РЕШЕНИЕ
№ 134
гр. Бургас, 25.02.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, VI ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ,
в публично заседание на двадесет и трети януари през две хиляди двадесет и
пета година в следния състав:
Председател:Албена Янч. Зъбова Кочовска
Членове:Таня Д. Евтимова
Радостина П. И.
при участието на секретаря Станка Д. Чавдарова
като разгледа докладваното от Радостина П. И. Въззивно гражданско дело №
20242100501779 по описа за 2024 година
Производството е по реда чл. 258 и сл. вр. с чл. 310, ал. 1, т. 2 от ГПК.
Образувано е по постъпила въззивна жалба на ответника „ЕКО КЛИМА 11“ ЕООД,
ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. Бургас, ул. „Фердинандова“ № 20,
представлявано от управителя Г. И. И., действащ чрез упълномощения си процесуален
представител адв. Мартин Богдев- АК- Бургас против решение № 1934 от 25.09.2024 г.,
постановено по гр. дело № 2986/2024 г. по описа на Районен съд- Бургас, с което на
основание чл. 233, ал. 1 от ЗЗД вр. с чл. 310, ал. 1, т. 2 от ГПК въззивното дружество-
ответник е осъдено ДА ОПРАЗНИ наетия по силата на договор за наем недвижим имот,
представляващ търговски обект „Временен базар“ с площ от 197 кв.м., с идентификатор №
07079.609.220.1 по КККР на гр. Бургас, изграден в ПИ с идентификатор № 07079.609.220 по
КККР на гр. Бургас, с административен адрес гр. Бургас, ул. „Алеко Богориди“ №51, както и
ДА ПРЕДАДЕ държането му на ищците К. Х. В., ЕГН: **********, с адрес ****, Х. Х. В.,
ЕГН: **********, с адрес *****, и Н. И. В., ЕГН: **********, с адрес ****, както и да им
заплати направените по делото разноски в общ размер от 2276лв.
В жалбата се изразява недоволство от първоинстанционното решение, като се твърди,
че е незаконосъобразно. Излага се оплакване, че за да уважи иска съдът се е позовал само и
единствено на показанията на свидетелката С.- майка на ищеца и не е кредитирал
показанията на св. Н., както и, че не е обсъдил останалите доказателства по делото и
1
противоречията между показанията на св. С. и другите доказателства по делото. След анализ
на свидетелските показания и съпоставянето им с твърденията в исковата молба в жалбата
се твърди, че страните са имали отношения във връзка с терена от 1993г., а по отношение на
построената в него сграда – от 1994г. Счита, че от свидетелските показания се установява, че
уговорката за наема на терена е срочна, а не безсрочна, както приема съда, като възразява
също, че неправилно съдът е приел без дори такива твърдения да има в исковата молба и, че
между В. и търговското дружество на И. впоследствие бил сключен договор. По отношение
на продължителността на договора се сочи, че същият е безсрочен, като в тази връзка се
заявява, че нито ищеца, нито св. С. са присъствали на постигане на уговорката.
Същевременно се твърди, че страните са имали уговорка за ползване на терена със срок до
снабдяване с документи за бъдещата сграда. Възразява се изводите на съда почиват само на
твърденията в исковата молба и противоречат на събраните по делото доказателства. На
следващо място се излагат и оплаквания, че съдът не е посочил датата, на която е приел, че е
възникнало наемното правоотношение. По отношение на предмета на възникналото между
В. и И. правоотношение се твърди, че негов възможен предмет е единствено терена, чийто
собственик е В., а И. е собственик на поставените в него каравани. На следващо място се
сочи, че независимо дали правоотношението е възникнало през 1993г. или 1994г., то същото
е прекратено след 1998г., когато е създадено въззивното дружество. Отделно от това и
независимо от горното се сочи, че правоотношението е прекратено най-късно през 2005г.,
когато ответното дружество е станало съсобственик на терена и страните са постигнали
съгласие за изграждане на нова сграда, което обстоятелство се твърди, че не е взето предвид
от съда. Сочи, че по делото не е установено твърдението в исковата молба, че въз основа на
разрешение за строеж от 10.08.1993г., издадено на Х. В. в имота през 1993г. е построен
търговски обект със статут на временен строеж по чл. 148 от ППЗСТСУ /отм./, като в тази
връзка се сочи, че от представеното от Община Бургас писмо се установява, че обект
Еврошоп е въведен в експлоатация през 1994г.,а не през 1993г. На последно място се излагат
оплаквания за допуснати от първата инстанция нарушения на съдопроизводствените
правила, доколкото в обжалваното решение е прието за установено наличие на наемно
правоотношение само въз основа на показанията на ищцовия свидетел С., въпреки
заинтересуваността й по чл. 172 от ГПК и при игнориране на показанията на останалите
разпитани по делото свидетели. Моли за събиране във въззивното производство на
доказателствените искания, които макар да са допуснати в първата инстанция не са събрани,
а именно: за задължаване на Община Бургас да представи дадените разрешения,
съгласуванията, наложените глоби и евентуални договори за наем, както и за издаване на
съдебно удостоверение за снабдяване с друго с цел установяване кой и каква ел. енергия е
заплащал за обекта. По изложените в жалбата съображения се иска отмяна на
първоинстанционното решение и присъждане на разноските във въззивното производство. В
съдебно заседание, въззивното дружество чрез адвокатския си представител поддържа
въззивната си жалба и моли за уважаването й . Представя писмени бележки.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК въззиваемите-ищци К. Х. В., Х. Х. В. и Н. И. В. чрез
упълномощения си процесуален представител адв. Б. Хаджлян са депозирали съвместен
2
писмен отговор на въззивната жалба, в който излагат становище за неоснователността й.
Считат за недопустимо възражението в жалбата по отношение на собствеността на
недвижимия имоти, по съображения, че то попада в обхвата на забраната на чл. 314, ал. 3 от
ГПК, като наред с това се сочи, че по този въпрос е налице отвод за пресъдено нещо, тъй
като спора за собствеността е решен с влязло в законна сила съдебно решение в предходно
производство между страните по гр.д. № 2730/2020г. на БОС. В тази връзка се цитира
приетото в мотивната част на съдебния акт гр.д. № 2730/2020г. на БОС, както на решението
по гр.д. № 883/2022г. на ВКС, от което се прави извод, че между страните е изследвано и
установено,че ответното дружество е заплащало наем и за сградата, което обстоятелството е
било основанието за уважаване на иска по чл. 108 от ЗС само в установителната част, и
отхвърляне в осъдителната част. Независимо от това се сочи, че в настоящото производство
е установено, че са налице съществуващи и все още непрекратени наемни правоотношения
между страните относно търговския обект, а не земята, че няма промяна в изменение в
обема на търговския обект и идентичността му от построяването му до настоящем. Излагат
се доводи за неоснователност на възраженията в жалбата, че към момента на изявлението за
прекратяване на договора за наем от 2024г. наемни правоотношения не са съществували, тъй
като те са били прекратени през 2005г. с възникване между страните на съсобственост в
терена. Сочи се, че договорът от 2005г. касае други взаимоотношения – прехвърляне в полза
на ответника на ид.ч. от земята, като се твърди, че до осъществяване на бъдещето
строителство наемните отношения, касаещи търговския обект не отпадат, а продължават да
съществуват. За неоснователни са счетени възраженията в жалбата за допуснати от районния
съд процесуални нарушения при преценката на доказателствения материал досежно
показанията на св. С., като се заявява, че показанията й са пълни и непосредствени, тъй като
са придобити по време на дългогодишните й контакти с наследодателя на ищците Х. В.,
като се сочи, че за разлика от тях показанията на св. Н. са опосредени от възприетото от
собственика на ответното дружество. В тази връзка изрично се заявява, че уговорката за
заплащане на наем за ползване на караваните няма общо с уговорката за наем за
експлоатация на търговския обект. По подробно изложените в писмения отговор
съображения се иска потвърждаване на обжалваното решение като правилно, обосновано и
законосъобразно. Претендират се присъждане на разноските по делото. В съдебно заседание
въззиваемите, чрез адвокатския си представител поддържат писмения си отговор и моли за
потвърждаване на решението на първоинстанционния съд.
Бургаският окръжен съд, при служебната проверка на обжалваното решение,
извършена на основание чл.269 от ГПК, не установи съществуването на основания за
нищожност или недопустимост на същото, поради което намира, че то е валидно и
допустимо. Като взе пред вид събраните по делото доказателства, становищата на страните
и като съобрази закона намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Производството по делото e образувано по реда на чл.310, ал. 1, т.2 от ГПК и вр.
чл.233, ал. 1, предл. първо от ЗЗД.
Ищците претендират осъждането на ответното дружество да опразни и да им
3
предаде държането на следния недвижим имот, представляващ търговски обект „Временен
базар“ с площ от 197 кв.м., с идентификатор № 07079.609.220.1 по КККР на гр. Бургас,
изграден в ПИ с идентификатор № 07079.609.220 по КККР на гр. Бургас, с административен
адрес гр. Бургас, ул. „Алеко Богориди“ №51, който твърдят, че му е предоставен под наем
съгласно сключен договор за наем от 1994г.
В исковата молба твърдят, че са наследници на Х. К. В., починал на 19.04.2019г., като
първите двама са негови деца, а третата ищеца е негова преживяла втора съпруга. Излагат,
че с влязло в законна сила съдебно решение от 13.05.2021г., поправено с решение от
03.05.2023г., двете постановени по гр.д. № 2730/2020г. на БОС във водено между страните
съдебно производство по предявен иск по чл. 108 от ЗС е прието за установено по
отношение на ответното дружество, че ищците са собственици на процесния гореописан
имот, представляващ търговски обект „Временен базар“, като исковата претенция за
осъждане на ответника да им предаде владението върху същия имот е отхвърлена поради
наличието на облигационни отношения помежду им, изразяващи се в действащ неформален
договор за наем. В исковата молба се сочи, че ищците са отправили нотариална покана до
ответното дружество от 11.01.2024г., връчена му на 18.01.2024г., с която са направили
изявление за прекратяване на договора за наем, считано от получаване на поканата с искане
за връщане на имота им. Посочват също, че в отговор ответното дружество е възразило, че
процесната сграда има временен характер, с отправена насрещна покана за премахването им
от съсобствения между страните терен, като наред с това ответникът твърди, че същата
сграда е построена изцяло със собствени средства на правоприемника му ЕТ „Венус – 11 –Г.
И.“, без помежду им да са уредени отношенията им в тази връзка.
По повод направените от ответника възражения в отговора на нотариалната покана,
ищците излагат, че преживе през 1975г. наследодателят им придобил чрез договор за
дарение недвижим имот, представляващ празно дворно място в гр. Бургас, с площ от 313.90
кв.м., съставляващо парцел пл. №6644, кв. 26 по плана на града, представляващ
понастоящем поземлен имот с идентификатор 07079.69.220.1 по КККР на гр. Бургас с
административен адрес гр. Бургас, ул. „Алеко Богороди“ №51, като впоследствие през 2009г.
същият дарява на децата си – първите двама ищци ид.ч. от собствеността си върху така
описания терен. На следващо място ищците сочат, че по време на брака на общия им
наследодателя с ищцата Н. В. по силата на издадено му разрешение за строеж
№152/10.08.1993 г. за „временен базар“, в имота бил построен търговски обект със статут на
временен строеж по чл.148 от ППЗСТСУ, който строежът бил изпълнен от ЕТ „Венус – 11 –
Г. И.“ през 1993 г. Ищците признават, че средствата за построяването на този обект са били
поети изцяло от ЕТ „Венус – 11 – Г. И.“, по силата на постигната между наследодателя им и
ЕТ уговорката, съгласно която от началото на 1994г. между същите страните бил сключен
договор за наем, по силата на който построения търговския обект бил отдаден под наем на
същия ЕТ с търговско наименование „Еврошоп“ срещу заплащане на наемната цена в
размер на 1200 лв. месечно. Сочат че, този обект бил изграден от ЕТ, при уговорката да го
ползва за в бъдеще срещу заплащане на наем на праводателя на ищците, която твърдят, че
4
била спазена и действителна дори в отношенията с правоприемниците на Х. В. до момента
на изявлението им за прекратяване на наемните отношения. Ищците заявяват, че
впоследствие през 2007г. предприятието на ЕТ било прехвърлено на ответното дружество
„ЕкоКлима 11“ ЕООД, което встъпило и в правата и задълженията на наемателя, като
доколкото временният статут на търговския обект съответствал на законовите изисквания за
съществуването му до изпълнение на предвиденото по план бъдещо застрояване на имота.
Ищците сочат, че въпреки изявлението за прекратяване на договора за наем и даденият срок
за освобождаване на имота до 31.01.2024 г., ответникът не е предал държането на търговския
обект, което обуславял правния интерес за предявяване на настоящия съдебен иск.
В срока по чл. 131, ал. 1 от ГПК ответното дружество е депозирало писмен отговор, в
който е оспорило иска с възражения за недопустимост и неоснователност. Сочи, че е налице
несъответствие между заявеното от ищците предназначение на сградата „временен базар“,
съгласно което искът им за собственост е бил уважен и описанието й в КККР като „Сграда
за обществено хранене, брой етажи 1, застроена площ от 197 кв.м.“. Предвид това възразява,
че ищците не са собственици на „Сграда за обществено хранене, брой етажи 1, застроена
площ 197 кв.м.“ и счита, че между страните за този обект не е възникнало наемно
правоотношение, нито, че такова е имало и за „временен базар“ с площ 197 кв.м. Доводи за
тези възражения ответникът е направил след собствен анализ на съдържанието на исковата
молба по гр.д.№2730/ 2020 г. на БОС по предходното дело между страните. На следващо
място ответникът счита, че ищците нито твърдят, нито представят доказателства дали
сградата съществува във вида, за който е било издадено разрешението за строежа й през 1993
г., като счита, че изградената през 1993 г. сграда, съгласно посоченото разрешение за строеж
и архитектурни проекти е различна от имот с идентификатор 07079.609.220.1 по КК на гр.
Бургас. Излага доводи, че като собственик на ид.ч. от терена върху който е построена
сградата и ответникът също се явява нейн собственик, независимо дали сградата има
характера на временен обект. Излага подробни доводи, че мотивите на съдебните решения,
постановени между страните по иска по чл. 108 от ЗС не се ползват със сила на пресъдено
нещо, а с такава се ползва единствено диспозитива им.
От фактическа страна по делото е установено следното:
По делото е безспорно установено, че ищците са наследници по закон Х. В., поч. на
10.04.2019г., като първите два от тях са негови деца, а третата ищцата е негова преживяла
съпруга от сключения помежду има 14.02.1988г. граждански брак. Установява се, че по
силата на нотариален акт №5, дело №4516/1975 г. на нотариус при БОС наследодателят на
ищците - Х. В. е придобил чрез дарение празно дворно място в гр. Бургас от 313, 90 кв.
метри, съставляващо парцел пл.16644 в кв. 26 по плана на града при съседи ул.
„Републиканска“, ул. „Ленин“ и парцел с номер 6640 на наследниците на И.Т.. Представено е
разрешение за строеж №152/10.08.1993 г., издадено на Х. В. за изграждане на временен
базар в имот с административен адрес гр. Бургас, ул. „Богориди“ №51. Представено е също
разрешение за ползване на постройка с посочен собственик ЕТ „Венус 11- Г. И. И.“, като
обектът е наименуван „Еврошоп – ул. „Богориди“ 51“.
5
С нотариален акт № 142/23.12.2005г. по нот. дело №1054/2005 г. Х. В. е продал на
ответника „Еко клима 11“ ЕООД собствените си 218.304/303.20 ид.ч. кв.м. от недвижим
имот, представляващ ДВОРНО МЯСТО, с площ от 303.20 кв.м., образуващо урегулиран
поземлен имот УПИ І-1957, 1958 - парцел, в квартал 25 по плана на ЦГЧ на гр.Бургас, при
описани в акта граници на парцела за изграждане на масивна шестетажна смесена сграда,
със сутерен, партер, терасовиден етаж и подпокривно пространство, с разгърната застроена
площ РЗП от 1823.36 кв.м., като в нот. акт е уговорено, че страните взаимно са си учредили
право на строеж върху целия парцел за придобиване в индивидуална собственост на всеки
от тях на описаните обекти.
Впоследствие по силата на нотариален акт № 49/09.02.2009г. , том I, рег.№850, дело
№22/2009 г. Х. В. е дарил на дъщеря си Х. В. и сина си К. В. останалата част от собствените
си 84.896/303.20 кв.м. ид.ч. от съсобствения с ответното дружество недвижим имот,
представляващ УПИ І-1957, 1958, както и учреденото по силата на сключения с ответника
нотариален акт №142/23.12.2005г., том VI, рег. №7175, нотариално дело №1054/2005г. право
на строеж за изграждане и придобиване на собственост на самостоятелни обекти, находящи
се в масивна шестетажна смесена сграда със сутерен, партер, терасовиден етаж и
подпокривно пространство, с разгърната застроена площ РЗП от 1823.36 кв.м., описани
подробно в акта.
По повод водено между страните производство по предявен иск по чл. 108 от ЗС с
влязло в законна сила съдебно решение №50126/19.04.2023 г., постановено по гр.д.
№883/2022 г. по описа на ВКС е потвърдено въззивното решение № 111 от 12.11.2021 г. по
в.гр.д. № 346/2021 г. на БАС и потвърденото с него първоинстанционно решение №
160/13.05.2021г. по гр.д.№ 2730/2020г. на Окръжен съд-Бургас, с които е прието за
установено по отношение на ответното дружество, че ищците собственици на търговски
обект „Временен базар“ с площ от 197 кв.м. с идентификатор 07079.609.220.1, изграден в
поземлен имот с идентификатор 07079.609.220 по КККР на гр.Бургас, с административен
адрес – гр.Бургас , ул.“Ал. Богориди“ №51, като искът по чл. 108 от ЗС е отхвърлен
окончателно в осъдителната му част, с която е поискано осъждане на ответника да предадена
на ищците държането на същият търговски обект, по съображения, че ответника държи
имота по силата на сключен за него и действащ към този момент договор за наем.
В първата инстанция ищците да представили изпратена от тях до ответното дружество
нотариална покана, връчена му на 18.01.2024г., с която те са отправили изявление за
прекратяване на договора за наем, счита от получаване й и искане за предаване на
държането търговския обект до края на януари 2024 г. В отговор ответникът е възразил, че
процесната сграда има временен характер, с отправена насрещна покана за премахването им
от съсобствения между страните терен, като наред с това ответникът твърди, че същата
сграда е построена изцяло със собствени средства на правоприемника му ЕТ „Венус – 11 –Г.
И.“, без помежду им да са уредени отношенията им в тази връзка.
Пред районният съд страните са ангажирали и свидетелски показания.
По искане на ищцовата страна е разпитана свидетелката В. С. - майка на първия ищец
6
и бивша съпруга на наследодателя на всички ищци Х. В., като заявява, че бракът им е
прекратен през 1986г. Свидетелката сочи, че знае, че процесната сграда е била построена
през 1993 г., а от началото на 1994г. същата е била отдаден под наем на ЕТ „Венус 11 - Г. И.“,
като сочи, че знае, че Г. И. е управител на ответното дружество. От показанията й се
установява, че между бившия й съпруг В. и Г. И. е имало добро сътрудничество, като наемът
за магазина бил изплащан редовно до 2019г., и заявявам, че последния му заварен е в размер
на 1200 лв. Свидетелката заявява, че отношенията между страните по делото се влошили
след като наследниците на починалия й бивш съпруг се опитали да променят наемната цена.
Уточнява, че наемът бил договорен и плащан само за сградата - търговски обект, като около
него нямало много земя, тъй като почти целият парцел бил застроен. От показанията й се
установявам че и понастоящем обектът продължавал да се държи от ответната фирма, като
впоследствие ответникът го преотдал под наем на трето лице.
По искане на ответната страна е разпитан свидетелят С. Н., без родство със страните по
делото или техни представители, като същия сочи, че знае, че Х. В. преживе е дал терен на
Г. И., който той ползвал срещу плащане на пари, като първата година сложил каравани и го
ползвал за кафе. От показанията му се установява, че намеренията на В. и И. били да
построят сграда в имота, като сочи, че доколкото знае, сградата, която към момента
съществува в имота е била изградена изцяло със средства на Г. И.. Според И. не трябвало да
заплаща на никой парични средства за сградата, като той заплащал само за ползването на
терена. Заявява, че до изготвяне на документацията на бъдещата сграда, В. и И. имали
уговорка последният да ползва терена, като караваните, които били поставени в терена, били
покрити, както и, че И. е направил доста преустройства.
С обжалваното решение, районният съд е уважил исковата претенция изцяло,
приемайки, че по делото е установено наличието на неформален и безсрочен договор за
наем за изградената в ПИ с идентификатор № 07079.609.220 по КККР на гр. Бургас, с
административен адрес гр. Бургас, ул. „Алеко Богориди“ №51, първоначално сключен между
наследодателя на ищците Х. В. и ответното дружество „Еко Клима 11“ ЕООД, а
впоследствие заварен от ищците като наследници на починалия наемодател, като наемното
правоотношение е прекратено чрез едностранно волеизявление от ищците към ответника, а
последният не им е върнал наетия имот.
След съвкупна и самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства, като
прецени всички относими доказателства и обсъди въведените от страните доводи и
възражения и направените в жалбата оплаквания, настоящата съдебна инстанция намира, че
районният съд правилно е установил фактическата обстановка по делото, изследвайки
релевантните за спора обстоятелства и изцяло споделя окончателните му правни изводи за
основателност на исковата претенция, към които препраща на основание чл. 272 от ГПК.
Предвид това въззивният съд счита, че обжалваното решение следва да бъде потвърдено,
като законосъобразно и правилно. Съображенията за това са следните:
Съгласно чл. 233, ал. 1, изр. първо от ЗЗД наемателят е длъжен да върне вещта, когато
отпадне основанието, на което същата се намира в негова държане. Както правилно е приел
7
районният съд, за да бъде уважен предявения иск по делото следва да се докаже на първо
място, че между страните е било налице наемно правоотношение, по силата на което
ответникът ползва срещу уговорено заплащане на наемната цена определен имот, че
действието на наемния договор е прекратено, т.ч. че е отпаднало основанието, на което
наемателя държи имота и, че въпреки това наемателят продължава да държи и не е върнал
на ищците наетия имот.
Въззивната инстанция споделя решаващият правен извод на районния съд, че в
случая са налице и трите предпоставки за уважаване на предявения иск. На първо място по
делото е доказано наличието на възникнало наемно правоотношение за процесната сграда
между наследодателя на ищците и ответното дружество. Въпросът, свързан с правото на
собственост върху нея, както и дали е била построена от горепосочения ЕТ, законна ли е и
какъв е административно-правния й статут, както правилно е съобразил и районния съд е
ирелевантен за настоящото производство по аргумент на разпоредбата на чл. 314, ал. 3 от
ГПК. По тези съображения настоящата инстанция не допусна за събиране поисканите от
въззивника в жалбата му доказателства, като неотносими към настоящия правен спор. Освен
това спорът между страните чия е собствеността върху процесния имот вече е разрешен с
влязло в законна сила съдебно решение и с оглед забраната на чл. 299 от ГПК не може да
бъде пререшаван.
Относно наличието на наемно правоотношение следва да се отбележи, че ответникът
не оспорва, че такова е възникнало с правододателя на ищците, но оспорва неговият обект,
твърдейки, че наем е уговорен за ползване на терена, а не за ползване на процесната сграда.
Обстоятелството, че между наследодателя на ищците и ответното дружество е съществувал
неформален договор за наем и без данни за уговорен срок за ползване именно на процесната
сграда, се установява от извънсъдебното признание на ответника, направено в писмения
отговор от 30.12.2019 г. до ищците на изпратена от тях нотариална покана /цитиран в
решението на ВКС по иска по чл. 108 от ЗС/, и защитното му възражение, направено пред
БАС във въззивната му жалба по същото дело по чл. 108 от ЗС, че държи процесната
постройка на правно основание – по силата на договор за наем, който не е прекратен /стр. 7-
9 от приложеното въззивно решение на БАС/. Доколкото между страните не се спори за
факта на наемното правоотношение и наемната месечна цена от 1200 лв., за останалите
елементи на договора за наем в т.ч. и досежно това кой е бил обекта му няма забрана за
установяването им със свидетелски показания, въпреки ограничението по чл. 164, ал. 1, т. 3
от ГПК /в т.см. решение от 17.10.2024г. по гр.д. № 2902/2014г. на ВКС/. Следва да се има
предвид, че в жалбата липсват доводи за допуснато от районния съд процесуално нарушение
във връзка с приложение на чл. 164, ал. 1, т. 3 от ГПК, касаещо допустимостта на
свидетелските показания, като оплакванията касаят само тяхното кредитиране. В тази
връзка за обстоятелството, че именно процесната сграда е била обект на наемните
правоотношения между страните свидетелства св. С., чиито показания правилно районният
съд е кредитирал, независимо от близката й родствена връзка с първия ищец и въпреки
противоречието им с показанията на ответниковия свидетел, който сочи, че наемното
8
правоотношение касаело терена, тъй като там били поставени каравани. Доколкото по
делото се установява, че процесната сграда заема почти цялата площ на поземления имот и е
единствения имот, построен в терена, и при липса на други данни то напълно обосновано на
данните по делото първата инстанция е счела, че наемното правоотношение няма как да се
отнася за терена, а може да касае само сградата.
По тези съображения неоснователни се явяват и възраженията в жалбата за
несъотвествие между процесния имот и този, за който е уважен иска по чл. 108 от ЗС, тъй
като независимо дали сградата е наименувана „временен базар“ или „сграда за обществено
хранене“, тя е единствена в терена и със съвпадащ идентификатор по КККР. Освен това
доколкото по делото нито се твърди, нито се установява договорът за наем да е бил облечен
в писмена форма и да е бил с уговорен краен срок, то настоящата инстанция споделя извода
на районния съд, че същият е бил неформален /като писмената форма е само за доказването
им/ и е безсрочен при уговорена наемна месечна цена от 1200 лв. Без значение за настоящия
иск са оплакванията в жалбата кога точно е възникнало наемното правоотношение с
праводателя на ищците, тъй като достатъчно е единствено да се докаже, че такова е
съществувало между страните и, че именно на него е основано държането на имота.
За да възникне правото на наемодателите-ищци да искат от наемателя –ответник да
им опразни и върне наетия имот на основание чл. 233, ал. 1, изр. първо от ЗЗД, в тяхна
тежест е да докажат, че наемното правоотношение е прекратено и, че въпреки това
ответника продължава да държи имота. В тази връзка, следва да се има предвид, че иска по
чл. 108 от ЗС по предходно воденото между страните съдебно производство е бил отхвърлен
в осъдителната му част, именно поради наличието на установено за ответника към този
момент основание да държи имота- действащ договор за наем с ищците. Налице е обаче
последващ окончателното решение на ВКС по иска по чл. 108 от ЗС новонастъпил факт,
осъществил се преди подаване на исковата молба по настоящия иск по чл. 233, ал.1, изр.
първо от ЗЗД. Същият е основан на отправено от ищците на 11.01.2024г. и връчено на
ответника на 18.01.2024г. изявление в писмена форма за прекратяване на сключения
помежду им договор за наем на процесната сграда и покана за връщане на имота в срок до
края на м. януари 2024г., който е изтекъл още преди подаване на настоящата искова молба,
входирана на 13.03.2024г. Правилен е извода на районния съд, че доколкото се касае за
безсрочен договор за наем отправената до ответника покана има характера на предизвестие
по смисъла на чл.238 от ЗЗД,. След изтичането на едномесечния срок /макар, че дадения с
нея срок е по-кратък/ са настъпили предпоставките на чл. 233, ал. 1 от ЗЗД тъй като е
отпаднало основанието на което ответника държи имота, и е възникнало задължението му да
върне имота на ищците-наемодатели, тъй като с получаването от ответника на 18.01.2024г.
на предизвествието и изтичане на едномесечния му срок договорът за наем се счита за
прекратен на 18.02.2024г. Фактът, че ответника продължава да държи наетия имот и след
като наемния договор е прекратен не се оспорва от него, а и се установява както от
съдържанието на отговора му до ответниците по връчената му нотариална покана, така и от
свидетелските показания по делото.
9
Ето защо, доколкото в разглеждания случай облигационната връзка между страните,
породена от сключения между страните договор за наем е прекратена, а ответника не е
доказал, че е освободил имота и го предал на ищците, то се налага извода, до който е стигнал
и районния съд за основателност на предявената на основание чл. 233, ал. 1, предл. първо от
ЗЗД претенция за освобождаване на наетия имот от ответника-наемател.
С оглед съвпадане на окончателните правни изводи на двете инстанции, обжалваното
решение на БРС като правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено, вкл. и в
частта за разноските.
Поради неоснователността на въззивната жалба, на основание чл.78, ал. 1 от ГПК в
полза на въззиваемите-ищци следва да бъдат присъдени направените пред въззивната
инстанция разноски в размер на общо 3000 лв. /по 1000 лв. за всеки въззиваем/ съгласно
представения списък по чл. 80 от ГПК, като съдът намира за неоснователно направеното от
въззивника възражение по чл. 78, ал. 5 от ГПК, по следните съображения:
Съгласно задължителния характер на даденото от СЕС тълкуване на чл. 101 , пар. 1
от ДФЕС определените с НМРАВ № 1/09.01.2004 г. минимални размери на адвокатските
възнаграждения не могат да представляват и база за определяне на дължимата на страната
според изхода на делото възнаграждение по чл. 36, ал. 2 от ЗАдв., а основният критерий при
преценката за това е дали размерът на адвокатското възнаграждение е справедлив и
обоснован с оглед фактическата и правна сложност на делото, съобразявайки и цената на
иска /чл. 69, ал. 1, т. 5 от ГПК - съгласно разясненията, дадени в мотивите към т. 20 от ТР №
6/2012г. на ОСГТК на ВКС/.
След преценка на данните съдът констатира, че действително делото е с обичайната
за подобни казуси фактическа и правна сложност, приключило е във въззивното
производство в две съдебни заседания, без допуснати доказателствени искания, а по спора е
налице многобройна, трайна и задължителна практика на ВКС. Предвид това, при
определяне на справедлив размер на следващото се на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК като
разноски въззиваемите адвокатско възнаграждение от по 1000 лв. настоящата инстанция
намира, че липсва основание за неговото намаляване. Така уговорения и платен от всеки от
въззиваемите размер от по 1000 лв. се явява съответен както сложността на процеса, така и
на доводите и оспорванията на страните и съобразен с цената на иска. Предвид това,
настоящият съдебен състав намира, че действително заплатеното адвокатско възнаграждение
за въззивното производство не е прекомерно по смисъла на чл. 78, ал. 5 от ГПК и следва да
се присъди в полза на въззиваемите изцяло.
Мотивиран от горното, Бургаският окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 1934 от 25.09.2024 г., постановено по гр. дело №
2986/2024 г. по описа на Районен съд- Бургас.
10
ОСЪЖДА „ЕКО КЛИМА 11“ ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление: гр. Бургас, ул. „Фердинандова“ № 20, представлявано от управителя Г. И. И.,ДА
ЗАПЛАТИ на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК на К. Х. В., ЕГН: **********, с адрес ****, Х.
Х. В., ЕГН: **********, с адрес *****, и Н. И. В., ЕГН: **********, с адрес ****,
направените във въззивното производство разноски за платено адвокатско възнаграждение в
размер на сумата от по 1000 лв. за всеки от тях /общо 3000лв./
Решението може да се обжалва от страните с касационна жалба пред Върховния
касационен съд в едномесечен срок от връчването му.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
11