Р Е Ш Е Н И Е
№ 260330
гр. Кюстендил,12.05.2021 год.
В И М Е Т О Н А
Н А Р О Д А
Кюстендилският
районен съд, гражданска колегия, в открито заседание на двадесет и осми април
две хиляди двадесет и първа година, в състав :
РАЙОНЕН СЪДИЯ: АНДРЕЙ РАДЕВ
при
участието на съдебният секретар ЯНКА АНГЕЛОВА, като разгледа докладваното от съдия РАДЕВ гр.д. № 2631/ 2019 год., за да се произнесе, взе
предвид следното:
„ТЕЛЕНОР БЪЛГАРИЯ“ ЕАД, ЕИК:*********, адрес на
управление на дейността - гр. София, ж.к.“Младост 4“, Бизнес парк София, сграда
6, със съдебен адрес:***, чрез адв. В. Г., е предявило против С.Г., ЕГН: **********,***,
иск да бъде признато за установено по отношение на ответника наличието на
вземането на ищеца по заповед за изпълнение на парично задължение по ч. гр. д.
№ 1379/2019 г. КРС за сумата от 387.96 лв., от които: 182,87 лв.,
представляваща дължими и неплатени месечни абонаментни такси и проведени
разговори по Договор за мобилни услуги от 18.09.2017г. с предпочетен номер 0898
75 02 44, потребени в периода от 05.05.2018 г. до 04.10.2018 г., както и сумата от 205.09 лв. –
договорна неустойка за предсрочно прекратяване на договор за мобилни услуги с абонатен
номер *********, ведно със законната лихва, считано от подаване на заявлението
по чл. 410 ГПК до окончателното изплащане на вземането.
Претендират се и сторените разноски в заповедното и
настоящото производства.
В срока по чл. 131 от ГПК ответникът е депозирал
писмен отговор чрез назначения му особен представител адв. Г., който навежда
доводи за недопустимост и неоснователност на заявената претенция.
КРС, след като обсъди събраните по делото
доказателства приема за установено следното:
Видно от представените по делото писмени
доказателства, в т.ч. Договор за мобилни услуги от 18.09.2017г. за предпочетен
номер +359*********, е че страните се намирали в договорна обвързаност, считано
от посочената дата, по силата на която ответникът имал право да ползва услугите
на оператора за посочения номер при избран абонаментен план „Тотал 30,99 с
неограничени нац. мин и роуминг в зона ЕС“, в чийто предметен обхват е включено
и получаване от потребителя на мобилно устройство марка TELENOR модел Smart 4G Black.
Видно от представената по делото Декларация – съгласие (л. 16 от същото) е, че ответникът декларира, че е получил
екземпляр от Общите условия на оператора, както и, че му е предоставена
информацията по чл. 4, ал.1 от Закона за защита на потребителите. В тази връзка
процесните общи условия са представени на л. 29 до 35 от делото.
За дължимите от ответника суми за
процесния период са издадени и представени фактури, както следва: №**********
за отчетен период 05.05.2018г. – 04.06.2018г. с начислена обща сума за плащане
от 89.12 лв.; № ********** за отчетен период 05.06.2018г. – 04.07.2018г. и
начислена обща сума за плащане 160,89 лв.; № ********** за отчетен период
05.07.2018г. – 04.08.2018г. и начислена обща сума за плащане от 191.87 лв.; №
********** за отчетен период 05.09.2018г. – 04.10.2018г. и
начислена обща сума за плащане 387,96 лв.
Представени по делото са и Общи условия на оператора
за взаимоотношенията с потребителите на електронни съобщителни услуги с
последно изменение на същите от 20.09.2018г. (спр. л. 96 до 103).Приетата
съдебно-счетоводна експертиза, изготвена от в.л. Т. сочи, че стойността на
месечните абонаменти за процесния период възлиза на сума от 114.95 лв., а на
услугите извън месечните абонаменти – 141.70 лв. Остатъкът (неплатен такъв) по
процесните фактури възлиза на 182.87 лв., след приспадане на платената сума от
73,78 лв. Дължимата неустойка за услуга с ДДС възлиза на 92.96 лв., а тази
досежно предоставеното устройство – на 135,94 лв. с ДДС.Приетата по делото съдебно-техническа
експертиза, изготвена от в.л. д-р инж. Б. Х. установява, че са предоставяни
далекосъобщителни услуги чрез обществена съобщителна подвижна клетъчна мрежа от
оператора за предпочетен номер 0898/750244 в периода 05.05.2018г. до
27.08.2018г., т.е. за част от процесния период (05.05.2018г. – 04.10.2018г.)
Експертът установи още, че е налице потребление на далекосъобщителните услуги
от посочения предпочетен номер в периода 04.05.2018г. – 24.06.2018г. (отново за
част от процесния период).
От приложеното частно гр. дело № 1379/2019 г. по описа
на РС Кюстендил, се установява, че ищецът подал заявление за издаване на
заповед за изпълнение, като издадената заповед по чл. 410 ГПК е връчена на длъжника по реда на чл. 47, ал 5 ГПК.
Горната
фактическа обстановка се установява и доказва от посочените доказателства.
Съобразявайки
установеното съдът счете, че исковете са допустими, а по същество частично основателни. Мотивите на съда са следните:
По
допустимостта на исковите претенции:
Производството по чл. 422 ГПК, вр. с чл. 415 ГПК е специално и е пряко обвързано със заповедното
по чл. 410 и сл. ГПК.
Тази пряка обвързаност произтича от обстоятелството, че искът по чл. 422 ГПК се счита за предявен от подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, като целта на исковото
производство е да се установи вземането на ищеца от ответника - длъжник, така, както
същото е заявено в заявлението и съответно в
издадената заповед за изпълнение. Искът по чл. 422 ГПК трябва да има за предмет съдебното
установяване на вземане, идентично със
заявения в заповедното
производство дълг. Тази идентичност е процесуална предпоставка за
допустимост, за наличието на която съдът
следи служебно. При разминаване в
произнасянето на съда по заповедното и
исковото производство,
би се стигнало до недопустимо разминаване в
претенциите /СПН би следвало да се
създаде относно всички съществени елементи на
правоотношенията./ В конкретния случай сочената по-горе идентичност между
страните и предмет е налице ( в заявлението по чл. 410 от ГПК, а и в издадената
заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК с №
730/05.07.2019г. в производството по ч.гр.д. № 1379/2019г. на КРС, общо
претендираната сума е разбита като са очертани образуващите я компоненти),
специалният установителен иск е предявен в законоустановения за това срок,
поради което съдът приема, че искът е допустим.
По основателността:
По отношение на сумата от 182,87
лв., представляваща дължими и незаплатени месечни абонаментни такси за
потребление на мобилни услуги за с абонатен номер № *********, потребени за
периода 05.05.2018 г. – 04.10.2018 г.
Предявен е установителен иск, с правна квалификация чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за признаване за установено задължение на ответника за месечни абонаментни
такси за потребени далекосъобщителни услуги по процесния договор за сочения
период.
Основателността
на предявените, при условията на обективно кумулативно съединяване, искове за
установяване задължението на ответника да заплати стойността на месечни
абонаментни такси за потребени далекосъобщителни услуги се обуславя от
предпоставките: валидно възникнало между страните правоотношение, елемент от
съдържанието на което е задължение за заплащане на определена парична сума,
настъпил падеж на това задължение и релевирано неизпълнение от страна на
задълженото лице.
На основание чл. 154, ал. 1 ГПК ищецът носи доказателствената тежест да установи положителните факти,
представляващи елементи от правопораждащия претенцията му за реално изпълнение
на конкретното облигационно задължение, фактически състав. Неизпълнението на
валидно възникнало задължение е по същността си отрицателен факт, за
доказването на който е достатъчно твърдението на претендиращия реално
изпълнение. Задълженото лице носи доказателствената тежест да установи факта на
изпълнение на договорното си задължение, като при липсата на ангажирани
доказателства в този смисъл, съдът следва да приеме твърдяното неизпълнение за
доказано.
За установяване на възникнало валидно правоотношение
между страните следва да бъдат представени доказателства за правопораждащия го
факт, страните и неговото съдържание. В случая, представения и подписан от
страните Договор за мобилни услуги за предпочетен номер +359********* установява
юридическия факт, породил облигационни правоотношения между същите, които са
срочни, поради което и за претендирания период страните са се намирали в
договорна обвързаност. Договорът откъм съдържание отговаря на законовите
изисквания за договори, сключени при общи условия, като включва необходимите реквизити за страни,
предмет, срок и описание на услугите.
Видно от положения от ответника подпис върху представената по делото
декларация-съгласие, неоспорена от страните, е, че същият е декларирал, че е
получил подписан екземпляр от ОУ, което сочи, че е запознат със съдържанието им
и е съгласен с условия по тях.
Декларацията е подписана на 18.09.2017
г., поради
което приложими към процесния договор са общите условия с последно изменение от
30.06.2017 г., независимо от приложените по
делото от ищцовото дружество такива с последно изменение от 30.04.2016 г. Отделно, приложимостта на общите условия в конкретния казус с оглед
заявените претенции, има отношение към прекратяването на договора (в който
смисъл разпоредбата на чл. 75 от ОУ е идентична и в двата представени
варианта), респ. търсенето на неустойка поради това, но не и досежно
заплащането на дължимите месечни абонаментни такси и ползвани услуги. Така
възраженията на ответната страна на тази плоскост и досежно дължимостта на
сумата от 182,87 лв., съдът намира за неоснователни.
За да е елемент от същото, задължението на ответника
да заплати стойността на потребени далекосъобщителни услуги, ищецът следва да
установи реалното им предоставяне за процесния период. Така, представените от ищеца по делото
фактури, макар и неоспорени от ответната страна, не
съставляват писмени доказателства за
посочените по-горе релевантни за иска обстоятелства, а именно предоставяне от ищеца на договорените електронни услуги
за исковия период, доколкото съставляват едностранно издадени от ищеца -
оператор частни свидетелстващи документи, които не
се ползват с обвързваща съда материална доказателствена
сила за установените в тях факти, респ. не доказват получаването на услугата от
ответника, нито изправността на ищеца като страна по облигационните отношения.
Именно заради това, за да докаже сочените обстоятелства, ищецът е инициирал
назначаване на съдебно- техническа експертиза, която установи, че са предоставяни далекосъобщителни услуги чрез обществена съобщителна
подвижна клетъчна мрежа от оператора за предпочетен номер 0898/750244 в периода
05.05.2018 г. до 27.08.2018 г., т.е. за част от процесния период (05.05.2018г. – 04.10.2018г.).
Експертът установи още, че е налице потребление на далекосъобщителните услуги
от посочения предпочетен номер в периода 04.05.2018 г. – 24.06.2018 г. (отново за част
от процесния период).
Претендираната сума от 182.87 лв. се търси като сбор
от 92.97 лв., представляващи месечни абонаментни такси и разликата (89.90 лв.)
като потребени мобилни услуги извън месечните абонаментни такси.
Досежно сумата от 92.97 лв., представляваща месечни
абонаментни такси, съдът намира същата за доказана по основание и размер. Както
се посочи по-горе страните са обвързани от посочения източник на облигационни
отношения, а именно – процесният договор за мобилни услуги от 18.09.2017г. като
видно от представените фактури и по-конкретно фактури №**********, №
********** и № **********, е че месечните абонаментни такси са от по 25.82 лв.
без ДДС (съотв. 30.99 лв. с ДДС) като същите са начислявани за периода
05.05.2018 до 04.08.2018г. Тоест, начислението е за период, през който
операторът е предоставил на абоната мрежата си (спр. заключението на в.л. Х.,
което установява, че ищецът е предоставил на ответника мобилната си мрежа за
периода до 27.08.2018г.) Така, независимо дали ответникът реално е използвал
предоставените му услуги по сключения
договор, той дължи месечни абонаментни такси, начислени му за периода
05.05.2018 г. – 04.08.2018 г.
По отношение на разликата на 92.97 лв. до пълно
претендирания размер от 182.87 лв. (т.е сума от 89,90 лв.), представляваща
ползвани мобилни услуги извън месечните абонаментни такси съдът намира също за
дължима. В този смисъл в действителност в.л. Х. сочи, че абонатът реално е
потребявал далекосъобщителни услуги до 24.06.2018 г., като от приетата съдебно-счетоводна експертиза на в.л. Т. е видно, че
до сочената дата на потребление (24.06.2018 г. ) абонатът е използвал роуминг услуги (т.е. услуги извън месечните
абонаментни планове) за м. май и м. юни на 2018 г. в размер съответно на 42.79 лв. и 58.14 лв. (т.в. общо 100,93 лв.).
Поради това съдът ще уважи претенцията от 89.90 лв. за ползвани услуги извън
месечните абонаменти в пълния й заявен размер. Тоест. претенцията от 182.87 лв.
бе доказана по основание и размер, поради което ще бъде уважена.
Като
законна последица от горното, върху уважения размер на претенцията следва да се
присъди и законна лихва, считано от датата на депозиране на заявлението по чл.
410 от ГПК в съда – до окончателното й изплащане.
Досежно сумата от 205.09 лв., представляваща неустойка за
предсрочно прекратяване на договора, съдът намира следното:
Ищецът
претендира посочената сума като сбор от два компонента, а именно: 77.46 лв. без
ДДС - стойността на три месечни абонаментни такси и 127,63 лв. без ДДС –
разликата между стандартната цена по ценова листа без абонамент и общата цена,
която абонатът е следвало да заплати по уговорен погасителен план за ползване
на процесното устройство.
В приложения
към делото договор за мобилни услуги се предвижда, че при прекратяване на договора през първоначалния срок за която и
да е СИМ карта/номер, посочен в него, по вина или инициатива на потребителя или при нарушение на задълженията му по настоящия договор или
други документи, свързани с него и приложимите общи условия, последният дължи
за всяка СИМ карта, по отношение на която
е налице прекратяване: а. неустойка в размер на
сумата от стандартните месечни абонаменти за съответния абонаментен план до
края на срока на договора; и б. в случаите, в които е предоставено устройство – и разликата
между цената
на предоставеното устройство без абонамент, съгласно последната актуална ценова
листа на оператора и заплатената от
потребителя цена за устройството в брой или общата лизингова цена по договора за лизинг.
Така, по
отношение на сумата в размер на 77,46 лв., представляваща договорна неустойка,
формирана от стойността на тримесечни абонаментни такси, всяка от 25,82 лв. без
ДДС, съдът намира следното: неустоечна клауза, предвиждаща вземане в полза на
мобилния оператор при предсрочното прекратяване на договора по вина или
инициатива на потребителя в размер на сумата от стандартни месечни абонаменти такси до края на уговорения в тях срок, е нищожна поради
противоречие с добрите нрави - чл. 26, ал. 1 пред. 3 ЗЗД. Неустоечната клауза е
нищожна поради накърняване на добрите нрави, когато излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Насрещните престации по
процесния договор се характеризират с това, че мобилният оператор се е задължил
да предостави на абоната уговорените по вид мобилни услуги срещу задължението на същия да ги заплаща, но само когато такива са предоставени, респ.
когато е осигурен достъп до съответната мобилна мрежа. При предсрочно
прекратяване на договора за мобилни услуги
и уговорена неустойка в размер на
оставащите месечни абонаментни такси
до края на договора, доставчикът ще получи имуществена облага от насрещната
страна в размер, какъвто би получил, ако договорът не беше прекратен, но без
да предоставя достъп до мрежата си, респ. без да предоставя мобилни услуги. Тоест, неустойката съвпада напълно с
обема на главното задължение, което обезпечава. Освен това неустоечната клауза
при предсрочно прекратяване на договора е уговорена, без да са предвидени
насрещни права за потребителя. Последният няма никакво право да прекрати
дадения договор, без това да влече след себе си заплащане на неустойка.
Следователно уговорената неустойка при предсрочно прекратяване на договор
излиза извън типичните си обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функции, води
до значително неравновесие между правата и
задълженията на мобилния оператор и
абоната, създава условия за неоснователно обогатяване на първия и за нарушаване принципа за справедливост. В
подобен смисъл – Решение № 219/09.05.2016 г. по т. д. № 203/2015 г. на I т. о.,
на ВКС. Отделно, за пълнота, следва да се отбележи и по – изложените вече съображения, че визираните неустоечни
клаузи поставят в неравноправно и
подчинено положение потребителя на услугата спрямо търговеца доставчик и доколкото те не
са уговорени индивидуално са нищожни по смисъла на чл. 146, ал. 1 ЗЗП. Обстоятелството, че по
процесния договор ищецът претендира частично
заплащане на неустойка в размер на три месечни
абонаментни такси
равняващи се на 77,46 лв. не може да санира недействителността на
неустоечната клауза. Невалидността на същата, изключва тя да е източник на
действително, макар и частично вземане,
което според кредитора е в съответствие с правилата на добросъвестността.
Следователно, поради нищожност на неустоечната клауза по процесния договор от
18.09.2017г. ответникът не дължи
заплащане на претендираната сума.
Досежно
сумата в размер 127,63 лв., представляваща разликата между стандартната цена на
предоставеното устройство (съдът следва да отбележи, че се доказа реалното му
предоставяне чрез положения от ответната страна подпис в процесния договор,
който предвижда, че „С подписването на този договор са предоставени/закупени 1
брой/броя устройства“ – в случая индивидуализираното в договора такова – TELENOR Smart 4G Black) (без абонамент) съгласно ценова
листа действаща към момента на сключване на договора и заплатената от
потребителя при предоставянето му (в брой или съответно обща лизингова цена по
договора за лизинг), съдът счита същата за недължима, поради което и претенцията
в тази си част следва също да бъде отхвърлена като неоснователна.
Претендираната сума безспорно има неустоечен характер и то втори такъв, дължим
кумулативно с първата неустойка, тъй като цели именно обезщетяване вредите от
неизпълнение на задълженията по договора
от страна на потребителя. Това
категорично накърнява добрите нрави и справедливостта по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. трето от ЗЗД и се явява
нищожна. Предвиждайки в договора за едно и също неизпълнение две различни и
едновременно дължими санкции, се надхвърля безспорно обезпечителната и
обезщетителна функция на неустойката и
същата се явява необосновано висока по смисъла на
чл. 143, т. 5 от ЗЗП, безспорно приложима в
случая. Самата клауза не е индивидуално уговорена, изхождайки от цялото
съдържание на договора (чл. 146, ал. 2 от ЗЗП), поради което и същата е
нищожна на основание чл. 146, ал. 1 от ЗЗП и не следва да се прилага.
Отделно от горните аргументи и в подкрепа на вече изложеното съдът намира,
че претендираната сума от 205.09 лв. – неустойка за предсрочно прекратяване на
договор за мобилни услуги от 18.09.2017г. е недължима и на друго основание:
прекратяването на договора поради неизпълнение на договорни задължения се
подчинява на общите правила на чл. 87, ал. 1 ЗЗД за срок и форма. Неизпълнението на договорно задължение по причина, за
която отговаря длъжникът, включително неплащането на възникнали задължения през
предварително определен срок в договора е основание за развалянето му според
разписаното в чл. 87, ал. 1 ЗЗД. Следователно, доколкото
процесният договор е сключен в писмена форма, изявлението за прекратяването му
същото следва да е в такава форма и с
него следва да се дава подходящ срок за изпълнение. По делото липсват данни, а
и твърдение да е отправяно нарочно волеизявление за развалянето на договора
респ. то да е получено от абоната. Операторът не
е ангажирал доказателства в тази насока, поради което съдът намира, че същият не е упражнил надлежно правото си да прекрати
договора преди изтичане на срока му. А само предсрочното негово прекратяване
води до възникване на уговорената между страните компенсаторна неустойка. Макар
подаването на заявление по чл. 410 ГПК /04.07.2019 г. / да предшества
крайния срок на договора /18.09.2019 г. /, доколкото то има за свой адресат
съда и предвид едностранният характер на
заповедното производство, същото не може
да се разглежда като отправено до длъжника волеизявление за прекратяване на
договорната връзка между страните. Съгласно трайната съдебна практика подобна
роля може да изиграе само исковата молба, тъй като препис от нея се връчва на
неизправната по договора страна, стига разбира се, в нея кредиторът да се
позова на последиците от прекратяване на договора. В случая обаче исковата
молба е подадена в съда на 18.12.2019 г., след изтичане на първоначалния срок
по договора за мобилни услуги от
18.09.2018 г. По тези съображения по делото остана недоказано надлежното
прекратяване на процесния договор преди изтичане на първоначалния му срок,
което препятства възникването в полза на ищеца на претендираното вземане за
неустойка за предсрочно прекратяване и на това основание.
Предвид изложеното възраженията на ответната страна в тази си част са
напълно основателни.
Досежно сумата от 15,00 лв., представляваща мораторна лихва за забава за
период от 21.08.2018 г. до 12.06.2019 г., предмет на издадената в
производството по ч.гр.д. № 1379/2019г. заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК
№ 730/05.07.23019 г., съдът намира, че същата не е заявена с исковата молба по
настоящото производство. Съдът обаче не е изрично десезиран чрез отказ или
оттегляне, поради което и заповедта за изпълнение подлежи на обезсилване в
посочената част на осн. чл. 415, ал.5 от ГПК, но преценката за това, респ.
компетентността, е на заповедния съд.
Съгласно тълкувателната практика на ВКС, обективирана в ТР 4/2014 г. по
тълк.д. 4.2013 г., при отхвърляне на иска заповедта за изпълнение не подлежи на
обезсилване, но въз основа на нея не следва да се издава изпълнителен лист.
По разноските:
При този изход на делото претенцията на ищеца за присъждане на разноски,
както в исковото, така и в заповедното
производство /т. 12 от ТР № 4/18.06.2014 г. по тълк. дело № 4/2013 г. на ОСГТК,
на ВКС/ се явява частично основателна. В исковото производство ищецът е доказал
извършването на разноски в общ размер на 1155 лв. По правилото на чл. 78, ал. 1 ГПК за исковото производство
ответникът следва да заплати на ищеца разноски съразмерно с уважената част на
иска в размер на 544,47 лв. (при 47.14% уважена претенция), респ. за
заповедното производство дължи
заплащането на разноски в размер на 96,64 лв. Ответникът, макар и да има право на разноски съразмерно с
отхвърлената част от иска, не е заявил,
че претендира такива, респ. липсват и данни за сторени такива.В настоящото
производство ответникът е бил представляван от назначен на разноски на ищеца
особен представител, чиято дейност е винаги възмездна. В този смисъл съдът в
о.с.з. от 28.04.2021г. се е произнесъл по заплащането на дължимото му се във
връзка с горното възнаграждение в размер на 300,00 лв.
Водим от горното, съдът
Р Е Ш И:
ПРИЗНАВА за
установено между „ТЕЛЕНОР БЪЛГАРИЯ“ ЕАД, ЕИК:*********, адрес на управление на дейността
- гр. София, ж.к.“Младост 4“, Бизнес парк София, сграда 6 и С.Г., ЕГН: **********,***,
че в полза на „ТЕЛЕНОР БЪЛГАРИЯ“ ЕАД, ЕИК130460283, съществува вземане срещу длъжника по заповед за
изпълнение на парично задължение по ч. гр. д. № 1379/2019 г. КРС общо за сумата
от 182,87 лв. /сто осемдесет и два лева и осемдесет и седем стотинки/,
представляваща дължими и неплатени месечни абонаментни такси за потребление на
мобилни услуги по Договор за мобилни услуги от 18.09.2017 г. с предпочетен номер 0898 75 02 44 за
периода 05.05.2018 г.
– 27.08.2018 г. И ОТХВЪРЛЯ иска за горницата над
уважения размер от 182.87 лв. до пълно претендирания такъв от 387.96 /триста осемдесет и седем и деветдесет и шест/лв. (или за сума от 205.09 лв.,
представляваща неустойка за предсрочно прекратяване на договора) КАТО
НЕОСНОВАТЕЛЕН И НЕДОКАЗАН.
ОСЪЖДА С.Г., ЕГН: **********,*** да заплати на "Теленор
България" ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.
София, ж. к. "Младост" № 4, Бизнес Парк София, сграда 6, сумата от
544,47 лв (петстотин четиридесет и четири лева и четиридесет и седем стотинки)
– разноски по настоящото производство, както и разноски за заповедното
производство по ч.гр.д. № 1379/2020 г. на КРС за сумата от 96,64 лв.
/деветдесет и шест лева и шестдесет и четири стотинки).
Решението подлежи на обжалване С ВЪЗЗИВНА ЖАЛБА ПРЕД
Окръжен съд-Кюстендил в двуседмичен срок от връчването му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: