Номер 144710.11.2020 г.Град Пловдив
В ИМЕТО НА НАРОДА
Районен съд – ПловдивV наказателен състав
На 22.10.2020 година в публично заседание в следния състав:
Председател:Зорница Н. Тухчиева Вангелова
Секретар:Таня Д. Стоилова
като разгледа докладваното от Зорница Н. Тухчиева Вангелова
Административно наказателно дело № 20205330205141 по описа за 2020
година
Производството е по реда на чл. 59 и сл. от ЗАНН
Образувано е по жалба на З. Д. А. , действащ чрез пълномощника си адв. Т.А. против
Наказателно постановление № 20 – 0432 – 000137 от 06.07.2020 г., издадено от Началник
РУ към ОД на МВР Пловдив, Първо Районно управление „Полиция“, в частта с която на
жалбоподателя на основание чл. 177, ал. 1, т. 2, пр. 1 ЗДвП е наложена глоба в размер на
300,00 лева за нарушение по чл. 150А, ал. 1 ЗДвП.
С жалбата и с допълнителните мотиви към същата се излагат конкретни съображения за
незаконосъобразност на НП и се моли за неговата отмяна. Претендират се разноски за
адвокатско възнаграждение.
Въззиваемата страна не е ангажирала становище по допустимостта и основателността на
жалбата.
Жалбата е подадена в законоустановения срок, от процесуално легитимирана страна,
против акт, подлежащ на обжалване по съдебен ред, поради, което се явява процесуално
допустима и подлежи на разглеждане по същество.
Съдът като се запозна с приложените по делото доказателства, обсъди доводите изложени
в жалбата и служебно провери правилността на атакуваното постановление, намери, че са
налице основания за неговото отменяне по следните съображения:
В АУАН и НП е приета за установена следната фактическа обстановка:
На 18.06.2020 г., около 00:50 часа в град Пловдив, на кръстовището на бул. „Александър
Стамболийски“ и ул. „Балатон“, жалбоподателят З.Д.А. като неправоспособен водач
управлява лек автомобил „Пежо Ранч“ с рег.№ ***, негова собственост и допуска следните
нарушения: Не може да представи валидно СУМПС за категорията към която спада
управляваното от него МПС – изтекъл срок на валидност на 09.07.2007 г. – справка в
1
ОДЧ на Първо РУ Пловдив.
Гореизложената фактическа обстановка досежно факта на управление на МПС от
жалбоподателя съдът прие за съответна на осъществилото се в действителността въз основа
на свидетелските показания на актосъставителя С. и приложения по преписката АУАН,
който съгласно чл. 189, ал.2 ЗДвП има презумптивна доказателствена сила до установяване
на обратното.
Въпреки горното обаче, както в АУАН, така и в НП са допуснати съществени
процесуални нарушения, които безусловно налагат отмяна на атакуваното НП.
В този смисъл, както в АУАН, така и в НП нарушението е описано по начин, който
съставлява изложение на извод на контролния орган, че дееца не може да представи
свидетелство за управление, валидно за категорията, към която спада управляваното
от него МПС.
Според настоящия състав този начин на описание на допуснатото нарушение се намира
във флагрантно противоречие с изисквания на чл. 57 ЗАНН.
Съгласно чл. 42 и 57 ЗАНН задължителен реквизит, както на АУАН, така и на НП е
посочване на точното време, място и обстоятелства, при които е извършено нарушението.
Трайна е съдебната практика в разбирането си, че нарушението следва да бъде описано по
такъв начин, че у нарушителя да не възниква никакво съмнение:
1) какви са фактическите параметри на вмененото нарушение
и
2) каква е правната квалификация на същото.
В процесния случай този критерий на яснота не е достигнат.
От начина на описание на допуснатото нарушение по никакъв начин не става ясно нито
за съда, нито за жалбоподателя в какво се изразява от фактическа страна допуснатото от него
нарушение - дали в това, че не може да представи валидно свидетелство за управление
на МПС за категорията към която спада управляваното от него МПС /непредставяне
на валидно СУМПС – нарушение на чл. 100, ал. 1, т. 1 ЗДвП/ или в това, че управлява
МПС без да притежава съответното свидетелство за управление на МПС – нарушение
по чл. 150а, ал. 1 ЗДвП.
В същото време е безспорно, както в теорията, така и в съдебната практика, че АУАН е
акта в административно-наказателното производство, аналогичен на обвинителния акт в
наказателния процес, който определя предмета на вмененото нарушение и предмета на
доказване по делото. АУАН очертава нарушението, с неговите съставомерни
фактически признаци от обективна и субективна страна, връзката между
инкриминираното деяние и лицето, сочено като нарушител и надлежната правна
квалификация. Срещу тези факти и право нарушителят следва да се брани, като
гарантирането в максимална степен на правото му на защита изисква той да бъде запознат с
тях още от началото на административно-наказателен процес, т.е. от момента на съставяне и
предявяване на АУАН (по аргумент от чл. 42, т.4 и т.5 ЗАНН, вр. чл. 40, ал.1 ЗАНН, вр. чл.
43, ал.1).
Наказателното постановление от своя страна е властническия правораздавателен акт,
2
издаден от компетентен орган, с който дееца бива санкциониран за извършеното
административно нарушение. То се явява аналога в административно наказателния процес
на ПРИСЪДАТА от общото наказателно производство. От тази му същност следва, че към
неговата форма и съдържание следва да се поставят същите завишени изисквания, както към
АУАН.
В този изричен смисъл са и задължителните разрешения на основополагащото ППВС
1/1953, съгласно което всеки правораздавателен акт, с който се ангажира отговорността
на даден правен субект следва задължително да съдържа пълно, точно и ясно изложение
на всички съставомерни фактически положения, които се приемат за установени, както и
приложимите към тях правни норми. Този минимум от правнорелевантна за
наказания субект информация следва да се съдържа в самия правораздавателен акт, а
не да се извлича от доказателствата по делото.
От всичко гореизложено следва, че АУАН и НП ще отговарят на изискванията за
съдържание по смисъла на чл. 42, т.4 и 57, т.5 ЗАНН, ако в тях са надлежно описани по един
небудещ никакво съмнение, както за дееца, така и за съда начин всички съставомерни
фактически признаци на вмененото нарушение (време, място на извършване на
нарушението, както и конкретни фактически действия, с които е причинен
противоправния резултат).
В тази връзка в теорията и съдебната практика е изведен следния практически критерий:
АУАН и НП ще отговарят на императивните изисквания за съдържание, ако фактите,
така както са описани в тях, в случай, че се приемат за доказани, сами по себе си сочат на
съставомерно деяние по възведената правна квалификация, без да е необходимо за
преценката за съставомерност за първи път да се установяват от съда допълнителни
обстоятелства, които не са предявени на дееца.
В обратния случай, ако в АУАН и НП не са описани всички съставомерни фактически
признаци от субективна и обективна страна на вменения административен състав или ако за
извършване преценка дали деянието е съставомерно на съда се налага да установява
допълнителни фактически положения, които не са надлежно предявени на дееца, НП следва
безусловно да се отмени, доколкото съществено е накърнено правото на защита на дееца да
разбере кои са фактическите положения, за които се наказва.
Точно такъв е и процесния случай. Все пак, с оглед пълнота на изложението, в случай, че
се приеме, че волята на административно -наказващия орган е била да санкционира
жалбоподателя за нарушение по чл. 150а, ал. 1 НК то е необходимо да се отбележи следното:
От текста на цитираната разпоредба на чл. 150а ЗДвП следва, че основните съставомерни
обстоятелства, които следва надлежно да бъдат описани в АУАН и НП, за да се ангажира
законосъобразно отговорността на дееца по нея са:
- категория на управляваното МПС
- за кои категории е валидно притежаваното от дееца СУМПС.
Само при надлежно описание на тези факти може да се провери правилността на правния
извод на наказващия орган, че дееца не притежава свидетелство за управление, валидно за
категорията, към която спада управляваното от него МПС.
3
В конкретния случай нито едно от тези съставомерни обстоятелства не е намерило
отражение нито в АУАН, нито в НП.
Констатираните пороци при описание на нарушението в АУАН и НП няма как да бъдат
санирани на етап съдебно следствие, доколкото се касае не за доказателствен дефицит, а
за ненадлежно предявено обвинение, което накърнява правото на защита на наказания
субект, като този порок не е от естество да бъде отстранен чрез събиране на допълнителни
доказателства.
В аспект на гореизложеното следва да се отбележи и че съгласно задължителната
тълкувателна практика на стария върховен съд и на ВКС, всяко установяване за първи
път на етап съдебно следствие на съставомерен факт, който до този момент не е
предявен на дееца по надлежния процесуален ред, по своята правна същност
представлява съществено изменение на обстоятелствената част на повдигнатото
обвинение. Така изрично Тълкувателно решение № 57 от 4.XII.1984 г. по н. д. № 13/84 г.,
ОСНК на ВС, Тълкувателно решение № 61 от 13.XII.1977 г. по н. д. № 60/77 г., ОСНК на
ВС.
В същото време съгласно изричния текст на разпоредбата на чл. 287 НПК отговорността
на дееца може да се ангажира в условията на съществено изменение на обстоятелствената
част, само ако е предприето надлежно изменение на обвинението по смисъла на този
член.
Съгласно трайната съдебна практика обаче, изменение на обвинението е недопустимо
пред въззивната и касационната инстанция, а доколкото производството по реда на чл. 63 от
ЗАНН има характер на въззивно такова, то института на изменение на обвинението не
може да намери приложение при оспорване на наказателни постановления пред съда,
тоест съдът не може за първи път да установи нови съставомерни фактически
положения и да реализира отговорността на дееца въз основа на тях, щом те не са
предявени до този момент на нарушителя по надлежния процесуален ред. Така изрично
Решение № 250 от 23.06.2015 г. по н. д. № 657 / 2015 г. на Върховен касационен съд,
Решение № 405 от 16.02.2015 г. по нак. д. № 1299/2014 г. на Върховен касационен съд.
От всичко гореизложено следва, че за съда не съществува възможност да потвърди НП въз
основа на нови съставомерни фактически положения, които са разкрити или доуточнени
за първи път на етап съдебно следствие и които не са надлежно предявени на дееца с АУАН
и НП.
Да се процедира по обратен начин означава деецът да бъде поставен в положение да
разбере кои са съставомерните фактически положения, за които се наказва, едва от
акта на въззивната инстанция, след като наказанието вече реално му е наложено, което е
изцяло несъвместимо с правото му на защита.
Не на последно място следва да се посочи, че ако съдът служебно установи и накаже
дееца за релевантните фактически обстоятелства, без те да са надлежно индивидуализирани
в АУАН и НП, то същият би влезнал в непреодолимо противоречие с контролно-
отменителните си правомощия в производството по чл. 63 ЗАНН и на практика
недопустимо би иззел и встъпил в правомощията на наказващия орган.
4
В тази връзка следва да се отбележи, че чл. 53, ал.2 ЗАНН допуска издаване на НП и ако
при съставяне на АУАН са допуснати нарушения на процесуалните правила, които обаче не
са ограничили съществено процесуалните права на наказваното лице. В случая обаче
констатираните пороци в съдържанието се отнасят както до АУАН, така и до НП, поради
което и чл. 53, ал.2 ЗАНН е неприложим.
По изложените съображение НП следва да се отмени. При този изход на спора право на
разноски има жалбоподателят. Видно от представения договор за правна защита и
съдействие /л. 4/, същият е доказал заплащането на 300 лева за адвокатски хонорар.
Що се отнася до искането за присъждане на лихви към главницата, настоящата съдебна
инстанция намира същото за изцяло неоснователно, доколкото няма как да се приеме, че в
случая става въпрос за „дължимо“ вземане. Това е така, защото акцесорното вземане за
лихва към настоящия процесуален етап все още не е възникнало. Претендираното вземане
би възникнало по правилата на ЗЗД и доколкото се касае за вземане, съставляващо законна
последица, а не за вземане, базирано на деликтно основание, то същото би възникнало след
изрична покана за заплащане, каквато очевидно в настоящия случай липсва, а и няма как да
бъде налице.
Съгласно т.6 от ДР на АПК "Поемане на разноски“ от административен орган" означава
поемане на разноските от юридическото лице, в структурата на което е
административният орган. В случая въззиваемата страна 01 РУ към ОДМВР - Пловдив не
е самостоятелно юридическо лице, което означава, че разноските следва да бъдат възложени
върху ЮЛ, от което е част наказващия орган, а именно ОДМВР-Пловдив.
Така мотивиран и на основание чл. 63, ал. 1 ЗАНН, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Наказателно постановление № 20 – 0432 – 000137 от 06.07.2020 г., издадено от
Началник РУ към ОД на МВР Пловдив, Първо Районно управление, в частта с която на З. Д.
А. , ЕГН ********** на основание чл. 177, ал. 1, т. 2, пр. 1 ЗДвП е наложена глоба в размер
на 300,00 лева за нарушение по чл. 150А, ал. 1 ЗДвП
ОСЪЖДА ОДМВР-Пловдив ДА ЗАПЛАТИ на З. Д. А. , ЕГН ********** сумата от
300,00 лева, представляваща разноски за адвокатски хонорар за представителство пред
Районен съд Пловдив.
Решението подлежи на обжалване пред Пловдивски Административен съд в 14-дневен
срок от получаване на съобщението до страните за постановяването му.
Съдия при Районен съд – Пловдив: _______________________
5