М О Т И В И
на
РЕШЕНИЕ № 101 от 05.02.2018г.
по А.н.д. № 3606 по описа за 2017 година
на
Старозагорския районен съд:
Със съответно постановление, Районна
прокуратура – гр.Стара Загора прави предложение обвиняемата В.С.Д., със снета самоличност, да бъде освободена от наказателна отговорност за
престъпление по чл.182, ал.2 от НК, с налагане на административно наказание
глоба по реда на чл.78а от НК.
Районна
прокуратура – град Стара Загора в съдебно заседание изпраща представител, който
поддържа предложението за наказване на обвиняемата по реда на чл.78а от НК.
Обвиняемата,
не се явява в съдебно заседание. Представлява се от пълномощник- адвокат.Защитникът
сочи, че неговата подзащитна била с ниска правна култура и не осъзнавала, че не
изпълнява съдебно решение. По-късно, като разбрала винаги давала детето. Навежда
доводи за явна несправедливост дори на минималното предвидено в закона
наказание, което може да се наложи по реда на чл.78а от НК, тъй като било
несъразмерно тежко с това, за което било повдигнато обвинение. Предлага се да
бъде определено наказание глоба в размер на СТО лева.
След като се запозна
с доводите и становищата на страните, съобрази приложените по делото
доказателства в тяхната съвкупност и поотделно в рамките на фактическите
положения, посочени в постановлението и като взе предвид приложимите законови
разпоредби, СЪДЪТ намира за установено от фактическа и правна страна следното:
В периода 2012г. - 2014г. в гр.Стара Загора,
обвиняемата В.С.Д. и свидетеля Х.Н.Д. съжителствали за около две години. От
съвместния им живот се родило дете – Д.Х.Д., роден на ***г. Около месец след
раждането на детето, родителите се разделили, а детето останало при своята
майка.
С Решение
№ 558 от 05.06.2015 г. по гражданско дело № 926/2015 г. на РС – Стара
Загора, влязло в законна сила на 16.12.2015 г. упражняването на родителските
права било предоставено на обвиняемата,
а на бащата бил определен режим на лични контакти с детето - всяка първа и трета събота и
неделя от месеца, в часовете от 11, 00 ч. до 17, 00 часа без преспиване до
навършване на двегодишна възраст на детето; а след навършване на двегодишна
възраст – всяка първа и трета събота и неделя от месеца от 9, 00 ч. до 18, 00
ч., а в неделя с преспиване на детето при бащата, както и през празничните дни
– 4 дни през Коледните празници през четните години, и 4 дни по Великден през
нечетните години, както и 20 дни през лятото, които да не съвпадали с платения
годишен отпуск на майката.
Родителите се разделили, тъй като
били на различни мнения относно отглеждането на детето и взаимно се обвинявали
в действия, за които всеки от тях считал, че другият извършвал, но не в интерес
на малкия Д.
Обвиняемата,
която по силата на съдебното решение упражнявала фактически
родителските права върху детето, считала, че срещите с бащата били
изцяло против интереса на малкия, тъй като от самото раждане до навършване на
двегодишна възраст Д. почти не го бил виждал; бащата контрирал в показанията
си, че съгласно съдебното решение многократно искал да осъществи среща с
детето, но всеки път опитите завършвали неуспешно по вина на майката, която по
всякакъв начин проваляла уговорките.
На
06.02.2016 г. сутринта свидетелят Д. и неговия приятел– свидетеля Д.В.Д.отишли
до дома на обвиняемата. Д. отворила входната врата, но като видяла св. Д. му
казала, че нямало да му даде детето за свиждане, макар че около три седмици по
– рано, на 16.01.2016г. била уведомена лично от свидетеля за влязлото в сила
съдебно решение регламентиращо режима на свиждане с Д. и баща му. Обвиняемата
не се съобразила с факта, че датата 06.02.2016 г. била именно първата събота на
месец февруари 2016 г.
и съвпадала с указания от съда режим за лични контакти.Тъй като Д. не предала
детето, св. Д. сигнализирал органите на полицията. Около 11.20 ч. на мястото
пристигнал полицейски екип - свидетелите П. Н.Б.и неговия колега В. Д. Св. Д.
показал пред полицаите и пред своя приятел съдебното решение, в което било
указано, че точно този ден имал право на свиждане със сина си. В присъствието
на полицаите обвиняемата отказала да предаде детето, като обяснила поведението
си с това, че между нея и бащата на Д. се водело съдебно дело.
Св. А. Н. К. твърди, че
като социален работник в отдел "Закрила на детето" към Дирекция
"Социално подпомагане" при Агенция "Социално подпомагане" –
Стара Загора на 23.01.2016г. била назначена да работи с обвиняемата.
Многократно звъняла на телефона й, но той бил изключен, многократно посещавала
адреса и сигнализирала по домофонната уредба, но без резултат; оставяла бележки
в пощенската кутия, но и на тях никой не обръщал внимание.
Твърди
още, че до датата на която дала показания в хода на наказателното производство,
все още не била осъществила контакт с
обвиняемата. Разкрива, че на двамата родители били назначени срещи с психолози,
за да се преодолеят съществуващите
проблеми, но нямало осъществена среща с Д..
Предвид така описаната
фактическа обстановка, се обосновава извода, че с деянието си обвиняемата В.С.Д.
осъществила от обективна и субективна страна престъпния състав на чл.182, ал.2
от НК, за това, че на 06.02.2016г. в гр.
Стара Загора като родител – майка, осуетила изпълнението на съдебно решение № 558 от
05.06.2015 г. по гражданско дело № 926/2015 г. на РС – Стара Загора, влязло в
законна сила на 16.12.2015 г. относно режим на лични контакти на бащата Х.Н.Д.
с детето му Д.Х.Д.. Съгласно
цитирания съдебен акт, бащата имал право да взема детето при себе си всяка
първа и трета събота и неделя от месеца, в часовете от 11.00 до 17.00 часа, без
преспиване, до навършване на двегодишна възраст на детето; а след навършване на
двегодишна възраст – всяка първа и трета събота и неделя от месеца, като не
предала детето Д.Х.Д. на баща му Х.Н.Д., въпреки че датата 06.02.2016 г. била
първата събота на месец февруари 2016
г.
От обективна страна престъплението по чл.182, ал.2 от НК
е извършено чрез бездействие и се изразява в отказ на обвиняемата да предаде
детето Д. на своя баща, с което осуетила изпълнението на съдебно решение.
Обвиняемата Д. действала виновно, като формата на вина е
„пряк умисъл”, т.е. съзнавала
общественоопасния характер на деянието и неговите общественоопасни последици и
целяла настъпването им, като с действията си осуетила упражняването на лични
контакти на детето с неговия баща на инкриминираната дата. Престъплението по
чл.182, ал.2 от НК може да бъде
осъществено само от лице, страна по дело, спрямо което решението относно
упражняването на родителските права и режима на лични контакти има обвързваща
сила, какъвто субект е именно обвиняемата. Разпоредбата на чл. 182, ал.2 от НК
защитава именно правата и интересите на детето, респективно на родителите, осигурявайки
законността и спазване на указаното в съдебния акт, който от своя страна
гарантира спазване на родителските права и на двамата родители, а те по принцип
са равнопоставени.
Изпълнителното деяние на престъплението се изразява в бездействие – чрез
неизпълнение на вменено с постановеното съдебно решение задължение / осъществено от майката- упражняваща
родителските права/ относно осъществяване на лични контакти между детето и един
от родителите му- неговия баща. По своята същност престъплението е формално и
за съставомерността му не е необходимо настъпването на конкретни вредоносни
последици.
Според настоящия съдебен
състав, в конкретният случай, степента на обществена опасност на деянието и
дееца не е явно незначителна и не са налице предпоставките на чл.9, ал.2 от НК.
Режимът на личните контакти с децата има за цел както да защити правата на
родителите да поддържат връзка със своето дете, (което е присъдено да бъде
отглеждано и възпитавано от другия родител), но и преди всичко да защити
интересите на децата. Последните да имат осигурена грижа и издръжка от двамата
родители, да не са лишени от нормална семейна среда, в това число, да не се
разкъсва емоционалната връзка между детето и бащата. (в случая).
Обвиняемата Д. лишила
бащата от възможността да поддържа лични контакти с малолетния Д., като
поведението й е последователно и от събраните по делото доказателства се
обосновава извод за неговата системност /видно
от данните в социалния доклад, както и от показанията на полицейските служители
разпитани като свидетели по делото/, макар и с обвинението, което й било
повдигнато Д. да била обвинена в осуетяване на съдебното решение само на тази
посочена дата. При тези данни не може да се приеме явна незначителност на
деянието, което да обоснове прилагането на тази разпоредба.
Бащата Х. Д. твърди, че
след раждането на сина си бил практически лишен от възможността да упражнява
възпитателно въздействие върху детето него и то само по вина на обвиняемата,
която сменяла жилища, променяла адреси и адресни регистрации, привидно
боледувала.
Следва да се отбележи и че
на инкриминираната дата- 06.02.2016г., след пристигане на полицейски служители
на адреса, където живеела обвиняемата Д. и детето, респективно след проведен
разговор с лицето от страна на свидетеля П. Б. и неговия колега В. Д.,
обвиняемата категорично отказала да предаде детето на бащата, по чийто сигнал
били изпратени за съдействие служителите на МВР. Следователно, привилегията по
чл.182, ал.3 от НК, няма как да бъде
приложена, тъй като от приетите по делото гласни и писмени доказателства се
установява, че обвиняемата съвсем демонстративно отказала да изпълни решението
относно личните контакти на детето на инкриминираната дата. В този смисъл,
институтът при който деецът не се наказва, ако след предупреждение от надлежен
орган изпълни решението, в случаят изобщо не е приложим.
Приобщените по делото
документи, изхождащи и от ДСП – Стара Загора, (заповеди за ползване на социални
услуги, протоколи, доклади – предложения, тримесечни доклади и други), издадени
от съответните социални работници, свидетелстват за трайно неизпълнение на
указаното в съдебното решение от страна на майката на детето, което като краен
резултат водят до извода, че поведението на обвиняемата да незачита правовия
ред и да отказва да изпълни указаното във влязъл в сила съдебен акт е трайно
във времето. При това положение, престъплението не само, че не е с явно
незначителна обществена опасност, но дори е с по-висока обществена опасност от
типичните престъпления от този вид.
На следващо място, съдът прецени, че са
налице и предпоставките на чл.78а, ал.1 от НК за освобождаване на обвиняемата
от наказателна отговорност и налагането на административно наказание „глоба”.
Видно от свидетелството за съдимост на пълнолетното лице В.Д. към времето на
извършеното деяние не била осъждана, нито била освобождавана от наказателна
отговорност по реда на чл.78а от НК. С деянието не са причинени имуществени
вреди, което да налага тяхното възстановяване, а за извършване на умишленото престъпление
по чл.182, ал.2 от НК законодателят е предвидил наказание „пробация” или
„глоба” от сто до триста лева. При наличието на всички законови предпоставки,
които са налице кумулативно и с оглед императивния й характер, съдът намери
предложението на РП- гр.Стара Загора за основателно и освободи обвиняемата В.Д.
от наказателна отговорност, като й наложи посоченото административно наказание
„глоба”. Не са налице отрицателните предпоставки, визирани изчерпателно в
нормата на чл.78а, ал.7 от НК.
При
определяне на наказанието съдът съобрази двата основни принципа в
наказателноправната ни система, а именно неговата законоустановеност и индивидуализация.
Във връзка с гореизложеното относно определеното в закона наказание, като взе
предвид наличието на всички смекчаващи и отегчаващи отговорността
обстоятелства, съдът наложи на обвиняемия административно наказание „глоба” в
размер на законоустановения минимум от 1000.00/хиляда/ лева, но не защото
отсъстват отегчаващи отговорността обстоятелства. напротив, такива са налице и
за да не се повтаря изложеното по-горе само ще се спомене, че с поведението си
обвиняемата трайно незачита установения ред, което обосновава по-високата
обществена опасност на дееца. Обаче, като взе предвид, че делото се разглежда
за втори път от първоинстанционния съд, след като с решение на въззивната
инстанция първоначалния съдебен акт по същество бил отменен и то само въз
основа на въззивна жалба на обвиняемата и нейния защитник, а при първоначалното
разглеждане на делото на обвиняемата било определено наказание глоба в размер
на 1000 лева, то за настоящия съдебен състав не съществува законно
регламентирана възможност да се вложи положението на обвиняемата /жалбоподател във въззивното производство/,
в изпълнение на един от основните принципи на наказателния процес. При това
положение, единствено възможния размер на определеното административно
наказание глоба е 1000 лева. С този размер на наложеното наказание би следвало
да се постигнат целите на наказанието, а именно да се поправи обвиняемата и се
превъзпита към спазване на законите и добрите нрави, да се въздейства върху нея
предупредително и да й се отнеме възможността да върши други престъпления, а не
на последно място да се въздейства възпитателно и предупредително към другите
членове на обществото.
Разбира
се за пълнота на изложението следва да се споменат и наличните смекчаващи отговорността обстоятелства,
каквото съставляват чистото съдебно минало на дееца, както и факта, че полага
грижи за детето си. Процесуалната позиция на обвиняемата, чрез защитника си и
лично да оспорва фактите във връзка с повдигнатото й обвинение, да не се
признава за виновна и да не изразява критично отношение към стореното от нея
деяние са в рамките на процесуалните права на обвиняемото лице в процеса и не
се считат за отегчаващи обстоятелства, поради което не оказват по никакъв начин
влияние и върху определяне размера на наказанието. Относно факта, че в състава
на престъплението по чл.182, ал.2 от НК законодателят е предвидил алтернативно
на наказанието „пробация”, наказание
„глоба” от 100 до 300 лева, не може да обоснове налагането на административно
наказание „глоба” в по-нисък размер от 1000 лева, определен в нормата на
чл.78а, ал.1 от НК. Това е така, защото привилегированата разпоредба на чл.78а,
ал.5 от НК се отнася за случаите, когато наред с глобата е предвидено друго
по-леко от нея наказание. В процесният случай, законът предвижда като
алтернативно наказание „пробация”, което е по-тежко по смисъла на закона, с
оглед системата на наказанията визирани в българския наказателен кодекс,
съгласно чл.37, ал.1 от НК. При това положение минималното възможно
административно наказание е глоба в размер на 1000.00 лева, каквото бе наложено
на обвиняемия. При това положение, неоснователни са и доводите на защитата
досежно твърдяната от пълномощника явна несправедливост и несъразмерност на
минималното възможното наказание.
По делото не са направени разноски, което да налага тяхното присъждане.
Липсват веществени доказателства,
относно които съдът следва да се произнася.
Водим от изложените
мотиви, Съдът постанови решението си.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: