Р Е Ш
Е Н И Е
гр. София, 19 .01.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Софийски градски
съд, Гражданско отделение, ІІ-В въззивен състав
в публичното заседание на четвърти ноември
през две хиляди и двадесета година
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ:
ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
Мл.с-я ЛЮБОМИР ИГНАТОВ
при секретаря КРИСТИНА ПЪРВАНОВА като разгледа
докладваното от
съдия Маркова в.гр.д.№ 15317 по описа за 2019
година и за
да се произнесе взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258 и следв.ГПК.
С решение № 188259 от 08.08.2019 г., постановено по гр.д.№ 87491 по описа
за 2017 г. СРС, Първо ГО, 29-ти състав: ОСЪЖДА на основание чл. 430, ал. 1 ТЗ
вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД Л.Х.Т. и А.П.П. ДА ЗАПЛАТЯТ солидарно
на „О.Ф.Б.“ ЕАД, изискуема главница в
общ размер на 12819,85 лв. по Договор за кредит за текущо потребление от
26.08.2010 г., от която падежирали
вноски по главницата в размер на 7384,82 лв. за периода 01.01.2013
г. – 01.12.2017 г. и предсрочно
изискуема главница в размер на 5435,03 лв. за периода 01.01.2018 г. до
21.08.2020 г., ведно със законната
лихва върху тази сума от датата на подаване на иска – 14.12.2017 г. до
окончателното изплащане на вземането; ОСЪЖДА
на основание чл. 430, ал. 2 ТЗ вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД А.П.П.
ДА ЗАПЛАТИ на „О.Ф.Б.“ ЕАД, сумата от
2517,73 лв. договорна лихва по Договор за кредит за текущо потребление от
26.08.2010 г., дължима за периода 01.01.2015 г. – 01.12.2017 г., като за
разликата над сумата от 2517,73 лв. до предявения размер от 2599,50 лв.
ОТХВЪРЛЯ иска по чл. 430, ал. 2 ТЗ вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, като неоснователен; ОТХВЪРЛЯ иска по чл. 430 ал. 2 ТЗ вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД на „О.Ф.Б.“ ЕАД, да се осъди Л.Х.Т., да заплати солидарно с А.П.П. и Г. М.Ч.,
възнаградителна лихва в размер на 2599,50 лв., дължима за периода от 01.01.2015
г. – 01.12.2017 г., като неоснователен; ОТХВЪРЛЯ
иска по чл. 430 ал.1 и ал. 2 ТЗ вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД на „О.Ф.Б.“ ЕАД, да се осъди Г. М.Ч. да заплати солидарно с Л.Х.Т. и А.П.П.
изискуема главница в общ размер на 12819,85 лв. по Договор за кредит за текущо
потребление от 26.08.2010 г., от която падежирали вноски по главницата в размер на 7384,82 лв. за периода 01.01.2013
г. – 01.12.2017 г. и предсрочно изискуема главница в размер на 5435,03 лв. за
периода 01.01.2018 г. до 21.08.2020 г., както и възнаградителна лихва в размер
на 2599,50 лв., дължима за периода от 01.01.2015 г. – 01.12.2017 г. като
неоснователен.
По разноските СРС е постановил следното:
ОСЪЖДА Л.Х.Т. и А.П.П.
ДА ЗАПЛАТЯТ на „О.Ф.Б.“ ЕАД, на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата в размер на 840,04 лв., представляваща разноски
в производството; ОСЪЖДА „О.Ф.Б.“ ЕАД, ДА
ЗАПЛАТИ на основание чл. 78, ал. 3 ГПК на А.П.П., сумата в размер на 5,31 лв.,
а на Г. М.Ч. - сумата в размер на 1000 лв., представляващи разноски в производството;
ОСЪЖДА „О.Ф.Б.“ ЕАД, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК да заплати на адв. Г. В.В.
от САК на основание чл.78, ал. 3 ГПК вр. чл. 38, ал. 2 от Закона за
адвокатурата сумата от 167,34 лв. за адвокатско възнаграждение.
Срещу така постановеното решение са подадени:
1- въззивна
жалба от „О.Ф.Б.“, ищец пред СРС.
Решението се обжалва в частта,
в която претенциите му са отхвърлени, както следва:
-иска по чл. 430
ал. 2 ТЗ вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД да се осъди Л.Х.Т., да заплати
солидарно с А.П.П. и Г. М.Ч., възнаградителна
лихва в размер на 2599,50 лв., дължима за периода от 01.01.2015 г. – 01.12.2017
г., като неоснователен;
-иска по чл. 430
ал.1 и ал. 2 ТЗ вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1
ЗЗД на „О.Ф.Б.“ ЕАД, да се осъди Г.
М.Ч. да му заплати вземания, изискуеми преди по-малко от 6-месеца, считано от
14.12.2017 г. – падежирали главници в размер на 900,26 лв. и падежирали възнаграждения
за лихви в размер на 311, 62 лв. за
периода 01.07.2017 г. до 01.12.2017 г., както и предсрочно изискуема главница в
размер на 5 435,03 лв.,
както и в частта за разноските:
- в частта, в която е осъден да заплати на адв. Г.
В.В. от САК на основание чл.78, ал. 3 ГПК вр. чл. 38, ал. 2 от Закона за
адвокатурата сумата от 167,34 лв. за адвокатско възнаграждение;
- в частта, в която е осъден да заплати на Г. М.Ч.-
сумата в размер на 1000 лв., представляващи разноски в производството.
Излагат се доводи за неправилност на така постановеното решение. Сочи, че предсрочната
изискуемост на целия дълг била обявена с подаването на исковата молба. Това
било така защото предсрочната изискуемост следвало да бъде обявена освен на
кредитополучателя, така и на съдлъжника и на поръчителя. Затова неправилно СРС
бил приел, че съдлъжника – Л.Х.Т. не дължи възнаградителна лихва в размер на
2 599,50 лв. за периода 01.01.2015 г.- 01.12.2017 г., тъй като такава се дължала
до обявяване на предсрочната изискуемост, а в случая ищеца претендирал
възнаградителна лихва за периода 01.01.2015 г. до 01.12.2017 г., т.е. след
обявяване на предсрочната изискуемост. Решението в тази му част противоречало
на приетото в ТР № 4/2013 г. от 18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС по въпросите на
предсрочната изискуемост по смисъла на чл.60, ал.2 ЗКИ. С оглед указанията в
това ТР, предсрочната изискуемост настъпвала, когато същата бъде обявена на
двамата кредитополучатели. Изискуемостта настъпвала еднократно и за всички
страни за цялото вземане. Затова и двете кредитополучателки отговаряли
солидарно за целия дълг. Решението било неправилно и в частта, в която
претенцията му била отхвърлена срещу поръчителя Г.Ч.. СРС неправилно бил приел,
че срока по чл.147 ЗЗД е започнал да тече от 14.01.2013 г., когато била обявена
предсрочната изискуемост на съкредитополучателя Л.Х. – 14. 01.2013 г. и към
датата на исковата молба /според въззивника това било станало през 2018 г./ бил
изтекъл. СРС не бил съобразил, че такова обявяване на предсрочната изискуемост
по отношение на А.П. липсва до датата на която й бил връчен препис от исковата
молба. Съгласно практиката на ВКС срокът по чл.147 ГПК не бил изтекъл по
отношение вземанията с изискуемост преди по-малко от 6 месеца, считано от
датата на подаване на исковата молба- 14.12.2017 г. Такива били вземанията за главница и лихва с
падежи от 01.07.2017 г. до 01.12.2017 г., съответно в размер на 900,26 лв. –
главница и 311,62 лв.- възнаградителна лихва. По отношение на тези вземания,
както и на вземането за главница в размер на 5 435,03 лв. не бил изтекъл
преклузивния срок по чл.147 ЗЗД. Затова и тези суми се дължали от поръчителя Г.М.Ч.,
солидарно с двете съкредитополучателки Л.Х.Т. и А.П.П..
Иска се от настоящата инстанция да
отмени първоинстанционното решение в обжалваната му част.Претендират се
разноски.
По въззивната жалба е постъпил отговор от Г.М.Ч. и
Л.Х.Т., въззиваеми по същата и ответници пред СРС. Излага се становище
за нейната неоснователност и правилност на първоинстанционното решение в обжалваната
му отхвърлителна част. Сочи се, че отпуснатата по договора за кредит от
26.08.2010 г. сума в размер на 15 000 лв. била изцяло усвоена по банкова
сметка *** Л.Т.. По отношение на последната кредитът бил обявен за предсрочно
изискуем на 14.01.2013 г. На 28.01.2013 г. „Банка ДСК“ АД /наричана за краткост
„Банката“/ подала заявление по реда на чл.417 ГПК за издаване на заповед за
незабавно изпълнение като било образувано ч.гр.д.№ 3414/2013 г. по описа на
СРС, 43-ти състав; издадена била заповед за незабавно изпълнение на парично
задължение. На 13.02.2013 г. бил издаден изпълнителен лист. На 05.11.2013 г.
бил сключен договор за цесия по силата на който Банката прехвърлила вземането
си по така издадената заповед за незабавно изпълнение на „О.Ф.Б.“ ЕАД. Въз
основа на така издадения изп.лист било образувано изп.д. № 112/2017 г. по описа
на ЧСИ И.Ч., рег. № 783, район на действие СГС. В срока по чл.414 ГПК всички
длъжници по заповедта за незабавно изпълнение подали възражение срещу същата.
На 21.08.2017 г. с влязло в сила определение от 21.08.2017 г. заповедният съд
обезсилил заповедта за незабавно изпълнение. На 14.12.2017 г. от „О.Ф.Б.“ ЕАД
била предявена исковата молба по която било постановено обжалваното решение.
Според въззиваемите процесните вземания – тези претендирани от ищеца по
договора за кредит, съответно 7 384,32 лв.- падежирана главница; 5435, 03
лв.- предсрочно изискуема главница; възнаградителна лихва – 2599,50 лв., както
и законна лихва върху сумите по т.1 и 2 от датата на исковата молба до
окончателното им изплащане, не са предмет на договора за цесия по силата на
който ищецът черпел правата си на кредитор. От тук следвал извода, че „О.Ф.Б.“
ЕАД не е титуляр на процесните вземания. В договора за цесия не било посочено
основанието на вземането. След сравнение на размера на сумите по договора за
цесия и по заповедта за незабавно изпълнение, съответно: 13 252,21 лв.-
главница по договор за кредит от 26.08.2010 г., 1150,35 лв. – договорна лихва
за периода от 01.07.2012 г.- 24.01.2012 г., 60 лв.- такса и 845,14 лв.-
разноски в заповедното производство, въззиваемите сочат, че това били
вземанията по заповедта за незабавно изпълнение. Затова неправилно СРС бил
приел, че предмет на договора за цесия са вземанията по договора за кредит, а
не вземанията по заповедта за незабавно изпълнение. По отношение на
наказателната лихва за периода от 03.10.2012 г. до 24.01.2013 г. в размер на
415,74 лв. изобщо нямало данни да са прехвърлени с договора за цесия. Считат,
че с настъпването на прекратителното условие – обезсилване на заповедта за незабавно
изпълнение на парично задължение, договорът за цесия бил прекратен с обратна
сила. В този смисъл бил пар.2.4 от договора за цесия. СРС смесил прекратяването
на договора с развалянето на същия. Развалянето в случая било уредено в пар.2.5
от договора за цесия. При прекратяването на договора с оглед настъпването на
условията за това, не се изисквало изявление на страната, а достатъчно било
сбъдване на условието, в този смисъл било решение № 161 от 19.07.2018 г. по
т.д.№ 1561 по описа за 2017 г. на ВКС, ТК, Второ ТО и разпоредбата на чл.25 ЗЗД.
В случая такова условие било обезсилването на изпълнителния лист. Ако
въззивната инстанция не приемела за основателни горните доводи, то се излагат
такива за изтекъл срок по чл.147 ЗЗД по отношение на поръчителката Г.Ч..
Предсрочната изискуемост била обявена на 14.01.2013 г., а исковата молба била
подадена на 14.12.2017 г. Ако съдът приемел, че А.П. има качеството на
кредитополучател, то следвало да се съобрази, че предсрочната изискуемост е
обявена надлежно на Л.Т. на 14.01.2013 г., а на Г.Ч. – на 22.01.2013 г. Счита,
че при двама съкредитополучатели е достатъчно предсрочната изискуемост да е
обявена само на единия, така било прието в решение № 6/12.06.2017 г. на ВКС,
Второ ГО, постановено по гр.д.№ 50203/2016 г. В тази хипотеза срокът по чл.147 ЗЗД започвал да тече от 14.01.2013 г. В противен случай поръчителят щял да
отговаря при по-тежки условия, което нарушавало разпоредбата на чл.139 ЗЗД.
Затова и по арг. от чл.142 ЗЗД в отхвърлителната му част, постановеното от СРС
решение било правилно. Ако се приемело, че като дата на предсрочната
изискуемост е тази на която е съобщена на последния от кредитополучателите, то А.П.
имала качеството на поръчител. Това било така, защото се касаело до кредит за
текущо потребление, а Л.Т. и А.П. не били част от едно домакинство. Сумата била
изцяло усвоена от Л.Т.. Последното се доказвало и от заключението на
съдебно-счетоводната експертиза /СЧЕ/. Липсвали данни Л.Т. да е предоставила
част от сумата на А.П., респ. последната да я е ползвала. Изводът бил, че А.П. е следвало да обезпечи
интереса на банката, т.е. при приложение на разпоредбата на чл.20 ЗЗД се
достигало до извода, че А.П. е поръчител по договора за кредит. По отношение на
Л.Т., тъй като предсрочната изискуемост била обявена на 14.01.2013 г., то
правилно СРС бил приел, че същата не дължи възнаградителна лихва за периода от
01.01.2015 г. до 01.12.2017 г. Претендират се разноски.
Въззиваемата по тази
жалба А.П.П. не е депозирала отговор по въззивната жалба.
2-въззивна жалба от
Л.Х.Т., ответник в производството пред
СРС; кредитополучател по договора за банков кредит.
Решението се обжалва в частта, в която е осъдена на основание чл. 430, ал. 1 ТЗ вр. чл. 79, ал. 1, пр.
1 ЗЗД, ДА ЗАПЛАТИ солидарно на „О.Ф.Б.“
ЕАД, изискуема главница в общ размер на
12819,85 лв. по Договор за кредит за текущо потребление от 26.08.2010 г., от
която падежирали вноски по главницата в
размер на 7384,82 лв. за периода 01.01.2013 г. – 01.12.2017 г. и
предсрочно изискуема главница в размер на 5435,03 лв. за периода 01.01.2018 г. до
21.08.2020 г., ведно със законната лихва
върху тази сума от датата на подаване на иска – 14.12.2017 г. до окончателното
изплащане на вземането, както и за разноските в размер на 840,04 лв.
Излагат се доводи за неправилност на решението в
обжалваната от тази въззивница, част. Твърди,
че процесните вземания – тези претендирани от ищеца по договора за кредит,
съответно 7 384,32 лв.- падежирана главница; 5435, 03 лв.- предсрочно
изискуема главница; възнаградителна лихва – 2599,50 лв., както и законна лихва
върху сумите по т.1 и 2 от датата на исковата молба до окончателното им
изплащане, не са предмет на договора за цесия по силата на който ищецът черпел
правата си на кредитор. От тук следвал извода, че „О.Ф.Б.“ ЕАД не е титуляр на
процесните вземания. В договора за цесия не било посочено основанието на
вземането. След сравнение на размера на сумите по договора за цесия и по
заповедта за незабавно изпълнение, съответно: 13 252,21 лв.- главница по
договор за кредит от 26.08.2010 г., 1150,35 лв. – договорна лихва за периода от
01.07.2012 г.- 24.01.2012 г., 60 лв.- такса и 845,14 лв.- разноски в
заповедното производство, се достигало до извода, че това били вземанията по
заповедта за незабавно изпълнение. Затова неправилно СРС бил приел, че предмет
на договора за цесия са вземанията по договора за кредит, а не вземанията по
заповедта за незабавно изпълнение. По отношение на наказателната лихва за
периода от 03.10.2012 г. до 24.01.2013 г. в размер на 415,74 лв. изобщо нямало
данни да са прехвърлени с договора за цесия. Счита, че с настъпването на
прекратителното условие – обезсилване на заповедта за незабавно изпълнение на
парично задължение, договорът за цесия бил прекратен с обратна сила. В този смисъл бил
пар.2.4 от договора за цесия. СРС смесил прекратяването на договора с
развалянето на същия. Развалянето в случая било уредено в пар.2.5 от договора
за цесия. При прекратяването на договора с оглед настъпването на условията за
това, не се изисквало изявление на страната, а достатъчно било сбъдване на
условието, в този смисъл било решение № 161 от 19.07.2018 г. по т.д.№ 1561 по
описа за 2017 г. на ВКС, ТК, Второ ТО и разпоредбата на чл.25 ЗЗД. В случая
такова условие било обезсилването на изпълнителния лист. С обезсилването на
заповедта за изпълнение се прекратявал договора за цесия.
Иска се обжалваното решение да бъде отменено в
частта, в която са уважени претенциите на ищеца срещу нея и постановено друго,
с което същите да бъдат отхвърлени. Претендира разноски.
Постъпил е отговор от
въззиваемата страна /по тази въззивна жалба/- „О.Ф.Б.“ ЕАД, в който се излага
становище за нейната неоснователност и правилност на така постановеното
решение. Счита, че не са допуснати сочените от въззивника нарушения на
материалния и процесуален закон. Сочи, че с договора за цесия от 05.11.2013 г.
били прехвърлени не вземанията на Банката по заповедта за незабавно изпълнение,
а тези по договора за банков кредит и по договора за поръчителство. Това се
установявало от приложения по делото приемо-приемателен протокол, където бил
посочен конкретния договор за кредит, който бил индивидуализиран по № и дата на
сключване. Заповедта била обезсилена близо четири години след подписването на
приемо-предавателния протокол поради което при съобразяване с т.2.4 от договора
за цесия, последният не бил прекратен. Уговореното в т.2.5, че купувачът можел
да развали частично…право било по преценка, а не уговорено автоматично
прекратяване на възникналото правоотношение. Освен това трети лица не можели да
черпят права и възражения от договора за цесия. Претендират се разноски.
Въззиваемите Г.М.Т.
и А.П.П., ответници пред СРС, не са депозирали отговор по въззивната жалба.
3-въззивна жалба от А.П.П., ответник пред СРС, Решението се обжалва в частта, в която е осъдена да заплати солидарно на „О.Ф.Б.“
ЕАД, изискуема главница в общ
размер на 12819,85 лв. по Договор за кредит за текущо потребление от 26.08.2010
г., от която падежирали вноски по главницата в
размер на 7384,82 лв. за периода 01.01.2013 г. – 01.12.2017 г. и
предсрочно изискуема главница в размер на 5435,03 лв. за периода 01.01.2018 г.
до 21.08.2020 г., ведно със законната
лихва върху тази сума от датата на подаване на иска – 14.12.2017 г. до
окончателното изплащане на вземането, сумата от 2517,73 лв. договорна лихва по
Договор за кредит за текущо потребление от 26.08.2010 г., дължима за периода
01.01.2015 г. – 01.12.2017 г., както и в частта за разноските в размер на
840,04 лв. /при условията на солидарност/.
Излагат се доводи за недопустимост и неправилност на така
постановеното решение. Счита, че има качеството на поръчител по договора, а не
на кредитополучател. Това било така, защото тя не била получила сумата по
отпуснатия договор за кредит. Отговорността й като поръчител се била прекратила.
Предсрочната изискуемост била обявена на длъжника на 14.01.2013 г. и от този
момент започвал да тече срока по чл.147 ЗЗД, който срок бил изтекъл на
14.07.2013 г., т.е. около 5-години преди предявяване на иска. След като срока
по чл.147 ЗЗД бил изтекъл, то образуваното исково производство било
недопустимо. Постановеното решение било недопустимо, а производството срещу
нея следвало да бъде прекратено. Освен това процесните вземания не били
предмет на договора за цесия. Следователно „О.Ф.Б.“ ЕАД не е титуляр на
процесните вземания. В договора за цесия не било посочено основанието на
вземането. След сравнение на размера на сумите по договора за цесия и по
заповедта за незабавно изпълнение, съответно: 13 252,21 лв.- главница по
договор за кредит от 26.08.2010 г., 1150,35 лв. – договорна лихва за периода от
01.07.2012 г.- 24.01.2012 г., 60 лв.- такса и 845,14 лв.- разноски в
заповедното производство, се достигало до извода, че това били вземанията по
заповедта за незабавно изпълнение. Затова неправилно СРС бил приел, че предмет
на договора за цесия са вземанията по договора за кредит, а не вземанията по
заповедта за незабавно изпълнение. По отношение на наказателната лихва за
периода от 03.10.2012 г. до 24.01.2013 г. в размер на 415,74 лв. изобщо нямало
данни да са прехвърлени с договора за цесия. Счита, че с настъпването на
прекратителното условие – обезсилване на заповедта за незабавно изпълнение на
парично задължение, договорът за цесия бил прекратен с обратна сила. В този
смисъл бил пар.2.4 от договора за цесия. СРС смесил прекратяването на договора
с развалянето на същия. Развалянето в случая било уредено в пар.2.5 от договора
за цесия. При прекратяването на договора с оглед настъпването на условията за
това, не се изисквало изявление на страната, а достатъчно било сбъдване на
условието, в този смисъл било решение № 161 от 19.07.2018 г. по т.д.№ 1561 по
описа за 2017 г. на ВКС, ТК, Второ ТО и разпоредбата на чл.25 ЗЗД. В случая
такова условие било обезсилването на изпълнителния лист. С обезсилването на
заповедта за изпълнение се прекратявал договора за цесия.
Иска се от настоящата
инстанция да обезсили спрямо нея първоинстанционното решение и да прекрати
производството по делото. Или да отмени решението в обжалваните от нея части и
отхвърли изцяло ищцовите претенции. Претендира разноски.
Постъпил е отговор от въззиваемата страна
/по тази въззивна жалба/- „О.Ф.Б.“ ЕАД, в който се излага становище за нейната
неоснователност и допустимост и правилност на така постановеното решение.
Счита, че не са допуснати сочените от въззивника нарушения на материалния и
процесуален закон. Сочи, че в договора за кредит А.П. била посочена като
„кредитополучател“, а не като поръчител. Страна по договора за поръчителство
била Г.М.Ч.. Затова срокът по чл.147 ЗЗД не бил приложим по отношение на нея.
Без значение за ищеца било какви са вътрешните отношения между двете
кредитополучателки. Приложима била нормата на чл.127 ЗЗД относно солидарната
отговорност. Противно на твърдяното от въззивницата с договора за цесия от
05.11.2013 г. били прехвърлени не вземанията на Банката по заповедта за
незабавно изпълнение, а тези по договора за банков кредит и по договора за
поръчителство. Това се установявало от приложения по делото приемо-приемателен
протокол, където бил посочен конкретния договор за кредит, който бил
индивидуализиран по № и дата на сключване. Заповедта била обезсилена близо
четири години след подписването на приемо-предавателния протокол поради което
при съобразяване с т.2.4 от договора за цесия, последният не бил прекратен.
Уговореното в т.2.5, че купувачът можел да развали частично…право било по
преценка, а не уговорено автоматично прекратяване на възникналото
правоотношение. Освен това трети лица не можели да черпят права и възражения от
договора за цесия. Претендират се разноски.
Въззиваемите Г.М.Ч.
и Л.Х.Т. не са подали отговор по въззивната жалба, подадена от А.П.П..
По допустимостта на:
1- Въззивната жалба, подадена от „О.Ф.Б.“ ЕАД, ищец пред СРС:
За обжалваното решение въззивникът е уведомен на 28.08. 2019 г.
Въззивната жалба е подадена на 11.09.2019 г. /по пощата/.
Следователно същата е
в срока по чл. 259, ал.1 ГПК.
Налице е правен
интерес от обжалване.
Ето защо съдът счита,
че въззивната жалба е допустима.
2-въззивна жалба
от Л.Х.Т., ответник в производството
пред СРС:
За обжалваното решение въззивникът е уведомен на 20.08. 2019 г.
Въззивната жалба е подадена на 03.09.2019 г.
Следователно същата е
в срока по чл. 259, ал.1 ГПК.
Налице е правен
интерес от обжалване.
Ето защо съдът счита,
че въззивната жалба е допустима.
3-въззивна жалба
от А.П.П., ответник в производството
пред СРС:
За обжалваното решение въззивникът е уведомен на 20.08. 2019 г.
Въззивната жалба е подадена на 03.09.2019 г.
Следователно същата е
в срока по чл. 259, ал.1 ГПК.
Налице е правен
интерес от обжалване.
Ето защо съдът счита,
че въззивната жалба е допустима.
Решението следва да се счита влязло в сила в
частта, в която е отхвърлен иска срещу А.П.П.
относно договорната лихва за периода 01.01.2015 г. до 01.12.2017 г. за сумата
над 2 517,73 лв. до пълния предявен размер от 2 599,50 лв., както и в
частта относно иска срещу Г.М.Ч.
относно падежираните главници за разликата над 900,26 лв. до пълния предявен
размер от 7 384,82 лв. и падежиралите възнаградителни лихви за разликата
над 311,62 лв. да пълния предявен размер от 2 599,50 лв. за периода до
01.07.2017 г., както и в частта за
разноските присъдени в полза на А.П.П. /в тежест на ищеца – „О.Ф.Б.“ЕАД в
размер на 5,31 лв.
По
основателността на въззивните жалби:
За да постанови решение в обжалвания смисъл, СРС по спорните пред настоящата
инстанция факти е приел следното:
С договора за цесия между Банката и „О.Ф.Б.“ ЕАД, сключен на 05.11.2013
г. са прехвърлени вземанията, произтичащи от процесния договор за кредит от
26.08.2010 г. това се установявало от намиращият се на л.16 по делото
приемо-предавателен протокол.
От представеното по делото пълномощно се установило, че Банка е
упълномощила ищеца да уведоми всички длъжници по вземанията по кредити, които
банката е цедирала на „О.Ф.Б.“ ЕАД. С нарочно писмо до ищеца по делото, Банката
била потвърдила прехвърлянията на вземанията на банката с дата на прехвърляне
21.11.2013 г. Това упълномощаване се приемало от съдебната практика за
допустимо.
Страните не спорели, че съгласно т.2.4 и пар.2 от договора за цесия,
вземанията по приложение № 1, респ. по приемо-предавателния протокол, ще бъдат
изключени от продажба, респ. договора за цесия можел да бъде развален от
купувача частично по отношение на тези вземания, ако се установи наличието на
едно от изрично уредените в същата точка условия за изключване, сред които
условия било и това по т.2.4, б.“и“, а именно, когато издадения изпълнителен
лист по отношение на вземането е обезсилен или образуваното изпълнително
производство по отношение на вземането е прекратено, вкл. след датата на
подписване на приемо-предавателния протокол поради бездействие на продавача.
За спорно по делото от СРС е прието, обстоятелството дали процесното
вземане попада в обхвата на договора за цесия с оглед релевираното от
ответниците възражение за обезсилване на издадения изпълнителен лист. Според
СРС това възражение било неоснователно, защото съгласно уговореното в т.2.5 от
договора за цесия, в такива случаи било предвидено право на купувача да развали
договора по отношение на съответното вземане с едностранно 3-дневно писмено
предизвестие до продавача, в който случай правните последици на цесията по
отношение на конкретното вземане отпадат с обратна сила, и кредитор по
вземането ставал отново продавача. По делото липсвали твърдения на ищеца за
прекратяване на договора, не били и представени съответните доказателства.
Затова СРС е достигнал до извода, че ищецът е цесионер по договора за цесия,
последният бил валидно сключен и действащ договор за цесия.
Въз основа на заключението на
допуснатата, изслушана и приета по делото съдебно-счетоводна експертиза, СРС е
достигнал до извода, че отпуснатата сума по договора за кредит в размер на
15 000 лв. е постъпила по сметката с титуляр Л.Х.Т.. От последната били
извършвани плащания в размер на 4 594,49 лв. като с посочената сума били погасени вноски с
падеж за периода 01.09.2010 г. до 01.06.2012 г., вкл. и частично вноската,
дължима на 01.07.2012 г. След 27.07.2012 г. нямало данни за извършени плащания
по кредита. Според вещото лице за периода 01.01.2013 г.- 14.12.2017 г./датата
на подаване на исковата молба/ падежираните и непогасени вноски по договора за
кредит са в общ размер на 13 252,21 лв., от които падежирана главница в
размер на 6308,12 лв. и договорна възнаградителна лихва в размер на 7538,08 лв.
Претендираните от ищеца суми по исковата молба съответствали на отрезаното в
таблица № 7 от заключението.
Относно
предсрочната изискуемост СРС е приел, че
съгласно съдебната практика /цитирана в решението/ предсрочната изискуемост не
настъпвала автоматично, а било необходимо изявление на кредитора до длъжника
преди подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение. В случая
такова волеизявление било направено от Банката-цедент преди образуването на
заповедното производство по ч.гр.д.№ 3414/2013 г. на СРС, 43 състав. До
ответницата Л.Т. /кредитополучател/ уведомлението достигнало на 14.01.2013 г.,
когато тя го било получила лично. Последното не било спорно по делото.
Идентично съобщение било връчено и до Г.М.Ч. и това било сторено на 22.01.2013
г. Липсвали, обаче, доказателства, съобщение за обявяване на задълженията по
договора за кредит за предсрочно изискуеми да е връчено на ответницата А.П..
Неоснователен бил довода на ищеца, че във тази връзка следвало да се счита, че
и спрямо ответницата Л.Т. не е налице настъпила предсрочна изискуемост. Това
било така, защото съдебната практика на ВКС изисквала всеки длъжник да бъде
уведомен за настъпилата предсрочна изискуемост на кредита. С оглед изричното
волеизявление на ищеца в исковата молба, че обявява кредита за предсрочно
изискуем, то и спрямо А.П. била настъпила предсрочната изискуемост. Това било
стигнало до знанието й на 12.02.2018 г., когато получила препис от исковата
молба. Съдебната практика допускала волеизявлението за обявяване на договора за
предсрочно изискуем да бъде извършено от цесионерът, както и това да стане с
исковата молба.
Относно
качеството на А.П. по така сключения договор за кредит, СРС е
приел, че възражението й, че има качество на поръчител е неоснователно. Същата
била посочена в договора като „кредитополучател“; като такава тя подписала
договора. Затова по отношение на нея не бил приложим срока по чл.147 ЗЗД. Наред
с това в т.10 от договора изрично било посочено, че договора се обезпечава с
поръчителство. Отделен договор за поръчителство бил сключен с третата
ответница, т.е. Г.Ч.. Независимо, че титуляр на сметката е Л.Т., която била
усвоила кредита, това не водело до извод, че П. е поръчител.
С оглед горните си мотиви СРС е приел, че ответниците Л.Т. и А.П. дължат
на ищеца главница в общ размер на 12 819,85 лв., от които падежирани
вноски по главницата в размер на 7384,82 лв. за периода 01.01.2013 г.-
01.12.2017 г. и предсрочно изискуема главница в размер на 5 435,03 лв. за
периода 01.01.2018 г. до 21.08.2020 г.
Възражението за погасяване на вземанията по давност е прието за
неоснователно, тъй като никаква част от дължимата главница не била с настъпила
преди 14.12.2012 г. изискуемост./Въпросът за давността не стои като довод пред
настоящата инстанция/.
Относно
договорната /възнаградителна/ лихва е прието,
че същата се дължи до датата на обявяване на кредита за предсрочно изискуем.
Съгласно т.2 от ТР № 3/2017 г. от 27.03.2019 г. по т.д.№ 3/2017 г. на ОСГТК на
ВКС и по арг. от чл.70 и чл.71 ЗЗД, уговореното в полза на кредитора
възнаграждение за ползване на паричната сума от длъжника, след настъпване на
предсрочната изискуемост, не се дължало. Затова искът за сумата в размер на
2 599,50 лв. , представляваща договорна лихва за периода 01.01.2015 г.-
01.12.2017 г. по отношение на Л.Х., бил неоснователен.
По отношение на
ответницата А.П., обаче, искът за сумата в размер на 2 517, 73 лв. бил
основателен. За разликата над тази сума до 2599,50 лв. искът е
приет за неоснователен и като такъв е отхвърлен /в тази му отхвърлителна част
решението като необжалвано е влязло в сила /.
Вземанията за
лихва се погасявали с кратката 3-годишна давност, в случая никаква част от
договорната лихва не била с настъпила изискуемост преди 14.12.2014 г.
По отношение на ответницата Г.Ч. е прието, че
същата има качеството на поръчител по договора. По отношение на нея не бил
спазен срока по чл.147 ЗЗД. По отношение на кредитополучателя Л.Т. предсрочната
изискуемост била обявена на 14.01.2013 г. От тази дата настъпвала предсрочната
изискуемост и по отношение на поръчителя Г.Ч.. Това било така и защото обемът
на главния дълг определял и обема на дълга на поръчителя – чл.138, ал.1 и
чл.139, изр.2 ЗЗД. След като ищецът бил предявил иска срещу поръчителя извън
6-месечния срок по чл.147, ал.1 ЗЗД, който срок бил материален и преклузивен,
то отговорността на ответницата Ч. в качеството й на поръчител по договора за
поръчителство, била погасена. По отношения на нея несъществували задължения в
претендираните по делото размери, респ. спрямо нея за кредитора не съществували
вземания.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивната инстанция се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта – в обжалваната му част. По останалите въпроси – само
доколкото са посочени в жалбата.
Софийски градски съд, действащ като въззивна инстанция намира следното за установено от
фактическа и правна страна на спора:
На 25.01.2013 г. /по пощата/ „Банка ДСК“ АД е подала заявление за издаване
на заповед за изпълнение по чл.417 ГПК; образувано е ч.гр.д.№3414 по описа за
2013 г. на СРС, ГО, 43-ти състав.
Видно от заявлението като длъжници са посочени Л.Х.Т., А.П.П. и Г. М.Ч.,
т.е. ответниците по настоящия спор.
Претендирани са били следните суми: главница в размер на 13 252, 21
лв.; договорна лихва – 1 150,35 лв., изтекла за периода 01.07.2012 г. до 24.01.2013
г.; лихва /санкционираща/ в размер на 415,74 лв. за периода 03.10.2012 г. до
24.01.2013 г.; такси в размер на 60 лв. и законна лихва от 25.01.2013 г., т.е.
от датата на подаване на заявлението до изплащането на вземането. Сумите са
били претендирани солидарно на основание договор за кредит за текущо
потребление от 26.08.2010 г., сключен с Л.Х.Т. и А.П.П..
В т.9 на заявлението е посочено, че на основание т.20.2 от ОУ за
предоставяне на кредити за текущо потребление на Банката, кредитът е обявен за
предсрочно изискуем и това е настъпило на 03.10.2012 г. поради непогасяване на
4 бр. вноски, а именно за периода 01.07.2012 г. до 01.10.2012 г. Представено е
и извлечение от сметки /л.7 от заповедното производство/. От последното се
установява, че сумите, за които се иска да бъде издадена заповедта за
изпълнение представляват „остатъчен дълг“ към 25.01.2013 г.- датата на подаване на
заявлението.
Представен е и договора за текущо потребление от 26.08.2010 г., предмет на
обсъждане и в настоящето производство.
Относно настъпването на предсрочната изискуемост Банката е ангажирала
писмо, изх. № 0064 от 14.01.2013 г. по което адресати са Л.Х.Т., А.П.П. и Г. М.Ч..
Издател на писмото е Банката; същата е посочена като изпращач в двете известия
за доставяне /л.17 и л.18 от заповедното производство/.
В горицитираното писмо се съдържа волеизявлението на Банката, кредитор до
кредитополучателите и поръчителя, с което същата обявява кредита за предсрочно
изискуем. Писмото е получено от кредитополучателя Л.Х.Т. на 14.01.2013 г. /л.17
от заповедното производство/ и от поръчителя Г.Ч. на 22.01.2013 г. /л.18 от
същото/.
Заповедта за изпълнение на парично
задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК е издадена на 13.02.2013 г. от
СРС, Първо ГО, 43 с-в по ч.гр.д.№ 3414 по описа за 2013 г., срещу длъжниците Л.Х.Т.,
А.П.П. и Г. М.Ч., при условията на солидарност. Присъдени са и разноски в
размер на 845,14 лв. за заповедното производство.
В полза на Банката е издаден на 21.02.2013 г. изпълнителен лист, видно от
нарочното отбелязване върху заповедта за изпълнение.
Не се спори по делото, а и от събраните доказателства, се установява, че по
така издадения изпълнителен лист в полза на Банката, е било образувано изп.дело
№ 20177830400112 по описа на ЧСИ И.Ч.. От представеното съобщение от 16.03.2017
г. /л.21 от заповедното производство/ се установява, че изп.производство е било
образувано по молба на „ОТП Фа кторинг България“ ЕАД, ищец по настоящето дело.
В заповедното производство се съдържат и поканите за доброволно изпълнение
/ПДИ/ до длъжниците по изп.дело. Видно от същите Л.Х.Т. е получила ПДИ на
13.03.2017 г.; А.П.П. – на 15.03.2017 г.
и Г. М.Ч. – на 14.03.2017 г. С
оглед съдържанието на ПДИ с получаването й длъжниците по изп.дело са уведомени,
че следва да заплатят сумите по издадената заповед за изпълнение по ч.гр.д. №
3414 по описа за 2013 г. в полза на „Банка ДСК“ ЕАД, както и са уведомени, че
на основание чл.429 ГПК „О.Ф.Б. ЕАД“ е конституиран в качеството на взискател.
Всеки един от длъжниците е подал на 24.03.2017 г. възражение по чл.414 ГПК,
с което са оспорени сумите по заповедта за изпълнение.
Указанията на СРС по чл.415, ал.1 ГПК са достигнали до знанието на
заявителя на 28.06.2017 г. Следователно срока за предявяване на искове по
чл.422 ГПК изтича на 28.07.2017 г. Искова молба не е била подадена от
заявителя; този факт не се оспорва от страните по настоящето дело.
С определение от 21.09.2017 г. съдът в заповедното производство е обезсилил
заповедта за изпълнение по чл.417 ГПК, както и издадения въз основа на нея
изпълнителен лист. Определението е
съобщено на заявителя на 09.10.2017 г.; същото не е било обжалвано и като
такова е влязло в сила на 27.10.2017 г.
Исковата молба по която е образувано гр.д. № 87491 по описа за 2017 г. на СРС, ГО, 29-ти
състав, постановеното по което първоинстанционно решение, е предмет на инстанционен
контрол в настоящето производство, е подадена на 14.12.2017 г. Ищец по нея е „О.Ф.Б.“
ЕАД. В обстоятелствената част на исковата молба ищецът сочи, че претендира
вземанията си при условията на настъпила предсрочна изискуемост на кредита по
договор за кредит от 26.08.2010 г. Кредитополучателките не били извършвали
погасителни вноски от юли 2012 г. Банката не била упражнила правото си да обяви
кредита за предсрочно изискуем и затова ищецът обявява това с исковата молба.
Ищецът извършвал това, тъй като на 05.11.2013 г. бил сключил с Банката договор
за покупко-продажба на вземания, сред които и тези на ответниците Л.Х.Т., А.П.П. и Г. М.Ч.. Това било потвърдено
с писмо от 21.11.2013 г. С Банката било сключено допълнително споразумение към
договора за цесия, с което цедентът бил прехвърлил изрично на цесионера
преобразуващото право да обяви предсрочна изискуемост на цедираните вземания. С
пълномощно от 21.11.2013 г. цедента – Банката упълномощила цесионера – ищеца да
уведоми длъжниците за извършената цесия. Ищецът изпълнил задълженията си като
уведомил Г.Ч. с писмо, получено от нея на 09.12.2013 г., а А.П. на 07.02.2013
г. Писмото до Л.Т. било върнато като непотърсено, но цесионерът бил положил
усилия да уведоми длъжниците за настъпилата цесия. Ответницата Л.Т. следвало да
се счита за уведомена за цесията и с връчването на исковата молба. От тук
възниквал правния интерес за ищеца да предяви осъдителен иск срещу ответниците.
Претендират се при условията на солидарност следните суми: 1-падежирани към датата на подаване на
исковата молба част от главницата по
договора за кредит, в размер на 7 384,82
лв., която била включена в анюитетните вноски дължими за периода от 01.01.2013 г. до 01.12.2017 г.,
съгласно погасителния план, който бил неразделна част от договора за кредит; 2-
предсрочно изискуемата се част от
главницата по договора за кредит, в
размер общо на 5435,03 лв., вкл. в анюитетните вноски, дължими за периода от 01.01.2018 г.- 21.08.2020 г.
съгласно погасителния план, който бил неразделна част от договора за кредит.
Претендира се и законната лихва върху размера на падежираната и предсрочно
изискуема част от главницата от датата на подаване на исковата молба до
окончателното плащане.
В раздел Трети от петитума на исковата молба се претендира и възнаградителна лихва в общ размер от
2 599,50 лв., която била включена в анюитетните вноски за периода 01.01.2015 г. до 01.12.2017 г.,
съгласно погасителния план, който бил неразделна част от договора за кредит.
С молба от 12.09.2018 г. в изпълнение указанията на съда във връзка с
констатирано противоречие между обстоятелствената част на исковата молба и
петитума, ищецът потвърждава, че основава иска си на факта, че Банката не била
обявила кредита за предсрочно изискуем и същият упражнява това право по силата
на пълномощие вместо нея.
Със същата молба е направено уточнение под формата на евентуални искове
срещу ответниците, ако съдът приеме, че не е налице предсрочна изискуемост на
кредита, да осъди ответниците да заплатят същите суми при условия също на
солидарност, виж л.102 по исковото производство.
Видно от доклада по чл.140 ГПК, обективиран в определение от 17.01.2019 г.
/л.105 по исковото производство/ СРС е приел за разглеждане и евентуалните
искове.
По доводите във въззивните
жалби:
Първото обстоятелство, което
следва да бъде изяснено е дали процесните вземания са в патримониума на ищеца
по силата на договора за цесия от 05.11.2013 г.
Действително, на 05.11.2013 г. е бил сключен договор между Банката като
цедент и ищеца като цесионер за прехвърляне на вземания срещу заплащане на
покупната цена.
В пар.1 „Понятия“, т.1.1 е посочено, че под „вземания“, предмет на цесията
следва да се считат всички дължими на продавача /Банката/ суми по предоставени
потребителски кредити, които са просрочени и не се погасяват надлежно, ведно с
привилегиите, обезпеченията и другите им принадлежности, вкл. и с изтекли
лихви, посочени в приемо-предавателен протокол по чл.1.7. В чл.1.7 е посочено,
че „приемо-предавателен протокол“ означава протоколът, съдържащ описание на
прехвърлените, съгласно договора, вземания и потвърждаващ предаването на
документите, установяващи тези вземания и обезпечения, вкл. копие от
изпълнителния лист. Прехвърлителното действие настъпва на датата на пълното
плащане на покупната цена от купувача по сметката на продавача.
Съгласно пар.5 „Прехвърляне на вземанията“, т.5.3 от договора за цесия, в
срок до 3 дни /работни/ от датата на прехвърляне, продавачът се задължава да
предостави на купувача писмено потвърждение за настъпилото прехвърляне.
С исковата молба на л.16 /пред СРС/ е представен ненаименован документ, в
който е посочен процесния договор за кредит за текущо потребление от 26.08.2010
г. като в същия фигурират сумите по заповедта за изпълнение, издадена по реда
на чл.417 ГПК с изключение на сумата в размер на 415,74 лв. – наказателна лихва
за периода от 03.10.2012 г. до 24.01.2013 г.
„Потвърждението“ на което се позовава ищеца, намиращо се на гърба на л.17
/по делото пред СРС/ касае „потвърждаване на вземания по приложение № 2. Такова
приложение не се намира в кориците по делото.
В пар.2 „Предмет“ на договора за цесия, т.2.4 е посочено, че вземания по
приложение № 1, съответно по приемо-предавателния протокол, ще бъдат изключвани
от продажба, респ. договорът може да бъде развален частично по отношение на
тези вземания, ако едно от следните условия за изключване е налице, по
отношение на тези вземания, към датата на подписване на приемо-предавателния
протокол. В б.“д“ са посочени
вземанията или неговите обезпечения по които има висящо съдебно или арбитражно
производство и б.“и“ – издаденият
изпълнителен лист по отношение на вземането е обезсилен, вкл. след датата на
подписване на приемо-предавателния протокол поради бездействие от страна на
продавача.
Видно от отговорите по исковата молба, депозирани в срока по чл.131 ГПК,
всеки един от ответниците е оспорил активната легитимация на ищеца, вкл. и, че
„О.Ф.Б.“ ЕАД не притежава претендираното в процеса вземане.
От друга страна, съдът следва да провери принадлежността на претендираното
вземане в патримониума на ищеца.
Противно на приетото от първоинстанционния съд, въззивния съд приема, че това възражение на ответниците е
основателно.
Претендираните вземания са част от вземанията по обезсиления изпълнителен
лист, т.е. налице е хипотезата на т.2.4 б.“и“ от пар.2 „Предмет“ на договора за
цесия.
Освен това тези вземания са били предмет на висящо съдебно производство,
заповедното производство е особено съдебно производство, т.е. в обхвата на б.“д“ на т.2.4 от пар.2 „Предмет“ на
договора за цесия.
Основателен е довода на въззивниците, ответници, че прекратяването на едно
договорно правоотношение и развалянето са различни правни понятия.
Прекратяването настъпва обикновено при правомерно поведение на страните по
спора, респ. настъпване на факти от обективната действителност, които са извън
поведението на страните по договора, вкл. настъпване на прекратителните условия
по чл.25 ЗЗД.
А развалянето е право на изправната страна да прекъсне
облигационната връзка при виновно неизпълнение от страна на нейния контрахент.
В конкретния случай, тълкувайки волята на страните по цесията, въззивната
инстанция приема, че вземанията предмет на висящи съдебни производство са
изключени от предмета на цесията - б.“д“.
А по отношение на тези, за които издадения изпълнителен лист е обезсилен,
настъпва прекратително действие на цесията- б.“и“. Тъй като това условие включва и вземания за които
обезсилването е налице и след датата на подписване на приемо-предавателния
протокол поради бездействие от страна на продавача /каквото се установява да е
налице с оглед неподаването на иска по чл.422 ГПК в срок/, то следва да се
приеме, че страните са придали обратно действие на това прекратително условие.
При това положение само на това
основание претенциите на ищеца се явяват неоснователни.
По доводите и възраженията относно обявяване на
предсрочна изискуемост на задълженията по договора за кредит:
Съгласно задължителната
практика на ВКС, обективирана
в т. 18 от Тълкувателно решение № 4/2013 от 18.06.2014 г. по тълк. дело №
4/2013 г. на ВКС, ОСГТК, в хипотезата на предявен иск по чл. 422, ал. 1 ГПК за
вземане, произтичащо от договор за банков кредит с уговорка, че целият кредит
става предсрочно изискуем при неплащането на определен брой вноски или при
други обстоятелства, и кредиторът може да събере вземането си без да уведоми
длъжника, вземането става изискуемо с неплащането или настъпването на
обстоятелствата, след като банката е упражнила правото си да направи кредита
предсрочно изискуем и е обявила на длъжника предсрочната му изискуемост.
Правото на банката да обяви кредита за предсрочно изискуем следва да е
упражнено преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение.
Предсрочната изискуемост на
вземането има действие от получаване от длъжника на изявлението на банката, че
прави кредита предсрочно изискуем, ако към този момент са настъпили
уговорените в договора за банков кредит предпоставки, обуславящи настъпването
й.
Видно от заключението на вещото
лице, изготвило съдебно-счетоводната експертиза, отговор на задача 3 /л.131 от
исковото производство/ последната заплатена сума е за частичното заплащане на месечната
вноска с падеж 01.07.2012 г. като плащането е сторено на 27.07.2012 г. Няма
последвали плащания за месечни вноски поради което следва да приемем, че са
настъпили уговорените предпоставки за настъпване на предсрочната изискуемост на
договора по т.20.2. от Общите условия на Банката-кредитор.
С представеното по делото на
л.17 /пред СРС/ Банката е упълномощила цесионера да уведоми всички длъжници по
вземанията по кредити, необезпечени с ипотеки, които са предмет на цесията по
договора от 05.11.2013 г. Това пълномощно е в изпълнение на уговореното в т.5.4
от договора за цесия и касае уведомяване за прехвърляне на вземанията от
Банката на „О.Ф.Б.“ ЕАД.
Допустимо ли е доколкото се касае до изменение на договор
обявяването на кредита за предсрочно изискуем, да се извърши от друго лице:
Действително, съдебната
практика приема, че обявяването на вземане по договор за заем или кредит за
предсрочно изискуемо е „привилегия“ по смисъла на закона, така например решение
№ 200 от 18.01.2019 г. по т.д.№ 665/2018 г. на ВКС, ТК, Първо ТО. А в решение №
6 от 04.04.2019 г. по т.д.№ 917 по описа за 2018 г. на ВКС, ТК, Първо ТО се
приема, че това може да се извърши от едно трето за правоотношението лице.
В случая противно на твърдяното
от ищеца не е представено соченото с исковата молба „допълнително споразумение“
относно правомощието му за обявяване изпълнението на договора за кредит за
предсрочно изискуемо. Упълномощаването е за уведомяването за цесията.
Противно на твърдяното от
ищеца, липсва уведомяване от негова страна и за цесията. За последната
ответниците са уведомени от ЧСИ по образуваното изп.дело чрез отправените от
последния ПДИ.
Следва да отбележим и факта, че
Банката е упражнила това си правомощие по отношение на главния длъжник – Л.Х.Т.
и поръчителят Г. М.Ч.; първата е била уведомена на 14.01.2013 г., а втората –
на 22.01.2013 г.
Съгласно приетото в решение № 6
от 04.04.2019 г. по т.д.№ 917 по описа за 2018 г. на ВКС, ТК, Първо ТО, ако в
предхождащ заявлението в заповедното производство момент обявяването по чл.60,
ал.2 ЗКИ е било извършено и съответно достигнало до знанието на главния
длъжник, то без значение е обстоятелството, че в един последващ момент
заповедта за изпълнение и изпълнителния лист са били обезсилени. Това е така
защото последиците от обезсилването на заповедта за изпълнение и
изпълнителния лист касаят отпадане на действията по събирането на
вземането, но не заличават с обратна сила действията по обявяване на кредита
за предсрочно изискуем и уведомяването на длъжника за това обстоятелство.
След като Банката като носител
на преобразуващото право да измени договора за кредит по реда на чл.20 а от ЗЗД
като обяви задълженията на длъжниците за предсрочно изискуеми, е упражнил това
свое право преди подаване на заявлението по чл.417 ГПК, то това право не следва
да бъде предмет на договора за цесия, респ. не може да бъде упражнено от
цесионера-ищец по настоящето дело.
Относно договорната /възнаградителна/ лихва /иск по чл.86, ал.1 ЗЗД
каквато е правилната правна квалификация на иска/ :
Въззивната инстанция приема за
правилен извода на СРС, че същата се дължи до датата на обявяване на кредита за
предсрочно изискуем. Съгласно т.2 от ТР № 3/2017 г. от 27.03.2019 г. по т.д.№
3/2017 г. на ОСГТК на ВКС, уговореното в полза на кредитора възнаграждение за
ползване на паричната сума от длъжника, след настъпване на предсрочната
изискуемост, не се дължи.
Затова искът за сумата в
размер на 2 599,50 лв. , представляваща договорна лихва за периода
01.01.2015 г.- 01.12.2017 г. по отношение отговорността на ответницата Л.Х., правилно
е бил приет за неоснователен. В тази му част обжалваното решение е правилно и като
такова ще следва да бъде потвърдено.
Относно качеството на А.П.П. в правоотношението по
договора за кредит за текущо потребление:
С оглед константната съдебна практика, съдът, който
следва да се произнесе за съществуването, съответно правата и задълженията на
страни по договор, трябва да установи вида на същия. Той се определя от действителното
му съдържание -действителната обща воля на страните. Във всички случаи на спор
относно точния смисъл и действителното съдържание на постигнатото общо съгласие
и целените с договора правни последици, съдът е длъжен да отговори
аргументирано каква е действителната воля на страните. Когато уговорките са
неясни, непълни и неточни и щом пораждат съмнение, тълкуването се извършва по
критериите на чл. 20 ЗЗД, виж в този смисъл РЕШЕНИЕ № 213 ОТ 06.01.2017 Г. ПО ГР. Д. №
5864/2015 Г., Г. К., ІV Г. О. НА ВКС.
Поръчителството
е договор, с който поръчителят се задължава спрямо кредитора на трето лице да
отговаря за изпълнението на задължението на това трето лице /чл. 138, ал. 1,
изр. 1 ЗЗД/. Касае се за лично обезпечение, чрез което се гарантира
изпълнението на чужд дълг - този на главния длъжник. Поръчителят обещава същия
резултат, който главният длъжник трябва да осъществи - и дължи това, което
последният дължи /"каквото и колкото дължи главният длъжник, това и
толкова дължи и поръчителят"/ - освен ако не е уговорено друго или друго
следва от естеството на дължимата престация. Отговорността му е акцесорна - в
генетична и функционална зависимост от главния дълг /обуславя се от
съществуването и обема на отговорността на главния длъжник/ - но и относително
самостоятелна /поръчителството може да бъде дадено при по-леки условия/. Тя е
солидарна - длъжникът и поръчителят са солидарни длъжници и спрямо всеки от тях
кредиторът може самостоятелно да търси изпълнение на вземането си /чл. 141 ЗЗД,
Тълкувателно решение № 4/18.06.14 по тълк.д. № 4/13, ОСГТК на ВКС, т. 5в/.
Съгласно
чл. 138 ЗЗД договора за поръчителство трябва да бъде извършен в писмена форма.
Следователно
по силата на чл. 138, ал. 1 от ЗЗД поръчителството трябва
да е уговорено писмено, като тази форма на договора е за действителност
на съглашението или изявлението.
В конкретния случай договорът
за поръчителство е сключен с ответницата Г. М.Ч., виж л.19 и 20 по делото /пред
СРС/, където е оформен договора за поръчителство.
Въззивната инстанция приема, че
в конкретния случай с подписването на договора за кредит А.П.П. е встъпила в
дълг- в задължението на кредитополучателя Л.Х.Т..
Съгласно чл. 101 ЗЗД
трето лице може да встъпи като съдлъжник в определено задължение по съглашение
с кредитора или с длъжника. Независимо от това с кого е сключено съглашението,
встъпилият отговаря пред кредитора солидарно с длъжника за изпълнението на
задължението. При встъпването в дълг, без да се променя самото облигационно
отношение, т.е. при запазване на правния характер на съществуващия дълг и
неговите модалитети; на възраженията по съществуващото задължение и при
запазване на неговите обезпечения и без кредиторът да загубва своя стар
длъжник, към него се присъединява още един длъжник.
Встъпването в дълг, когато е
резултат от договор между кредитора и новия длъжник, разкрива характеристики,
подобни на поръчителството. но
встъпилият в чужд дълг е винаги отговорен на същото правно основание, на което
дължи първоначалния длъжник и солидарно с него.
Поръчителят отговаря на
собствено правно основание, докато встъпилият в дълг дължи на същото правно
основание, по силата на което дължи и първоначалният длъжник и солидарно с
него.
Такава разлика е направена и в
решение № 24 от 03.04.2013 г. по т.д.№ 998/2011 г. на ВКС, ТК, Първо ТО. В това
решение е посочено, че солидарната отговорност по чл.121 ЗЗД при двама
съдлъжници настъпва независимо от това на кое от двете лица е предадена сумата
по договора за кредит.
Действително, в хипотезата на
чл.121 ЗЗД кредиторът може да претендира пълния размер на предоставения заем от
всеки един от длъжниците.
Може ли съдлъжникът А.П.П. да дължи повече от
кредитополучателя Л.Х.Т.:
Този въпрос възниква във връзка с приетото от СРС по отношение
основателността на претенцията на ищеца за възнаградителната лихва, присъдена в
размер на 2 517,73 лв. по осъдителния иск срещу съдлъжника.
Доколкото в случая с договора
за кредит не е направено разграничение кой от съдлъжниците каква част от
задълженията поема, то налага се извод, че съдлъжника А.П.П. отговаря в същия
обем, в който и главния длъжник.
При това положение налага се
извод, че в частта, в която СРС е приел, че съдлъжника А.П.П. дължи на ищеца и
сумата в размер на 2 517,73 лв. – възнаградителна лихва по осъдителния иск
по чл.86, ал.1 ЗЗД и на това основание е неправилно.
Относно спазване на срока по чл.147 ЗЗД:
Съгласно чл. 147 ЗЗД поръчителят остава задължен и след падежа на
главното задължение, ако кредиторът е предявил иск против длъжника в течение на
шест месеца. Това разпореждане се прилага и в случая, когато поръчителят
изрично е ограничил своето поръчителство до срока на главното задължение.
Според приетото в т.4 б от ТР №
4/2013 г. на ОСГТК на ВКС не са налице основанията за издаване на заповед за
незабавно изпълнение по чл.417 ГПК срещу поръчителя, ако съдът констатира от
документите към заявлението, че към датата на подаването му е изтекъл срокът по
чл.147, ал.1 ЗЗД. Тъй като този срок е преклузивен и с изтичането му се
погасява самото поръчителство, съдът следи служебно за прилагането му.
В Тълкувателно решение № 8/2017
г. от 02.04.2019 г. по тълк. д. № 8/2017 г. на ОСГТК на ВКС е прието, че предсрочната
изискуемост е подвид на изискуемостта, като възможност на кредитора да иска
изпълнение на задължението си. Предсрочната изискуемост на вземането по
договора за кредит променя изискуемостта на вноските, които не са подлежали на
изпълнение преди датата на настъпването й.
Ако Банката е реализирала правото си и е обявила кредита за
предсрочно изискуем, то от обявяването на предсрочната изискуемост започва да
тече срокът по чл. 147, ал. 1 ЗЗД за всички непадежирали вноски, тъй
като от този момент настъпва изискуемостта за целия дължим остатък от кредита с
ненастъпил падеж и за кредитора възниква възможност да иска плащането му от
длъжника, както и от поръчителя. Ако в шестмесечния срок кредиторът не предяви
иск срещу длъжника за непадежиралите вноски, то отговорността на поръчителите за
задължението на длъжника за тези вноски отпада, поради прекратяване на договора
за поръчителство.
Въззивната инстанция приема, че
предсрочната изискуемост е настъпила на 14.01.2013 г., когато е уведомена Л.Х.Т.
– главен длъжник, арг. и от приетото в
решение № 200 от 18.01.2019 г. по т.д.№ 665/2018 г. на ВКС, ТК, Първо ТО.
Следва да се има предвид и, че
ПДИ е била връчена на ответницата Г.Ч. на 14.03.2017 г., т.е. към датата на
предявяване на иска – 14.12.2017 г. срокът по чл.147 ЗЗД също е бил изтекъл.
При това положение правилно СРС
е приел, че срокът по чл.147, ал.1 ЗЗД е изтекъл.
Допустим ли е иска срещу
ответницата Г.Ч.:
Доколкото
не се касае до искове по чл.422 ГПК, представляващи проекция на заповедното
производство, въззивната инстанция приема, че исковете са допустими /така и в
решение № 6 от 04.04.2019 г. по т.д.№ 917/2018 г. на ВКС, ТК, Първо ТО/, но с
оглед гореизложеното-неоснователни.
Решението в тази част е
правилно и като такова ще следва да бъде потвърдено.
Като
краен извод се налага се, че в частта, в която претенциите на ищеца в
обжалваната от него част, са отхвърлени, решението е правилно и като такова
ще следва да бъде потвърдено.
В частта, в която осъдителните
искове са били уважени, решението като неправилно ще следва да бъде отменено и
вместо това същите ще бъдат отхвърлени като недоказани и неоснователни.
Относно евентуалните искове:
В
т.2 от петитума на исковата молба и с оглед уточнението в молбата от 12.09.2018
г., т.2 /л.102 по делото пред СРС/, ищецът е предявил и евентуални осъдителни
искове срещу Л.Х.Т., А.П.П. и Г. М.Ч., да заплатят солидарно сумата в размер на
7 384,82 лв. – главница по договор за кредит от 26.08.2010 г., ведно със
законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 14.12.2017 г. до
окончателното изплащане, ако съдът приеме, че не е налице настъпила предсрочна
изискуемост.
Доколкото
настоящата инстанция прие, че правомощието за обявяване на кредита за
предсрочно изискуем не е в патримониума на ищеца, тъй като вече е било
упражнено от Банката, както и, че същият не се легитимира да е оправомощено от
действителния кредитор, лице, да стори това, то по арг. от чл.271, ал.2 ГПК,
въззивната инстанция следва да се произнесе и по евентуалните субективно
съединени осъдителни искове.
След
като въззивната инстанция прие, че ищецът не се легитимира като носител на
вземанията за които е предявил осъдителните искове срещу ответниците при
условията на солидарност, то евентуалните искове също се явяват неоснователни и
като такива ще следва да бъдат отхвърлени.
По
разноските:
Пред първата съдебна инстанция:
Разноски на ищеца не се следват.
При това положение в частта, в
която с обжалваното решение ответниците Л.Х.Т. и А.П.П. са осъдени да заплатят
в полза на ищеца при условията на солидарност сумата в размер на 840,04 лв.- разноски е неправилно и като такова ще
следва да бъде отменено.
По
отношение на ответниците:
С оглед изхода на спора на ответниците
разноски се следват.
Такива са
сторени за процесуално представителство по отношение на
ответниците А.П.П. и Г. М.Ч.- в размер
на по 1 000 лв.
По
възражението по чл.78, ал.5 ГПК:
Като се има предвид редакцията на чл.7, ал.2,т.4 от Наредба № 1/2004 г. за
минималните размери на адв.възнаграждения в сила към датата на сключване на
договора за правна защита и съдействие – 12.02.2018 г. и материалния интерес, възражението се явява неоснователно. /В
този смисъл са и мотивите на СРС/.Минималният размер на адв.възнаграждение
възлиза на 992,58 лв. Следва да се има предвид и фактическата и правна сложност
на делото, както и активната процесуална защита на пълномощника – адв.В..
Следователно въззивната жалба на ищеца
относно присъдените в полза на
ответницата Г. М.Ч. разноски в размер на 1 000 лв. е неоснователна;
обжалваното решение като правилно ще следва да бъде потвърдено.
На ответницата А.П.П. също
следва да бъдат присъдени разноски.
СРС е присъдил разноски в размер на 5,31 лв. при направени разноски в
размер на 1 000 лв. Затова и на ответницата ще бъдат присъдени разноски в
размер на още 994,69 лв.
По
отношение на ответницата Л.Х.Т. се претендират разноски в размер на 2 000
лв. при условията на чл.38, ал.1,т.2 от Закона за адвокатурата.
Съдът като взе предвид нормата на чл.25, ал.2 от Наредбата за заплащане на
правната помощ, намира, че на адв.В. следва да бъда определено възнаграждение в
размер на 600 лв. СРС е присъдил възнаграждение в размер на 167, 34 лв. или
следва да бъдат доприсъдени разноски в размер на още 432,68 лв.
Следователно възззивната жалба срещу
решението в частта, в която се присъжда възнаграждение в поза на адв.В. е
неоснователно.
Пред
въззивната инстанция:
На
въззивникът, ишец пред СРС, разноски не се
следват и затова такива не му се присъждат.
На въззивниците, ответници пред СРС, разноски се следват и такива са сторени, както
следва:
От А.П.П. - държавна такса в размер
на 306,75 лв. и адв.възнаграждение в размер на 1 200 лв. или общо сумата в размер на 1 506,75
лв.;
По отношение на въззивницата Л.Х.Т. се претендират разноски в размер на 1 200 лв. /с ДДС/ при условията на
чл.38, ал.1,т.2 от Закона за адвокатурата.
Въззиваемата Г. М.Ч. претендира
разноски за адв.възнаграждение в размер на
1 200 лв.;
По възражението по чл.78, ал.5 ГПК:
Въззивната инстанция намира, че възражението е
неоснователно:
Като се има предвид редакцията на чл.7, ал.2,т.4
от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адв.възнаграждения в сила към
датата на сключване на договора за правна защита и съдействие –27.08.2019 г. и
материалния интерес, следва да се присъди адв.възнаграждение в размер на по 1 000
лв.
Тъй като се ангажират доказателства за регистрация по ЗДДС, то
възнаграждението възлиза на 1 200 лв. с ДДС.
Относно възнаграждението по чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата:
Съдът като взе предвид
нормата на чл.25, ал.2 от Наредбата за заплащане на правната помощ, намира, че на
адв.В. следва да бъда определено възнаграждение в размер на 600 лв. или със
ДДС – 720 лв.
Водим
от горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение№ 188259 от
08.08.2019 г., постановено по гр.д.№ 87491 по описа за 2017 г. СРС, Първо ГО,
29-ти състав, в частта, в която се: ОСЪЖДА на основание чл. 430, ал. 1 ТЗ
вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД Л.Х.Т., ЕГН **********, и А.П.П.,
ЕГН **********, ДА ЗАПЛАТЯТ солидарно на „О.Ф.Б.“ ЕАД, ЕИК
***********, изискуема главница в общ размер на 12819,85 лв. по Договор за
кредит за текущо потребление от 26.08.2010 г., от която падежирали вноски по
главницата в размер на 7384,82 лв. за периода
01.01.2013 г. – 01.12.2017 г. и предсрочно изискуема главница в
размер на 5435,03 лв. за периода 01.01.2018 г. до 21.08.2020 г., ведно със законната лихва върху тази сума от
датата на подаване на иска – 14.12.2017 г. до окончателното изплащане на
вземането; ОСЪЖДА на основание чл.
430, ал. 2 ТЗ вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1
ЗЗД А.П.П., ЕГН **********,
ДА ЗАПЛАТИ на „О.Ф.Б.“ ЕАД, , ЕИК ******, сумата
от 2517,73 лв. договорна лихва по Договор за кредит за текущо потребление от
26.08.2010 г., дължима за периода 01.01.2015 г. – 01.12.2017 г., както и в
частта за разноските в която ответниците Л.Х.Т. и А.П.П. са осъдени да
заплатят в полза на ищеца при условията на солидарност сумата в размер на
840,04 лв.
И вместо това
ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ
предявените от „О.Ф.Б.“ ЕАД, ЕИК ********, със седалище и адрес на
управление,***, осъдителни искове с правно основание чл. 430, ал. 1 ТЗ вр. чл.
79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД,
срещу Л.Х.Т., ЕГН **********,*** и А.П.П., ЕГН **********,***, 8 ДА ЗАПЛАТЯТ солидарно на „О.Ф.Б.“ ЕАД, ЕИК
********, изискуема главница в общ размер на 12819,85 лв. по Договор за кредит
за текущо потребление от 26.08.2010 г., от която падежирали вноски по
главницата в размер на 7384,82 лв. за
периода 01.01.2013 г. – 01.12.2017 г. и предсрочно изискуема главница в размер на 5435,03 лв. за периода
01.01.2018 г. до 21.08.2020 г.,
ведно със законната лихва върху тази сума от датата на подаване на иска
– 14.12.2017 г. до окончателното изплащане на вземането, както и осъдителния иск по чл.86, ал.1 ЗЗД, предявен от „О.Ф.Б.“ ЕАД, ЕИК ****** срещу А.П.П., ЕГН **********,***, 8, за сумата от 2517,73 лв. договорна лихва по Договор за кредит за
текущо потребление от 26.08.2010 г., дължима за периода 01.01.2015 г. –
01.12.2017 г., като неоснователни.
ПОТВЪРЖДАВА
решение № 188259 от 08.08.2019 г., постановено по гр.д.№ 87491 по описа за
2017 г. СРС, Първо ГО, 29-ти състав, в
частта, в която се: ОТХВЪРЛЯТ предявените
от „О.Ф.Б.“ ЕАД, ЕИК *********, искове с
правно основание чл. 430, ал. 2 ТЗ вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД, да се осъди Л.Х.Т., ЕГН **********,***, да заплати солидарно с А.П.П., ЕГН **********
и Г. М.Ч., ЕГН **********, възнаградителна лихва в размер на 2599,50 лв.,
дължима за периода от 01.01.2015 г. – 01.12.2017 г., като неоснователен;
ОТХВЪРЛЯ иска по чл. 430 ал.1 и ал. 2 ТЗ вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД на „О.Ф.Б.“ ЕАД, да се осъди Г. М.Ч., ЕГН **********, да заплати изискуеми преди
по-малко от 6-месеца, считано от 14.12.2017 г. – падежирали главници в размер
на 900,26 лв. и падежирали възнаграждения за лихви в размер на 311, 62 лв. за
периода 01.07.2017 г. до 01.12.2017 г. и предсрочно изискуема главница в размер
на 5435,03 лв. за периода 01.01.2018 г. до 21.08.2020 г., както и в частта за разноските присъдените в полза на ответницата Г. М.Ч.,
ЕГН **********, в размер на 1 000
лв. и в полза на адв.В..
ОТХВЪРЛЯ предявените от „О.Ф.Б.“ ЕАД, ЕИК ********, със седалище и адрес на
управление,***, искове с правно
основание чл. 430, ал. 2 ТЗ вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и чл.86 ЗЗД, срещу Л.Х.Т., ЕГН **********,***, А.П.П., ЕГН **********,*** и Г. М.Ч. ЕГН **********,***, всички със съдебен
адрес:*** – адв. В., да заплатят
солидарно сумата в размер на 7 384,82 лв. – главница по договор за кредит
от 26.08.2010 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата
молба – 14.12.2017 г. до окончателното изплащане, като неоснователен.
ОСЪЖДА
„О.Ф.Б.“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление,***, да заплати на А.П.П., ЕГН **********,***, съдебен адрес:*** –
адв. В., сумата в размер на 994,69 лв., представляваща доприсъдени разноски за производството пред първата
съдебна инстанция.
ОСЪЖДА „О.Ф.Б.“ ЕАД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление,***,
да заплати на адв.Г. В. В.,
личен № ********** с адрес на адвокатска кантора - гр.София, ул.“*********, сумата в размер на 432,68 лв., представляваща доприсъдено
адв.възнаграждение по чл.38, ал.2 от закона за адвокатурата за производството
пред първата съдебна инстанция.
ОСЪЖДА „О.Ф.Б.“ ЕАД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление,***, да заплати на А.П.П., ЕГН **********,***,
съдебен адрес:*** – адв. В., сумата в
размер на 1 506,75 лв.- разноски за производството пред въззивната инстанция.
ОСЪЖДА „О.Ф.Б.“ ЕАД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление,***, да заплати на Г. М.Ч., ЕГН **********,***,
съдебен адрес:*** – адв. В., сумата в
размер на 1 200 лв.- разноски за производството пред въззивната
инстанция.
ОСЪЖДА „О.Ф.Б.“ ЕАД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление,***,
да заплати на адв.Г. В. В.,
личен № ******* с адрес на адвокатска кантора - гр.София, ул.“******, сумата в размер на 720 лв. /с ДДС/, представляваща адв.възнаграждение по чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата за
производството пред въззивната
инстанция.
Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС на РБ в 1-месечен срок от връчването му, при условията на чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1.
2.