решението в обжалваната
част и уважаване на исковата претенция до пълния размер от 120 000 лева, както и разноски.
Въззиваемият Прокуратурата на Република България оспорва жалбата, като твърди, че не са
налице твърдените пороци на първоинстанционният акт и моли за неговото потвърждаване.
Решението, постановено в производството по чл.247 от ГПК отново е обжалвано от С. А. Ю.
с доводи за неправилност. Твърди, че в случая началния период на дължимост на лихва е
16.08.2019 год., а не както е приел съда – от депозиране на исковата молба в съда.
Обжалвано е и решението, имащо характер на определение по чл.248 от ГПК, като се
твърди, че неправилно съдът е присъдил само 30 лева за адвокатски хонорар. Твърди, че така
определените разноски не са в състояние да компенсират положения труд и моли за отмяна
на решението в тази част, като и бъдат присъдени разноски в размер на 300 лева.
Жалбите са подадени в срока по чл.259, ал.1 от ГПК срещу подлежащи на обжалване
съдебни актове от страна в производството, имаща право на жалба, поради което са
процесуално допустими. Разгледани по същество са неоснователни.
Предмет на производството пред първоинстанционният съд е иск с правно основание чл.2б
от ЗОДОВ за осъждане на Прокуратурата на Република България да заплати на ищеца С. А.
Ю. обезщетение за неимуществени вреди в размер на 120 000 лева от нарушаване на правото
на разглеждане и решаване в разумен срок на следствено дело № 1/1991 г., впоследствие
преобразувано в следствено дело № 780-II/1998 г. и преобразувано в ДП № II-048/1999 г. по
описа на ВОП-София. Обстоятелствата, на които се позовава ищецът, са следните:
Наследник е по закон на съпруга си О. М. Ю., който е пострадал от т.нар. „Възродителен
процес“ и е конституиран в процеса в качеството си на пострадал по реда на чл.74 НПК, а
след смъртта му през 1998 г. е конституирана в правата на съпруга си като него наследник
по реда на чл.74, ал.2 НПК. Твърди, че ответникът противоправно е забавил приключването
на разследването, което продължава повече от 30 години и претендира обезщетение за
вредите си от неспазване на разумен срок съгласно чл.6, § 1 КЗПЧОС в размер на 2 000 евро
годишно – общо 120 000 лева. Поддържа, че вредите й се изразяват в незаинтересованост на
разследващите от пострадалите и техните семейства, което е довело до притеснения, твърди,
че е изтекла давността за престъпленията, предмет на делото и това ще доведе до
ненаказване на виновните. Сочи, че е разпитвана в качеството си на пострадала през 2001 г.,
процесуалното действие, което е подала в качеството си на страна по делото, е жалба срещу
2
постановление от 04.10.2018 г. за спиране на производството.
Прокуратурата на Република България оспорва иска, като твърди, че не са налице основания
по чл.2б от ЗОДОВ за възникване на отговорност. Поддържа и недопустимост на иска
поради влизане в сила на чл.2б от ЗОДОВ едва на 15.12.2012 г. Ищецът не е пострадало
лице, тъй като не фигурира като пострадал в писмените доказателства по делото, а за да
възникне притезателното право на едно лице за обезвреда на неимуществени щети,
причинени му от правораздавателните органи, вследствие нарушаване принципа за
разглеждане на делото в разумен срок, трябва ищецът да е страна по висящ, респ.
приключил наказателен процес.
Пред въззивната инстанция не е спорна активната процесуална легитимация на ищеца, както
и наличието на фактическия състав на чл.2б от ЗОДОВ - държавата, чрез процесуален
субституент - правозащитния орган, възложените задължения на който не са изпълнени в
разумен срок, отговаря за вредите, причинени на граждани и на юридически лица от
нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок съгласно чл.6,
§1 от Конвенцията. Спорен е единствено въпроса за размера на обезщетението, като съдът
приема следното:
От разпитания пред първоинстанционен съд свидетел Н. О., брат на ищцата се установява,
че тя няколко пъти е идвала в София от Измир, където живее, заради процесното наказателно
производство, но не е успяла да даде показания във Военно-окръжна прокуратура, за
пътуванията е направила значителни разходи и плачела, разтревожена и ядосана, че няма
резултати от наказателното производство. Останалите показания на свидетеля не се отнасят
до продължителността на наказателното производство и не следва да бъдат обсъждани.
Съгласно трайно установената практика на ВКС по приложението на чл.2б от ЗОДОВ
/решение № 50030/09.02.2023 г. по гр. д. № 785/2022 г. на IV-то гр. отд., решение №
306/22.10.2019 г. по гр. д. № 4482/2017 г. на IV-то гр. отд., решение № 272/27.01.2020 г. по гр.
д. № 924/2019 г. на IV-то гр. отд., решение № 48/06.04.2020 г. по гр. д. № 1610/2019 г. на IV-
то гр. отд., решение № 60265/20.12.2021 г. по гр. д. № 1701/2021 г. на IV-то гр. отд., решение
№ 6/11.02.2022 г. по гр. д. № 1555/2021 г. на IV-то гр. отд., решение № 72/01.06.2022 г. по гр.
д. № 4037/2021 г. на IІІ-то гр. отд., решение № 73/02.06.2022 г. по гр. д. № 4038/2021 г. на IІІ-
то гр. отд. и други/, съществува силна, но оборима презумпция, че неразумната
продължителност на съответното производство /гражданско, административно, наказателно,
съдебно такова и/или в досъдебната му фаза/ причинява неимуществени вреди, поради което
по начало не е необходимо да се доказват изрично обичайните, типични неимуществени
вреди, които винаги се търпят от лице, когато производството е продължило извън рамките
на разумния срок, като притеснения и безпокойство за неговото развитие и от евентуален
неблагоприятен изход, накърняване на чувството за справедливост и на доверието в
държавността поради забавянето на делото, и други подобни.
В случая в исковата молба по делото се твърди настъпването именно на такива вреди за
ищеца – стрес, накърнено чувство за справедливост, неоправдаване на очакванията му за
3
поне частично възстановяване на справедливостта чрез предаване на съд и налагане на
подобаващо наказание за виновниците и инициаторите на т. нар. „Възродителен процес",
разочарование от липсата за толкова дълъг период от време на изгледи за осезаем напредък
по делото, който да го изведе от досъдебна в съдебна фаза, страх и опасения, че това
забавяне ще позволи на обвиняемите да се „измъкнат" от правосъдието и да останат
ненаказани за деянията си, които са му причинили непоправими вреди по време на т. нар.
"Възродителен процес", неоправдаване на очакванията му за възмездие чрез довеждане до
край на наказателния процес, депресия от неизвестността и чакането в течение на толкова
много години, загуба на доверие в институциите и чувство на безсилие и безпомощност от
тяхното бездействие и конкретно - на прокуратурата, раздразнение, емоционална
напрегнатост, стрес и загуба на вяра в справедливостта в живота, безпомощността и
невъзстановената справедливост от оставяне на виновниците безнаказани. Събраните по
делото доказателства не оборват посочената по-горе презумпция. Обратно – свидетелските
показания удостоверяват наличието на претърпени неимуществени вреди, тъй като се
установява, че ищецът е очаквал развитие на процеса, възмездяване за търпените от него
несгоди, имал е желание да се информира за динамиката на процесуалните действия и да
стимулира ритмичност на процеса, което въпреки положените усилия от негова страна не е
постигнато.
При определяне размера на обезщетението съдът приема, че макар и обичайни и типични за
подобни случаи, процесните неимуществени вреди са търпени от ищеца в един много
продължителен период от време от приблизително 30 години. С оглед това съдът намира, че
следва да се приложи трайно установена и преобладаваща практика на ВКС, която се
споделя от настоящия състав /решение № 50030/09.02.2023 г. по гр.д. № 785/2022 г. на IV-то
гр. отд., решение № 60265/20. 12.2021 г. по гр.д. № 1701/2021 г. на IV-то гр. отд., решение №
6/11.02.2022 г. по гр.д. № 1555/2021 г. на IV-то гр. отд., решение № 140/29.06.2022 г. по гр.д.
№ 3356/2021 г. на IІІ-то гр. отд., решение № 73/02.06.2022 г. по гр.д. № 4038/2021 г. на IІІ-то
гр.отд./, съгласно която справедливият размер на обезщетението за репарирането на същите
по вид, характер, интензитет и продължителност - обичайни /типични/ неимуществени
вреди, причинени от прекомерната продължителност на същото досъдебно наказателно
производство по сл. д. № 1/1991 г., възлиза на сумата 12 000 лева. В сочената по-горе
практика се приема, че при определянето на този размер на обезщетението е отчетен и
фактът, че самото осъждане на Прокуратурата има основно репариращо действие- предвид
моралния, а не имуществен характер на процесните вреди.
По отношение началния момент на дължимост на законната лихва върху присъденото
обезщетение, предмет на решението постановено по реда на чл.247 от ГПК, съдът приема
следното:
Неоснователни са оплакванията на ищеца за неправилно определен момент, от който е
присъдена законната лихва върху обезщетението за неимуществени вреди. Разпоредбата на
чл.2б от ЗОДОВ предвижда, че исковете за заплащане на обезщетение от нарушение на
правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок могат да се предявят както
4
след приключване на производството, така и докато е висящо. В процесния случай ищеца е
претендирал обезщетение преди приключване на наказателното производство, като изрично
е посочил, че претендираният размер на обезщетение е обусловен от неговата
продължителност от 30 г. След като това обстоятелство е част от фактическия състав, то не
може следващата се компенсаторна лихва да бъде присъдена от момент, който предшества
подаване на исковата молба в съда.
Поради съвпадане на правните изводи на двете инстанции основното и допълнителното
решение, постановено в производство по чл.247 от ГПК на Софийския градски съд следва
да бъдат потвърдени в обжаланите части. В необжалваната осъдителна част, решението е
влязло в сила.
По частната жалба, обективирана във въззивната жалба срещу допълнителното решение,
имащо характер на определение по чл.248 от ГПК съдът приема следното:
Определението е законосъобразно.
Съобразно изхода на спора, на ищцовата страна се дължат разноски за адвокатско
възнаграждение. Представени са доказателства за заплатен адвокатски хонорар в размер на
300 лева, като при този изход на спора се дължи сумата от 30 лева /12 000 лева х 300 лева /
120 000 лева – 30 лева/. В този смисъл, като е отхвърлил молбата на адвоката в
производството по чл.248 от ГПК, съдът е постановил правилен съдебен акт, който следва да
бъде потвърден.
По изложените съображения, Софийски апелативен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 2939 от 05.06.2023 г. по гр.д. № 8678/2022 г. по описа на
Софийски градски съд, ГО, І-10 състав.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 6052 от 27.11.2023 год. по гр.д. № 8678/2022 г. по описа на
Софийски градски съд, ГО, І-10 състав, постановено в производство по чл.247 и 248 от ГПК.
Решението може да се обжалва при условията на чл. 280 от ГПК с касационна жалба в
едномесечен срок от връчването му на страните пред ВКС.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5