№ 42
гр. София, 30.01.2023 г.
С. ОКРЪЖЕН СЪД, III ВТОРОИНСТАНЦИОНЕН НАКАЗАТЕЛЕН
СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и трети януари през две хиляди
двадесет и трета година в следния състав:
Председател:Яника Т. Бозаджиева
Членове:Мариета Неделчева
Андон Г. Миталов
при участието на секретаря ДЕСИСЛАВА ИК. ДАВИДОВА
като разгледа докладваното от Андон Г. Миталов Въззивно частно
наказателно дело № 20221800600689 по описа за 2022 година
Производството е по чл. 250, ал. 4, ал. 1, т. 1, вр. чл. 24, ал. 5, т. 2 НПК,
образувано по частна жалба от частния тъжител Б. Р. Р. срещу определение,
постановено в съдебно заседание по н.ч.х.д. № 158/2022 г. по описа на
Районен съд – П., проведено на 13.09.2022 г.
С жалбата се изразява оплакване за допуснато нарушение на материалния
закон и процесуалните правила при постановяване на атакуваното
определение. На първо място по отношение на допустимостта на жалбата се
отбелязва, че прекратителното определение подлежи на обжалване по реда на
Глава 21 НПК, тъй като с атакувания акт е прекратено наказателното
производство, а не е налице хипотезата по чл. 249 НПК – за прекратяване на
съдебното производство. Твърди се, че е налице липса на процесуално
основание за прекратяване на производството по чл. 24 НПК, както и такова
по чл. 287, ал. 7 НПК. Изразява се несъгласие с извода на първия съд, че в
подадената частна тъжба се съдържат данни за престъпление от общ
характер. Предвид разпоредбата на чл. 93, т. 31 НК, се посочва, че
изчерпателно е очертан кръгът от лица, които могат да се приемат за
пострадали от престъпление, извършено в условията на домашно насилие.
Като допълнителна предпоставка за това се изтъква приетото изискване
деянието да е предшествано от прояви на насилие при условията на
„системност“. В тази връзка се твърди, че липсват предпоставките за
1
квалифициране на деянието като престъпление по чл. 131, ал. 1, т. 5а НК, тъй
като и в съдържанието на тъжбата не се навеждат такива данни. Излага се
становище, че нормата на чл. 3, т. 9 ЗЗДН не може да намери приложение за
преценка на квалификацията на деянието предвид разпоредбата на чл. 93, т.
31 НК. В допълнение се посочва, че определението за прекратяване на
производството е незаконосъобразно и по отношение на второто повдигнато
обвинение – за деяние по чл. 146, ал. 1 НК, тъй като е изключена поначало
възможността за извършване на прокурорска проверка за това деяние.
В постъпило възражение от подсъдимия Ц. Н., депозирано чрез защитника
му – адв. А., частната жалба се оспорва като неоснователна. Излага се
становище за законосъобразност и правилност на атакуваното определение.
Твърди се, че обвинението, описано в тъжбата, покрива признаците на деяние
от общ характер по чл. 131, ал. 1, т. 5а, вр. чл. 130, ал. 2 НК. В подкрепа се
сочи, че императивната разпоредба на чл. 3, т. 9 ЗЗДН допуска възможността
домашно насилие да бъде осъществено от страна на възходящ или низходящ
на лицето, с което се намира във фактическо съпружеско съжителство, под
която хипотеза попада настоящият случай. Изтъква се, че инцидентът се е
случил пред очите на малолетното дете, като преценката дали са налице
условията на домашно насилие, респ. има ли данни за престъпление от общ
характер, следва да бъде извършена от органите на досъдебното
производство. Моли се частната жалба да бъде оставена без уважение като
неоснователна и необоснована, както и да бъдат присъдени разноски за
адвокатско възнаграждение.
Настоящият въззивен състав, след като взе предвид доводите на страните,
изложени в частната жалба и в постъпилото възражение, атакуваното
определение на районен съд – П. и материалите по делото, намери за
установено следното:
Частната жалба е допустима – подадена в срока по чл. 250, ал. 4, вр. чл.
319, ал. 1 НПК от страна, процесуалноправно легитимирана да обжалва
постановения, подлежащ на проверка съдебен акт.
На първо място, в отговор на наведените доводи от страните по
допустимостта на жалбата и предвид липсата на посочване от страна на съда
на изричното законово основание за прекратяване на производството,
въззивният съд намира за необходимо да направи следните уточнения:
2
От систематичното тълкуване на разпоредбите на чл. 249 и чл. 250 от
Наказателнопроцесуалния кодекс е видно, че първоинстанционният съд е
осъществил правомощието си за прекратяване на наказателното
производство, не на съдебното производство. В преценката си по даване ход
на делото съдът е констатирал, че в тъжбата на частния тъжител се съдържат
данни за осъществено престъпление от общ характер, което налага
реализиране на правомощията на прокуратурата, респ. прекратяване на
производството. С тези аргументи съдът всъщност е приел, че тъжбата не
отговаря на изискванията на процесуалния закон и по-конкретно – в
съдържанието на тъжбата не са изложени данни за извършено престъпление
от частен характер, както предвижда нормата на чл. 81, вр. чл. 80 НПК, което
обуславя нейната нередовност. Този извод се споделя от въззивния съд, тъй
като решаващият съд е длъжен да извърши преценка дали в тъжбата се твърди
престъпление, което се преследва по частноправен ред.
Наведените в частната жалба доводи, че е следвало съдът да прекрати
съдебното производство, а не наказателното производство, по арг. от чл. 287,
ал. 7 НПК, не могат да намерят основание при внимателен анализ на
постановения съдебен акт и приложимите процесуални разпоредби. Видно от
съдържанието на протокола за проведеното съдебно заседание, след
изслушване на становищата на страните, съдът не е открил съдебното
следствие, а е обсъдил изложените становища по даване ход на делото, след
което е постановил прекратителното си определение. Производството по
делото се е намирало в етапа на подготвителни действия за разглеждане на
делото в съдебно заседание, поради което приложими са процесуалните
правила на Глава 19 НПК. Следователно цитираната разпоредба не може да
намери приложение поради систематичното място в раздел III – Съдебно
следствие - Глава 20 НПК.
Съобразявайки изложеното, въззивният съд приема, че
процесуалноправното основание на първоинстанционния съд да прекрати
производството се явява разпоредбата на чл. 250, ал. 1, т. 1, вр. чл. 24, ал. 5, т.
2 НПК, а именно – че тъжбата не съдържа твърдения за деяние, за което
наказателната отговорност следва да се реализира по частноправен ред.
Следователно атакуваното определение подлежи на обжалване с частна жалба
по реда на Глава 21 НПК, съгласно предвиденото в разпоредбата на чл. 250,
3
ал. 4 НПК. От това следва логичният извод, че срокът за обжалване правилно
е определен от съда, по арг. от чл. 319, ал. 1 НПК.
Разгледана по същество, частната жалба е основателна по следните
съображения:
На 03.08.2022 г. в Районен съд – П. е внесена тъжба от частния тъжител и
настоящ жалбоподател Б. Р. Р. срещу Ц. К. Н., с твърдение, че на 13.07.2022 г.
около 20:30 ч. същият е осъществил спрямо тъжителя престъпления по чл.
130, ал. 2 НК и по чл. 146, ал. 1 НК.
Частният тъжител е изложил твърдения, че към април 2022 г. настъпила
раздялата му с М. Д., с която съжителствали дотогава и имали едно дете – В.
Р., роден на 11.07.2017 г. Детето им пребивавало обичайно при майка си,
която живеела със своите родители в къща в гр. З.. На инкриминираната дата
тъжителят бил взел сина си, като имал уговорка с майка му да го върне при
нея до 20:30 ч. на същия ден. Малко преди 20:30 ч. тъжителят паркирал
колата си на улицата пред къщата заедно със сина си, като от двора се
появила М. Д., която посрещнала своето малолетно дете. Скоро от двора
излязъл и баща – Ц. Н.. Тъжителят потеглил с колата си, като чул Н. да вика
към него. Тогава обърнал автомобила си и спрял пред къщата, където Н.
започнал да отправя реплики срещу него на висок глас, докато тъжителят
успокоявал сина си. Тогава Н. се пресегнал към тъжителя, нанесъл му два
юмручни удара в лицето, като отправил и обидни реплики срещу него –
„боклук“ и „че не заслужава детето си“.
Въз основа на подробно изложение на фактическите обстоятелства
частният тъжител твърди, че Н. е осъществил две престъпни деяния – по чл.
130, ал. 2 НК и по чл. 146, ал. 1 НК, като е предявил и граждански иск за
обезщетение на претърпените неимуществени вреди за сумата от съответно
1500 и 500 лева по двете обвинения.
Постъпил е писмен отговор от Ц. Н., съдържащ подробни доводи, с които
се оспорва тъжбата.
Районен съд – П. е констатирал, че са налице условията за разглеждане на
делото в съдебно заседание, като с разпореждане № 247 от 05.08.2022 г.,
постановено по н.ч.х.д. № 158/2022 г. по описа на РС-П., е насрочил делото за
разглеждане на делото в открито съдебно заседание.
4
В проведеното съдебно заседание на 13.09.2022 г. съдебният състав е
прекратил производството по делото, като е постановил делото да се изпрати
на РП-Е. П., ТО-П. по компетентност. За да прекрати производството, съдът
се е позовал на чл. 3, т. 9 от Закона за защита от домашното насилие, като е
констатирал, че тъжителят попада в обхвата на тази разпоредба като
пострадал от домашно насилие. Посочил е, че подсъдимият е баща на жената,
с която тъжителят е живял на семейни начала в продължение на 6 години, и
че твърденият с тъжбата инцидент се е случил пред очите на малолетно дете.
С тези аргументи е обосновал становището, че от твърдените факти и
обстоятелства се касае за обвинение по текста на чл. 131, ал. 1, т. 5а НК.
Според съда това е наложило извършване на проверка от прокуратурата и
евентуално предприемане на съответните действия по разследване, с цел
преценка извършено ли е престъпление от общ характер.
Въззивният съд намира, че първият съд неправилно е приел, че описаните в
тъжбата обстоятелства не се субсумират под състав на престъпление, което се
преследва по частноправен ред, а са такива, които съставляват престъпление
от общ характер.
На първо място следва да се отбележи, че първоинстанционният съд е
възприел становището на защитника на подсъдимия Н. относно
приложението на разпоредбата на чл. 3, т. 9 ЗЗДН. Въз основа на това съдът е
изложил в мотивите си, че се касае за деяние в условията на домашно
насилие, в разрез с относимите законови разпоредби.
Разпоредбата на чл. 131, ал. 1, т. 5а НК предвижда квалифициран състав на
престъплението на база на обективния критерий за наличие на „домашно
насилие“, намерил своето пояснение в дефинитивната разпоредба на чл. 93, т.
31 НК. Тази наказателноправна норма не е бланкетна, поради което съдът не
може да се позовава на други разпоредби, извън нормите на НК, тъй като това
би било в разрез с принципа за законоустановеност на престъпленията. Така
възможностите за съобразяване на друг закон – в случая ЗЗДН, е поначало
изключена при така действащите разпоредби на Наказателния кодекс. Съдът
дължи съобразяване с нормата на чл. 93, т. 31 НК, в която изрично са
предвидени хипотезите, в които „престъплението е извършено в условията на
домашно насилие“. Необходимо условие за наличие на този признак от
състава е извършеното престъпление да е предшествано от системно
5
упражняване на някоя от редица форми на насилие или контрол и да е
осъществено спрямо възходящ, низходящ, съпруг или бивш съпруг, лице, от
което има дете, лице, с което се намира или е било във фактическо
съпружеско съжителство, или лице, с което живеят или е живяло в едно
домакинство, като тези предпоставки са изрично и изчерпателно определени
в дефинитивната разпоредба. Както беше посочено, нормата на чл. 93, т. 31
НК урежда изчерпателно особеностите на квалифициращия признак.
Предвид изложеното, съдът не може да доразвива и допълва смисъла на
наказателноправното норми, като недопустимо е да се позовава на други
нормативни актове, що се отнася до въведено в Особената част на НК
понятие, чиято дефиниция е изрично уредена в чл. 93 НК. Поради това, при
осъществяване на преценка по кой ред следва да се реализира отговорността
на подсъдимия за инкриминираното деяние, съдът е ограничен само до
разпоредбите на НК и неправилно се е позовал на норми от Закона за защита
от домашното насилие, за да обоснове тезата на защитника, че
инкриминираното с тъжбата деяние е от общ характер.
Съобразявайки изложеното и предвид това, че в обстоятелствената част на
частната тъжба липсват каквито и да било твърдения за събития,
предхождащи случилия се на 13.07.2022 г. инцидент и отнасящи се до
системно упражняване на насилие от страна на подсъдимия, въззивният съд
констатира, че липсват данни за осъществено престъпление от общ характер,
извършено при условията на домашно насилие. Фактът, че инцидентът е
настъпил пред погледа на малолетното дете – син на пострадалия, не може да
обоснове извод за евентуална квалификация по чл. 131, ал. 1, т. 5а НК, тъй
като такъв извод не почива на правилен прочит на приложимите правни
разпоредби. Така се налага обратното на възприетото от районния съд
становище, тъй като съдът дължи съобразяване единствено с дефинитивната
разпоредба на чл. 93, т. 31 НК. Или иначе казано, с оглед изложените
обстоятелства в частната тъжба, правилна е била дадената квалификация на
деянието по чл. 130, ал. 2 НК, за което наказателната отговорност се
реализира по частноправен ред.
С тези аргументи въззивният съд счита, че първоинстанционният съд е
постановил незаконосъобразен съдебен акт, почиващ на неправилна
интерпретация на фактите по делото и в противоречие с приложимите
6
материалноправни разпоредби.
Предвид изложеното частната жалба на тъжителя Б. Р., следва да бъде
уважена като основателна, а обжалваното определение – отменено като
незаконосъобразно, и делото да бъде върнато на първия съд за разглеждането
му от друг съдебен състав, доколкото съдебния състав, постановил
обжалваното разпореждане, се е произнесъл и по въпроси, включени в
обхвата на разпоредбата на чл. 102 НПК.
Водим от горното и на основание чл. 334, т. 1 НПК С. окръжен съд
ОПРЕДЕЛИ:
ОТМЕНЯ определение от 13.09.2022 г., постановено в съдебно заседание
по н.ч.х.д. № 158/2022 г. по описа на Районен съд – П., с което е уважено
искането на адв. А. – защитник на подсъдимия Ц. Н. за прекратяване на
производството и изпращане на делото на РП – Е. П., ТО-П. по
компетентност.
ВРЪЩА делото за разглеждането му от друг състав на
първоинстанционния съд.
Определението е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7