Р Е
Ш Е Н
И Е № ….
гр. София, 05.08.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Софийският окръжен съд, гражданско
отделение, ІІ-ри въззивен състав в открито съдебно
заседание на 01.07.2020г. в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Ивайло Георгиев
ЧЛЕНОВЕ: Ваня И.а
Боряна
Гащарова
при секретаря Цветанка Павлова разгледа докладваното от съдия
Георгиев въззивно гражданско дело № 168 по описа на
съда за 2020 г. и, за да се произнесе, взе предвид следното:
С решение № 306/11.12.2019г., постановено
по гр.д. № 708/2019г. по описа на Ботевградския районен съд, са отхвърлени
исковете на „Д. – К.“ ЕООД по чл. 422, ал. 1 от ГПК за
признаване за установено, че „Н.г.“ ЕООД му дължи сумата от 3960лв., представляваща незаплатена сума по
фактура № ********** от 22.02.2018г. за изработка на 5 броя покривала за камион
от винил с рекламни надписи, както и сумата от 397,10лв., представляваща
законна лихва за забава върху главницата за период от 23.02.2018г. до
18.02.2019г., а също и законна лихва за забава върху главницата, считано от
18.02.2019г. до окончателното й заплащане.
Настоящото производство е по реда на чл.
258 и сл. от Гражданския процесуален кодекс и е образувано по въззивна жалба на „Д.
– К.“ ЕООД срещу горното решение. Жалбоподателят счита
обжалвания съдебен акт за неправилен, незаконосъобразен, необоснован и
постановен в нарушение на материалния закон. Оспорва решаващия извод на първоинстанционния съд за липса на неформален договор за
изработка между страните по делото. Излага становището си за установените
обстоятелства въз основа на събраните доказателства. Твърди, че „Н.г.“
ЕООД сключило договор за лизинг на 5 бр. товарни автомобила с „И.а.“ АД, както
и отделен договор с „И. Б.“ ООД за изработка на 5 бр. покривала за тях; „И. Б.“
ООД изпълнило поръчката с помощта на подизпълнителя „Д. – К.“ ЕООД и предало
покривалата на възложителя с протокол от 23.02.2018г.; във връзка с изработка
на рекламни надписи върху покривалата, „Н.г.“ ЕООД се обърнало отново към „И.
Б.“ ООД, но това дружество го насочило към „Д. – К.“ ЕООД, с когото
възложителят сключил устен договор за изработка на рекламни надписи; последните
били предадени на възложителя с протокол от 02.03.2018г. Анализира показанията
на св. В. – представител на „И. Б.“ ООД. Позовава се на електронни писма,
разменени между ищеца и ответника. Прави изводи от показанията на св. И.
(управител на „В.“ ООД – дружеството, което изработило шаблоните) за негови
разговори с управителя на ответното дружество. Подчертава, че договорът между „Н.г.“
ЕООД и „И. Б.“ ООД има за предмет само изработка на покривала, но не и на
реклама. Поддържа, че ответникът не е можел да получи покривалата с рекламни
надписи на 23.02.2018г. по договора с това дружество. Оспорва мотивите на БРС,
касаещи съотношението между протоколите от 23.02.2018г. и 02.03.2018г. Черпи
аргументи от разпоредбата на чл. 301 от ТЗ във връзка с протокола от
02.03.2018г. и счита, че този протокол обвързва ответното дружество и доказва,
че е страна в твърдяното от ищеца правоотношение. Навежда довод, че надписите
все пак са изработени от някого, след като не са предмет на договора с „И. Б.“
ООД, като не са акт на дарение, а, най- малкото, водят до неоснователно
обогатяване. Оспорва изводите на БРС във връзка с установения от експертизата
факт, че ответникът не бил осчетоводил процесната
фактура. Счита за доказана и цената на изработеното. Намира, че липсата на
съгласие по нея не обуславя извод за липса на договор, като отново се позовава
на реално получените от ответника рекламни надписи и подписания приемо- предавателен протокол. Оспорва и отхвърлянето на акцесорния иск. Моли съда да
уважи въззивната жалба и да отмени обжалваното
решение, като вместо него установи дължимостта на процесните суми. Претендира разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК въззиваемият е
депозирал отговор, с който счита жалбата за неоснователна и недоказана. Споделя
извода на първоинстанционния съд за недоказаност на
сключен между страните по делото договор с посочен от ищеца предмет. Оспорва
твърдението на жалбоподателя, че договорът бил сключен „устно и с имейли“.
Анализира съдържанието на единственото електронно писмо от ответника до ищеца,
като изтъква, че то не съдържа волеизявление в този смисъл, а само препращане
на прикрепени файлове, изготвени от трето лице. Счита, че това действие не може
да се тълкува като волеизявление за сключване на договор с всички негови
съществени параметри, а най- много – за преддоговорни
отношения. Въз основа на обясненията на управителя на третото лице „И. Б.“
прави извод, че ищецът би могъл да е подизпълнител по договор между това лице и
ответника, но че в такъв случай не са възникнали самостоятелни договорни
отношения между възложителя и подизпълнителя. Изтъква липсата на трайни
търговски отношения между ответника и „И. Б.“. В светлината на така изложените
съображения, тълкува разговорите между ответника и ищеца не като такива за
сключване на договор, а като уточняване на параметрите на поръчката с
подизпълнител. Подчертава, че при тези разговори не се е стигнало до
установяване на такива конкретни параметри на между страните, нито до
възлагането на поръчката на ищеца. Сочи необходимостта от обективен и
субективен идентитет между издадената заповед за
изпълнение в заповедното производство от една страна и исковата молба по чл.
422 от ГПК от друга страна, докато в случая заповедното производтсво
имало за предмет възнаграждение за изработка на 3 бр. покривала за камион с
рекламни надписи, а в исковата молба се сочат 5 бр. такива покривала.
Допълнително отклонение от първоначалния предмет на делото бил внесен с
направените от ищеца уточнения, че става въпрос само за рекламните надписи, но
не и за самите покривала. Прави извод за липса на необходимия идентитет. Изразява становище за правилност и
законосъобразност на обжалваното решение, както и за недопустимост и
неоснователност на предявения иск. Моли съда да остави в сила обжалваното
решение. Претендира разноски. Представя списък по чл. 80 от ГПК.
В открито съдебно заседание пред въззивния съд
жалбоподателят не се представлява. От
процесуалния му представител, адв. М., е постъпила
писмена защита, която по същество представлява и молба за даване ход на делото
в негово отсъствие. С нея изразява становище по съществото на спора и моли съда
да уважи въззивната жалба и присъди разноски.
В открито съдебно заседание пред въззивния съд въззиваемият се представлява от адв.
Д., който моли съда да постанови решение,
с което остави в сила обжалваното решение, а подадената срещу него въззивна жалба - без уважение със съответните последици.
Претендира разноски. Представя списък по чл. 80 от ГПК.
Съдът
намира, че фактическата обстановка по делото, установена въз основа на
събраните в първоинстанционното производство
доказателства, е описана вярно и пълно в обжалваното решение, поради което не
следва да се възпроизвежда в настоящия съдебен акт.
В производството пред въззивната
инстанция не са събирани доказателства.
При така установената фактическа обстановка, съдът
намира от правна страна следното.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
І. По валидност
В случая, обжалваното решение е валидно, доколкото е
постановено от надлежен съдебен състав, в писмен вид и е подписано от
разгледалия делото съдия.
ІІ. По допустимост
Решението е и допустимо, тъй като са били налице
положителните предпоставки за предявяване на иск и са липсвали отрицателни
такива, а съдът се е произнесъл по действително предявените искове.
ІІI. По
същество
Настоящият съдебен състав споделя напълно изложените
от първоинстанционния съд мотиви и препраща към тях
на основание чл. 272 от ГПК.
В допълнение, както и в отговор на наведените във въззивната жалба доводи, следва да се отбележи, че,
съгласно разпоредбата на чл. 8, ал. 1 от ЗЗД, „договорът
е съглашение между две или повече лица, за да се създаде, уреди или унищожи
една правна връзка между тях“. Следователно, за да се приеме, че е сключен
договор, е необходимо да се докаже постигане на съгласие относно същественото
съдържание на договора, т.е. тези негови елементи, които недвусмислено го
характеризират като договор от съответния вид и които достатъчно ясно определят
насрещните права и задължения на страните по него.
Съответно, за да се уважи предявеният главен иск, е
необходимо да се установи наличието на релевираното
от ищеца основание за дължимост на процесната главница, а именно – договор за изработка между
него и ответника, с всички негови съществени елементи.
Съдът намира, че същите не са доказани, поради
следните съображения.
На първо място, нито едно от доказателствата по делото
не доказва съвпадащи волеизявления на страните за сключване на договор:
-
Не съставлява
такова доказателство посоченото от жалбоподателя електронно писмо (л. 147 от първоинстанционното дело), тъй като то не съдържа нито
предложение, нито приемане по смисъла на чл. 14 от ЗЗД, а с него ответникът
само препраща (видно от символа „Fwd“) три прикачени файла между два електронни адреса, за
които би могло да се предположи, че са на ищеца (joker_complect@abv.bg) и на трето неучастващо по делото лице (perfectaprint@gmail.com). Поради
това то не съдържа никакво обвързващо волеизявление от страна на ответника.
-
Не съставляват такова
доказателство показанията на св. В. относно обичайните отношения и
разпределението на отговорността между клиенти на „И. Б.“ ООД и „Д. – К.“ ЕООД,
тъй като не съдържат изрични данни за сключен договор именно между „Д. – К.“ ЕООД и „Н.г.“ ЕООД.
-
Не съставлява
такова доказателство и приемо- предавателният
протокол от 02.03.2018г., тъй като:
o
По делото няма
данни за учредяване на представителна власт в полза на лицето П.П., което е подписало този протокол от името на получателя
„Н.г.“ ЕООД;
o
Неприложима е
последицата по чл. 301 от ТЗ, тъй като по делото няма данни, търговецът „Н.г.“
ЕООД да е узнал за този протокол преди връчване на заповедта за изпълнение, а
след връчването й той се е противопоставил в рамките на предоставения му срок
за възражение.
o
Този протокол
противоречи на всички останали доказателства по делото, от които се установява,
че предаването на покривалата е станало заедно със самите камиони – напр. показанията
на св. В., според когото камионите са били предадени заедно с покривалата и
рекламните надписи от „И. Б.“ ООД (л. 163 от първоинстанционното
дело), и петте приемо- предавателни протокола (л. 84
– 88 от първоинстанционното дело), съгласно които всеки
от камионите е бил предаден още на 23.02.2018г. на „Н.г.“ ЕООД заедно с
бордова каросерия и брезент.
Противно на становището на жалбоподателя, горните
доказателства не са достатъчни за необходимото пълно доказване на претендирания от него договор, а допускат сериозни съмнения
по въпроса, между кои страни са съществували договорни отношения, и кому се е
дължало заплащане на рекламните надписи, вкл. дали то е било част от общото
възнаграждение, дължимо на изпълнителя „И. Б.“ ООД, или не.
На второ място, дори въз основа на съвкупността от горните
косвени доказателства да се приеме, че между страните действително е бил
сключен претендираният от ищеца договор за изработка,
не са ангажирани никакви доказателства за негови съществени елементи и, по-
конкретно – за уговаряне на отделна цена между ищеца и ответника само за
изработването на рекламните надписи, нито за нейния размер. По този въпрос не
следва да се цени процесната фактура
№ ********** от 22.02.2018г., тъй като тя не е подписана и осчетоводена от
ответника, т.е. отразява само едностранно изявление на ищеца, без данни за
постигане на съгласие по него. Не следва да се цени и заключението по ССЕ за
средни, максимални и минимални цени на рекламните надписи, тъй като то не може
да замести липсващото съгласие на страните, а и процесният
случай не попада в приложното поле на чл. 37, чл. 46, чл. 51, чл. 299 или чл.
300 от ТЗ.
В заключение може да се обобщи, че показанията на св. В.
и св. И., препратеното електронно писмо, както и приемо-
предавателният протокол от 02.03.2018г., сочат на някакви контакти между
страните по делото, но са крайно недостатъчни за доказване на сключен договор
между тях, а още по- малко – за установяване на неговия вид и на правата и
задълженията на страните по него (насрещните престации).
В този смисъл, основателно се явява възражението на въззиваемия,
че събраните доказателства най- много биха могли да установят преддоговорни отношения, но не и съвпадане на волите на
страните по съществените елементи от някакъв договор. Със същия успех би могло и
да се претендира, че така установените контакти между страните са довели единствено
до уточняване на физическите параметри на поръчката между възложител и
подизпълнител на изпълнителя (респ. подподизпълнител
- „В.“ ООД), но не и до сключване на договор между тях. Поради това, събраните
по делото доказателства не са достатъчни да обусловят несъмнен извод в подкрепа
на твърденията на ищеца.
Неоснователно жалбоподателят оспорва изводите на БРС
във връзка с неосчетоводяването на процесната фактура
от ответника. Наистина, по принцип правилно той сочи, че, само по себе си,
неосчетоводяването на фактурата не е доказателство за липса на договор, в
съответствие с правилото, че липсата на доказателство не е доказателство за
липса. В случая, обаче, противно на твърдяното във въззивната
жалба, БРС не е направил такъв категоричен извод, а само (напълно коректно) е
посочил, че тази фактура не може да се ползва като доказателство за сключване и
съществуване на процесния договор (респ. на
задължение за заплащане на процесната сума), тъй като
нито е подписана от ответника, нито е осчетоводена от него, нито по нея е
ползван данъчен кредит (арг. от противното спрямо Решение
№ 42 от 19.04.2010 г. на ВКС по т. д. № 593/2009 г., II т. о., ТК, Решение № 30
от 8.04.2011 г. на ВКС по т. д. № 416/2010 г., I т. о., ТК, Решение № 45 от
28.03.2014 г. на ВКС по т. д. № 1882/2013 г., I т. о., ТК, Решение № 47 от
8.04.2013 г. на ВКС по т. д. № 137/2012 г., II т. о., ТК, Решение № 71 от
8.09.2014 г. на ВКС по т. д. № 1598/2013 г., II т. о., ТК, Решение № 103 от
11.07.2014 г. на ВКС по т. д. № 2334/2013 г., II т. о., ТК).
Неоснователно жалбоподателят черпи аргументи в
подкрепа на жалбата си от факта, че, след като рекламните надписи съществуват,
„някой“ трябва да ги е изработил. За да се уважи главният иск, е необходимо да
се докаже, че те са изработени именно в изпълнение на релевирания
по делото договор. В случая е безспорно, че надписите са изработени (и то –
най- вероятно от ищеца), но това не е достатъчно за уважаване на иска, тъй като
няма доказателства нито за сключване на някакъв договор между него и ответника,
нито за вида му, нито за уговорените от страните насрещни престации.
Също така неоснователно жалбоподателят счита
претенцията си за основателна поради това, че ситуацията „най- малкото е
неоснователно обогатяване“, тъй като иск на такова основание не е предявяван, а
съдът няма право да присъди претендираната от ищеца
сума на непосочено от ищеца основание, каквото хипотетично се въвежда едва с въззивната жалба.
Поради същата причина, ирелевантно
за изхода на делото е и заключението на ССЕ в частта за стойността на
изработката. Тази стойност би имала значение единствено за изчисляване на
обезщетение за неоснователно обогатяване, какъвто иск в настоящото производство
не е предявяван. От друга страна, за уважаване на предявения иск на договорно
основание следва да се докаже именно уговорената между страните цена, а не
обективното остойностяване на изработката по преценка на вещото лице в различни
хипотези. Причина за това е фактът, че договорът предполага постигане на
съгласие между страните относно неговите съществени елементи (вкл. цена),
каквото в случая не е доказано. Именно то е релевантното обстоятелство по
смисъла на чл. 20а, ал. 1 от ЗЗД, което отразява общата воля на страните,
обвързва ги и определя техните права и задължения, но не може да бъде заместено
от експертна оценка на трето лице.
С оглед гореизложеното, съдът намира, че предявеният
главен иск е неоснователен и следва да бъде отхвърлен. Като е достигнал до същия правен извод, първоинстанционният съд е постановил правилно решение,
което следва да бъде потвърдено в съответната му част.
Отхвърлянето на главния иск обуславя неоснователност и
на акцесорния такъв, респ. потвърждаване на
обжалваното решение и в тази му част.
ІV. По разноските
С оглед изхода на делото и направено искане в този
смисъл, жалбоподателят следва да заплати на въззиваемия
направените от него разноски във въззивното
производство, каквито се установяват в размер на 1100 лв. – адвокатско
възнаграждение съгласно договора за правна защита и съдействие на л. 16 от
делото.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
решение №
306/11.12.2019г., постановено по гр.д. № 708/2019г. по описа на Ботевградския
районен съд.
ОСЪЖДА „Д.
– К.“ ЕООД с ЕИК ******да заплати на „Н.г.“ ЕООД с ЕИК ******сумата 1100 лв. – разноски във въззивното
производство.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.