№
гр. София, 22.05.2020г.
Софийски градски съд, Гражданско
отделение, ІІ-E
въззивен състав, в публично заседание на четвърти октомври през две хиляди и деветнадесета
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ИВАНКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
мл. съдия АДРИАНА АТАНАСОВА
при
участието на секретаря Елеонора Георгиева, разгледа докладваното от мл. съдия Атанасова
в. гр. д. № 622 по описа за 2019г. по описа на СГС и взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С
решение № 533923 от 13.11.2018г., постановено по гр.д. № 66034/2017г. на СРС, 34
състав, В.Б.Б. е осъдена да заплати на „З.А.” АД на основание чл. 274, ал. 2 КЗ
/отм./, вр. с чл. 45 от ЗЗД сума в размер от 4765, 00 лв., представляваща
неизплатено регресно вземане на ищеца за платено по имуществена застраховка
застрахователно обезщетение за вредите, причинени на Ц.В.Л.от настъпило на
01.01.2009г. в гр. София ПТП, ведно със законната лихва от датата на исковата
молба -19.09.2017г. до изплащане на вземането, както и на основание чл. 78, ал.
1 ГПК сума в общ размер от 1053,55 лв. – разноски за производството пред СРС.
В
законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК ответникът В.Б.Б., чрез назначения
й особен представител – адв. Д.Б., е подал въззивна жалба срещу решението, в
която поддържа, че същото е неправилно, незаконосъобразно и несъобразено със
събраните по делото доказателства. Излагат се съображения, че с представеното
по делото платежно нареждане, ищецът не е успял да докаже настъпването на
правопораждащия факт, а именно изплащане на присъдената по главния иск сума и
впоследствие основателността на предявения регресен иск срещу В.Б.. Поддържа,
че от представения платежен документ и
по – конкретно от посоченото в него основание и дата на плащане – 14.03.2013г.,
не може да се заключи че е направено плащане именно по въпросната щета. Сочи,
че в исковата молба в противоречие с представеното по делото платежно нареждане
е псоочена датата на плащане 14.02.2013г. Моли обжалваното решение да бъде
отменено и въззивният съд да постанови акт, с който да отхвърли ищцовата
претенция.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил
отговор на въззивната жалба от „ЗАД–
А.” АД,
с който жалбата се оспорва и се моли първоинстанционното решение да бъде
оставено в сила. Претендират се разноски.
Софийски градски съд, след като
обсъди събраните по делото доказателства и становищата на страните, съгласно
разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира следното от фактическа и правна
страна:
Производството
е образувано по въззивна жалба, подадена от процесуално - легитимирана страна,
в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване
съдебен акт, поради което същата е процесуално допустима.
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че обжалваното решение е валидно и допустимо. При постановяване
на първоинстанционното решение не е допуснато нарушение на императивни
материалноправни норми, а с оглед релевираните в жалбата оплаквания, същото е и
правилно, като въззивният съд споделя изцяло изложените в мотивите му
съображения, поради което и на основание чл. 272 ГПК препраща към тях.
Независимо от това, във връзка с доводите, изложени в жалбата, въззивният съд
намира следното:
СРС,
Гражданско отделение, 34 състав е бил сезиран с искове, с правно основание чл. 274,
ал. 1 КЗ, пр.1 КЗ /отм./, вр.с чл. 45 от ЗЗД.
Разпоредбата на чл.
274, ал.1, т.1, пр. 1 от КЗ /отм./ дава право на застрахователя да предяви
регресен иск срещу причинителя, застрахован по договора за застраховка
„Гражданска отговорност”, в случая, когато последния при настъпването на ПТП е управлявал моторното
превозно средство след употреба на алкохол с концентрация на алкохола в кръвта
над допустимата по закон норма.
Действалата към момента на процесното ПТП разпоредба на чл.5, ал.2, т.3 от ЗДП
въвежда забрана водачите да управляват пътно превозно средство след употреба на
алкохол с концентрация на алкохола в кръвта над 0,5 на хиляда. Следователно в
този случай, както и в този по чл. 226, ал.3 от КЗ, се касае за освобождаване на
застрахователя от задължението му към застрахования, тъй като първият никога не
отговаря за умишлено причиняване на риска от застрахования или при такова
негово поведение, което увеличава риска в степен, в която той не носи
отговорност /като при управлението на МПС в пияно състояние/.
Следователно съгласно обсъжданите разпоредби застрахователният договор се
прекратява и застрахователят се освобождава от своето задължение към
застрахованото лице да извърши застрахователно плащане, но не се освобождава от
задължението си да престира на увреденото лице. Налице е хипотеза на изпълнение
на чуждо задължение – чл. 74 от ЗЗД, като регресното право на застрахователя не е същинско
застрахователно право, подобно на това по смисъла на чл.
213, ал.1 от КЗ /отм./, а възниква по силата на закона при
наличието на вече прекратено застрахователно правоотношение поради причиняване
на застрахователното събитие от страна на застрахования било умишлено, било
поради употреба на алкохол или упойващо средство.
Следните две групи
факти обуславят възникването на регресното право на застрахователя срещу
отговорния за деликта, а именно: 1/ наличието на валиден договор за
застраховане срещу гражданска отговорност между тях, от една страна и от друга - прекратяване на
същия и освобождаване на застрахователя от необходимостта да извърши
застрахователно плащане поради причинен
от застрахования деликт по време на управление на МПС след употреба на алкохол
над допустимите норми и 2/ заплащането на обезщетение за претърпените вреди на
третото увредено лице.
В тежест на ищеца е
било да установи при условията на пълно и главно доказаване гореизброените
правопораждащи факти. В разглеждания случай е било проведено успешно доказване
поради следните съображения:
От събраните по делото доказателства се установява,
а и между страните не се спори, че на 01.01.2009г. в гр. София, управлявайки
лек автомобил с марка „Ауди ТТ”, с рег. № *****В.Б.Б. е реализирала ПТП, при което по непредпазливост
причинява на пътника в същия автомобил - Ц.В.Л., една тежка и три средни
телесни повреди. С влязло в законна сила споразумение по НОХД 6764/2009г. по
описа на СРС ответникът бил признат за виновен в това, че на 01.01.2009г.,
управлявайки лек автомобил с марка „Ауди ТТ”, с рег. № *****, като
непълнолетна, но могла да разбира свойството и значението на постъпките си, нарушила
правилата за движение по пътищата съгласно разпоредбата на чл. 21, ал. 1 от ЗДвП. И по непредпазливост причинила на Ц.В.Л.една тежка и три средни телесни
повреди, като деянието е извършено в пияно състояние – деецът е бил с
концентрация на алкохол в кръвта си с 1,6 промила, т,е. над допустимата от
закона норма от 0,5 промила. Тези обстоятелства се установяват от приетите по
делото констативен протокол № К3, протокол
от оглед на местопроизшествието от 01.01.2009г., с приложен към него фотоалбум,
протокол за химическа експертиза за определяне на концентацията на алкохол или
друго упойващо вещество в кръвта № 43/05.01.2009г., както и от приложеното по
делото споразумение от 09.10.2009г.по НОХД
6764/2009г. по описа на СРС.
Безспорно по
делото се явява и обстоятелството, че лек автомобил с марка „Ауди ТТ”, с рег. №
*****е бил застрахован по застраховка полица № 1008А383936.
По
делото не се спори, а и се установява от влязлото в сила решение от 21.01.2013г. по гр. дело № 1680/2011г. по
описа на СГС, I-6 с-в, че „З.А.”
АД е осъден да заплати на Ц.В.Л.сумата
от 6000 лева, представляваща обезщетение за претърпените от процесното ПТП
неимуществени вреди. Със същото решение ответникът В.Б.Б.
била осъдена да заплати на ищеца сумата от 2000 лева по предявения от ищеца
срещу ответника обратен иск за сумата от 2000 лева, частично предявен от сума в
общ размер от 100000 лева, при условие и доколкото сумата от 6000 лева,
присъдена по главния иск е изплатена на Ц.В.Л.от ищеца. Следователно в конкретния случай със сила на пресъдено нещо
между страните в настоящото съдебно производство са установени материалните предпоставки,
обуславящи възникването на спорното материално право, а именно: реализирането на пътно – транспортното произшествие,
при което са причинени вреди в претендирания размер, причинно – следствената
връзка между произшествието и
вредите, вредите да са причинени
поради противоправно и виновно поведение на ответника, който към момента на
настъпване на процесното ПТП е управлявал МПС след употреба на алкохол над
допустимата по закон норма, наличие на валидно към датата на произшествието
застрахователно правоотношение по договор за застраховка „Гражданска
отговорност” между ответника и ищцовото дружество.
Предвид
това, спорът между страните, въведен с въззивната жалба и само по отношение, на
който въззивният съд следва да се произнесе (арг. чл. 269, изр. 2 ГПК), се
съсредоточава върху обстоятелството дали
ищецът е заплатил застрахователно обезщетение за претърпените от процесното ПТП
неимуществени вреди над 2000 лв. Настоящият съдебен състав намира,
че от представеното по делото платежно нареждане от дата 14.02.2013г. се
установява, че застрахователят по застраховка „Гражданска отговорност” е
заплатил дължимата сума на Ц.В.Л.в размер на 6765 лв. и с посочено основание за
плащане – щ. 10009100103918H. Следователно,
неоснователно е наведеното във въззивната жалба възражение, че датата на платежния документ е 14.03.2013г., тъй като
видно от същия изписаната върху него дата е именно – 14.02.2013г.
На следващо
място следва да се вземе предвид и че съобразно писмо с вх. №
16442/25.05.2010г., находящо се по гр.д. 1680/2011г. по описа на СРС, I-6 с-в ,
номерът на щетата по застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите” за
събитие от 01.01.2009г., при което е пострадала Ц.В.Л.е идентичен на
посочения в основанието на платежния документ – щ. 10009100103918H. Освен това, по гр.д. 1680/2011г. по описа на СРС, I-6
с-в въпросното платежно нареждане е било представено, като с допълнителна молба
с вх. № 103935/04.08.2017г. е изложено,
че платежният документ е бил представен във връзка с влязлото в сила осъдително
решение на СРС, като е направено искане и за издаване на изпълнителен лист в
полза на ЗАД „А.” срещу В.Б. за сумата от 2000 лв. , ведно със законната лихва,
считано от 01.01.2009г. до окончателното изплащане на сумата.
Изложеното
води до извод, че въззивната жалба е неоснователна и като такава следва да бъде
оставена без уважение, а първоинстанционното решение да бъде потвърдено поради
съвпадане на крайния извод на двете инстанции.
При този изход на спора на въззивника не
следва да се присъждат разноски. Искане за присъждането на разноски за
въззивното производство от въззиваемата страна, за което е представен и списък
по чл. 80 от ГПК с оглед изхода на спора следва да бъде уважено за сумата от общо
400 лв., а именно 300 лв. – депозит за особен представител във въззивното
производство и 100 лв.- юрисконсултско възнаграждение.
С оглед цената
на исковете и на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК настоящият съдебен акт е окончателен
и не подлежи на касационно обжалване.
Предвид
изложените съображения, Софийски градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА
решение № 533923 от 13.11.2018г.,
постановено по гр.д. № 66034/2017г. на СРС, 34 състав.
ОСЪЖДА В.Б.Б., ЕГН: **********,
с адрес: *** да заплати на „З.А.”
АД,
ЕИК *****, със седалище и адрес на управление:*** сумата от 400 лв.,
представляваща направените разноски пред СГС.
Решението
е окончателно и не подлежи на обжалване, съобразно разпоредбата на чл. 280, ал.
3, т. 1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1. 2.