РЕШЕНИЕ
№ 12079
гр. София, 19.06.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 45 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и шести март през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:ГЕРГАНА К. ГЕОРГИЕВА
при участието на секретаря СИЛВИЯ К. ЗЛАТКОВА
като разгледа докладваното от ГЕРГАНА К. ГЕОРГИЕВА Гражданско дело
№ 20231110129933 по описа за 2023 година
Производството е образувано по предявени от В. Н. П. срещу /ФИРМА/
установителни искове с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, чл. 26, ал. 1, предл. 3
ЗЗД за прогласяване за нищожна клаузата на чл. 6, т. 6.1 и т. 6.2 от Договор за
потребителски кредит № 828017 от 13.03.2023 г., поради противоречие на закона и добрите
нрави.
Ищецът извежда съдебно предявените субективни права при твърденията, че на
13.03.2023 г. е сключил с ответника договор за потребителски кредит, предоставен от
разстояние, за сума в размер на 2800 лева, при фиксиран лихвен процент от 40,05 % и
годишен процент на разходите от 47,78 %. В чл. 6, т. 6.1 от процесния договор било
посочено, че кредитът следва да бъде обезпечен в 3-дневрн срок с обезпечение. Посочва, че
при неизпълнение на задължението ищецът ще дължи неустойка в размер на 1888,25 лв.
Твърди, че уговорената неустойка при неизпълнение на задължението била нищожна, като
противоречаща и заобикаляща закона, както и накърняваща добрите нрави. Посочва още, че
посочената клауза е и неравноправна на основание чл. 143, т. 5 ЗЗП. Твърди, че процесната
клауза за неустойка не е индивидуално уговорена, а ищецът не е могъл да влияе върху
съдържанието й. Оспорва същата да е включена в размера на ГПР, поради което последният
не съответства на този, който се прилага от ответника. Ето защо моли съда да уважи
предявените искове, като прогласи клаузите на чл. 6, т. 6.1 и т. 6.2 от Договор за
потребителски кредит № 828017 от 13.03.2023 г., за нищожни на посочените основания.
Претендира разноски.
В насрещната искова молба /ФИРМА/ сочи, че между страните бил сключен
процесният договор за заем, по който бил отпуснал, а насрещната страна била усвоила
уговорената заета сума. До датата на исковата молба по насрещния иск ответника бил в
пълно неизпълнение. Твърди, че дължими били сумите от 2800 лева – за главница и 399,84
лева – за възнаградителна лихва, които претендира. Моли съдът да уважи предявените
искове.
1
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК В. Н. П. е подал отговор на исковата молба по
насрещните искове, с който счита същите за допустими, но неоснователни. Счита, че
договора за кредит бил нищожен и дължал само чистата стойност на кредита – 2800 лева.
Ищецът В. Н. П., редовно призован в открито съдебно заседание, не се явява, не се
представлява. С молба с вх. № 97332/25.03.2024г. поддържа исковата молба и моли за
уважаване на иска и отхвърляне на насрещните искове.
Ответникът /ФИРМА/, редовно призован в открито съдебно заседание, не изпраща
представител. С молба с вх. № 95073/22.03.2024г. моли за отхвърляне на предявения от П.
иск и за уважаване на насрещните искове.
Съдът, след като обсъди доводите на страните и събраните по делото писмени
доказателства на основание чл. 235, ал. 2 от ГПК, и по свое вътрешно убеждение, съгласно
чл. 12 от ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:
Предявения като главен иск намира своето правно основание в нормата на чл. 26, ал.
1, пред.1 и пред.3 от ЗЗД, вр. чл. 146, ал. 2, вр. чл. 143 от ЗЗП, като съгласно правилата за
разпределение на доказателствената тежест в процеса, в тежест на ищеца по главния иск бе
да докаже сключването на процесния договор, със съдържащата се в него оспорена клауза, в
противоречие със законова норма и противоречаща на добрите нрави, а в тежест на
ответника бе да докаже, че оспорената клауза е уговорена индивидуално, както и че
договора съдържа всички необходими реквизити според изискванията на ЗПК.
Не е спорно между страните, че на 13.03.2023г. В. П., като заемополучател и сключил
със /ФИРМА/, като заемодател договор за паричен заем № 828017, като страните уговорили
заемна сума в размер на 2800,00 лева, която следвало да бъде върната от П. на месечни
вноски, две в размер на 93,45 лева и четири в размер на 759,36 лева, при годишен лихвен
процент от 40,05% и ГПР от 47,78 %, като общо заемополучателят следвало да върне в срок
до 13.09.2023г. сумата в размер на 3 235,75 лева. В чл. 6.1 от договора страните уговорили,
че заемателят се задължава в срок от три дни, считано от усвояването на заемната сума да
предостави обезпечение, по начина и реда, и отговарящо на условията на чл. 33, ал.1 от
Общите условия: поръчител или банкова гаранция /или поне едно от изброените/. В чл. 6.2
от договора страните уговорили, че при неизпълнение на задълженията по т.6.1 заемателят
дължи на заемодателя неустойка в размер на 1 888,25 лева, която се начислява автоматично
от заемодателя, като с подписването на договора заемателят се счита за уведомен за нейното
начисляване. Уговорено било, че начислената неустойка се заплаща разсрочено съгласно
включения в договора погасителен план.
Съдът намира, че в процесния договор се съдържат клаузи, установяващи
допълнителни задължения за заемополучателя за заплащане на неустойка, поради
неизпълнение на договорното задължение за предоставяне на обезпечение, които
задължения представляват допълнително установено възнаграждение за заемодателя. Съдът
намира, че в случая клаузата за неустойка по чл. 6, т.6.1. и т.6.2 ал. 1 от договора е нищожна.
Оценката на платежоспособността на кандидат заемателя е на риск и отговорност на
заемодателя. Това следва от нормата на чл. 16, ал. 1 ЗПК, според която преди сключване на
договор за кредит кредиторът оценява кредитоспособността на потребителя въз основа на
достатъчно информация, в т. ч. информация, получена от потребителя и ако е необходимо
извършва справка в ЦКР или в друга база данни, използвана в Република България за оценка
на кредитоспособността на потребителите. В конкретния случай с договора рискът за
кредитора от неизпълнение на собственото му задължение за проверка и съблюдаване на
съответна дисциплина с цел неотпускане на необезпечени кредити се прехвърля по
недопустим начин на заемополучателя/потребител. Логиката на законодателя е кредиторът
да провери платежоспособността на длъжника и ако има съмнение в нея, да поиска
обезпечение и едва след като то стане факт да отпусне кредита. Същевременно размерът на
неустойката, която кредитополучателят се задължава да заплати при непредставяне в срок
на обезпечение, отговарящо на изискванията, е необосновано висок в сравнение с
отпуснатия кредит от 2800,00 лева, като се равнява почти на 2/3 от размера на главницата.
Ето защо съдът намира, че в случая е налице специфичното основание за неравноправност
2
по чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП, както и общите предпоставки за неравноправност на клауза в
потребителски договор съгласно чл. 143, ал. 1 ЗЗП – клауза във вреда на потребителя /т.е.
клауза, чрез която се злепоставят интересите на потребителя/, значително неравновесие
между правата и задълженията на страните, което е в ущърб на потребителя, и накърнено
изискване за добросъвестност. На следващо място, съдът намира, че т. нар. „неустойка“ в
действителност представлява скрита възнаградителна лихва. В тази връзка съдът съобрази,
че нейното начисляване фактически е започнало още от момента на сключване на договора,
което е видно от приложение 1 към договора, а именно - погасителен план към Договор за
кредит № 828017, е бил уговорен и размерът на вноската с неустойка. Освен изложеното,
обстоятелството, че в договора е предвидено разсрочването на „неустойката“, също води до
обоснован извод, че изначално кредиторът е имал оправданото очакване, че такава
„неустойка“ ще бъде дължима от потребителя, защото той няма да може да изпълни
поставените към него изисквания, и кредиторът ще се облагодетелства, като получи т. нар.
„неустойка“, която в действителност представлява негова сигурна печалба по отпуснатия
кредит. По този начин тази неустойка се превръща в инструмент не за обезщетяване, а за
обогатяване на кредитора, тъй като за длъжника възниква задължение за заплащане на
допълнителни суми към него. Не може да се приеме, че по този начин кредиторът се
обезщетява за риска от евентуална неплатежоспособност на длъжника. Елиминирането
и/или минимализирането на този риск зависи само от кредитора, който, изпълнявайки чл. 16
ЗПК, следва да извърши съответната оценка, като или не отпусне кредита, или го отпусне
при достатъчно да гарантира изпълнението му обезпечение. С въвеждането на процесната
клауза от договора фактически се създава допълнително обезщетение за кредитора при
неизпълнение на договора, което противоречи на нормата на чл. 33, ал. 1 ЗПК, повеляваща,
че при забава на заемателя-потребител кредиторът има право да получи само лихва върху
неплатената част от задължението. Налице е както противоречие с нормите на закона, така и
въведен с договора механизъм за неговото заобикаляне, поради което клаузата за неустойка
по чл. 6, т.6.1 и т.6.2 от договора е нищожна поради нейната неравноправност и неустойка
не се дължи на основание чл. 21, ал. 1 ЗПК.
Гореизложеното в съвкупност обуславя извод, че процесната неустойка е нищожна
като противоречаща на закона. Няма пречка материално-правно атакуваната сделка да
страда от различни пороци, всеки от които да е отделно основание за обявяване на
нищожността. В такъв случай основанията ще съществуват едновременно, но правният
резултат от уважаването на иска на едно от въведените основания, по принцип ще изключва
интереса от обявяване на нищожност на другите основания. Съгласно константната съдебна
практика определяне основанието на предявения иск е процесуално задължение на съда,
като той извършва и преценка за съотношението, в което се намират помежду си
съединените искове, без да е обвързан от изявлението на ищеца относно обективното
съединяване на исковете. Ако сделката/клаузата е недействителна на едно основание,
предвидено в закона, е безпредметно прогласяването на нейната недействителност на друго
основание /Решение № 198/10.08.2015 г. по гр. д. № 5252/2014 г. на ВКС; Решение №
199/12.07.2016 г. по гр. д. № 583/2016 г. на ВКС, IV г. о.; Решение № 40/07.04.2020 г. по гр.
д. № 2383/2019 г. на ВКС, IV г. о. и др. /. От съвкупната преценка на всичко изложено по-
горе следва извода, че с предвиждане на въпросната неустойка не се цели обезпечаване на
договора, а оскъпяване на заема чрез кумулиране на скрито възнаграждение под формата на
неустойка, което обяснява и уредената още при сключването на договора клауза,
предвиждаща неустойката да се прибавя към погасителните вноски. Всичко това не води до
извод и че процесната клауза е уговорена индивидуално.
Следователно процесната неустойка има характера на "общ разход по кредита за
потребителя" по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК и е следвало да бъде включена в
годишния процент на разходите. Доколкото, съгласно гореизложеното, неустойката
представлява сигурно възнаграждение за заемодателя, което той очаква да получи към
датата на сключване на договора за заем, то посочването на годишен процент на разходите
без включване на това възнаграждение цели въвеждане на потребителя в заблуждение
относно разходите му по заема, а именно, че те ще бъдат в размер на 47, 78% годишно. При
3
това положение посоченият в договора годишен процент на разходите не позволява на
потребителя да прецени икономическите последици от сключването на сделката, каквото
именно е предназначението на ГПР, а ГПР който изначално не е годен да изпълни своето
предназначение, не е правно валиден. Ето защо в случая е налице нарушение на чл. 11, ал. 1,
т. 10 ЗПК – непосочване на годишен процент на разходите, и приложение следва да намери
нормата на чл. 22 ЗПК, а не тази на чл. 19, ал. 5 ЗПК.
Предвид гореизложеното, процесният договор за кредит е недействителен на
основание чл. 22 ЗПК и предявеният първоначален иск е изцяло основателен.
В производството съдът е приел за съвместно разглеждане с първоначално
предявения иск и насрещни искове с правно основание чл. 240, ал. 1 от ЗЗД, вр. с чл. 9 ЗПК
и чл. 86 от ЗЗД, за сумата от 2800 лв., представляваща незаплатена главница по Договор за
паричен заем № 828017/13.03.2023 г., ведно със законната лихва за забава от датата на
депозиране на насрещния иск в съда- 08.09.2023 г., до окончателното изплащане и за сумата
от 399,84 лв. представляваща незаплатена възнаградителна лихва за периода от 13.04.2023 г.
до 14.08.2023 г. В конкретиката на случая ищецът по насрещните искове прави изявление с
исковата молба за предсрочна изискуемост на вземанията по процесния договора. Следва да
се има предвид, че предсрочната изискуемост представлява изменение на договора, което
настъпва с волеизявление само на едната от страните и при наличието на две предпоставки:
обективният факт на неплащането и упражненото от кредитора право да обяви кредита за
предсрочно изискуем, като по аргумент от разпоредбата на чл. 60, ал. 2 ЗКИ обявяването на
предсрочната изискуемост предполага изявление на кредитора, че ще счита целия кредит
или непогасения остатък от кредита за предсрочно изискуеми. Същата има действие от
момента на получаване от длъжника на волеизявлението на кредитора, ако към този момент
са настъпили обективните факти, обуславящи настъпването й /т. 18 от ТР № 4/18.06.2014 г.
по тълк.д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС/. Трайна е съдебната практика на ВКС, че
кредиторът може да обявява предсрочната изискуемост на вземанията си и с исковата
молба, като в този случай следва да се приеме, че с връчването на препис от исковата молба
на длъжника това волеизявление на кредитора стига до него, тоест това е и моментът на
настъпване на предсрочната изискуемост /Решение № 50068 от 05.07.2023 година по т. д. №
718/2022 година на I т. о. на ВКС, Решение № 86 от 27.10.2020 година по т. д. № 2118/2019
година на I т. о. на ВКС, Решение № 139 от 05.11.2014 година по т. д. № 57/2012 година на I
т. о. на ВКС; Решение № 114 от 07.09.2016 година по т. д. № 362/2015 година на II т. о. на
ВКС и др. /. Когато изявлението на кредитора за предсрочна изискуемост на вземането се
съдържа в исковата молба, правните последици от обявяването и настъпват с връчването на
препис от исковата молба, ако са налице предвидените в договора обективни предпоставки.
Така обявяването на кредита за предсрочно изискуем представлява правнорелевантен факт,
който трябва да бъде съобразен от съда на основание чл. 235, ал. 3 ГПК в рамките на
претендираните суми /Решение № 10 от 25.02.2020 година по т. д. 16/2019 година на II т. о.
на ВКС/. В случая по делото, от събраните доказателства не се установява преди подаване
на исковата молба кредиторът да е отправил волеизявление до длъжника, че прави кредита
предсрочно изискуем. С насрещната искова молба обаче кредиторът се позовава изрично на
последиците от настъпилата предсрочна изискуемост, тоест волята на ищеца е именно същата
да бъде обявена на длъжника.По изложеното съдът приема, че с получаване на препис от
насрещната искова молба В. П. е уведомен за настъпилата предсрочна изискуемост.
По тези искове /ФИРМА/, следваше да докаже, валидно правоотношение по договор
за паричен заем, предоставянето на кредита на кредитополучателя; размера и изискуемостта
на вземанията за главница и договорна лихва. Съгласно чл. 23 ЗПК, когато договорът за
потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата
стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. Ответникът по
насрещните искове не оспорва че чистата стойност /заемната сума/ по договора му е
предоставена, като оспорва единствено иска за договорна лихва в размер на 399,84 лв.
представляваща незаплатена възнаградителна лихва за периода от 13.04.2023 г. до
14.08.2023 г. В същото време като ответник по насрещните искове В. Н. П. не доказа
4
заплащане на главницата по процесния договор в размер на 2800,00 лева.
Горното обуславя извод, че насрещните искове следва да бъдат уважени в частта за
сумата в размер на 2800,00 лева, представляваща незаплатена главница по Договор за
паричен заем № 828017/13.03.2023 г., ведно със законната лихва за забава от датата на
депозиране на насрещния иск в съда- 08.09.2023 г., до окончателното изплащане и
отхвърлени за сумата от 399,84 лв. представляваща незаплатена възнаградителна лихва за
периода от 13.04.2023 г. до 14.08.2023 г.
При този изход на спора, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, право на разноски се
поражда в полза на ищеца по предявения първоначален иск. Ищецът е заплатил държавна
такса в размер на 75,53 лева. Съответно на процесуалния представител на ищеца – адвокат
Т. П. Ч. от АК - Б., личен номер ******************, с адрес на упражняване на дейността
в гр.Б., ********************, следва да се присъди възнаграждение в хипотезата на чл. 38,
ал.1,т.2 от Закона за адвокатурата, доколкото по делото е приложен договор за правна
защита и съдействие, от който се установява, че страните са уговорили представителство в
горепосочената хипотеза. В чл. 2, ал.5 от Наредба № 1/2004г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения е посочено, че за процесуално представителство, защита и
съдействие по граждански дела възнагражденията се определят съобразно вида и броя на
предявените искове, за всеки един от тях поотделно, то дължимите възнаграждения на
адвоката, осъществил безплатна правна помощ на ищеца, са в размери както следва: по така
предявения установителен иск в размер на 400,00 лева, която сума следва да бъде присъдена
на адвокат Ч. по така предявения като първоначален иск.
По насрещните искове се дължат разноски с оглед уважената и отхвърлена част от
исковете на основание чл. 78, ал.1 и ал.3 от ГПК. По тях ищецът е заплатил държавна такса
в размер на 127,99 лева, като на ищеца по насрещния иск следва да му се присъди на
основание чл. 78, ал.8 от ГПК, вр. чл. 37 от ЗПП, вр. чл. 25, ал.1 от Наредбата за заплащане
на правната помощ и юрисконуслтско възнаграждение в размер на 300,00 лева, или общо
разноски в размер на 390,50 лева, като с оглед уважената част от исковете на /ФИРМА/
следва по насрещните искове да бъдат присъдени разноски в размер на 341,70 лева. На
процесуалния представител на ответника по насрещните искове - адвокат Т. П. Ч. от АК –
Б., също следва да му се присъдят разноски за адвокатско възнаграждение по
гореобсъдените мотиви в размер на 400,00 лева, като съобразно отхвърлената част от
исковете на адвокат Ч. следва да му се присъдят разноски по насрещните искове в размер на
49,98 лева.
Мотивиран от горното Софийски районен съд
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА за нищожна клаузата за неустойка, обективирана в чл. 6, т.6.1 и
т.6.2 в договор за паричен заем № 828017 от 13.03.2023 г., сключен между В. Н. П., ЕГН
********** и /ФИРМА/, ЕИК **************, със седалище и адрес на управление
*******************, представлявано от Н.П.П., като сключена при противоречие със
закона.
ОСЪЖДА В. Н. П., ЕГН ********** ДА ЗАПЛАТИ на /ФИРМА/, ЕИК
**************, сумата в размер на 2800 лв., представляваща незаплатена главница по
Договор за паричен заем № 828017/13.03.2023 г., ведно със законната лихва за забава от
датата на депозиране на насрещния иск в съда- 08.09.2023 г., до окончателното изплащане,
като ОТХВЪРЛЯ иска за сумата от 399,84 лв. представляваща незаплатена възнаградителна
5
лихва, за периода от 13.04.2023 г. до 14.08.2023 г.
ОСЪЖДА/ФИРМА/, ЕИК ************** ДА ЗАПЛАТИ на В. Н. П., ЕГН
**********, сумата в размер на 75,53 лева, деловодни разноски по първоначалния иск на
основание чл. 78, ал.1 от ГПК.
ОСЪЖДА /ФИРМА/, ЕИК ************** ДА ЗАПЛАТИ на адвокат Т. П. Ч. от АК -
Б., личен номер ******************, с адрес на упражняване на дейността в гр.Б.,
********************, сумата в размер на 400,00 лева, разноски за адвокатско
възнаграждение по първоначалния иск, присъдени на основание чл. 38, ал.1, т.2 от Закона за
адвокатурата.
ОСЪЖДА В. Н. П., ЕГН ********** ДА ЗАПЛАТИ на /ФИРМА/, ЕИК
**************, сумата в размер на 341,70 лева, деловодни разноски по насрещните искове
на основание чл. 78, ал.1 от ГПК.
ОСЪЖДА /ФИРМА/, ЕИК ************** ДА ЗАПЛАТИ на адвокат Т. П. Ч. от АК -
Б., личен номер ******************, с адрес на упражняване на дейността в гр.Б.,
********************, сумата в размер на 49,98 лева, разноски за адвокатско
възнаграждение по насрещните искове, присъдени на основание чл. 38, ал.1, т.2 от Закона за
адвокатурата.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от
съобщението до страните за неговото постановяване.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6