№ 130
гр. С., 08.06.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – С., ВТОРИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ,
в публично заседание на седми юни през две хиляди двадесет и трета година в
следния състав:
Председател:Мартин Цв. Сандулов
Членове:Мария Ян. Блецова Калцова
Стефка Т. Михайлова Маринова
при участието на секретаря Пенка Сп. Иванова
като разгледа докладваното от Мария Ян. Блецова Калцова Въззивно
гражданско дело № 20232200500152 по описа за 2023 година
Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба депозирана от юриск.Г., пълномощник
на „ Фератум България“ ЕООД, със седалище гр. С., ж.к. „М. 3“, бул. „ А.М.“,
№ 51 – А ет.9 офис 20 против решение № 126/16.02.2023 г. по гр.д. №
3118/2022г. на С.ския районен съд, с което на основание чл.55, ал.1 предл.1 от
ЗЗД, във вр. с чл.23 от ЗПК, въззивникът е бил осъден да заплати на П. К. Г.,
ЕГН ********** от гр. С., кв.“ К.“ , 3 – Б – 17 сумата от 702.33лв.,
представляваща част от недължимо платена сума по недействителен договор
за кредит № 542402 от 11.09.2017г., ведно със законната лихва считано от
27.01.2021г., деловодни разноски в размер на 50.00лв. и адвокатско
възнаграждение в размер на 400.00лв.
Решението е обжалвано като неправилно и незаконосъобразно.
Въззивникът заявява, че първоинстанционният съд неправилно е приел
1
за безспорно, че договорът е нищожен на основание чл.10, ал.1 от ЗПК, тъй
като за да е нищожен договорът не това основание е необходимо кумулативно
да не са налице всички посочени от законодателя условия – 1.писмена форма;
2.хартиен или друг траен носител; 3.ясно и разбираемо съдържание; 4.шрифт
не по- малък от 12; 5; два екземпляра – за всяка от страните.
Освен това се твърди, че възнаграждението по договора за гаранция не
спадало към годишния процент на разходите, тъй като не отговаряло на
белезите, установени в чл. 19, ал. 1 от ЗПК. То не представлявало „общи
разходи по кредита“, нито представлявало възнаграждение на посредник за
сключване на договора, а било възнаграждение на друго лице, различно от
заемодателя, дължимо по друго правоотношение, а не по договора за
гаранция/поръчителство, като двете правоотношения запазвали своята
относителна самостоятелност и страните по тях били различни.
Жалбоподателят посочва, че съгласно договора заемателят е имал право на
избор дали да се ползва от процесното обезпечение или да представи друго
такова, като си осигури поръчител. От горното следвало, че това
възнаграждение нямало как да бъде включено в ГПР. В случая се касаело за
плащане, непопадащо в приложното поле на чл. 19, ал. 3 ЗПК, а ГПР по
договора бил правилно изчислен.
По отношение присъденото за първа инстанция адвокатско
възнаграждение в размер на 400.00 лв., страната заявява, че договорът за
правна защита и съдействие е нищожен, тъй като противоречи на добрите
нрави. В случая страна била завела два частични иска и за двата била
претендирала заплащането на адвокатско възнаграждение по реда на чл.38,
ал.1 от ЗА. По този начин ответната страна щяла да заплати по – голямо
възнаграждение отколкото ако страната била претендирала вземането си
наведнъж. По делото липсвали доказателства, че упълномощителят е в
затруднено материално положение.
Моли се да се отмени обжалваното решение и предявените искове да
бъдат отхвърлени. Претендират се деловодни разноски за двете инстанции.
Страната не е направила нови доказателствени искания.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е депозиран отговор на въззивната жалба
от адв.Ч., пълномощник на П. К. Г., ЕГН ********** от гр. С., с който
жалбата е оспорена като неоснователна. Въззиваемата страна счита, че в хода
2
на първоинстанционното производство е доказано по безспорен начин, че са
налице всички необходими предвидени предпоставки за възникване и
ангажиране отговорността на ответното дружество. Правилно съдът бил
приел, че ответникът е погасил изцяло сумата по сключения договор за
потребителски кредит № 542402 от 11.09.2017г., а именно в общ размер на
1731.83 лева, както и че последната е била изплатена единствено и само на
„Фератум България” ЕООД. Съдът бил стигнал до правилния извод, че
процесният договор за потребителски кредит № 542402/11.09.2017г. с
„Фератум България” ЕООД е нищожен на основание чл. 22 от Закона за
потребителския кредит /ЗПК/ вр. чл. 26, ал. 1 от Закона за задълженията и
договорите /ЗЗД/, тъй като противоречи на законоустановените императивни
правила, както и е нищожен и на основание чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК във вр. с
чл. 22 от ЗПК, тъй като не бил налице съществен елемент от неговото
съдържание, а именно годишният процент на разходите /ГПР/ по кредита.
Въззиваемият твърди още, че в хода на първоинстанционното производство е
било установено, че е налице нарушение на императивните правила, като в
договора за потребителски кредит е налице грешно посочен размер на ГПР, а
действителният такъв е над максимално установения праг на ГПР, предвиден
в императивната разпоредба на чл.19, ал. 4 от ЗПК, като в тази връзка не е
посочена и общата сума, дължима от кредитополучателя. По-нататък в
отговора се излагат детайлни съображения, с които се оборват
последователно всички наведени с въззивната жалба оплаквания. Сочи, че
сумата – възнаграждение за поръчителя е изплатена заедно с вноските по
кредита, а незаконосъобразно не е включена в ГПР, който по този начин би
надхвърлил максимума, определен от правната норма. Освен това
получаването на кредита било обвързано с поръчителството точно на
„Фератум банк“. Счита, че правилно първостепенният съд е приел наличие на
нарушение на чл. 19 ал. 1 от ЗПК, в договора неправилно е бил посочен
размерът на ГПР, на длъжника не е била посочена точно финансовата му
тежест и това е основание за приемане на целия договор за недействителен с
оглед разпоредбата на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК.
Моли се обжалваното решение да бъде потвърдено. Претендират се
деловодни разноски. Направено е възражение за прекомерност на търсеното
адвокатско възнаграждение от въззивната страна. По отношение на
твърденията за неоснователно присъждане на адвокатско възнаграждение,
3
страната е посочила, че същото е неоснователно.
Страната не е направила доказателствени искания.
В с.з.въззивникът редовно призован, не се явява и не се представлява. В
писмено становище процесуалният му представител е поискал спиране на
делото поради направено преюдициално запитване пред СЕС по друго дело,
което не е уважено от съда.
В с.з. въззиваемата страна редовно призована не се явява и не се
представлява. В писмено становище процесуалният и представител заявява,
че поддържа отговора на въззивната жалба и моли да се потвърди
първоинстанционното решение. Претендира разноски.
Пред настоящата инстанция не се събраха допълнителни доказателства.
Обжалваното решение е било съобщено на въззивника на 01.03.2023г. и
в рамките на законоустановения четиринадесет дневен срок – на 06.03.2023 г.
( п.к.) е била депозирана въззивната жалба.
Установената и възприета от РС – С. фактическа обстановка изцяло
кореспондира с представените по делото доказателства. Тя е изчерпателно и
подробно описана в първоинстанционното решение, поради което на
основание чл.272 от ГПК настоящият съд изцяло я възприема и с оглед
процесуална икономия препраща към него.
Въззивната жалба е редовна и допустима, тъй като е подадена в
законоустановения срок от лица с правен интерес от обжалване на съдебния
акт. Разгледана по същество жалбата се явява неоснователна.
На първо място следва да се отбележи, че в случая е предявен
частичен иск за сумата от 702.33 лв.представляваща част от недължимо
платена сума по договор за кредит № 542402/11.09.2017г. Между страните е
било водено гр.д. № 297/2021г. по описа на СлРС, по което има влязло в
сила решение, което е било за частично осъждане на ответника по същото
правоотношение.
При разглеждане на делото, съдът следва да съобрази задължителната
съдебна практика на ВКС обективирана в Тълкувателно решение №
3/22.04.2019 г. по ТД № 3/2016 г. на ОСГТК. В мотивите към т.2 от решението
е посочено, че при уважаване на частичен иск обективните предели на СПН
обхващат основанието на иска, индивидуализирано посредством
4
правопораждащите факти, страните по материално-правното правоотношение
и съдържанието му до признатия размер на спорното субективно материално
право. Поради това, че общите правопораждащи юридически факти са едни и
същи, както за частичния иск, така и за останалата част от вземането, те се
ползват от последиците на СПН при разглеждане на иска за останалата част
от вземането. Предвид правоустановяващото и преклудиращо действие на
СПН е недопустимо в последващия исков процес за остатъка от вземането да
се спори относно основанието на вземането и правната му квалификация.
В случая всички аргументи по същество са недопустими. Съдът следва
да съобрази единствено дали сумата, която се претендира вече е била
присъждана. Отговорът е не. По първото дело е била присъдена сумата от
25.00лв., а съдът е приел, че недължимата сума е в размер на 831.83лв.( по
кредита е била платена сумата от 1731.83лв, а се дължи само главницата от
900.00лв. Разликата от 831.83лв. е недължимо платена).
По настоящето дело е претендирана сумата от 702.33лв. Тя се явява в по
– малък размер от дължимото ( 831.83 – 25.00 – 702.33 = 104.50), поради
което следва да бъде присъдена.
Тъй като правните изводи на настоящата инстанция съвпадат с тези на
първоинстанционния съд, обжалваното решение следва да бъде потвърдено.
По отношение на търсените разноски, съдът намира че заплащането на
адвокатско възнаграждение на процесуалния представител на
ищеца/въззиваем не е нито незаконосъобразно, нито неморално. Всеки има
право да прецени дали ще предяви частичен иск или не. Това е право, от
което всеки участник в процеса може да се възползва, а съдът по никакъв
начин не може да го ограничи. Не е възможно да се говори за злоупотреба с
право. На процесуалния представител на въззиваемата страна следва да се
присъдят разноски за въззивна инстанция по правилата на чл.38, ал.1, т.2 от
Закона за адвокатурата във връзка с чл.7, ал.2, т.1 от Наредба № 1 за
минималните размери на адвокатските възнаграждения в минимален размер
от 400.00лв.
По тези съображения, съдът
РЕШИ:
5
ПОТВЪРЖДАВА решение № 126/16.02.2023 г. по гр.д. № 3118/2022г.
на С.ския районен съд.
ОСЪЖДА „ Фератум България“ ЕООД, със седалище гр. С., ж.к. „ М.
3“, бул. „ А.М.“, № 51 – А ет.9 офис 20 да заплати на адвокат адв.Г. Г. Ч., ЕГН
********** - пълномощник на П. К. Г., ЕГН ********** от гр. С., на
основание чл.38., ал.2 от Закона за адвокатурата сумата от 400.00
(четиристотин) лева , представляваща адвокатско възнаграждение.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6